№ 1467
гр. София, 13.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20231100505495 по описа за 2023 година
, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 20055466 от 30.08.2022 г. по гр.д.№ 57343 по описа за
2019 г. на СРС, Второ ГО, 123 състав се : ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че
„Г.З.“ ЕАД, ДЪЛЖИ на „Д.З.“ АД, сумата от 51.08 лв. – РЕГРЕС ПО ЩЕТА
– ликвидационна преписка № 242374/2015 г., образувана при „Д.З.“ АД след
реализирано на 05.02.2015 г. пътнотранспортно произшествие – по
предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 4, вр.
ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 28.06.2015 г. - датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК, въз основа на което е образувано частно гр. дело № 42855/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, 123 състав до окончателното й плащане,
както и сумата от 15.56 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата от 51.08 лв. за периода от 28.06.2015 г. до 27.06.2018
г., включително – по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.
1
1, изречение 1 ЗЗД; ОТХВЪРЛЯ предявените от „Д.З.“ АД, срещу „Г.З.“
ЕАД, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т.
1 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над
51.08 лв. до пълния предявен размер от 207.14 лв. и иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1, изречение 1 ЗЗД за разликата над 15.56 лв. до пълния
предявен размер от 63.16 лв., като недоказани.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца пред СРС- „Д.З.“ АД.
Решението се обжалва в частта в която предявените по реда на
чл.422, ал.1 ГПК, искове, са били отхвърлени.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС,
решение, в отхвърлителната му част. СРС бил определил неправилно
действителната стойност на вредите, която следвала да бъде по средна
пазарна цена. Не се бил съобразил и с депозираните по делото основна и
допълнителна съдебно-автотехническа експертизи. Твърди, че е заплатил
дължимото застрахователно обезщетение в съответствие с КЗ и
задължителната съдебна практика, в размер на 2229,17 лв. Приложимо било
правилото на чл.208, ал.3 КЗ, съгласно което застрахователното обезщетение
следвало да бъде равно на вредата към деня на настъпване на събитието и се
дължало от застрахователя в границите на уговорената в договора
застрахователна сума, както и в съответствие с договора за имуществена
застраховка. Съгласно съдебната практика за изчисляване на обезщетението
не следвало да се прилага коефициент за овехтяване, нито за стойност на
ремонта да се взема такъв с алтернативни части. Приетото от СРС
обезщетение в размер на 2073,11 лв., с включени ликвидни разноски в размер
на 15 лв., не отговаряло на пазарната действителност. Неправилно СРС бил
кредитирал заключението на повторната експертиза в частта, в която се
остойностяват вредите, които вещото лице счита евентуално като несвързани
с настъпването на процесното ПТП. Налице било своеволие от страна на
вещото лице, защото такива задачи не му били поставени. СРС бил
кредитирал именно тази част от повторната експертиза вместо да вземе
предвид заключенията по първоначалната и повторната съдебно-
автотехническа експертизи.
Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното
2
решение в обжалваната му част и вместо това да постанови друго, с което
претенциите да бъдат уважени за разликата над 51,08 лв. до пълния предявен
размер от 207,14 лв. относно главницата и за разликата над 15,56 лв. до 63,16
лв. относно мораторната лихва или : да се доприсъди допълнително главница
в размер на 156,06 лв. и мораторна лихва 47,60 лв.; главницата да се присъди
ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба -
08.10.2019 г. до окончателното плащане. Претендира разноски.
От ответника пред СРС, въззиваем пред настоящата инстанция-
„Г.З.“АД е постъпил отговор по въззивната жалба, в който отговор се
излага становище за нейната неоснователност и правилност на така
постановеното от СРС, решение, в обжалваната част. Счита, че не са
допуснати сочените от въззивника нарушения на КЗ и съдебната практика. Не
били допуснати нарушения във връзка с обсъждането на доказателствата.
Сочи, че от неоспореното заключение на повторната съдебно-автотехническа
експертиза се установило, че не всички увреждания констатирани и
ремонтирани са вследствие на процесното ПТП. Затова правилно СРС бил
приел, че стойността на последните следва да се извадят от извършените
дейности. Правилно СРС бил приел, че за отстраняване на вредите, които са в
причинно-следствена връзка с ПТП, разходите възлизат на 2073,11 лв. като
към тази сума били прибавени ликвидационните разноски в размер на 15 лв.
или получавала се сума в размер на 2088,11 лв. От последната следвало да се
извади сумата, която е платена от ответника в размер на 2037,03 лв. или се
получавала сума в размер на 51,08 лв. Дружеството-ответник не можело да
носи отговорност за вреди, които не са в причинно-следствена връзка с ПТП.
Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 05.09. 2022 г.
Въззивната жалба е подадена на 19.09.2022 г./по пощата/, т.е. същата е в
срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване- претенциите на ищеца са
частично отхвърлени.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
3
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес:
Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
29.07.2018 г. , издадена по ч.гр.д.№ 42855 по описа за 2018 г. на СРС, 123
състав е съобщена на длъжника на 06.08.2018 г. /л.10 от заповедното
производство/.
На 20.08.2018 г. е подадено възражение по чл.414 ГПК.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на
17.09.2019 г.
Исковата молба е предявена на 08.10.2019 г., т.е. в срок.
Видно от петитума на исковата молба предявени са за установяване
вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
претенцията на ищеца следва да бъде уважена за сумата в размер на 51,08 лв.
при съобразяване с установената от вещото лице стойност на вредите в
причинно-следствена връзка с процесното ПТП или за сумата в размер на
2073,11 лв. Последната се получавала като от стойността по фактурата от
19.03.2015 г. – 2229,17 лв. се извади стойността на вредите, които не са в
причинно-следствена връзка с ПТП /156,06 лв./ и се прибавят 15 лв.
ликвидационни разноски. Така се получавала сумата в размер на 2088, 11 лв.
от която следвало да се извади платената от ответника сума в размер на
2037,03 лв., което било равно на 51,08 лв. Главницата следвало да се присъди
ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.
А за разликата над 51,08 лв. до пълния предявен размер от 207,14 лв. искът за
главница е отхвърлен като неоснователен. По отношение претенцията за
забава е приложено правилото на чл.213 а от КЗ, отм. На основание чл.162
ГПК е определен размер на претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД от 15,56 лв., а за
разликата до пълния предявен размер от 63,16 лв. искът е бил отхвърлен като
4
неоснователен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното от фактическа и правна страна на спора:
Съгласно чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ,отм., с плащането на
застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Спорен въпрос пред настоящата инстанция е дали правилно е
определен от СРС дължимия размер на застрахователното обезщетение.
По делото /пред СРС/ е допуснато съдебно-автотехническа експертиза
като в заключението на първоначалната, изготвена от вещото лице
инж.Величко Динчев, в което е посочено, че обективно необходимата сума за
резервни части възлиза на 1 306,47 лв., изчислена с нови части, а размера на
вредите на база пазарни цени е определен на 2 405,51 лв. Вещото лице е
посочило, че с изключение на носач преден ляв долен, уврежданията
съответстват на механизма на ПТП и в този смисъл са в причинно-
следствена връзка с ПТП.
При изслушването си вещото лице е посочило, че в калкулацията на
застрахователя по застраховка „Автокаско“ са заложени дори и авточасти
втора употреба. Същевременно е посочил, че при определяне на стойността
на вредите самият той е намалил стойността на резервните части с
приложение на амортизация. Целта му била да не се получи действителна
стойност на автомобила след ремонта, която да надхвърля стойността на
същия отпреди ремонта.
Видно от съдебния протокол, съставен за публичното съдебно
заседание, състояло се на 15.06.2021 г./л.85 по делото пред СРС/
процесуалният представител на ответника е оспорил това заключение като е
посочил, че същото не съответства на практиката на ВКС, съгласно която при
определянето на застрахователното обезщетение се вземат предвид средни
пазарни цени, а не се включва амортизация. Поискал е повторна съдебно-
автотехническа експертиза и съдът е допуснал такава със същите задачи като
първоначалната, виж л.86 от делото пред СРС.
В заключението си вещото лице Х.И. /л.91от делото пред СРС/ е
5
посочил, че стойността на вредите на процесното МПС, определена на база
средни пазарни цени възлиза на 3 000,41 лв. като видно от забележката на
вещото лице, в стойността не е включена тази на подкалник заден ляв и
носач преден, тъй като тези вреди не са в причинно-следствена връзка с
ПТП, л.93 от делото пред СРС. Вещото лице И. също е посочил, че ремонта
на процесното ПТП е извършен с части втора употреба. Стойността на
фактурата от 19.03.2015 г. възлиза на 2229, 17 лв. А стойността на ремонта на
частите, чийто вреди не са в причинно-следствена връзка с ПТП, е посочена
като възлизаща на 156, 06 лв. или равно на 2 073,11 лв. Именно последната
сума СРС е възприел като меродавна, т.е. на база извършения ремонт с части
втора употреба и изваждане стойността на ремонта върху частите, чиято
увреда не е в причинно-следствена връзка с ПТП.
Де факто и двете заключения на вещите лица сочат, че част от
отстранените вреди върху процесното МПС не са в причинно-следствена
връзка с ПТП.
Всъщност първоначалното заключение не е било оспорено в тази му
част, а само в частта относно оценката на вредите чрез използване на
амортизационен коефициент.
Липсата на причинно-следствена връзка на отстранените повреди на
подкалник заден ляв и носач преден е установена и от двете вещи лица, а от
страна на ищеца доказателства за оборване на установеното от експертите, не
са били ангажирани.
Действително, изискването на чл.208, ал.2 КЗ, отм. и съдебната
практика по неговото приложение, приема, че размера на обезщетението се
определя по средни пазарни цени. В случая, обаче, сме сезирани не с иск по
чл.208 КЗ, отм., а с такъв по чл.213 КЗ, отм. В последната хипотеза правото на
застрахователя да встъпи във всички права, които застрахованият има срещу
третото лице е суброгационно право. Основанието на регресния -
суброгационен иск не е в застрахователното правоотношение, а в
юридическия факт на изплащане на застрахователно обезщетение на
правоимащото лице, по силата на застраховката и установеното в закона
законоустановеното право на регрес.
Обхватът на суброгационното право зависи от размера на
застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на
6
застрахования. В случая застрахователят/ищец е заплатил застрахователно
обезщетение, което с оглед установеното от заключението на съдебно-
автотехническата експертиза /първоначална/ е на база авточасти втора
употреба.
При това положение застрахователят/ищец не може да встъпи в правата
на застрахования комуто е платил, на база застрахователно обезщетение,
определено по средни пазарни цени. Противното би означавало да се допусне
неоснователно обогатяване.
По иска по чл.86, ал.1 ЗЗД въззивната жалба не съдържа конкретни
доводи поради което съдът не дължи излагане на мотиви, арг. от чл.269 ГПК.
Налага се извод, че обжалваното решение в частта, в която претенциите
на ищеца са били приети за неоснователни е правилно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника с оглед изхода на спора разноски не се следват.
На въззиваемата страна разноски се следват и та основание чл.78, ал.8
ГПК съдът определя юриск.възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от гореизложеното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20055466 от 30.08.2022 г. по гр.д.№
57343 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 123 състав, в частта в която се :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Д.З.“ АД, срещу „Г.З.“ ЕАД, иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над 51.08 лв. до пълния
предявен размер от 207.14 лв. и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1,
7
изречение 1 ЗЗД за разликата над 15.56 лв. до пълния предявен размер от
63.16 лв., както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул. „*******, да заплати на „Г.З.“ ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление:бул.“*******, сумата в размер
на 100 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг.от чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8