№ 224
гр. гр. Добрич, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и
четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Десислава Б. Николова
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Румяна Ив. Радева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20213200500568 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по въззивна
жалба вх.№3769/16.06.2021Г. на „Бестрейнинг” ООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр.Д., бул. „Р.**, представлявано от управителя Н.Н.Г.,
чрез адв.Б.П.-САК, срещу решение №101/11.05.2021г. по гр.д.№2347/2020г.на
РС-Добрич, с което се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание на чл.
422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК във връзка чл. 92 от ЗЗД, в
отношенията между ищеца Община - град Д., ЕИК ***, с административен
адрес: гр.Д., ул. „Б.**, представлявана от кмета Й-Й-, и ответника
„Бестрейнинг” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.Д.,
бул. „Р.**, представлявано от управителите М.К.К. и Н.Н.Г., че ответникът
дължи на ищеца сумата от 12 829.00 лв. - представляваща дължима неустойка
за периода от 01.01.2018г. – до 17.06.2018г. за част от шестата година по
Договор № 98/15.03.2012 г. за предоставяне на концесия върху нежилищен
имот, публична общинска собственост, представляваща бивша целодневна
детска градина № 22, ведно със законната лихва върху главницата от
14.05.2020г. до окончателното й издължаване, предмет на издадената по
ч.гр.д. №946/2020г. на ДРС заповед по чл. 410 от ГПК №374 от 18.05.2020г., и
1
ОСЪЖДА „Бестрейнинг” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.Д., бул. „Р.**, представлявано от управителите М.К.К. и
Н.Н.Г., ДА ЗАПЛАТИ на Община - град Д., ЕИК ***, с административен
адрес: гр. Д., ул. „Б.**, представлявана от кмета Й-Й-, съдебно - деловодни
разноски : по ч.гр.д. №946/2020г. на ДРС в размер на 356,58 лева и в размер
на 606,58 лв. , от които: 256,58 лв. – заплатена държавна такса; 150лв. –
депозит за вещо лице и 200 лв.– юрисконсултско възнаграждение, за
производство по гр. д. №2347/2020г. на ДРС.
Въззивникът се оплаква, че районният съд не е възприел възраженията
му за нищожност на претендираната неустойка поради накърняване на
добрите нрави, формално се позовал на експертното заключение, неотчитайки
качеството му на доказателство в подкрепа на възражението му за
нищожност, не обсъдил и значението на паричната гаранция. Изразява
несъгласие с крайния извод на съда за уважаване на иска на Община Д.,
мотивира извод в обратния смисъл, аргументиран с твърдения за факти
относно договорните отношения между страните, функциите на договорената
неустойка и необходимостта от преценката за съответствието и на добрите
нрави в аспекта на в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и съобразно примерно
посочените в него критерии, според които вида на обезпеченото
задължение/парично или не, дали изпълнението му е обезпечено с други
правни способи/порачителство, залог, ипотека/, вид на
неизпълнението/съществено или незначителна част/, съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Подробно анализа произтичащото от договор за концесия задължение за
неустойка на база на същите критерии и извежда извод за неговата
нищожност поради противоречие с добрите нрави. Иска отмяна на решението
и отхвърляне на иска.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор по въззивната жалба е
подаден от насрещната страна - Община - гр.Д. , която счита изложените в
жалбата доводи за неоснователни. Неоснователно било твърдението за
наличие на други правни способи за обезпечение на задължението за годишно
концесионно плащане. Паричната гаранция обезпечавала други задължения, а
не плащането на концесионното възнаграждение. Възражението за
нищожност на неустойката за забава било неоснователно. Основавало се на
прекомерността й съобразно законната лихва. Прекомерността не правела
2
неустойката нищожна поради накърняване на добрите нрави. В случая на
уговорената неустойка не били придадени функции, извън присъщите–
обезщетителна, обезпечителна и санкционна. Договорът бил с дългосрочен
характер и предвид този му характер и предмета му- обект от обществен
интерес и услуга от обществен интерес, бил уговорен и размера на
неустойката. Продължителността на времето, за което ще се дължи
неустойката било поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на
задължението. Неустойка в търговски договор не била нищожна само поради
това, че е уговорена без краен предел. Намесата на етичните правила в
търговските взаимоотношения, в основата на установяване на които лежала
договорната свобода, била крайно ограничена . Страните не били поставяли
условие неустойката да не надвишава концесионното плащане, краен срок за
изчисляване на неустойката, нито е поставена в зависимост от размера на
законната лихва, отсъствието на каквито договорености не давало основание
да се толерира неизправната страна. Въззивникът подробно аргументи и
становището си за недопустимост да се прогласява нищожност на клауза в
концесионен договор поради неговото естество, процедурата, предшестваща
сключването му и поради изричната забрана на Закона за концесиите. Иска
потвърждаване на решението.
Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, с начало
31.05.2021г. когато решението е връчено на обжалващия, чрез изпращането и
по пощата на 14.06.2021г., от процесуално легитимирано лица с правен
интерес от обжалване на неизгодното за него първоинстанционно решение,
отговарят на изискванията на чл.260, т.1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл.260 т.1-4 от
ГПК.
По повод жалбата Добричкият окръжен съд разгледа съдържащите се в
нея оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях и
събраните по делото доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269
от ГПК провери обжалваното решение и основателността на иска, като
приема за установено следното:
Атакуваното решението е постановено от надлежен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му
власт, в писмена форма, подписано, като волята на съда е изразена по начин,
който позволява да се изведе нейното съдържание. Постановено е при
3
надлежно упражнено от Община – гр. Д., ЕИК ***, с административен адрес:
гр. Добрич, ул. „Б.**, представлявана от кмета Й.Т.Й., с която против
„Бестрейнинг” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
Добрич, бул. „Р.**, представлявано от управителите М.К.К. и Н.Н.Г., e
предявен положителен установителен иск за установяване съществуването на
парично вземане на ищеца, за което е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК с №374/18.05.2020г. по ч.гр.д.
№946/2020г. на ДРС – сумата от 12 829.00 лева, представляваща неустойка за
забава плащането на дължимото концесионно възнаграждение за шестата
година по Договор №98/15.03.2012 г. за предоставяне на концесия върху
нежилищен имот, публична общинска собственост, представляваща бивша
целодневна детска градина № 22, дължима за периода 01.01.2018г. –
17.06.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от 14.05.2020г. до
окончателното й издължаване.
Правната квалификация на установителните искове като такива по
чл.422,ал.1,вр. с чл.415,ал.1 от ГПК,вр. с чл.79, вр. чл.92, ал.1 и чл.86,ал.1
ЗЗД, изхожда от изложените от ищеца фактическите обстоятелства,
обуславящи интереса от установителен иск и заявения установителен
петитум – иск на кредитор срещу длъжник за установяване съществуване на
вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за
неплатена неустойка за забава по договор за концесия.
Установява се, че от Обшина Д. е подадено заявление с вх.
№7265/14.05.2020г. до РС-Добрич за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК за парично вземане -сумата от 12 829.00 лева, представляваща
дължима за периода 01.01.2018г. –17.06.2018г., неустойка за забава
плащането на дължимото концесионно възнаграждение за шестата година,
произтичащо от Договор №98/15.03.2012 г. за предоставяне на концесия
върху нежилищен имот, публична общинска собственост, бивша целодневна
детска градина № 22, заедно със законната лихва върху същата сума от датата
на подаването на заявлението по чл.410 от ГПК-14.05.2020 г., до
окончателното плащане.
Заявлението е уважено и на основание чл.410 от ГПК е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение с №374/18.05.2020г. по ч.гр.д.
№946/2020г. на ДРС, с която е разпоредено длъжникът „Бестрейнинг” ООД
4
гр.Добрич да заплати на кредитора Община гр.Д. сумата от 12 829.00 лева,
дължима за периода от 01.01.2018г. до 17.06.2018г. неустойка по Договор №
98/15.03.2012 г. за предоставяне на концесия върху нежилищен имот,
публична общинска собственост, представляваща бивша целодневна детска
градина № 22, ведно със законната лихва върху главницата от 14.05.2020г.,
както и 356.58лева сторени .
Заповедта е била връчена на длъжника на 02.06.2020г., който на
16.06.2020г., т.е. в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е подал възражение. При това
положение на 12.08.2020г. заповедният съд е указал на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на вземанията, за които е издадена заповед за
изпълнение. В едномесечен срок с начало 12.08.2020г. и край 12.09.2020г.
заявителя е депозирало искова молба вх.№14674/10.09.2020г.
Установителната исковата претенция е допустима. Заявена е в
едномесечния срок по чл. 415 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице-заявителят
в заповедното производство, за установяване съществуването на вземането
си, като продължение на защитата си в заповедното производство. Налице е
идентичност между материалното право, чието изпълнение се претендира по
специалния ред на заповедното производство и правото, чието установяване
се иска в исковото производство. Идентичността обхваща всички
индивидуализиращи признаци на вземането- основание, пасивно и активно
задължени лица, размер и период.
Правоизключващото възражение на ответника в случая се свежда до
нищожност на неустойката на основание чл. 26, ал. 1,предл. трето от ЗЗД,
поради противоречие с добрите нрави, обосновано с твърдения за
несъответствие между неустойката и действителните вреди /надхвърляла с
почти 10 пъти законната лихва/, несъответствие със задължението, което
обезпечава/надхвърляла с почти 100 % общия размер на дължимото от
концесионера концесионно възнаграждение за съответната година/, уговорена
е извън присъщите на института обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция.
Не е спорно, установено е от доказателствата по делото,
съществуването на облигационно правоотношение между страните,
възникнало от Договор №98/15.03.2012 г. за предоставяне на концесия върху
нежилищен имот, публична общинска собственост, представляваща бивша
5
целодневна детска градина № 22 - масивна сграда, със застроена площ от 1092
кв.м., съчетание от три двуетажни, едно едноетажно тяло и топла връзка, с
разгърната застроена площ от 1818 кв.м., ведно с 7920 кв.м. застроено и
незастроено дворно място, урегулирано в УПИ V, кв.572 по ПУП[1]ПРЗ на
ж.к."Р.*”, поземлен имот с кадастрален идентификатор 72624.615.3232 по КК
на град Д., за срок от 20години, срещу годишно концесионно възнаграждение,
платимо в размера, сроковете и по реда, предвидени в чл. 17 на концесионния
договор.
Така, съгласно чл.17, ал.2 от договора концесионерът дължи на
концедента годишно концесионно плащане в размер на 16 100 лева без ДДС,
което се индексира с натрупване всяка година с индекса на инфлация,
посочен от НСИ, платимо на една вноска в размер на 100% от годишното
концесионно плащане, в срок до 30 дни след началото на всяка година по
договор-датата 15 март на съответната календарна година.
Не е спорно и, че за периода 2014-2017г. вкл. не е извършвана
индексация на стойността на дължимото годишно концесионно
възнаграждение при което за шестата година по договора, която обхваща
периода 15.03.2017г. - 15.03.2018г., то възлиза на 16 100.00 лева без ДДС/ 19
320лева с ДДС/, и е дължимо до 14.04.2017г. Няма спор и по факта, че
задължението не е погасено чрез плащане или по друг начин в уговорения
срок до 14.04.2017г., както и, че е погасено със забава /след изтичане на
шестата година/ чрез плащане на 4 вноски на датите 31.05.2018г-7100лева с
ДДС, 13.06.2018г.-6000лева с ДДС, 15.06.2018г.-3000лева с ДДС, 18.06.2018г.-
3220лева с ДДС. В този смисъл и констатациите на вещото лице по
изслушаната от първоинстанционния съд експертиза.
Съгласно чл. 20, ал. 1 от Договор № 98/15.03.2012г., при забавено
изпълнение на задължения за плащане на концесионните плащания в срок до
30 дни, концесионерът дължи и законната лихва. Според чл. 20, ал. 2 от
договора, при неизпълнение или забавено изпълнение на задължения за
плащане за повече от 30 дни, концесионерът дължи неустойка в размер на 0,5
% на ден, за всеки ден след тридесетият, върху стойността на незаплатената
част от паричното задължение за съответния период.
В случая са налице условията на чл.20, ал.2 от договора-забавата на
концесионера надхвърля 30дни/изпълнението е било дължимо до
6
14.04.2015г., предприето е изпълнение на четири части, първото на
31.05.2018г./. За периода на неизпълнение 01.01.2018-17.06.2018г.вкл.
размерът на договорената неустойка възлиза на сумата от 12 829.00лева,
който период и размер не е и спорен между страните.
Основно правило при неизпълнение на договорите е това на чл.79, ал.1
ЗЗД, според което изправната страна може да иска от неизправната
обезщетение за неизпълнението, като тогава, когато е уговорена неустойка
като форма на договорна отговорност, тя може да се търси всякога щом
елементите от фактическия състав, който я поражда са осъществени.
Неустойката представлява договорно предварително определяне на
отговорността на длъжника при неизпълнение на задължението – забавено,
лошо или частично. Предпоставки за възникване на неустойката са
съществуването на валиден договор и валидна неустоечна клауза,
неизпълнение на задължението по причина, за която длъжникът отговаря.
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. Освен присъщите обезпечителна /да стимулира и
гарантира точното изпълнение на поетите с договора задължения/ и
обезщетителна /да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват/ функции, от съществено значение е и санкционната
й функция, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойка и
когато не са настъпили вреди в предвидения размер. В този случай
кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, но длъжникът ще
заплати неустойка и тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение. Тази
функция намира приложение и когато размерът на неустойката е по-голям от
размера на претърпените от кредитора вреди. Средство за защита на
длъжника е както предвидената в чл. 92, ал. 2 от ЗЗД възможност за
намаляване на неустойката поради прекомерност/изкл.хипотезата на чл.309 от
ТЗ/, така и възможността за прогласяването й за нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Принципно накърняването на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на
основен правен принцип - на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските правоотношения, на предотвратяване на
несправедливото облагодетелстване. Договорната клауза за неустойка би
могла да е нищожна, като нарушаваща добрите нрави и създаваща условия за
7
неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице
неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще
излезе извън обезпечителната, обезщетителната и санкционна функция.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите
нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размера на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение
с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент. Към последващ момент
се прави преценката за прекомерност. В този смисъл неустойка ще бъде
нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато това следва от самия
текст на клаузата, преценен съобразно критериите съгласно т. 3 на ТР №
1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, а не от обстоятелства, които
настъпват впоследствие. Критерият за преценка на съответствието на клаузата
за неустойка с добрите нрави, посочен в горецитираното тълкувателно
решение, като съотношение между размера на уговорената неустойка и
очакваните вреди от неизпълнението, следва да се прилага по начин, който
няма за резултат абсолютна аритметична съпоставка помежду им, а схваща
вредите на плоскостта на кредиторовия интерес от изпълнението и така
неустойката да се преценява като обезщетяваща вреди над обичайните или
изпълняваща наказателна функция -така решение № 66/23.08.2019 г. по т. д.
№ 2131/2018 г. на ВКС, І т. о. Съответствието на клаузата за неустойка с
добрите нрави на плоскостта на кредиторовия интерес от изпълнението в
случая следва да се търси като се държи сметка за характера и предмета на
договора, който дава дългосрочно право на експлоатация върху обект-
публична общинска собственост за предоставяне на услуга от обществен
интерес, който обект общината е длъжна да стопанисва и управлява в
интерес на гражданите, и избора и на концесионер не е произволен, а в
резултат на законово регламентирана продължителна тръжна процедура. В
8
този смисъл следва да се държи сметка и за обстоятелството, че неустойката е
уговорена при неизпълнение на задължение на концесионера да заплаща
годишно концесионно възнаграждение, което задължение е поето в резултат
именно на участието му в законово регламентирана продължителна тръжна
процедура, предоставяща възможност за запознаване на участниците с
условията за възлагане на концесия и с изготвения проект за концесионен
договор, за внасяне на промяна или допълване на офертите или за
оттеглянето им, участието в която процедура имплицитно предпоставя
предварителното му съгласие да изпълнява добросъвестно, в духа на добрите
нрави, поетите по договора задължения. Няма съмнение и как се определя
размера на неустойката. Прогласената от закона договорна свобода на
страните допуска дължимата парична неустойка да бъде определена като
абсолютна цифрова величина, както и да бъде определяема според зададени
от страните показатели, какъвто е настоящия случай. Общата стойност на
обезпеченото вземане в случая е годишното концесионно плащане за шестата
година което възлиза на 16 100.00 лева без ДДС/ 19 320лева с ДДС/, платимо
в срок до 30 дни след началото на шестата година. Предвидената неустойка
от 0,5 % на ден, за всеки ден след тридесетият, върху стойността на
незаплатената част от паричното задължение за шестата година, не може да
се определи като накърняваща добрите нрави, само защото към меродавния
момент на сключването на договора 15.03.2012г. дневният размер на
неустойката съобразно заключението на вещото лице е 80,50 лева, а дневният
размер на законната лихва, с която се измерват очакваните вреди от забавата е
4,54 лева. Няма пречка страните да уговарят неустойка за забавено
изпълнение на парични задължения над размера на законната лихва, респ.
неустойката не трябва да се свежда до размера на вредите, които кредиторът
търпи от неизпълнението, тъй като това би обезсмислило съществуването на
самата неустойка - вредите могат да бъдат реализирани и без клауза за
неустойка. Сам по себе си фактът на превишение на неустойката спрямо
вредата, респ. че размерът на неустойка надхвърля размера на очакваните от
кредитора вреди не може да се разглежда и като нарушение на добрите нрави.
Приемането на обратното би довело до игнориране на присъщи на
неустойката функции, надхвърлящи целта и да обезщети кредитора за
претърпени от неизпълнението вреди. Неустойката в случая/и принципно/
освен обезщетяването на концедентът- кредитор за вреди от забавата цели да
9
обезпечи точното изпълнение и стимулира концесионера-длъжник да изпълни
в уговореното време под страх от настъпването на отговорността за
заплащане на неустойката и като санкция. При безспорният факт на
настъпилата в разрез с духа на добрите нрави продължителна забава за
изпълнение на задължението за годишното концесионно
плащане/концесионерът предприема плащане за шестата година след
началото на седмата година/, твърдението на ответника, че неустойката цели
единствено обогатяването на ищеца е несъстоятелно. Подобен извод не
следва и не може да бъде направен при съпоставка на годишното
концесионно плащане с установения от вещото лице годишен размер на
неустойката за забава от 29 382.50лева, на годишния размер на неустойката и
годишния размер на законната лихва от 1656.86лева, нито с оглед
превишението на неустойката със 17.73пъти размера на законната лихва, с
която се съизмеряват очакваните вреди. По съществото си това възражение е
за прекомерността и, с каквото ответникът като търговец не разполага
съгласно чл. 309 от ТЗ, а и сама по себе си прекомерността на неустойката,
която се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез
съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не я прави
нищожна поради накърняване на добрите нрави, респ. съпоставката с
действителните вреди в размер на законната лихва за същия период, които
ищецът търпи като кредитор, не е аргумент за нищожност , ако към момента
на сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да може да се
направи извод, че единствената цел, заради която е договорена е извън
присъщите й функции. Както се изтъкна и по-горе освен обезщетителна,
неустойката има обезпечителна/гаранционна/ и санкционна функции, каквито
са изключени при определянето и само в рамките на обезщетението за забава
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. При преценка характера на договора, чието сключване
е предпоставено от продължителна законово регламентирана тръжна
процедурата, предмета на договора-дългосрочна експлоатация на публична
общинска собственост за предоставяне на услуга от обществен интерес, които
характер и предмет оправдават по-високият интензитет на обезпечителната и
санкционната функция на неустойката, начина, по който е уговорена
неустойката за забава - 0,5 % на ден, за всеки ден след тридесетият ден/за
забава до 30 дни неустойка не се начислява/ върху стойността на
незаплатената част от паричното задължение, т.е. неустойката е обвързана от
10
погасяването, при което освобождаването от отговорност на концесионера
или намаляване отговорността му е предоставено изцяло на волята му при
полагане грижата на добрия търговец да осигури точно и своевременно
изпълнение, не може да се приеме, че единствената цел, заради която е
договорена неустойката е извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Към аргументите за този извод следва да се добави и
обстоятелството, че договорената неустойка за забава е и единственото
уговорено от страните обезпечение на задължението за концесионно плащане.
При тълкуване на клаузите на чл.18,т.1 и т.2 от договора в аспекта на чл.20 от
ЗЗД, следва да се приеме, че внесената от концесионера парична гаранция в
размер на 100% от годишното концесионно плащане не е уговорена като
обезпечение на годишното концесионно плащане, а за изпълнение според
чл.18,т.2 на „други задължения на концесионера“. Като гаранция за
обезпечаване на изпълнението на задължението на концесионера за плащане
на годишното концесионно възнаграждение е уговорено авансовото му
плащане на 100 % до изтичане на 30 дни от началото на съответната година,
което начало е деня 15.03 на съответната календарна година.
При така установеното уговорената неустойка не е нищожна, тъй като
целта и не излиза извън пределите на присъщите и обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. В този смисъл последиците от
неизпълнението на договора съобразно уговореното следва да са в тежест на
длъжника.
Претенцията е доказана и правилно уважена.
При така установеното, на основание чл. 272 от ГПК обжалваното
решение следва да бъде потвърдено и при препращане към мотивите на РС-
Добрич.
На осн.чл.78 ал.3 от ГПК и с оглед изхода от спора във въззивната
инстанция право на разноски има въззиваемата страна-ищец в
първоинстанционното производство, в полза на който следва да се присъдят
такива в размер на 200лева юрисконсултско възнаграждение, определено по
реда на чл.78, ал.8 от ГПК във вр.чл.25 от НЗПП.
Тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 пр. 2 ГПК установява
минимален размер на цената на исковете по търговски спорове - 20 000 лева,
под който не може да бъде надлежно сезирана касационната инстанция, като
произнесено по такъв спор с цена на иска под този размер, а именно 12
11
829лева, настоящото решение на въззивната инстанция не подлежи на
касационно обжалване.
С оглед гореизложеното, Добричкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №101/11.05.2021г. по гр.д.№2347/2020г.на
Добричкия районен съд .
ОСЪЖДА „БЕСТРЕЙНИНГ “ ООД, град Д. да заплати на Община град
Д. съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на 200 лева
юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,
ал.3, т.1, предл.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12