Р Е Ш Е Н И Е
№
260626 01.03.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на девети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 12545 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Н.П.Х.,
чрез адв. *** срещу „София Комерс Кредит Груп” АД, с която са предявени обективно
съединени искове при условията на евентуалност с правна квалификация чл. 124, ал.
1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4, вр. ал.
5 ЗПК, с които се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски
микрокредит от разстояние от ****г., сключен между страните, а при условията на
евентуалност- да се прогласи нищожността на клаузата на чл. 7 от Договора.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен
договор от ****г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца
сума в размер от 1000лв. Отразеният в договора ГПР бил 26, 83%, а лихвата била фиксирана
на 24%. Сумата следвало да бъде върната от длъжника на 4 равни месечни вноски, всяка
от които по 262, 62лв. Същевременно, в чл. 6 от Договора било предвидено задължение
за ищеца, в тридневен срок от сключване на договора да осигури едно измежду следните
обезпечения: 1) поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна
бележка, удостоверяваща трудов доход в размер над 1800лв.; 2) поръчителство на две
лица, всяко от които да удостовери нетен месечен трудов доход от 950 лв. и които
поръчители следва да работят по безсрочен трудов договор, да не са кредитополучатели
по друг договор за паричен заем с кредитора, да нямат неплатени задължения през
последните две години, да нямат задължения към други банкови и небанкови финансови
институции или 3) да представи банкова гаранция, с която банката – гарант се задължава
да заплати всички дължими по договора суми, в случай, че длъжникът не изпълни в
срок свое задължение по договора. В случай, че длъжникът не осигури гаранция измежду
посочените, то той дължи неуйстойка в размер от 322, 32лв. Ищецът поддържа, че така
фомулирана, клаузата за неустойка е на практика неизпълнима за заемателя и предвид
това представлява скрито възнаграждение за кредитора. Същият обаче, не го е включил
в размера на ГПР по договора, с което е нарушил императивните разпоредби на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Това от своя страна, на основание чл. 22 ЗПК, води
до цялостна недействителност на сключения договор за кредит. При условията на евентуалност,
ако се прецени, че процесният договор е действителен, то на основание чл. 19, ал.
4, вр. ал. 5 ЗПК се претендира да бъде прогласена недействителността единствено
на чл. 7 от същия, доколкото включването на неустойката по цитирания член би довело
до увеличаване на ГПР повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „София Кредит Комерс Груп”АД,
със становище за неоснователност на предявените искове. Поддържа се, че договорената
в чл. 7 от договора неустойка при непредоставяне на обезпечение съобразно чл. 6
от договора, не е нищожна. Изтъква се, че това са индивидуално договорени клаузи
с потребителя и дължимата неустойка при неизпълнение на задължението не представлява
договорна лихва или друга форма на възнаграждение за кредитора. Поддържа се, че
кредиторът поема определен риск като предоставя парична сума на потребителя и именно
с цел минимизиране на риска, то е необходимо предоставянето на обезпечение. Сочи
се, че длъжникът се е запознал с всички клаузи на договора и с полагането на своя
подпис се е съгласил с тяхното съдържание и последици. Моли се, така предявените
искове да бъде отхвърлени. Претендират се разноски.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между „София Комерс Кредит Груп” АД и Н.П.Х. е
възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски
микрокредит от разстояние от ****г. / л. 13- 15/, по силата на който на ищеца е
предоставена сума в размер от 1000 лв. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен
процент е 24, 00%, годишният процент на разходите е 26. 83%, а задължението
следва да се погаси на четири анюитетни вноски. Съобразно чл. 6 от Договора, в
тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора
едно от следните обезпечения: 1) поръчителство на едно физическо лице, което да
представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото
възнаграждение над 1800лв. или 2) две физически лица- поръчители, всяко от
които да отговаря кумулативно на следните изисквания: да получава месечен
трудов доход в нетен размер от 950 лв., да работи по безсрочен трудов договор,
да не е кредитополучател по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора,
да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банкови и финансови институции; 3) банкова гаранция, издадена от банка,
оперираща на територията на Р. България, която банкова гаранция следва да
съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако
потребителят не заплати в срок, което и да е свое парично задължение по
Договора за потребителски микрокредит от разстояние, същата ще заплати на
кредитора всички дължими от потребителя сума след първо писмено изискване,
отправено от кредитора до банката гарант. При неизпълнение в срок на посоченото
задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора нейстойка в размер
от 322, 32 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 7 от Договора, като е
посочено, че към всяка от анюитетните вноски се добавя сума в размер от 80, 58
лв.
По силата на сключения договор за
потребителски кредит, на длъжника Х. е предаден погасителен план, както и копие
от условията, приложими към договора за кредит.
От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 119- 122/ се изяснява, че чистата
стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс възлиза на 1 000лв. Вещото лице е
отразило, че в ГПР по процесния договор, който е 26, 83 % са включени
единствено разходите за договорна лихва. Посочено е, че с неустойката при непредоставяне
на обезпечение, кредитът се оскъпява с 130, 68 %.
Съдът кредитира заключението на вещото
лице в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на
останалия, приобщен по делото доказателствен материал.
По
правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа
страна, то не е налице съмнение, че между "София Комерс Кредит Груп"
АД като заемодател и Н.П.Х. като заемател, е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лв. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.
20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В процесния случай,
твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с
чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са
неразривно свързани с клаузите на чл. 6 и чл. 7 от Договора. Разпоредбата на чл
6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: един или двама поръчители- физически лица ( които следва да
отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания в зависимост от
това дали са осигурени едно или две лица- поръчители ) или банкова гаранция за
всички дължими по договора суми. Прочитът на съдържанието на посочената клауза
и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за
кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка в чл. 7
от Договора). Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер
( 1000 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция за всички суми по договора ( за което съответната банкова институция
ще изисква също заплащане) или едно/ две лица- поръчители, които да отговарят
на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от
него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези
изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 7 от
Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение”
като при формирането на анюитетната вноска добавя сумата от 80, 58 лв. В тази връзка,
явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването
за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита,
че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на
разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва
да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай
е посочено, че ГПР е 26, 83 %, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 7 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Впрочем, съобразно заключението на вещото лице, ако „неустойката” бъде включена
в ГПР, размерът му нараства със 130, 68%.
В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя
се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов
ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (
чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил
договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума
в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с
чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР,
но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е
особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 1 от Договора като обща
сума за заплащане от потребителя е посочена 1050, 48 лв. В тази величина обаче,
не е включена дължимата по чл. 7 от Договора „неустойка” в размер от 322, 32
лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, сумата
за заплащане, посочена в чл. 1 от Договра и действително дължимата величина в
края на заемния период.
За яснота и пълнота на
изложението, съдът счита за нужно да посочи следното: не се споделя доводът на
ответната страна, че съгласявайки се да сключи процесния договор и още четири
други договора за кредит, потребителят се е съгласил с параметрите, при които
кредиторът предоставя финансови услуги и е явно, че е удовлетворен от тях.
Обстоятелството, че ищецът е имал нужда от средства и е сключил няколко
договора за кредит не е в състояние да санира пороците на процесното
правоотношение. Нужно е да се посочи и че предмет на обсъждане в настоящото
производство е единствено валидността на договора от ****г., като всяко едно
друго кредитно правоотношение установено между страните е напълно ирелевантно
за процесния казус.
С оглед приетите по-горе постановки и
доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва
да се приеме, че Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ****г. е
нищожен на основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за
нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По
предявения евентуален иск с правно основание чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК: доколкото
бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е цялостно
недействителен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне
по предявения евентуален иск, с който се претендира да бъде прогласена
недействителността единствено на клаузата на чл. 7 от Договора, предвиждаща заплащане
на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките
на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. ***,
като съобразно Договор за правна защита и съдействие / л. 23/, е договорено
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид
това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество следва
да бъде осъдено да заплати на адв. *** сума в размер от 326 лв. Допълнително,
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца и сума в размер от
155 лв., от които 55 лв. държавна такса и 100лв. депозит за съдебно- счетоводна
експертиза.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК нищожността на Договор
за потребителски микрокредит от разстояние от ****г., сключен между Н.П.Х., ЕГН
********** като заемател и „София Комерс Кредит Груп” АД, ЕИК ********* като заемодател,
поради това, че посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства
на действителния годишен процент на разходите.
ОСЪЖДА
„София Комерс Кредит Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на адв. *******, със съдебен
адрес:***, в качеството й на пълномощник на ищеца Н.П.Х., ЕГН **********, сума в
размер на 326 лева /триста двадесет и шест лева/, представляваща адвокатско възнаграждение
за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство
за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит
Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на Н.П.Х., ЕГН ********** на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 155 лв. / сто петдесет и пет лева/,
представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ