№ 148
гр. Русе , 23.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ в публично заседание на първи
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Тодорка Недева
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20214500500294 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ЕВГ. СТ. Т. от гр.Русе чрез процесуалния
му представител адв. Вл. В. от АК-Русе против решение № 260270/16.10.2020
г., постановено по гр.д.№ 2043/2019 г. по описа на Русенския районен съд, в
частта, с която е осъден да заплати на „Българска корабоплавателна
компания“ ООД- гр.Русе сумата в размер на 1833.43 евро с левова
равностойност от 3585.85 лв., представляваща неотчетени служебни аванси за
осем задгранични командировки за периода 20.01.2017 г.- 10.01.2018 г., ведно
със законната лихва, считано от 08.04.2019 г. до окончателното плащане.
Твърди се, че решението е недопустимо като постановено по непредявен иск
и нередовна искова молба и се иска същото да бъде обезсилено и
производството по делото да се прекрати. Излагат се и оплаквания за
неправилност на решението като постановено при съществени процесуални
нарушения и неправилно приложение на материалния закон и се иска отмяна
на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което искът се
отхвърли. Претендира и разноските за производството.
ЕВГ. СТ. Т. е обжалвал и определение № 260658/03.02.2021 г.,
1
постановено по делото, с което е отхвърлено искането му по чл.248 от ГПК.
Твърди се, че определението е неправилно по съображенията, изложени в
жалбата и иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което искането
бъде уважено.
Ответникът по жалбата „Българска корабоплавателна компания“ ООД-
Русе е подал отговор по реда на чл.263 от ГПК, в който взема становище за
неоснователност на жалбата. Счита решението в обжалваната част за
правилно по изложените в отговора съображения и иска същото да бъде
потвърдено. Претендира разноски за производството.
Счита частната жалба за неоснователна по съображенията, изложени в
отговора.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
По отношение на въззивната жалба:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството по делото е образувано по предявен от „Българска
корабоплавателна компания“ ООД- гр.Русе против жалбоподателя иск за
сумата в размер на 3 803.43 евро с левова равностойност в размер на 7438.84
лв., представляваща неотчетени служебни аванси с правно основание чл.207,
ал.1 от КТ.
По делото е установено, че страните са били в трудово правоотношение,
породено от сключен трудов договор №10/ 18.01.2017 г. като жалбоподателят
е заемал първоначално длъжността Б, а от м. април 2017 г. е заемал
длъжността „Капитан на кораб“. Трудовото правоотношение между страните
2
е било прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ, считано от 09.01.2018
г.
През времетраене на трудовото правоотношение и с оглед характера на
заеманите длъжности, жалбоподателят е бил командирован извън страната
като общият брой календарни дни в командировките е 208, от които
счетоводно са отразени 207. Три пъти е бил командирован на длъжността
"боцман", за което са му начислявани командировъчни пари в размер на 30
евро на ден, а пет пъти е бил командирован на длъжността "капитан", за
което са му начислявани командировъчни пари в размер на 70 евро на ден.
Установено е също, че съобразно Наредбата за организация и структура
на работната заплата в дружеството са били изготвени вътрешни правила за
определяне и изплащане на трудовите възнаграждения и командировъчните
пари - Заповед за определяне размера на служебните командировки в чужбина
на служителите на "БКК" ООД, считано от 01.01.2017г. Съгласно същите
изравняването на платените авансово командировъчни пари се извършва на
шестмесечие. Плащането на командировъчните пари и трудово
възнаграждение се извършвало по банков път.
На жалбоподателят са били начислявани и изплащани пари за
командировка в минималния размер, предвиден в наредбата. За периода
м.януари-м.март 2018 г. общият размер на изплатените от работодателя на
жалбоподателя суми бил в размер на 18871.98 евро, от които: суми,
изплатени в брой в размер на 2649.74 евро и суми, изплатени по банков път в
размер на 16222.24 евро. Посоченото основание на всички извършени по
банков път плащания по сметка на жалбоподателя е „служебен аванс за
командировка“. Дължимите суми за трудови възнаграждения
за процесния период били в размер на 3098.53 евро, а за командировъчни
пари – 11970 евро. След приспадане на дължимите възнаграждения- трудово
възнаграждение и командировъчни пари е установено, че жалбоподателя е
получил и сумата в размер на 3804.45 евро.
При така установените факти първоинстанционният съд е уважил
предявеният иск до размер на 1833.43 евро с левова равностойност 3585.85
лв. по съображения, че са налице предпоставките, визирани в чл.207, ал.1 от
3
КТ за ангажиране на имуществената отговорност на жалбоподателя. Прието е,
че на жалбоподателят са били предоставяни служебни аванси и след
приспадане на дължимите му се суми за командировъчни пари и трудови
възнаграждения, е налице сума в горепосочения размер, която не е била
върната, нито отчетена от жалбоподателя. Прието е за неоснователно
възражението на жалбоподателя по чл.271 от КТ по съображения, че
преведените суми били служебни аванси и включвали командировъчни пари,
а не трудовото възнаграждение, както и че не била налице добросъвестност по
смисъла на цитираната правна норма.
Решението в обжалваната част е валидно и допустимо.
Производството по делото е било образувано по искова молба на
работодателя, в която същият е заявил, че претендира ангажиране на
имуществената отговорност на жалбоподателя за служебни аванси, платени в
повече от дължимите му се командировъчни пари и трудово възнаграждение,
които не били възстановени, нито отчетени.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че подадената искова молба
не е отговаряла на изискванията за редовност, визирани в чл.127 от ГПК и е
оставил производството по делото без движение с указания да се
конкретизират обстоятелствата, на които се основава иска.
С депозираната по делото молба- вх.№ 36855/13.09.2019 г. тези
нередовности са били отстранени. Работодателят ясно е посочил заеманата от
жалбоподателя длъжност, периодите на задграничните командировки,
размерът на начисленото среднодневно обезщетение за дневни пари, общият
размер на командировъчните пари, реално изплатеното на жалбоподателя и
датата на плащане, както и неотчетената сума за съответния период.
Посочено е също, че претендираната сума съставлявала сбор от неотчетените
суми, преведени на жалбоподателя. С допълнителна молба, преди първото по
делото съдебно заседание, работодателят е допълнил и уточнил исковата си
претенция. Това уточнение е допустимо с оглед разпоредбата на чл.143, ал.2
от ГПК. Не е налице въвеждане на ново основание на претенцията, а само
уточняване и допълване на същата, което няма за последица недопустимост
на иска.
4
Исковата молба с направените уточнения и допълнения е редовна като
отговаряща на изискванията на чл.127 от ГПК, поради което доводите на
жалбоподателя за недопустимост на производството като образувано по
нередовна искова молба са изцяло неоснователни.
Неоснователни са и доводите за недопустимост поради произнасяне по
непредявен иск.
Фактите, на които работодателят е основал вземането, са ясно посочени в
исковата молба и уточненията и допълненията към нея. Въз основа на
изложените обстоятелства и заявения петитум правилно
първоинстанционният съд е определил правната квалификация на спора и се е
произнесъл с оглед очертания от страните предмет на делото.
Решението в обжалваната част е и правилно.
При разглеждането на спора не са допуснати съществени процесуални
нарушени и правилно е приложен материалния закон.
Съгласно трайно установената съдебна практика, когато в изпълнение на
трудовия договор на едно лице е поверена под отчет парична сума, той
изпълнява отчетнически функции и отговаря за вредите, причинени на
работодателя от тази дейност. При служебна командировка е предвиден
специален ред за предоставянето и отчитането на средствата за изпълнение на
възложената работа и неспазването на определените срокове за отчитане на
дадения аванс е основание за ангажиране на отговорността на работника.
Непредставянето на отчет за изразходваните средства, след като е извършен
курса от жалбоподателя, представлява липса на парични или материални
ценности и след като е констатирана от работодателя се презумира, че е
причинена от този работник, на когото служебния аванс е бил поверен.
Размерът на отговорността за вредите, причинена на работодателя от
възложената отчетническата дейност е в пълен размер, съгласно КТ.
В настоящият случай е категорично установено, че жалбоподателят е
работил при ответника по жалбата като е осъществявал трудовата си функция
на плавателно средство и е бил командирован извън страната. За всяка
командировка е била издавана заповед от страна на работодателя, която е
5
била и основание за начисляването на командировъчни пари на
жалбоподателя. Командироването става с едностранно волеизявление, поради
което правилно издадените командировъчни заповеди са били съобразени,
независимо от направеното оспорване от страна на жалбоподателя. Фактът на
задграничните командировки на жалбоподателя е установен въз основа
съвкупната преценка на на всички доказателства по делото, вкл. и от данните
по приложеното гражданско дело. Анализът на събраните по делото
доказателства категорично установява, че на жалбоподател са били
превеждани служебни аванси за задграничните командировки.
Предоставените суми са включвали както дължимите му се трудови
възнаграждения за съответния период и командировъчни пари, така и суми за
служебни разходи. С оглед на това същият е имал отчетнически функции и
носи пълна имуществена отговорност, както правилно е приел районния съд.
Установено е по делото с приетите писмени доказателства, както и с
назначената ССЕ, че на жалбоподателя е преведена сума над дължимите му се
командировъчни пари и трудови възнаграждения, която същият не е отчел
съобразно утвърдените от работодателя вътрешни правила. Неотчетените
служебни аванси за задграничните командировки за процесния период,
съставлява липса по смисъла на чл.207 от КТ и е основание за ангажиране на
имуществената отговорност на жалбоподателя, тъй като по отношение на
преведените суми е изпълнявал отчетнически функции.
Работодателят е установил с допустимите от закона доказателствени
средства вземането си, както по основание, така и до размер на 1833.43 евро с
левова равностойност 3585.85 лв. и правилно предявеният иск е уважен до
този размер.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че не е налице хипотезата
на чл.271 от КТ.
Съгласно трайно установената съдебна практика и правната доктрина
командировъчните плащания се квалифицират като осигуряване на условия
на труд при командироване. Това са допълнителни плащания, които имат за
цел да покрият разноските на работника или служителя, свързани с промяната
в мястото на работа. Командировъчните пари не са трудово възнаграждение,
6
не са и обезщетения по трудовото правоотношение, тъй като същите имат за
цел не да възмездят труда, а да осигурят условия за полагане на труд. Именно
поради това тези суми са необлагаеми съгласно КСО и върху тях не се дължат
данъци и осигуровки, за разлика от трудовото възнаграждение и
обезщетенията по КТ.
Разпоредбата на чл.271 от КТ визира добросъвестно получаване на
трудово възнаграждение. Нормата не може да се прилага разширително,
поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая тази
норма не следва да намери приложение.
Правилно е прието, че предпоставка за прилагането на чл.271 от КТ е
сумите да са получени добросъвестно. Добросъвестността като правно
понятие е разяснена с ТР № 79/1965г. на ОСГК като наличие на знание, че не
съществува правото за получаване на определени суми. Добросъвестността е
правно начало, което изисква точно и коректно отношение, взаимно уважение
и изпълнение на правата и задълженията в съответствие със законовите
разпоредби /Решение № 791/17.01.2011г. на ВКС по гр.д. № 271/2010г./
В конкретният случай жалбоподателят е знаел размера на дължимите му
се суми за трудово възнаграждение, както и размера и начина на определяне
на дължимите му се командировъчни пари. След като е отказал доброволно
да се извърши изравняването съобразно правилата на работодателя и
обичайната практика, установена по делото с показанията на разпитаните
свидетели и ССЕ, жалбоподателят сам е изключил безспорността на
получените суми, което също потвърждава липсата на добросъвестност при
получаване на цялата сума.
Решението в обжалваната част не страда от наведените в жалбата
пороци, същото е правилно и следва да бъде потвърдено с решение, което
съгласно чл.280, ал.3 от ГПК не подлежи на касационно обжалване.
Съгласно чл.78 от ГПК разноските за въззивното производство са в
тежест на жалбоподателя. Същият дължи на ответника по жалбата
направените от него разноски за въззивното производство в размер на 200 лв.,
платено адв. възнаграждение съгласно представения списък и договор за
правна защита.
7
По отношение на частната жалбата:
Частната жалба е подадена от надлежна страна в законоустановения срок
и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
В първоинстанционното производство жалбоподателят е бил
представляван от адв. Вл. В. безплатно на основание чл.38 от ЗА. Поради
това момента на сключване на договора между него и процесуалния му
представител е ирелевантан.
Размерът на дължимото адв. възнаграждение е определен и присъден от
съда на основание чл.38, ал.2 от ЗА с оглед изхода от спора и съобразно
разпоредбите на Наредба №1/2004 г. в действащата към момента на
постановяване на съдебния акт редакция, тъй като това е релеватния момент,
от който възниква правото на възнаграждение на процесуалния представител,
осъществил безплатна правна защита.
Към момента на определяне и присъждане на адв. възнагражедние
нормата на чл.7, ал.8 от Наредба №1/2004 г. , на която жалбоподателят е
основал молбата си по чл.248 от ГПК, е била отменена от ВАС и не е налице
основание за присъждане на допълнително възнаграждение от по 100 лв. за
всяко съдебно заседание.
Обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено с
определение, което не полежи на касационно обжалване.- чл.274, ал.4 от
ГПК.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260270/16.10.2020 г., постановено по гр.д.
8
№ 2043/2019 г. по описа на Русенския районен съд, в частта, с която ЕВГ. СТ.
Т., ЕГН ********** от гр.Русе е осъден да заплати на „Българска
корабоплавателна компания“ ООД- гр.Русе сумата в размер на 1833.43 евро с
левова равностойност от 3585.85 лв., представляваща неотчетени служебни
аванси за осем задгранични командировки за периода 20.01.2017 г.-
10.01.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 08.04.2019 г. до
окончателното плащане.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 260658/03.02.2021 г., постановено по
гр.д.№ 2043/2019 г. на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА ЕВГ. СТ. Т., ЕГН********** от гр.Русе да заплати на
„Българска корабоплавателна компания“ ООД- гр.Русе сумата в размер на 200
лв.- разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9