РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 1741
гр. Пловдив, 14.10.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХVІ състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МИХАЙЛОВА
при секретаря РОЗАЛИЯ ПЕТРОВА и
участието на прокурора ИЛЯНА ДЖУБЕЛИЕВА,
като разгледа докладваното от СЪДИЯТА МАРИАНА МИХАЙЛОВА административно дело № 99
по описа за 2020 год. на Пловдивския
административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и
общините за вреди /ЗОДОВ/.
Ищецът, Д.А.С., ЕГН : **********,
с адрес *** чрез пълномощника адвокат Т.А.,***, иска ответникът Областна дирекция
гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи с адрес: град Пловдив, ул. “Княз Богориди“ № 7 да бъде осъден да заплати сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени
вреди, изразяващи се в заплащане на
адвокатско възнаграждение по АНД № 6280/2019 г. по описа на Районен съд гр.
Пловдив, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
влизане в сила на решението, с което се отменя незаконосъобразното наказателно
постановление, до окончателното изплащане на сумата, както и сторените
съдебни и деловодни разноски в настоящото производство.
Исковата претенция
се основава на факта, че на Д.А.С. е издадено Наказателно постановление/НП/ № 19-1030-007034 от 03.09.2019г., от Началник
група към ОД на МВР - Пловдив, сектор „Пътна полиция“ за нарушение на чл.140,ал.1
от ЗДв.П, което е обжалвано от С. и е било отменено с
Решение № 2246/06.12.2019г. по АНД № 6280/2019 г. на Районен съд Пловдив - ХХI нак. състав. Решението
на ПРС не е обжалвано и е влязло в законна сила на 28.12.2019г. За да упражни
правото си на защита, ищецът е ангажирал адвокат, за което е сключил Договор за
правна защита и съдействие по АНД № 6280/2019г. на Районен съд Пловдив. По този
договор, С. е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.,
представляващ размера на причинените му имуществени вреди.
С тези именно съображения е обоснована исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в посочения по-горе размер.
Ответникът – Областна дирекция гр.Пловдив на Министерство на вътрешните
работи счита предявените от ищеца искови претенции за недопустими, с оглед
обстоятелството,че решението по АНД № 6280/2019г. на РС – Пловдив е влязло в
законна сила на 28.12.2019г., т.е след влизане в сила на измененията в чл.63,
ал.3-5 от ЗАНН /Д.В., бр.64 от 29.11.2019г./, при което положение ищецът е
следвало да използва възможността за допълване на съдебното решение в частта за
разноските. Алтернативно се застъпва становище, че исковите претенции са неоснователни
и недоказани като оспорва същите както по основание така и по размер. Подробни
съображения излага в отговора на исковата молба. Прави възражение за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Претендира
се съответното юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че
исковата молба е основателна и следва да бъде уважена.
Пловдивският Административен Съд – шестнадесети състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и
доводите на страните, намира за установено следното:
От данните
по делото се установява, че на Д.А.С. е издадено Наказателно
постановление/НП/
№ 19-1030-007034 от 03.09.2019г.,от Началник група
към ОД на МВР - Пловдив, сектор „Пътна полиция“ за нарушение на чл. 140,ал.1 от ЗДв.П,
с което на основание
чл.175, ал.3, пр.1 от ЗДв.П е
наложено административно наказание глоба в размер
на 200,00
лв. и административно наказание лишаване от право да
управлява МПС за срок от шест месеца.
Посоченото НП е
обжалвано
от С. пред Районен съд Пловдив, за което е образувано АНД № 6280 по описа
за 2019
г. на същия съд (приложено по настоящото дело). По това дело е постановено
Решение № 2246/06.12.2.2019
г., (влязло в законна сила 28.12.2019г.), с което
процесното НП е отменено. Пред ПРС С. е представляван
от адв.Т.А., въз основа на пълномощно от 24.09.2019г.
(приложено в оригинал
на л.21 гръб от АНД № 6280/2019г.) и договор
за правна защита и
съдействие от 24.09.2019г. (приложен в оригинал
на л.21
от АНД
№ 6280/2019г.), като
съответно е заплатил по него изцяло
и в брой дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Съгласно
установената съдебна практика подобно вписване в договора за правна помощ се
счита за разписка за реално плащане в брой на договорения адвокатски хонорар. В
този смисъл е приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по
т.дело № 6/2012г. на ОСГК на ВКС разрешение, че при вписан в договора начин на
плащане „в брой“, то вписването за направеното плащане в договора за правна
помощ е достатъчно и има характер на разписка.
Истинността на въпросните документи не е
оспорена по надлежния процесуален ред, нито са ангажирани доказателства
опровергаващи тяхното съдържание. Липсват основания, поставящи под съмнение
доказателствената им стойност, поради което и следва да бъдат ценени като
достоверен и достатъчен източник на данни за връзката между извършеното от
клиента плащане на сумата на адвокатския хонорар и договора за правна защита и
съдействие.
След
анализа на така изложените фактически обстоятелства Съдът съобрази следното от
правна страна:
Съгласно
чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините
отговарят за вредите, причинени
на граждани и юридически лица от незаконосъобразни
актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение
на административна дейност.
Регламентираната отговорност
е специален вид отговорност
за непозволено увреждане на
граждани и юридически лица от дейността
на администрацията. В случая исковете
се разглеждат по реда на
АПК, като се касае за специална подсъдност, регламентирана в разпоредбата на
чл.1, ал.2 от ЗОДОВ, произтичаща от общата подведомственост на административните съдилища по
чл.128,ал.1, т.5 от АПК.
В разпоредбата
на чл.204 от АПК са въведени
специални предпоставки за допустимост на предявените искове по Глава ХІ от АПК, наред
с общите предпоставки за допустимост на исковете, предвидени в ГПК. Така, съгласно разпоредбата на чл. 204, ал.1 от АПК, иск може да се предяви след отмяната на административния акт
по съответния ред. Изключение
от това правило е предвидено в разпоредбите
на ал.3 и 4 от АПК, където липсва
изискване за предварително произнасяне с влязъл в сила административен акт или съдебно решение
относно нищожността на административния акт, респ. незаконосъобразността на действието
или бездействието. Така, съгласно изричното правило на
чл.204, ал.3 и 4 от АПК нищожността на акта, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието се установява пред съда, пред който е предявен искът за обезщетение. В настоящият случай, съобразно твърденията в исковата молба се претендират вреди, произтичащи, от незаконосъобразен
административен акт, отменен по съответния
ред – с Решение № 2246/06.12.2019г., постановено по АНД № 6280/2019г. на Районен съд - Пловдив, с което е отменено
Наказателно
постановление №19-1030-007034 от
03.09.2019г., издадено от Началник група към ОД на МВР - Пловдив, сектор „Пътна
полиция“ .
Разпоредбата
на чл.205 от АПК сочи като ответник
по иска за обезщетение юридическото
лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт,
действие или бездействие са причинени
вредите. В случая такова юридическо лице, съгласно
чл.37, ал.2 от ЗМВР е Областна дирекция – Пловдив на
Министерство на вътрешните работи,
като искът за обезщетение е предявен спрямо надлежен ответник.
Съгласно новите разпоредби на чл.63, ал.3-5 от ЗАНН/Д.В., бр.94 от 29.11.2019г./, в сила от 03.12.2019г., е уреден
въпросът за присъждане на разноски в производствата по АНД и КАНД.
Законодателната промяна е с процесуален характер и има незабавно действие, като
намира приложение спрямо всички висящи съдебни спорове към датата на влизането
й в законна сила, тъй като в нормативен акт изрично не е предвидено друго. В
случая към момента на приключване на съдебното следствие пред ПРС, а именно
08.11.2019г., до който момент страната е могла за заяви претенцията си за
присъждане на разноски, въпросните законодателни промени не са били в сила,
предвид на което и към този момент не е бил предвиден ред за присъждане на
разноски в производствата по АНД и КАНД. Предвид гореизложеното доводът на
представителя на ответника в тази насока е неоснователен, а исковите претенции
са процесуално допустими.
При така изложеното, настоящият състав на съда намира, че исковите претенции са процесуално
ДОПУСТИМИ, като предявени от
активно легитимирано лице, притежаващо
правен интерес, с оглед фактическите твърдения в исковата молба, че като гражданин Д.А.С. е претърпял
вреди от незаконосъобразен административен
акт, издаден от административен
орган по смисъла на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Разгледани по същество същите са ОСНОВАТЕЛНИ.
На първо място следва да бъде
съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, което съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за
съдебната власт е задължително, и от
което се налага извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за
вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ,
разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК,
отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление/ЕФ/, следва да се
преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от
административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна
дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното
постановление, с което се налага административно наказание, да не е
индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК,
определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е
обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.
На следващо място при разрешаване на
настоящия административноправен спор следва да бъде
съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк.
д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Изложеното до тук съотнесено
към конкретиката на настоящия казус налага да се
приеме следното:
Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за
вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се
разглеждат по реда на Глава единадесета, а
за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
За да
възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на
няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно: незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или
по повод изпълнението на административна дейност; причинена вреда - имуществена
или неимуществена; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите
на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният акт да
бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като незаконосъобразно наказателно
постановление/електронен фиш, каза се следва да се преценява като отменен
незаконосъобразен административен акт). В този смисъл
предявеният от ищеца иск се явява допустим, доколкото няма спор, че Наказателно
постановление №19-1030-007034
от 03.09.2019г., издадено от Началник група към ОД на МВР -
Пловдив, сектор „Пътна полиция“ за нарушение на чл.140,ал.1 от ЗДв.П, е отменено по съответния ред (с Решение № 2246/06.12.2019г.,
постановено по АНД № 6280/2019 г. по описа на ПРС).
От материалите по приложеното АНД № 6280
по описа за 2019 г. на ПРС и според констатациите на решаващия съд изложени в отменителното решение, Наказателно постановление №19-1030-007034
от 03.09.2019г., от Началник група към ОД на МВР - Пловдив, сектор „Пътна
полиция“ за нарушение на чл.140,ал.1 от ЗДв.П, е
издадено в нарушение на закона и като такова се явява незаконосъобразно. Решението
на съда (№2246/06.12.2019г.) е влязло в законна сила на 28.12.2019г., т.е.
налице е първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от страна на администрацията,
изразяващо в издаването на незаконосъобразен акт.
Няма съмнение
и спор, че от издаването на
обсъждания противоправен акт, за ищеца
са настъпили имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение
в производството по обжалване на процесното НП. В случая
ищецът, не би заплатил адвокатско
възнаграждение и респективно
това не би
представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща
дейност длъжностното лице бе съобразило
материалния и процесуалния закон за налагане
на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда.
В този смисъл, както бе казано е Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г. по тълк. д. №
2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл.
1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни
наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла
на чл. 4 от този закон.
В обсъждания
контекст и с оглед доводите на ответника,
следва да се посочи, че адвокатската защита е конституционно гарантирана
от чл. 56 от на Република
България и е регламентирана
дейност със Закона за адвокатурата. Тази защита е задължителна само по определена категория дела и за
определен кръг от лица, но на практика не може и не следва да се изключва възможността за ангажиране на лице с юридическо образование от всеки, който прецени,
че не е в състояние сам да упражни
своевременно и в пълнота правото
си на защита в съдебно производство и в частност при обжалване на НП. Правото на обезщетяване на вреди, причинени
от непозволено увреждане е регламентирано в Закона за задълженията
и договорите и пресъздадено в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Член 4 от този
закон предвижда, че „държавата
дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането,
независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното
лице“. Едно от условията на
чл. 204 ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по
чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, каза се, е административния
акт да е отменен по „съответния ред“,
който е обжалване по административен или/и/ съдебен
ред. Не е задължително обжалването
да бъде осъществено с помощта на адвокат, но това, както бе описано по – горе не изключва възможност за ангажиране на квалифицирана помощ. След като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по съответния
ред и след като в тези производства гражданина е ползвал
адвокатска защита, защото
не е могъл по някаква
причина сам да се защити, то хонорара, платен на
адвокат за осъществяване на тази
защита не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен
акт /в случая НП/ и е непосредствена последица от него. Потърсената адвокатска помощ и платения адвокатски хонорар е пряка и непосредствена последица от издаденото НП, тъй като обжалването
на този акт е законово регламентирано и е единствено правно средство за защита на лицето, което твърди,
че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В този смисъл заплащането на адвокатско възнаграждение в случая не може да се възприеме като израз на доброволен акт и резултат
от свободното договаряне
между равнопоставени страни,
което не е било задължително
и неизбежно. (Така
и в този смисъл е Решение № 5996 от 15.05.2017 г. на Върховният административен
съд на Република България - Трето отделение, постановено по адм.дело № 2210/2016 г. и други).
Все в обсъждания контекст и с оглед доводите на ответника за прекомерност на заплатено от ищеца адвокатско
възнаграждение по АНД № 6280/2019г. по описа на ПРС, е необходимо да се посочи следното:
В мотивите на цитираното по-горе
Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. на ВАС, е отбелязано, че съдът,
спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само
и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на
чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) - да е "обоснован и
справедлив", тоест да е съразмерен на извършената правна защита и
съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от
причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да
облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. В чл. 18, ал. 1 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в
приложимата редакция,преди изменението с ДВ,бр.45 от 2020г.)
е предвидено, че за изготвяне на
жалба срещу наказателно постановление без процесуално представителство възнаграждението
се определя по правилата на
чл. 7, ал. 2 на базата на
половината от размера на санкцията,
съответно обезщетението, но не по-малко
от 50 лв.Съответно в чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (в приложимата редакция,преди изменението с ДВ,бр.45 от
2020г.) е предвидено,
че за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела
срещу наказателни постановления, в които административното наказание е под формата на
глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела от административнонаказателен
характер извън случаите по ал. 2 възнаграждението е 300 лв. (чл. 18 ал. 3 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г., в приложимата редакция,преди изменението с
ДВ,бр.45 от 2020г.). Минималният размер на
адвокатските възнаграждения обаче, е само долна граница, под която адвокатите не
могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият размер (на адвокатското
възнаграждение) се определя по свободно договаряне
въз основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален
размер (на адвокатското възнаграждение) не е равнозначен на "обоснован и справедлив" размер по смисъла
на чл. 36, ал. 2 от ЗА.
В случая с
процесното НП на ищеца са наложени две административни наказания – глоба в размер на 200 лв., за което
адвокатското възнаграждение за осъщественото процесуално представителство следва
да бъде определено по правилата на чл.
18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.,
(в
приложимата редакция,преди изменението с ДВ,бр.45 от 2020г.)
и лишаване
от право да управлява МПС за срок от 6 месеца, за което адвокатското възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство следва да бъде определено по
правилата на чл. 18, ал. 3 от наредбата(в
приложимата редакция,преди изменението с ДВ,бр.45 от 2020г.). Това от своя
страна обосновава договаряне дори на по-висок размер на адвокатско
възнаграждение, от договорения между страните, който очевидно е под минимално
определения такъв (по
300 лв. за всяко наложено административно наказание или общо в размер на 600 лв.)
в Наредба № 1 от 9.07.2004 г., за този вид работа. Съвсем отделен е въпросът,че
в случая адвокат Т.А., освен процесуално представителство е изготвил и жалба
срещу НП, при което положение следва да бъде определено и допълнително
възнаграждение по правилата на чл.18,
ал.1 от наредбата(в приложимата редакция,преди
изменението с ДВ,бр.45 от 2020г.).
Ето защо, в процесния случай
уговореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който дори
е под минималния размер, следва да се определи като съразмерен и съответстващ
на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - "справедлив и
обоснован".
Тези съображения обосновават извода на
съда, че от издаването на незаконосъобразното НП (отменено по съответния ред),
за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди. Казано с други думи,
искът е доказан по основание и размер и като такъв ще следва да бъде уважен.
Основателна при това положение се
явява претенцията на ищеца за начисляване на законна лихва, която започва да
тече от момента на влизане в сила на решение № 2246/06.12.2019г., постановено
по АНД № 6280/2019 г., с което процесното НП е отменено, а именно от 28.12.2019г.
В този смисъл е Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по гр.д. №
3/2004 г. на ОСГК, според което обезщетение за вреди от незаконни административни
актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми, а при нищожните - с констатиране на нищожността
в самия процес по обезщетяване на вредите. В първия случай вземането за
обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението,
с което се отменя незаконния административен акт. В случай, че вредите
произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. От така
определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се
дължи мораторна лихва.
На основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца ще
следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски в размер
на 410 лв. – заплатените държавна такса за образуване на съдебно производство в
размер на 10,00 лв. и възнаграждение за един адвокат в размер на 400, 00 лв. В
случая, и с оглед възражението на представителя на ответната страна за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, съгласно договора за правна защита
и съдействие, следва да се посочи, че възнаграждението не е прекомерно, като не
са налице основания за присъждането на по-нисък размер на разноските в тази им
част, по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, във вр. с
чл.144 от АПК. Съгласно разпоредбата на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата
размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента.
Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа. Посочената правна норма, каза се въвежда ограничение единствено относно
минималния размер на адвокатското възнаграждение, който не може да бъде по -
нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет, но не и относно
договорения му размер, който разбира се следва да е справедлив и обоснован, с
оглед фактическата и правна сложност на казуса и осъщественото процесуално
представителство. Съгласно чл.8, ал.1, т.1 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита
и съдействие по административни дела с определен материален интерес
възнаграждението е : при интерес до 1000 лв. - 300 лв. Минималният размер на
адвокатските възнаграждения обаче, е само долна граница, под която адвокатите
не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а
самият размер (на адвокатското
възнаграждение) се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор
с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер (на адвокатското
възнаграждение) не е равнозначен на "обоснован и справедлив" размер
по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗА. В конкретния случай, оказаната правна помощ
по настоящото дело се изразява в изготвяне на искова молба, осъществена
процесуална защита, посредством проведено пълно главно доказване и процесуално
представителство в проведеното по делото открито съдебно заседание. Ето защо, в
процесния случай уговореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското
възнаграждение, който каза се е 400,00 лв. за настоящата съдебна инстанция,
тоест, ориентиран към минималния размер, следва да се определи като съразмерен
и съответстващ на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата -
"справедлив и обоснован".
Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският
Административен съд, ІІ
отделение, ХVІ състав,
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Областна дирекция гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи с адрес: град Пловдив, ул. “Княз Богориди“ № 7, да заплати на Д.А.С., ЕГН : **********,
с адрес ***, сумата в размер на 400,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди,
в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление
№19-1030-007034 от 03.09.2019г., издадено от Началник
група към ОД на МВР - Пловдив, сектор „Пътна полиция“ представляващи сторените в хода на съдебното
обжалване (по АНД № 6280/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив) разноски за договорено адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 28.12.2019г. до окончателното изплащане на
посочената главница.
ОСЪЖДА Областна дирекция гр.Пловдив на Министерство на вътрешните работи с адрес: град Пловдив, ул. “Княз Богориди“ № 7, да заплати на Д.А.С., ЕГН : **********,
с адрес ***, сумата в размер на 410, 00 лв., представляваща направените по настоящото дело разноски за държавна такса и
заплащане на адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен
съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото
изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: