РЕШЕНИЕ
№ 531
гр. Ямбол, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Весела К. Спасова
при участието на секретаря Й. Г. П.
като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело №
20252330101492 по описа за 2025 година
Подадена е искова молба от Й. С. С. от с.В., общ. С. срещу „Профи кредит България“
ЕООД - гр.С., представлявано от С. Н. и Н. Л., в която се твърди, между страните е сключен
Договор за потребителски кредит от 15.09.2023 г. Кредиторът е предоставил кредит в размер
на 3300 лв., който заемателят се е задължил да погаси. Уговорен е годишен лихвен процент
41 %. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 48,45 %. Общата дължима
неплатена сума по кредита е 5785.16 лв. Общото задължение по кредита обаче включва и
такси за допълнителни услуги "***" и "***" в размер на 4026 лева, с които възлиза на
9811,16 лв. Твърди се, договорът съдържа неравноправни клаузи относно годишен лихвен
процент 41 %, при който лихвата е прекомерна, надхвърля трикратния размер на законната
лихва, и годишен процент на разходите, който е неточен, защото в него не е включена
таксата за допълнителни услуги "***" и "***" в нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК и
кредиторът е заблудил длъжника за действителния ГПР. Твърди, че процесният договор е
недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Освен това липсва ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посоченият в договора ГПР, при което потребителят не може да
разбере какъв е реално Нарушени са правилата на чл. 19, ал. 1 и чл. 10а от ЗПК. Заобиколен
е чл. 19 ал.4 ЗПК. Твърди се, че описаните в съдържанието на договора такси водят до
различен размер на ГПР от посочения, а именно 143,11 %. Касае се за скрита лихва, печалба
за кредитора извън посочения ГЛП и ГПР. Тъй като действителният размер на ГПР се явява
различен от посочения в договора и кредиторът е заблудил потребителя, е налице
нищожност на целия договор. Изложени са доводи, че са нищожни отделните клаузи за
такси, нарушаващи или заобикалящи закона. Клаузата относно лихвата обуславя
1
противоречие на сделката с добрите нрави. Поради тази причина от съда се иска да бъдe
прието за установено спрямо ответника, че последният е нищожен, евентуално че е нищожна
клаузата за заплащане на допълнителна услуга „***“. Претендират се и направените по
делото разноски.
В с.з. ищeцът не се явява. Искът се поддържа от процесуалния представител в писмена
молба.
В срока за отговор ответникът оспорва иска като неоснователен. Възраженията си
основава на фактите, че клаузите за възнаградителна лихва и такси, както и целият договор
са действителни. Не се касае до неравноправни клаузи по ЗЗП. Счита, че в общите условия е
посочено ясно, как е изчислен ГПР и кои са взетите предвид допускания съгласно
Приложение № ***. Оспорва твърдението на ищеца, че възнаграждението по
предоставените допълнителни услуги е следвало да бъде включен в размера на ГПР, тъй
като същите са закупени от потребителя по негов избор и не са били задължително условие
за получаване на кредит. Таксите не представляват разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Счита, че уговореният ГПР е максималният по закон и дори и при
включването на оспорените такси, размерът на ГПР да надвишава законово допустимия по
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава
максималният размер, но не и недействителност на договора за кредит. Според ответника
неправилното посочване на ГПР не може да се приравни на липса на ГПР, което да доведе
до нищожност на целия договор за кредит. В с.з. не се явява представител на ответника.
Отговорът се поддържа в писмена молба.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
Не се спори по делото, че на *** г. е сключен Договор за потребителски кредит между
ответника като заемодател и ищеца като длъжник, копие от който е представено с исковата
молба, за сумата от 3300 лева, реално предоставена от дружеството съобразно договорките.
Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент - 41 %, годишен процент на разходите
/ГПР/ - 48,45 % и обща сума за погасяване-5785.16 лв.. Посочено е, че са поискани и
закупени допълнителни услуги, за които се дължи възнаграждение: за закупена
допълнителна услуга "***"- 1320 лв.; за закупена допълнителна услуга "***"- 2706 лв.
Размерът на вноската по закупена допълнителна услуга е 111, 84 лв., дължими заедно с
месечните погасителни вноски по кредита. Общото задължение по кредита и по закупените
допълнителни услуги е 9811,16 лв., а общия размер на месечна вноска по договора: 272,53
лв.. Ответникът е представил подписана от страните Допълнителна преддоговорна
информация, представляваща приложение към стандартен европейски формулар за
предоставяне на информация за потребителските кредити, в която са описани подробно
допълнителните услуги "***" и "***". По делото не е спорно, че възнаграждението за
допълнителни услуги не е включено в ГПР. По Погасителен план към договора първата
погасителна вноска е с падеж на 25.10.2023 г., а последната -на 25.09.2026 г., като в размера
на вноските е включено и възнаграждението за закупени допълнителни услуги, с което
2
вноската по договора е 272,53 лв. От приложените към договора за потребителски кредит
Общи условия се установява, че услугата „***“ се изразява в приоритетно разглеждане и
становище по искането за отпускане на потребителски кредит преди поискалите
отпускането на такъв без закупена такава услуга и в рамките на 1 час от постъпване на
искането - т. 15.1 от ОУ, а услугата „***“ според т. 15.2 от ОУ се изразява във възможност за
едностранна промяна в погасителния план от страна на клиента: по т. 15.2.1- отлагане на
определен брой погасителни вноски, т. 15.2.2 от ОУ - намаляване на определен брой
погасителни вноски и т. 15.2.3 от ОУ - промяна на датата на падеж.
Представени са от ответника Анекс №*** г. и Анекс №*** г., предоставящи на
длъжника по негово искане намаляване, съответно отлагане на месечни вноски.
Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:
Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност установителни
искове с правно основание чл. .26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, чл. 22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.9 и 10 ЗПК
и чл.146 вр. чл. 143 ал.2 от ЗЗП- да бъдe прието за установено спрямо ответника, че
договорът за потребителски от *** г. е нищожен, съответно, че е нищожна клаузата за
заплащане на допълнителна услуга „***“.
Разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит урежда недействителност
на договора за кредит при неспазване на изискванията на изброените правни норми, между
които и чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10.
Съгласно чл. 11, ал. 1, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език
и съдържа: т.9. - лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти;, т.10- годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № *** начин. Съгласно ал.4
на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република Б.
Договорът в случая е написан ясно и разбираемо, посочени са всички основни
елементи на сделката –размера на главницата, фиксираната възнаградителна лихва, общата
сума за погасяване, включваща главница и лихва, възнаграждение за допълинтелни услуги,
броя и периодичността на вноските, падежа им (съгласно погасителния план), годишния
процент на разходите като размер и кои разходи са включени в него.
По отношение на доводите за нищожност на договора, обоснована с това, че
възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, съдът намира, че
в случая не са налице основания да се приеме за осъществен фактическият състав на чл. 26
3
ал.1 от ЗЗД. Съдът споделя изразеното от ВКС в Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. №
1027/2022 г., І т. о. становище, според което в специалния закон ЗПК, както и в ЗЗД и в ТЗ,
включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем,
не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва,
като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават
определен максимален размер. Императивно правило по отношение на годишния процент
на разходите е установено именно в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК), като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§ 1, т. 1 от ДР на
ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита
(предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - § 1, т. 2 и т. 3 от ДР на
ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща
лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти
законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите
разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от
потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по
кредита - § 1, т. 4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски
кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи
неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита
биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или
комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна
престация (решение на СЕС по дело ***). Клаузата за лихвените разходи изразява
възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния
предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна,
само ако не е изразена на ясен и разбираем език - чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В практиката на СЕС,
както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на
първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим
лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се
предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе
предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи
или друг договор, от който той зависи - чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в
Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при
нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може
да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе
служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и
доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия
договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според
примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Въз основа
4
на тези принципни положения, ВКС е приел в конкретния случай, че обявяването за
нищожна на клаузата за възнаградителната лихва е изцяло изолирано от уредбата в
специалния закон. Приел е, че при годишен процент на разходите по кредита, дължими от
потребителя, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в
нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност
на лихвения процент, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Ясно
изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за
неравноправен характер на договорната клауза като част от основния предмет на договора.
Прилагането на общата норма на чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД само по себе си не противоречи на
материалния закон, но задаването като императив на конкретно съотношение между
възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без подобен
максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по
договора, има за резултат формирането на необоснован правен извод. ВКС е намерил, че
след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в
чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на
разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за
обявяване на целия договор за недействителен.
По настоящото дело е налице ясно изразен размер на лихвения разход върху
предоставената сума, поради което същият не изисква преценка за неравноправен характер
на договорната клауза като част от основния предмет на договора. Обстоятелствата по
договора показват, че освен възнаградителната лихва са уговорени други разходи- за
допълнителни услуги, които не са включени в годишния процент на разходите, изразяващ
общите разходи по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК). ГПР, определен по този начин, формално не
надвишава пет пъти законната лихва. В съответствие с направения от ВКС в цитираното
решение извод въз основа на законодателната уредба, следва да се приеме, че сами по себе
си дължимите от кредитополучателя лихвени разходи са в рамките на допустимия
максимален размер. (В същия смисъл са Определение № 81 от 10.01.2025 г. по т. д. №
1914/2024 г., т. к., І т. о. на ВКС, Определение № 2483 от 21.05.2024 г. по гр. д. № 3850/2023
г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, Определение № 2446 от 24.09.2024 г. по т. д. № 2071/2023 г., т. к., ІІ т.
о. на ВКС и др.).
Съгласно чл.1 ал.1 от Постановление на Министерския съвет на Република Б. № *** от
18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в
размер на основния лихвен процент на Б. народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1
юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта, а съгласно ал.3 лихвеният процент по
ал. 1 в сила от 1 януари на текущата година e приложим за първото полугодие на
съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли e приложим за второто полугодие.
Обявеният от БНБ на основание чл. 35 от Закона за Б. народна банка, считано от 1.07.2023 г.,
основен лихвен процент (проста годишна лихва) е в размер на 3.12 на сто. Т.е. размерът на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, включващ ОЛП и
5
надбавка от 10 пункта, към момента на сключване на процесния договор е 13.12 %, а
петкратният му размер е 65,60 %. В настоящиея случай ГПР по договора е 48,45 %.
При включването в ГПР на възнагражденията за допълнителни услуги обаче той ще
надскочи многократно максимално допустимия размер. Следователно би било налице такова
надхвърляне на законовия праг, при което е приложима разпоредбата на чл. 19 ал.5 от ЗПК,
уреждаща, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
С горецитираното, постановено по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 50086 от
21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г., І т. о. на ВКС е прието, че установената
недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото
съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези
компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има
същата последица, както и непосочването им. ВКС се е позовал на задължителните указания
по тълкуването на Директива 2008/48 в решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22,
както и на цитираната в решението предходна практика на СЕС, въз основа на които е
постановил, че преценката за неравноправност и поради това - за нищожност по смисъла на
чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е
релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата
на чл. 22 ЗПК. Даденото от СЕС разрешение е, че чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48 трябва да
се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както
непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че чл. 10, § 2, б. Ж и чл. 23
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
6
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Освен това СЕС е
постановил, че чл. 4, § 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите
относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и
дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния
размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази
разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.
Въз основа на цитираната съдебна практика следва извод, че претендираните от ищеца
правни последици от неточно определяне на ГПР в договора възникват в тази хипотеза, като
договорът е нищожен съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Съдът намира, че възнаграждението за допълнителни услуги в процесния договор е
следвало да се вземе предвид при изчисляването на ГПР, с оглед правилото на чл.19 ал.1, че
той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи -лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. В случая може да се заключи, че
предназначението на възнаграждението за допълнителни услуги е да предостави
допълнително възнаграждение на кредитора и се явява разход по кредита, попадащ сред
изброените разходи. Видно от Погасителния план, възнаграждението е включено в размера
на месечните погасителни вноски изначално. Уговарянето на тези услуги реално
представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит, съгласно тълкуването от СЕС в решение от 21.03.2024 г. по дело ***. Следователно
разходите за тях попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“
по смисъла на чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения чл. 3, б. И.
Невключването им в ГПР означава, че той не отразява точно всички разходи по
кредита и лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение
по същия договор както непосочването на този процент, каквото е становището на СЕС в
горецитираното му решение. Настоящият случай попада в даденото тълкуване на чл. 10, § 2,
б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. Според цитираното по-напред
решение на ВКС, такава преценка за неравноправност и поради това - за нищожност по
смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски
кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Т.е. следва в случая да се приеме, че искът за обявяване на
нищожност на целия договор е основателен. Като такъв следва да бъде уважен.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
7
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Не е налице условието за произнасяне по евентуално съединения иск и съдът не дължи
произнасяне по него.
Искането на ищеца за присъждане на разноските следва да се уважи в хипотезата на
чл.78 ал.1 от ГПК. Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38
ал.1 от ЗА следва да се уважи, предвид представения договор за безплатна правна защита,
основан на тази разпоредба. В Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 година по дело
***, на което се позовава ответникът, е прието, че: 1) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка
с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС, съдът не е обвързан от
размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.01.2004 г. при
определяне на отговорността за разноски. В този смисъл се е произнесъл и ВКС в
Определение № 2577 от 10.10.2024 г. по ч. т. д. № 1202/2024 г., І т. о., Определение № 350 от
15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г., ІІ т. о. на ВКС, Определение № 50007/06.03.2024 г. по
гр.д.№ 756/2022 г., IV г.о. Размерът на дължимото адвокатско възнаграждение подлежи на
преценка с оглед цената на предоставените услуги, вида на спора, материалния интерес, вида
и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на
8
делото (т. 3 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС). В случая цената на иска е посочена в исковата молба в размер на 5785,16 лв.,
проведено е едно о.с.з., в което представител на ищеца не е взел участие, не са извършени
множество процесуални действия и не е налице фактическата и правна сложност на делото.
Поради това следва да се присъди възнаграждение от 400 лв., при незадължителен характер
на чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/2004 г..
Ето защо ЯРС
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожен Договор за потребителски кредит № *** г., сключен между Й.
С. С., ЕГН: **********, от с.В., общ. С., ул.*** и „Профи кредит България“ ЕООД - гр.С.,
бул. ***, ЕИК № *** представлявано от С. Н. и Н. Л.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД - гр.С., бул. ***, ЕИК № ***, да заплати на
Й. С. С. от с.В., общ. С., ул.*** направените по делото разноски в размер на 231,41 лв.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД - гр.С., бул. „***, ЕИК № ***, да заплати
на адв. Л. К. Б. от САК, служебен адрес: гр. С., ул.***, на основание чл. 38 ал.1 от ЗА
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. по банковата сметка с IBAN ***
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването пред ЯОС.
Съдия при Районен съд – Я: _______________________
9