№ 14372
гр. София, 22.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 62 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА
при участието на секретаря МАРИАНА ИВ. СОКОЛОВА
като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА Гражданско
дело № 20231110159505 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на В. П. М. срещу Л. Г.
Д..
Предявен е иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр.
чл.535 ТЗ.
Ищцата твърди, че със запис на заповед от 04.10.2022 г. ответницата
безусловно се е задължила да й заплати сумата от 10 000 лв. на падеж
29.04.2023 г. Твърди, че с ответницата са колежки и че сумата й е
предоставила поради нуждата й от финансови средства за инвестиции.
Твърди, че ответницата не й е заплатила дължимата сума на падежа, нито към
момента. Твърди, че се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от
06.07.2023 г. по ч.гр.д. № 35447/2023 г. на СРС, ГО, 62 състав за процесната
сума.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответницата съществуването на вземането, предмет на
заповедта за изпълнение. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответницата Л. Г. Д., с който оспорва иска. Твърди, че записът на заповед е
фалшив. Същевременно твърди, че е върнала процесната сума още на
04.11.2023 г. заедно с още 30 000 лв. и в този ден е получила обратно
оригиналите на записи на заповед от 04.10.2022 г. за 10 000 лв., от 05.10.2022 г.
– за 20 000 лв. и от 26.10.2022 г. за 10 000 лв.
Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа
1
страна:
Със заявление от 27.06.2023 г. заявителят В. П. М. е сезирала СРС с
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за сумата 10 000
лв., представляваща вземане по запис на заповед от 04.10.2022 г.
С разпореждане от 06.07.2023 г. съдът е издал исканата заповед за
изпълнение, като е присъдил в полза на заявителката и разноски: 200 лв.
държавна такса.
В срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение от длъжника Л. Г. Д..
В срока по чл.415 ГПК ищцата е предявила иск за установяване
съществуването на вземането по исков ред.
Представен е запис на заповед от 04.10.2022 г., с който Л. Г. Д. се е
задължила безусловно срещу представянето на записа на заповед на
29.04.2023 г. да заплати на В. П. М. сумата 10 000 лв.
С протоколно определение от 04.04.2024 г. е открито производство по
чл.193 ГПК по оспорване истинността на записа на заповед.
От заключението на съдебно-графическата експертиза по делото,
изготвена от вещото лице Ц., което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, се установява, че ръкописно изписаните буквени и
цифрови текстове и подписът, положен за издател, са изпълнени от Л. Г. Д..
При така установеното съдът намира от правна страна следното:
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен в срока по
чл.415 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК, срещу която длъжникът е възразил в срока по чл.414 ГПК. Целта
на ищцата е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.
Ищцата основава вземането си на запис на заповед от 04.10.2022 г.
Записът на заповед е строго формална сделка, чието съдържание е
уредено в чл.535 ТЗ, като наличието на изброените в т.1-7 реквизити е условие
за неговата действителност. Съгласно чл.536, ал.1 ТЗ документ, който не
съдържа някой от реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ, не е запис на заповед. От
правилото на чл.536, ал.1 ТЗ е допуснато изключение за три от реквизитите на
чл.535 ТЗ – падеж, място на издаване и място на плащане.
Съдът намира, че в случая е налице редовен от външна страна запис на
заповед с падеж 29.04.2023 г.
С решение № 246 от 15.01.2015 г. по т.д. № 2879/2013г. на ВКС, І ТО се
приема, че използваната от издателя на ефекта формулировка в текста на
документа „представяне за плащане“ не е относима към уговаряне падеж „на
предявяване“ по смисъла на чл.486 ал.1 т.1 ТЗ, а към „предявяване за
плащане“ по смисъла на т.3 на ТР № 1/28.12.2005 г. по т.д. № 1/2004г. на
ОСТК на ВКС, което разграничава значението на понятията именно в
хипотезата на запис на заповед с определен падеж. Представянето
2
/предявяването/ за плащане има функцията на покана за изпълнение на иначе
изискуемо с оглед настъпилия падеж по ефекта менителнично задължение. То
не е условие за настъпване на самата изискуемост /освен при падеж „на
предявяване“/, а представлява необходимото съдействие от кредитора за
изпълнение на задължението. С решение № 213/22.12.2014 г. по т. д. №
2700/2013 г. на ВКС, II ТО и решение № 105/23.10.2012 г. по т.д. № 515/2011 г.
ВКС, I ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК, също се приема, че при
издаден запис на заповед с падеж на определен ден и поето от издателя
задължение да плати обещаната парична сума срещу представяне на записа на
заповед формалната редовност на менителничния ефект не е опорочена.
Изразът „представяне“ не е равнозначен на израза „предявяване“, чрез който
се определя падежът в хипотезата на чл.486, ал.1 т.1 и 2 ТЗ и не съдържа два
начина на определяне на падежа. Представянето на записа на заповед е
свързано с упражняване на правата на платеца по чл.492 ал.1 ТЗ, във връзка с
получаване обратно на документа с отбелязване на плащането върху него, а
изразът „на предявяване“ е един от начините на определяне на падежа – по
чл.486 ал.1 т.1, вр. чл.537 ТЗ в записа на заповед. Следователно, налице е
редовен от външна страна запис на заповед.
Съгласно разясненията по т.17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за
вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на
която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от
външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването
на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и
длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от
издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с
което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на
поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната
книга. В тази хипотеза на изследване подлежи и каузалното правоотношение
доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за
последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на
чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от
страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и
които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за
съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
При въведено твърдение на ищеца с исковата молба, че вземането му
произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е
било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на
делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на
заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си,
основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от
3
ответника се прилагат посочените правила за разпределение на
доказателствената тежест.
Наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в
исковата молба като единствен източник претендираното парично вземане,
освобождава ищеца - кредитор от задължение да доказва съществуването на
каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на
заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този случай е в тежест
на ответника - издател на записа на заповед, и то при условие, че същият е
въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на вземането по
записа на заповед, основани на каузално правоотношение с издателя.
В случая ответницата се брани с възражение, че записът на заповед не е
подписан от нея, т.е. оспорила е автентичността му, което възражение се явява
неоснователно предвид приетата по делото експертиза.
С оглед изложеното следва да се приеме, че в полза на ищцата е налице
вземане по процесния запис на заповед, поради което предявеният иск следва
да се уважи.
По разноските:
В полза на ищцата следва да се присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата 200 лв. разноски за заповедното и сумата 200 лв. разноски за исковото
производство.
От страна на ищцата се претендира адвокатско възнаграждение,
доказателства за заплащане на което не са представени по делото. По делото
не е представен договор за правна защита, в който да е уговорено адвокатско
възнаграждение, платимо в брой, за заплащане на което договорът да се
приеме за разписка, нито банкови документи за заплащане на такова по банков
път, с оглед на което и по арг. от т.1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС
адвокатско възнаграждение не следва да се присъжда.
Ответницата няма право на разноски по делото.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Л. Г. Д., ЕГН ********** дължи
на В. П. М., ЕГН **********, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр.
чл.535 ТЗ, сумата 10 000 лв., представляваща вземане по запис на заповед от
04.10.2022 г., ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл.417 ГПК
– 27.06.2023 г. до окончателното изплащане,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от
06.07.2023 г. по ч.гр.д. № 35447/2023 г. на СРС, ГО, 62 състав.
4
ОСЪЖДА Л. Г. Д., ЕГН ********** да заплати на В. П. М., ЕГН
**********, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата 200 лв. разноски за
заповедното и сумата 200 лв. разноски за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от съобщаването му чрез връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5