№ 1735
гр. ***, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:В.А ИВ. ДИМЧЕВА
при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от В.А ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело №
20241110119430 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на искова молба на В. С. С. срещу „***“ ***.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията,
че на 01.04.2024г. е прекратено трудовото му правоотношение с ответното
дружество, като заедно със заповедта за уволнение ищецът е получил и
фактура № *** г., съгласно която дължи на ответника сумата от 10 094,72 лв. с
посочено основание „резервни части“. Твърди, че не е сключвал договор за
резервни части с ответното дружество, поради което отрича да дължи сумите
по процесната фактура.
След срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника по делото (който съдът цени като становище), с който оспорва
предявения иск, като неоснователен. Поддържа, че докато ищецът е бил в
трудово правоотношение с ответното дружество на длъжността „сервизен
техник“ е изпълнявал длъжност с отчетническа функция и е злоупотребил с
доверието на работодателя, като е поръчвал с пари на ответното дружество без
негово знание и съгласие, но е взел за себе си така закупените авточасти на
обща стойност 8412,27 лв. без ДДС или 10 094,72 лв. с ДДС в периода от м.
февруари 2023 г. до м. март 2024 г. Ответникът е узнал случайно за този факт
след извършена проверка. Поради посоченото моли съдът да отхвърли
предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на
235 ГПК, установи следното от фактическа и правна страна следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация
1
чл.124, ал.1 ГПК от В. С. С. срещу „***“ ***, за признаване за установено, че
ищецът не дължи на ответника сумата от 10 094.72 лева /с включен ДДС/,
представляваща вземане по фактура № *** г. с посочено основание „резервни
части“, претендирана извънсъдебно от страна на ответника.
За основателността на предявения в доказателствена тежест на
ответника при условията на пълно и главно доказване да установи по делото
основанието и размера на процесното вземане.
Не е спорно между страните, а и с изготвения проект на доклад по
делото, обективиран в определение № 36062/09.09.2024 г., обявен за
окончателен без възражения от страните, съдът е отделил като безспорно
установено и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните,
обстоятелството, че ищецът е заемал длъжността „сервизен техник“ в
ответното дружество по силата на трудов договор № *** г., прекратен,
считано от 01.04.2024 г.
По делото е представена фактура № *** г., на стойност 10 094,72 лв. с
ДДС, издадена от „***“ ***, с получател В. С. С., с посочено наименование на
стоката/услугата – „Резервни части“.
Във връзка с представеното по делото писмено доказателства, въз
основа на което ответникът претендира вземане в размер на сумата от 10
094,72 лв., следва да се посочи следното: Фактурата е първичен счетоводен
документ, чието предназначение е да документира стопанските операции във
връзка с изискването за пълно и точно водене на счетоводната отчетност в
предприятието на търговеца. Тя е частен свидетелстващ документ, който
удостоверява предоставянето на определена стока или услуга, когато е
подписана от получателя. Съдебната практика е последователна в
разбирането си, че фактурата не е основание за плащане, такова е
извършването на материалната престация, а фактурата удостоверява този
факт, като същата може да се приеме като доказателство за възникнало
договорно правоотношение по договор за продажба между страните
(доколкото в самата фактура се съдържа описание на стоката по вид, стойност,
начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване).
Настоящият случай не е такъв.
Видно и от твърденията на ответника, същият е установил липси в
предприятието си, поради което с цел да ангажира имуществената
отговорност на ищеца, (към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение), но за действия извършени именно в качеството му на
работник в дружеството, е издал фактура, в която сочи задължение за плащане
на цена, в размер на констатирани липси. Действително, от събраните по
делото гласни доказателства, посредством разпит на свидетелите *** и ***
И.а, се установява, че служителите на ответното дружество (включително и
ищеца), са имали достъп до интернет портал (платформа) за поръчка на
авточасти от определен доставчик, като със знанието и съгласието на
работодателя си, са заявявали поръчки от името на дружеството, която са били
фактурирани от доставчика и заплащани от „***“ ***, а впоследствие
стойността (с ползвана търговска отстъпка) е заплащана в брой от съответния
2
служител на касата на дружеството, след предаване на поръчаните авточасти.
Свидетелите сочат, че по принцип всички работници били добросъвестни и
заплащали частите, които поръчвали, но впоследствие се установило, че
ищецът в продължение на 1 година не бил заплащал цената на поръчаните от
него части, които му били предавани от св. ***.
С оглед горното съдът намира, че ответникът не само не доказва, но и не
твърди основание за издаване на процесната фактура – търговска продажба на
стока/услуга, а сочи факти и обстоятелства, въз основа на които работодателят
е следвало да извърши проверка в предприятието си и по съответния ред да
ангажира имуществената отговорност на лицата, отговорни за констатираните
липси, респ. нанесени щети (от страна на ищеца или друго лице). В
зависимост от установеното в хода на проверката, такава би могла да
възникне, както по отношение на пълната имуществена отговорност на прекия
отчетник за липси по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, така и по отношение на
ограничената имуществена отговорност на ръководителя по чл. 206, ал. 2 КТ
или на пълната имуществена отговорност на ръководителя (както и на всеки
друг работник или служител) за умишлено причинена вреда на работодателя
по чл. 203, ал. 2, предл. 1 КТ. Такива действия не са предприети, като вместо
да се ангажира деликатната отговорност на съответното лице за нанесените на
дружеството щети, ответникът е издал фактура, без да е налице соченото в нея
основание, за плащане на цена по търговска продажба.
По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските.
При този изход на спора право на разноски възниква единствено за ищеца.
Такива се претендират, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК в общ
размер на сумата от 1 204 лв., от която 404 лв. – държавна такса и 800 лв. –
адв. възнаграждение, платено изцяло и в брой, видно от ДПЗС от 02.04.2024 г.
(л. 7 гръб). Разноските са реално извършени и на осн, чл. 78, ал. 1 ГПК, следва
да бъдат възложени в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на 124, а. 1 ГПК, че ищецът В. С. С.,
ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к. *** не дължи на „***“ ***, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. ***, ул. ***, сумата от 10 094,72 лева,
представляваща вземане по фактура № *** г., с посочено основание „резервни
части“.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „***“ *** , ЕИК *** да
заплати на В. С. С., ЕГН **********, сумата от 1 204 лв. (хиляда двеста и
четири лева) – разноски за производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
3
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4