№ 20783
гр. София, 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря К. Д. Н.
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20241110108668 по описа за 2024 година
Н. Н. Н. е предявила срещу „**“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клауза в Договор за
паричен заем № 97251300004/16.01.2023 г., предвиждаща заплащане на такса за експресно
разглеждане и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане сумата от 5 лв. –
частична претенция от общо 110,55 лв., представляваща недължимо платена сума по
Договор за паричен заем № 97251300004/16.01.2023 г., ведно със законната лихва от
15.02.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищцата твърди, че с ответника са сключили Договор за паричен заем №
97251300004/16.01.2023 г., по силата на който е получила в заем сумата от 510 лв., при
погасяване в срок до тридесет дена и падежна дата - 15.02.2023 г. В договора било
уговорено, че ГПР е в размер на 49,6%, лихвеният процент е 40,98%, а лихвата за срока на
договора е сумата от 17,18 лв. В договора било посочено, че кредитополучателят дължи
такса за бързо разглеждане в размер на 110,55 лв. Ищцата сочи, че заплатила всички суми по
договора, вкл. таксата за експресно разглеждане, а именно – 637,73 лв. Счита, че договорът
за кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. 22 ЗПК поради грешно посочване
на размера на ГПР. Счита, че посоченият ГПР не съответства на действително прилагания,
което е заблуждаваща търговска практика и е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Твърди, че непосочването в договора на реално прилагания размер на ГПР
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Изтъква, че на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна, като по същество е нарушен
чл. 143, т. 19 ЗЗП.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество е депозирало отговор на исковата молба,
1
с който намира предявения иск за неоснователен. Не оспорва, че между страните е сключен
Договор за паричен заем № 97251300004/16.01.2023 г. с твърдяното от ищцата съдържание,
както и че последната е погасила задължението си по договора посредством извършено на
18.01.2023 г. плащане на сумата от 621,70 лв., разпределена по пера, както следва: 510 лв. –
главница, 110,55 лв. – такса допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане, 1,15
лв. – договорна лихва. Излага, че действителният размер на разходите по кредита
съответства на заложената в чл. 19, ал. 4 ЗПК допустима максимална граница, а всички
параметри по договора са били изначално известни на кредитополучателя още на етап
преддоговорна информация, обективирана в Стандартния европейски формуляр и Общите
условия. Твърди, че размерът на ГПР по договора е изчислен изцяло в съответствие със
законовата формула, разписана в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Сочи, че съгласно
чл. 19, ал. 3, т. 2 ЗПК заявяването на отделни допълнителни и незадължителни услуги не
следва да се включва в ГПР, поради което именно процесната такса за експресно
разглеждане не е включена в ГПР, доколкото се дължи за услуга, която не касае
предоставяне или връщане на кредита по договора.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване сключването между страните на Договор за паричен
заем № 97251300004/16.01.2023 г. с посоченото съдържание, по силата на който кредиторът
е предоставил в заем на кредитополучателя сумата от 510 лв., както и твърдяната
нищожност на клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане, че е платил
процесната сума, а в доказателствена тежест на ответника е да докаже наличието на валидна
клауза в договора, предвиждаща такса за експресно разглеждане, че клаузата е индивидуално
уговорена, както и че е било налице основанието за плащането .
Съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:
че между страните е сключен Договор за паричен заем № 97251300004/16.01.2023 г. с
посоченото съдържание, по силата на който ответникът в качеството на кредитор е
предоставил в заем на ищцата в качеството на кредитополучател сумата от 510 лв., както и
че ищцата е погасила задължението си по договора посредством извършено на 18.01.2023 г.
плащане на сумата от 621,70 лв., включваща сумата от 110,55 лв., представляваща такса за
експресно разглеждане.
От Договор за паричен заем № 97251300004/16.01.2023 г. се установява, че ответното
дружество е предоставило в заем на ищцата сума в размер на 510 лева за срок от 30 дни,
която следвало да се върне на 15.02.2023 г. Видно от представения договор кредитът е
предоставен при лихвен процент от 40,98 % и ГПР от 49,6 %. В договора е предвидено
заплащането на допълнителна сума от 110,55 лева, представляваща такса за бързо
разглеждане.
Ищцата има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП на предоставяните
2
от ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2
ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална
защита на потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно.
Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при
зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП.
Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните
характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС,
установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на
обществения и икономическия жИ.т. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна
по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой
личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие
„потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице,
което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с
търговец е потребител, е даден в редица решения на СЕС. Според него потребителят е
винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели
удовлетворяване на свои лични потребности, както е в настоящия случай.
Съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, която е приела за установено
плащане на сумата от 510 лв. от кредитора „**“ ЕООД по процесния Договор за кредит №
********** от 16.01.2023 г., както и получаването /усвояването/ на заемната сума от ищцата
на 16.01.2023 г. - датата на процесния договор за кредит. От заплатената и получена в
ответното дружество на 18.01.2023 г. чрез Ерау сума в размер на 621,70 лв. са погасени:
главница в размер на 510 лв., лихви в размер на 1,15 лв., такса бързо разглеждане в размер
на 110,55 лв. Експертизата е представила изчисление на ГПР по процесния Договор за
кредит в два варианта: при Вариант 1 в погасителната вноска са включени главница, лихва и
такса за бързо разглеждане, като се изчислява ГПР в размер на 1416,97%; при Вариант 2 с
включени в погасителната вноска главница и лихва (както ги изчислява кредитора), ГПР е в
размер на 49,65%.
В исковата молба се релевира нищожност на клаузата в Договор за паричен заем №
97251300004/16.01.2023 г., предвиждаща такса за бързо разглеждане от договора, определена
в размер на 110,55 лева. Според приетото в ТР № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на
ВКС съдът следи служебно за наличието на нищожни клаузи. Както бе посочено, ищецът е
физическо лице и като такова има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП и се ползва от защитата на потребителите, предвидена в специалния закон. Законът
обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя (чл. 143 ЗЗП), като примерно изброява редица
3
типични случаи. Определената такса представлява допълнително задължение, несвързани
пряко с договора. Необосновано е предвиждането на допълнително задължение за бързо
разглеждане, тъй като по този начин се договоря допълнително възнаграждение за
кредитодателя, което би трябвало да се включва в предоставяната от него услуга. Наличието
на подобни клаузи води до значително неравновесие в правата на длъжника и на кредитора
по договора (т.е. на потребителя на кредита и на търговеца), а следователно представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, която норма е приложима на
основание чл. 24 ЗПК. Неравноправните клаузи са нищожни (чл. 146, ал. 1 ЗЗП), а за
наличие на основание за нищожност, както бе посочено, съдът следи служебно.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва да е посочен ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор,
сключен с ищеца, по същество е налице разминаване в ГПР, посочен в договора и този,
който би се получил, при включване на размера на за бързо разглеждане в размера му.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС.
Очевидно е, че при новоформирания ГПР, същият би надвишил законовоопределения горен
праг, поради което договорът е в протИ.речие с посочената законова норма. Ал. 5 от същия
текст гласи, че клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. В конкретния случай се касае за непосочване на коректния размер на ГПР. Тези
пропуски в договора се явяват протИ.речия с императивни норми на ЗПК. С оглед
многократно завишаващия размера на пределно допустимия процент на ГПР, предвиден в
чл. 19, ал. 4 ЗПК, съдът счита, че вземането, определено като такса за бързо разглеждане, е
именно онова вземане, което води до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето защо следва да
се приеме, че още към момента на подписване на договора клаузата, с която се предвижда
такса за бързо разглеждане, не е взета предвид при отразяване на ГПР, като по този начин се
заобикаля закона. Ето защо съдът счита, че следва да се приеме, че клаузата, представляваща
такса за бързо разглеждане, се явява нищожна и поради протИ.речие с императивни
законови разпоредби на ЗПК.
С оглед на изложеното предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен.
Предявен е и иск за връщане на недължимо платената сума от 5 лева, частично
предявена от общо 110,55 лева. С молба от 21.10.2014 г. е направено искане на основание чл.
214 ГПК за изменение на предявения иск с правно основание чл. 55 ЗЗД чрез неговото
увеличаване, като същият да се счита предявен за сумата от 110,55 лева, която представлява
пълния размер на вземането. Съдът намира, че дори изрично да не е допуснал увеличаване
на размера на предявения иск, то доколкото същото е допустимо и е направено в
съответните процесуални срокове, то съдът следва да се произнесе по увеличения размер на
4
иска, доколкото е надлежно сезиран с такова искане.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е
получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи реално полученото. В
настоящия случай на доказване подлежат следните факти: размерът на обогатяването на
ответната страна и обедняването на ищцовата страна, поради получаването на нещо без
основание и причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца.
Изложеното е достатъчно за извод, че процесната сума не се дължи и че предявеният иск е
основателен поради нищожност поради протИ.речие със закона на клаузата, предвиждаща
такса за бързо разглеждане на договора. Следва да се обърне внимание, че
недействителността на тази клауза не влече след себе си нищожност на целия договор.
Съобразявайки изводите на ССчЕ съдът намира, че платената сума в размер на 110,55 лева е
била недължима и подлежи на възстановяване от ответника.
С оглед изложеното искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъде уважен в пълен
размер.
При този изход на спора право на разноски има ищцата, която е претендирала следните
разноски: 80 лева – държавна такса и 300 лева – депозит за експертиза. Претендира се
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА в общ размер на 960 лева. Съдът
намира, че на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 100 лева. За да определи такъв размер на адвокатското
възнаграждение съдът съобразява на фактическата и правна сложност на делото и решение
от 05.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. На съда е служебно известно, че адв. М. е
процесуален представител по множество идентични претенции. Предвид цената на исковете
по всяко едно от образуваните дела би се достигнало до присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи размера на исковата сума, поради
което и съобразно практиката на ВКС, обективирана в определение № 174 от 26.04.2021 г. по
ч. гр. д. № 560/2021 г., може да се приеме, че предявяването на такива претенции
представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, с която злоупотреба се
нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните
принципи на гражданския процес. С цитираното определение на ВКС е прието още, че съдът
не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, поради което разноските
не биха се дължали дори да се приеме, че са извършени в самостоятелно производство.
Така мотивиран, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА поради неравноправност клаузата в Договор за
паричен заем № 97251300004/16.01.2023 г., предвиждаща заплащане на такса за експресно
разглеждане, по предявения от Н. Н. Н., ЕГН **********, срещу „**“ ЕООД, ЕИК ***, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на Н. Н. Н., ЕГН **********, на
5
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 110,55 лева, представляваща недължимо
платена сума по Договор за паричен заем № 97251300004/16.01.2023 г., ведно със законната
лихва от 15.02.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК разноски за производството в размер на 380 лева.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на ЕАД „Д. М.“, БУЛСТАТ **, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6