Присъда по дело №1026/2019 на Софийски градски съд

М О Т И В И

 

към въззивна (нова) присъда от 25.03.2019 г.,

по в.н.о.х.д. № 1026/19 г. по описа на СГС, НО, ІІ въззивен състав

--------------------------------------------------------------------------------

 

            Софийската районна прокуратура (СРП)  и частният обвинител С.М.С. са  подали в срока и по реда на глава ХХІ от НПК въззивен протест (с допълнение към него) и съответна жалба срещу правилността на постановената първоинстанционна присъда от 10.03.2017 г. по н.о.х.д. № 23042/14 г., с която СРС (НО, 122 с.) е оправдал изцяло двамата подсъдими по повдигнатите им обвинения, както следва: а) подс. Ж.И.Й. (ЕГН: **********) – за това, на 16.09.2011 г. в гр. София да е извършил спрямо полицейските служители от СДВР/06 РУ С.С. и И.Х. дръзко хулиганство, съпроводено и със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред (чл. 325, ал.2, вр. ал.1 НК), както и за това, на същата дата и място да е причинил на полицейски орган (св. С.С. от 06 РУ-СДВР) при изпълнение на службата му лека телесна повреда (чл. 131, ал.2, т.4, вр. чл. 130, ал.2 НК); и б) подс. И.Ж.Й. (ЕГН: **********) -  за това, на 16.09.2011 г. в гр. София да е извършил спрямо полицейските служители от СДВР/06 РУ С.С. и И.Х. хулиганство по чл. 325, ал.1 НК.

            С оспорваната присъда е отхвърлен и предявеният от гражданския ищец С.С.  деликтен иск за обезщетение на моралните вреди в размер на 7800 лв., но тази част на съдебния акт е влязла в сила поради липсата на жалба срещу нея.

            И протестът, и жалбата на частния обвинител С. са с искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК, но същински аргументи срещу правилността на присъдата са изтъкнати единствено от представителя на държавното обвинение. Твърди се, че СРС е оценил превратно доказателствата; безусловно е приел за достоверни обясненията на подс. Ж.Й.; незаконосъобразно е отказал да прочете показанията на св. Х. от досъдебното производство, съдържащи забравената от него конкретика за инкриминираните факти; и в крайна сметка – достигнал е до грешни правни изводи,че поведението на двамата подсъдими (баща и син) е наказателно несъставомерно.

            В откритото заседание пред СГС на 25.03.2019 г. е проведено съдебно следствие чрез преразпит на изслушания от първата инстанция свидетел И.Х. и чрез протичане на досъдебните му показания при условията на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК. След неговото приключване прокурорът пледира, че поддържа частично протеста - единствено по заявеното с него искане за осъждане на подс. Ж. Й. по обвинението за престъпление по чл. 325, ал.2 НК; повереникът на частния обвинител се солидаризира изцяло с тази позиция, а общият защитник на двамата подсъдими (адв. Г.) моли оправдателната част на присъдата спрямо Ж. Й. по чл. 325, ал.2, вр. ал.1 НК да бъде потвърдена, основно - поради липсата на доказателства за отправени към св. С. обидни реплики и поради такива противоречия в показанията на свидетелите, които правят обвинението недоказано.

            Също при изслушването на страните в с.з. на 25.03.2019 г. двукратно (преди започване на съдебното следствие и в хода на самите прения) двамата подсъдими и защитникът им изрично настояват наказателното производство по част от обвиненията да бъде прекратено (чл. 24, ал.1, т.3 НПК) поради настъпване на абсолютната давност (чл. 81, ал.3, вр. чл. 80, ал.1, т.4 НК) за преследване на престъплението по чл. 131, ал.2, т.4, вр. чл. 130, ал.2 НК (спрямо подс. Ж. Й.) и на това по чл. 325, ал.1 НК (спрямо подс. И. Й.). За същото пледира и прокурорът при СГП.

            Въззивният съд намери протеста за частично основателен относно направеното с него искане за осъждане подс. Ж.Й. по обвинението за квалифицирано хулиганство по чл. 325, ал.2 НК.[1] Чрез установяване на нови фактически положения (чл. 316 НПК) и достигането на различни правни изводи относно това обвинение, втората инстанция прецени, че следва да постанови нова присъда (чл. 336, ал.1, т.2 НПК), с която да пререши част от въпросите по същество на делото.

Що се отнася до останалите две деяния по обвинителния акт (за подс. Ж. Й. - по чл.131, ал.2, т.4 НК; и за подс. И. Й. – по чл. 325, ал.1 НК), действително към дата 16.03.2019 г. е настъпила абсолютната давност (7 години и половина) за тяхното наказателно преследване, изчислена съобразно чл. 81, ал.3, вр. чл. 80, ал.1, т.4 НК. В така възникналата  процесуална ситуация СГС прие, че следва да се съобрази с претенциите на защитата производството в тази му част да бъде частично прекратено. Нормите на чл. 79, ал.1, т.2 НК и чл. 24, ал.1, т.3 НПК са императивни и не дават възможност за преценка дали, при настъпила давност за някои от деянията, делото за тях да продължи. Единственото изключение е възможността самият подсъдим да поиска неговото продължение (чл. 24, ал.2 НПК), но в конкретния случай обратната позиция на Ж. Й., И. Й. и общия им защитник е изрично заявена – те настояват институтът на давността и свързаните с него процесуални последици да бъдат приложени.

Така отправените претенции съдът извежда пред скоби, защото предявяването им в откритото заседание на 25.03.2019 г. на практика постави въпроса с какъв акт въззивната инстанция следва да се произнесе, когато намери, че от една страна – следва да приложи чл. 336, ал.1, т.2 НПК за част от деянията и подсъдимите, и в същото време – когато констатира, че друга част от обвиненията са „достигнати“ от срока на давността и за тях подсъдимият иска прекратяване на делото. Въззивният съд прецени, че именно новата присъда, постановена при условията на чл. 336, ал.1, т.2 НПК, е актът, в който следва да бъдат отразени както пререшените положения за фактите и правото (по аргумент от чл. 32, ал.1 т.1 НПК), така и  произнасянията по всички други въпроси, вкл. и тези за приложението на чл. 24, ал.1, т.3 НПК. В чл. 334, т.4 НПК няма изрични указания с какъв акт втората инстанция следва да отмени присъдата и прекрати наказателното производство при настъпване на давността. Това в действителност може да стане и с решение, изготвено при условията на чл. 340, ал.1 НПК, но само в случаите, в които част от въпросите по делото не налагат постановяването на нова присъда – чл. 339, ал.3, вр. чл. 305 НПК. Процесната хипотеза обаче, е именно такава – налице е смесен съдебен акт, който в частта относно приложението на чл. 336, ал.1, т.2 НПК спрямо подс. Ж. Й. има характер на нова присъда, а в частта му относно отмяната на първоинстанционната присъда и прекратяването на делото за обвиненията по чл. 131, ал.2, т.4 НК (за по подс. Ж. Й.) и по чл. 325, ал.1 НК (за подс. И. Й.) съставлява подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, с което се прекратява наказателното производство - чл. 346, т.4 НПК (за възможността във въззивното производство да се постановяват „смесени“ съдебни актове – р.536/11-ІІІ, 29/11-ІІ, 349/12-ІІІ и т.н.).

Избраният от тази инстанция процесуален подход е мотивиран и от други съображения.  Ако защитата и подсъдимите не бяха поискали прекратяване на производството относно застигнатите от давността обвинения и настояваха за неговото продължаване, съдът разполагаше с две възможности за действие – да потвърди първоинстанционната присъда относно оправдаването на Ж. Й. и И. Й. по въпросните обвинения, или - също при условията на чл. 336, ал.1, т.2 НПК, да ги признае за виновни по тях, но прилагайки субсидиарно регламента на чл. 339, ал.3, вр. чл. 305, ал.5 НПК и правилата за давността – да не им наложи наказания. В тази насока обаче, следва приоритетно да бъде отчетена волята на самите подсъдими. Липсата на тяхно искане по чл. 24, ал.2 НПК, съпроводена от еднопосочни изявления именно в обратния смисъл, възпрепятства както продължението на производството в тази му част, така и възможността включените в нейните рамки въпроси за вината и отговорността да бъдат разглеждани по същество. Ето защо, въззивният съд няма да се произнася по доказаността и съставомерността на фактите, които прокурорът е отразил в обвинителния акт във връзка с обвиненията по чл. 131, ал.2, т.4 НК (умишлено причинена от подс. Ж. Й. спрямо ч.о. С.С. лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание без разстройство на здравето) и по чл. 325, ал.1 НК (извършено от И. Й. хулиганство, изразяващо се в закани за физическа саморазправа с полицейските служители С. и Х., извиването на ръцете и издърпването на С., както и отправената към двамата реплика: „Знаете ли какво ще се случи утре, като ви свалят униформите, ще ви хвръкнат главите, с вас е свършено“). За тези обстоятелства наказателното производство следва да бъде частично прекратено, а разглеждането на делото да продължи единствено по повдигнатото срещу подс. Ж. Й. обвинение за  хулиганство по чл. 325, ал.2, вр. ал.1 НК, в чийто рамки прокурорът е инкриминирал няколко групи факти: а) псувните към полицейския служител С., обективирани във фразата: „ти ли ще ме арестуваш бе, мижитурко, мама ти да еба…“; б) отправената закана за саморазправа със св. С. и колегата му Г. Х. чрез думите: „сега, като извикам адвоката си, ще ви се ебе майката, селяндури такива…“; в) физическото блъскане на св. С. и удрянето му с ръце в областта на гърдите и ръцете; и г) опитът на подс. Ж. Й. да извади от кобура служебното оръжие на С..

Присъдата, в частта й относно оправдаването на подс. Ж. Й. по обвинението за престъпление по чл. 325, ал.2, вр. ал.1 НК, е неправилна.

Основният порок в първоинстанционната съдебна дейност е начинът, по който са били оценени доказателствата и като резултат той е довел до  грешни фактически изводи относно изследваните събития, до необоснованост на постановения съдебен акт и до незаконосъобразна преценка, че деянието не съставлява хулиганство. В обобщен вид, за да аргументира недоказаност на обвинението, Софийският районен съд е приел от фактическа страна за установено, че инкриминираните реплики към двамата полицаи не са били изричани от подс. Ж. Й.; че  той е оказал съпротива срещу първоначалните опити на св. С. да му постави белезници, тъй като не му било надлежно разяснено, че ще бъде задържан  и „… не се оставял да бъде ограничено правото му на придвижване“ (вж. мотиви – л. 112 от н.о.х.д.); че не се установява безспорно фактът, свързан с опита на подсъдимия да извади от кобура служебното оръжие на С.. В допълнение, от правна страна първостепенният съд е мотивирал, че поведението на Й., изразяващо се  в удрянето и блъскането на полицейския служител С., не е противозаконно, защото „гражданите са свободни да бранят свободата си“, както и че въпросните действия „… са насочени към съхраняване на конституционно прогласени права и свободи, не са насочени към нарушаване на обществения ред…“ (л.114, гръб – л. 115 от н.о.х.д.).

Изводите на Районния съд по съставомерните факти са неправилни. Втората инстанция по делото направи свой собствен анализ на доказателствените материали и съобразно възможността по чл. 316 НПК, установи различни фактически положения.

Подсъдимият Ж.И.Й., с ЕГН: **********, е роден на *** ***. Същият е българин и български гражданин, неосъждан, женен, със средно техническо образование, работи като шофьор и живее в гр. София, ж.к. „********ет.********

Към м. септември 2011 г. свидетелката Е. Щ. обитавала жилище в гр. София, ж.к. „**********, където отглеждала детето си, родено от съжителстването й с подс. И.Ж.Й.. На 16.09.2011 г. между нея и подс. И.Й. възникнал конфликт, тъй като тя ограничила достъпа му до въпросното жилище и не го пускала да влезе. Малко преди 19.00 ч. на мястото на битовия скандал се установили роднини и на двете страни в спора – подс. Ж.И.Й. (баща на И.Й.), св. М. Й. (син на подс. Ж. Й.), св. Д.И.(сестра на подс. Ж. Й.), св. И. Щ. (баща на Е. Щ.) и съпругата му Ц. Щ..

Около 19.00 ч. на мястото на конфликта пристигнали свидетелите С.М.С. и И.Г.Х. – полицейски служители на СДВР/06 РУ, които се отзовали на постъпилия сигнал за инцидента.  Двамата заварили спорещите роднини, влезли в контакт със св. Е. Щ. и убедили нея и останалите присъстващи да излязат пред входа на блока, където случаят да бъде изяснен в детайли.  Там обаче, напрежението екскалирало. Подс. Ж.Й. нарекъл св. Е.Щ. „*****“, а като ответна реакция нейният баща И. Щ. нападнал Ж. и И. Й.. Свидетелите С. и Х. предприели действия за пресичане на конфликта, като С. се заел да усмирява Ж. и И. Й., а Х. – семейство Щ.и (баща, майка и дъщеря).

Двамата полицаи успели да разделят спорещите компании и преценили за необходимо да използват белезници за физическо задържане на по-агресивните участници в свадата. Св. С. се насочил към подс. Ж.Й., извадил служебните си белезници и се опитал да ги постави на ръцете му. В отговор на предприетите действия, Ж. Й. започнал да блъска С. с ръце в областта на гърдите и ръцете. Намесил се и синът му И.Й., който застанах зад гърба на С. и се опитал да извие двете му ръце, така че той да не успее да постави белезници на подс. Ж.Й.. На помощ на св. С. се притекъл колегата му И. Х., който отстранил И.Й., но физическата агресия от подс. Ж. Й. към св. С. продължила. Отново при опит за поставяне на белезници на подс. Ж. Й. същият продължил да нанася удари в гърдите на С.. Отправил и към него репликата: „„ти ли ще ме арестуваш бе, мижитурко, мама ти да еба…“. Едновременно с това Ж.Й., който имал физическо надмощие над свидетеля С., се пресегнал и с ръка бръкнал в кобура на С., опитвайки се да извади служебното му огнестрелно оръжие „Макаров“ (№ 5030). Св. С. хванал пистолета за дръжката, а подс. Ж. Й. продължил да го държи и дърпа откъм цевта. В момента, в който успял с другата си ръка да постави белезници на Ж. Й., полицейският служител С. установил и контрол над оръжието си, което издърпал от ръката на подсъдимия и фиксирал обратно в кобура. За да овладее ситуацията около разразилия се конфликт, С. закопчал с белезниците подс. Ж.Й. за намиращ се в близост метален кол и се координирал с колегата си Х., като междувременно започнал да изпитва и болки по ръката вследствие на съприкосновението между него и Ж. Й.. След като на мястото пристигнало допълнително полицейско подкрепление (служителите В. и Д.), в 19.30 ч. били изготвени писмени заповеди за задържане на подс. Ж. Й. и сина му И.Й.. Двамата били качени в ползвания от свидетелите С. и Х. патрулен автомобил, който се отправил към сградата на СДВР/06 РУ. По пътя подс. Ж. Й. продължил с арогантното си поведение, като отправил към двамата полицаи репликата: „сега, като извикам адвоката си, ще ви се ебе майката, селяндури такива…“.

Двамата подсъдими пренощували в  СДВР/06 РУ, а на следващата сутрин св. С. срещнал пред сградата на управлението подс. Ж. Й.. Последният видял, че С. е с гипсирана ръка и му обещал, че ще му заплати обезщетение от 6 работни заплати. Месец по-късно, когато свалил гипса и се върнал на работа, С. потърсил Ж. Й. за изплащане на обещаната компенсация, но подсъдимият отказал.

Това са различните фактически положения, които въззивният съд установи в разрез с приетото от първата инстанция след направен самостоятелен анализ на доказателствата. Част от тях, свързана с времето (16.09.2011 г., около 19.00 ч.) и мястото (гр. София, ж.к. „Овча купел І“,  в района пред бл. ***, вх.*) на разразилия се скандал, пристигането на свидетелите С. и Х., намесата им в ескалиращото напрежение и задържането на подсъдимите Ж.Й. и И.Й., няма противоречив характер, защото се извежда еднопосочно от показанията на двамата полицейските служители (както лично изслушаните от съда, така и прочетените от досъдебното производство) и от съответстващите им документи, прочетени и приети от СРС на осн. чл. 283 НПК (заповедите за задържане на подсъдимите – л. 9/10 от д.п.; протокола за оглед на местопроизшествие, който е дал началото на наказателното производство при условията на чл. 212, ал.2 НПК – л.13/14 от д.п.; нотариални актове за собствеността върху жилището, по повод на което е възниквал спорът – л.57/58 от н.о.х.д.).

Извън посоченото, основните противоречия в доказателствените материали се свеждат до това какво е било поведението на подс. Ж. Й. след пристигането на свидетелите С. и Х.; отправил ли е той към двамата полицаи инкриминираните в обвинението изразни средства и проявил ли е твърдяната от прокурора физическа агресия спрямо С.. Тук съдът условно обособи събраните свидетелски показания в три групи: първата – формирана от взаимно допълващите се разкази на С. и Х.; втората – изградена от версията на подс. Ж. Й. и показанията на неговите роднини (М. Й. и Д.И.); и третата – включваща непосредствените възприятия на сем. Щ.и (свидетелите Ев. Щ. и св. Ив. Щ.) за това какво е било поведението на подс. Ж. Й. спрямо полицейския служител С..

Първоинстанционният съд е отрекъл достоверността на показанията на двамата полицаи и е изградил изводите си, като основно е следвал лансираната в обясненията на подс. Ж. Й. (л. 75 от н.о.х.д.) версия за събитията. Проявеният подход обаче, е едностранен и същият е довел до изопачаване на фактите, без те да бъдат съпоставени с останалите доказателства по делото. Втората инстанция, от своя страна, съобрази, че следва да оцени изцяло с доверие казаното от свидетелите С. и Х. в хода на наказателното производство. Обстоятелствата, че агресията на подс. Ж. Й. е била насочена срещу тях, както и че С. участва по делото като частен обвинител и граждански ищец (във връзка с обвинението по чл. 131, ал.2, т.4 НК), не внасят по дефиниция предубеденост в показанията им, нито разкриват реален мотив за лъжесвидетелстване. Напротив, изявленията им са еднопосочни, обективни и последователни.

Показанията на свидетелите С. и Х., съответно дадени пред СРС в с.з. на 13.05.2016 г. (л. 71) и на 28.09.2016 г.  (л. 81 от н.о.х.д.), са изслушани близо 5 години след изследваните събития, но въпреки това, двамата са успели да пресъздават в максимална степен детайлите, които си спомнят. Свидетелят С. последователно е разяснил причината за конфликта, повода за сбиването (отправената от подс. Ж. Й. реплика „*****“ по адрес на св. Ев. Щ.), изблъскването му от подс. Ж. Й., опита на последния да извади полицейското оръжие на С. от кобура, както и факта, че този подсъдим е отправил по адрес на него и колегата му нецензурни реплики. Напълно нормално е, че след толкова продължителен период от време конкретното съдържание на изречените фрази не е било съхранено в спомените на С., но пред първата инстанция въпросният свидетел е възпроизвел донякъде общия смисъл на казаното („Не си спомням точната дума, с която той ме обиди, но беше нещо от рода „Кой си ти, нещастник?“ …. „Той отново започна да ме обижда по същия начин, но съм забравил вече точните думи като ми отправяше заплахи, че от утре няма да съм в 6-то районно…“). Всъщност, какво точно е заявил подс. Ж. Й. при опитите за неговото полицейско задържане, става ясно в детайли от прочетените досъдебни показания на С. (л. 74 от н.о.х.д. и л. 19 и сл. от д.п.). Те са били събрани от разследващия орган в СДВР/06 РУ няколко часа след самия инцидент и поради пресните спомени за събитията в тях свидетелят е възпроизвел пунктуално словесния изказ на подсъдимия – „ти ли ще ме арестуваш бе, *******…“, както и „ сега, като извикам адвоката си, ще ви се ебе майката, селяндури такива…“. Информацията, съдържаща се в посочените показания, може да бъде пряко използвана при постановяването на присъдата - не само, защото прочитането им е станало при условията на чл. 281, ал.5 НПК (със съгласие на подсъдимия и неговия защитник и след дължимото по силата на чл. 281, ал.7 НПК предварително информиране), но и поради изричното уточняващо изявление на С., че поддържа изцяло прочетеното, че „..то е най-вярно, защото е дадено непосредствено след случая“.

Основната линия на събитията в тяхната последователност е била пресъздадена и в изслушаните от Районния съд показания на другия полицейски служител – И.Х. (л.81 и сл. от н.о.х.д.). Те също страдат от някои „фактологични празноти“, но това е напълно обяснимо с оглед изтеклия близо 5-годишен период от време. Х. е запазил спомените си за проявената от подс. Ж. Й. физическа агресия спрямо С. (блъскането в областта на гърдите и опита да извади служебния му пистолет от кобура), но съвсем добросъвестно е заявил пред първата инстанция, че не помни някой от двамата подсъдими „… да е казвал някаква дума, фраза, израз“ по адрес на полицаите. Всъщност, ако първата инстанция държеше да изясни тази въпрос, следваше не да отхвърля, а да приеме за основателно искането за прочитането на неговите досъдебни показания. Пропуските в тази насока бяха отстранени от СГС чрез провеждане на допълнителен разпит на Х., в рамките който констатираната липса на спомени за изследваните събития наложи приложение на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 НПК (л.35 от в.н.о.х.д.). Именно в частично прочетените показания на този свидетел, дадени пред разследващия орган още на 16.09.2011 г. (л.22-23 от д.п.), се съдържа информация, че докато подс. Ж. Й. е бил транспортиран към СДВР/06 РУ, същият е отправил в присъствието на С. и Х. репликата  „сега, като извикам адвоката си, ще ***** ***** селяндури такива…“. Така възпроизведените факти кореспондират с казаното от св. С..

Версията на двамата полицейски служители за поведението на подс. Ж. Й. не е изолирана и противоречива. Напротив – съобщените от тях обстоятелства намират потвърждение и в част от останалите свидетелски показания. Блъскането (бутането) на С. от въпросния подсъдим и опитът да бъде извадено от кобура служебното му оръжие са били възприети и от св. И. Щ. (л.85 от н.о.х.д.), който изрично уточнява, че не е чул по адрес на полицаите да са отправяни обидни реплики. Друг е въпросът, че това е напълно обяснимо, като се има предвид, че по същото време Щ. е бил „ангажиран“ да се саморазправя с останалите присъстващи членове на фамилията Й.. Видно е, че посоченият свидетел е добросъвестен и обективен в изявленията си, защото - ако държеше преднамерено да представи факти във вреда на двамата подсъдими, спокойно можеше да „уточни“, че те са обиждали полицаите. Данни за такива обиди, кореспондиращи с казаното от св. С., се съдържат и в показанията на св. Е. Щ. (л. 92 от н.о.х.д.), която е свела спомените си единствено до израза „мишоци“, адресиран към служителите на СДВР/06 РУ. Вярно е, че подобен израз нито е бил инкриминиран по делото, нито съобщен от някой от останалите свидетели, но в конкретния случай съдът счита, че несъответствието се дължи отново на изтеклия дълъг период от време след деянието и невъзможността човешките спомени да пресъздадат в детайли точната стилистика на говора. Още повече, че казаното от Щ. на практика потвърждава, че обидни фрази са били изговорени, а запазеният конкретен спомен визира дума („мишоци“), близка по семантика до израза „мижитурко“, който св. С. е възприел.

И не на последно място – доказателствата по делото, които касаят отпадналото по давност обвинение за причинена на С.С. лека телесна повреда по чл. 131, ал.2, т.4 НК (документи за медицински преглед във ВМА – л. 49/51; СМЕ – л. 53/56 от д.п., приета в с.з. на 28.09.2016 г. – л. 81 от н.о.х.д.), са косвено относими и към показанията на самия С., защото чрез тях се потвърждава достоверността на онези им части, в които свидетелят говори за проявената спрямо него от подс. Ж. Й. физическа агресия.

Може да бъде изтъкнат и още един факт, сочещ, че показания на двамата полицаи са добросъвестни и безпристрастни. При установяването си на мястото на инцидента те не са демонстрирали предубеденост към която и да е от спорещите страни, а са постъпили еднакво обективно към всички лица, проявили агресия при разразилия се скандал. Заповеди за полицейско задържане са били изготвени не само за Ж. Й. и неговия син, но и за другия участник в събитията – св. И. Щ. (л. 11 от д.п.), който също е било отведен в СДВР/06 РУ. Нито един от представителите на двете компании не е бил толериран или репресиран според личните симпатии на С. и Х..

Въззивният съд, за разлика от първата инстанция, отказа да оцени с доверие дадените от подс. Ж. Й. пред СРС обяснения (л.75 от н.о.х.д.). Съдържанието им разкрива, че в тях подсъдимият избирателно е разказал своята версия за инцидента, като по неясни причини пропуска съществени моменти от хронологията на събитията – като напр. - имало ли е от негова страна опит да извади пистолета на С.; блъскал ли го е в гърдите; изричал ли е обидни реплики. Фактите, съобщени в тези обяснения, са лишени и от  житейска логика, защото не дават резонно пояснение как без никаква причина и повод св. С. се е насочил към Й. и директно е пристъпил към поставянето на белезници. Нещо повече - версия, идентична с тази на подсъдимия, се е опитала да привнесе в процеса и неговата сестра – св. Д.И.(л. 88, гръб – л.99 от н.о.х.д.), но детайлите в нейните показания съдържат такива по характер противоречия, които поставят под съмнение цялостната достоверност на изявленията й. Така например, св. И. твърди, че единственото оръжие, което е видяла с очите си, е бил пистолет, насочен от св. С. „..в гръдния кош на Ж.“. Версията на самия подсъдим, макар и сходна по характер, демонстрира съществено противоречие, защото – по думите му – след като С. го е прикачил с белезници към намиращия се в близост стълб, е опрял пистолета, но не в гърдите, а в главата му. Нещо повече, според св. И., след така описаното насочване на пистолета, колегата на С. се е намесил и го е мотивирал да прибере оръжието. Такива факти обаче, св. Х. (който е бил единственият друг полицай на мястото на инцидента) не е съобщил нито в съдебния, нито в досъдебния си разпит. Изкуствено пригодени към версията на подс. Ж. Й. са и показанията на другия му син – св. М. Й. (л. 90 от н.о.х.д.), който твърди, че е наблюдавал съприкосновението между баща си и полицейския служител С.. Първо, прави впечатление „услужливото“ пропускане на причината, поради която св. С. се е насочил към Ж. Й. с цел поставяне на белезници. Свидетелят не си спомня нито чутата от останалите свидетели спрямо св. Е. Щ. реплика „*****“, нито започналото физическо пререкание между Ж. и И. Й. (от една страна) и св. И. Щ., но е категоричен, че изречената от св. С. фраза по адрес на баща му („ще те заключа“) е отправена без никакво основание.  Второ, казаното от М. Й. (че св. С. няколко пъти е повторил пред Ж. Й. и останалите присъстващи израза „ще те заключа“) противоречи на версията на баща му, който в обясненията си (л.75 от н.о.х.д.) изрично е акцентирал, че С.С. се е приближил до него и изненадващо, без изобщо да го предупреди, е пристъпил към поставянето на белезниците. И трето, разминавания се констатират между показания на св. М. Й. и тези на неговата леля – св. Д.И., относно поддържания от тях общ сюжет за насочването на пистолета от св. С. към подс. Ж. Й.. И. твърди, че след като С. опрял оръжието в гърдите на нейния брат, другият полицейски служител (персонифициран като „по-младия полицай“ – л. 89 от н.о.х.д.) се намесил, казал му нещо и го мотивирал да прибере пистолета. Подобен факт обаче, не само, че не се споменава в показанията на св. Х., но той е отречен и в разказа на М. Й., според когото при описания инцидент „…другият полицай през това време беше отстреща при Щ.и. Той не се е намесвал в ситуацията …“.  

Изтъкването на всички констатирани дотук противоречия и алогизми в свидетелските разкази на Д.И.и М. Й. и в обясненията на Ж.Й. разкрива, че съдържанието им не може да бъде безусловно възприето с доверие. То е подчинено предимно на желанието на посоченице лица да омаловажат изцяло съпричастността на подс. Ж. Й. към процесния инцидент и паралелно с това – да се обоснове погрешно възприетата от първата инстанция теза, че цялостното поведение на подсъдимия пред органите на СДВР/06 РУ е имало защитен, а не агресивно - нападателен характер. Вътрешните несъответствия в разказите им (по отношение на споменатите от съда фактически детайли) и взаимно допълващите се показания на свидетелите С., Х., Щ. и Щ. мотивираха въззивната инстанция да приеме за доказани тази група от факти в обстоятелствената част на обвинителния акт, които прокуратурата е инкриминирала като относими към повдигнатото обвинение за извършено от Ж. Й. квалифицирано хулиганство. Независимо, че са служители на МВР, ангажирани с правоохранителната дейност на държавата, свидетелите С. и Х. са очевидци на изследваните факти и техният разказ е осигурил в наказателното производство наличието на преки доказателства. Служебният им статут не може „a priori“ да се разглежда като причина за предубеденост, за желание да се съчини обвинителна версия, или за целенасочено набедяване на невинни граждани в престъпления, които не са извършили.

Ето защо, правната оценка на установените по реда на чл. 316 НПК нови фактически положения налага извода, че с поведението си на 16.09.2011 г. подс. Ж.И.Й. е извършил престъпление по чл. 325, ал.2, вр. ал.1 НК, чийто субект на общо основание може да бъде всяко наказателноотговорно лице.

От обективна страна, като си е позволил да блъска и удря с ръце в областта на гърдите и ръцете пристигналия на мястото на инцидента полицейски служител С.С. (проявявайки елемент на съпротивата срещу поставянето на белезници), като е отправил спрямо С. репликата „„ти ли ще ме арестуваш бе, мижитурко, мама ти да еба…“, и като е изрекъл в патрулния автомобил пред свидетелите С. и Х. фразата „сега, като извикам адвоката си, ще ви се ебе майката, селяндури такива…“, подс. Ж.Й. е извършил непристойни действия, съставляващи изпълнителното деяние по основния състав на хулиганството – чл. 325, ал.1 НК. И проявеното буйство, и неприличните ругатни по адрес на двамата полицаи отговарят на примерите за хулигански прояви, неизчерпателно посочени в П-2/74-Пл. А че като съставомерен резултат това деяние е довело  до грубо нарушаване на обществения ред (т.е. до „брутална“ демонстрация против установения ред), може да се изведе обективно от неговата насоченост срещу представители на правоохранителните институции, чиято единствена функция след пристигането им на мястото на скандала е била именно да вземат мерки за гарантиране на общественото спокойствие, да не допускат саморазправа и евентуално масово сбиване на процесното публично място

Съдът прецени, че от субективна страна деянието на Ж. Й. е осъществено не с пряк (както е посочено в обвинителния акт), а с евентуален (косвен) умисъл. Това - да наруши грубо обществения ред и да изрази явното си неуважение към обществото, не е била непосредствената (пряка) цел на подсъдимия, защото в поведението си той е бил изцяло фиксиран срещу действията на полицейските служители С. и Х.. Но, независимо от личната му неприязън и мотив да нападне физически и словесно пристигналите представители на МВР, като страничен и допълнителен резултат от действията си, той е допуснал грубото нарушаване на обществения ред и изразяването на явното си неуважение към обществото (последното е изводимо именно от  характера на посегателството и условията на време, място и обстановка, в които е било осъществено деянието). Съдебната практика е последователна, че когато чрез непристойни действия деецът засегне честта, достойнството или физическата неприкосновеност на отделни граждани, но успоредно с това наруши и обществения ред и прояви неуважение към обществото, хулиганството е извършено при евентуален умисъл (р.78/73-ІІ, 432/72-І, 257/09-І, 417/09-І, 302/11-ІІІ, 65/10-І, 441/11-І, 782/05-ІІІ и т.н.).

Хулиганството на подс. Ж.Й. може да бъде оценено като „дръзко“, поради което и деянието му – подведено под по-тежко наказуемия състав на чл. 325, ал.2 НК. Ако част от неговото поведение, изразяващо се в отправените към полицаите словесни изрази и блъскането на св. С., е напълно достатъчна (откъм степен на обществена опасност) за да покрие критериите на основния състав на хулиганството, то действията му, насочени към опита да бръкне в кобура на полицейския служител С. и да извади зачисления му пистолет вече сочат и на „изключителна дързост“, с което „надскачат“ обикновените случаи на хулиганство по чл. 325, ал.1 НК. Резултатът от подобно поведение, в случай, че подсъдимият в действителност беше успял да установи контрол върху служебното оръжие на свидетеля, би могъл да причини сериозни последици, а само по себе си – то разкрива тоталното неглижиране, което Й. е изпитвал към авторитета на органите на МВР. А че привнасянето на огнестрелно оръжие като елемент на хулиганската проява (доколкото опитът на Й. да извади пистолета на св. С. отговаря именно на тези критерии) е пример за нейната дързост, може да се изведе не само от съдебната практика (напр. р. 578/73-І и 387/09-ІІІ), но и от разясненията, дадени в цитираното вече П-2/74-Пл., съгласно които изключителна дързост е налице, когато в много груба форма се засягат интересите на обществото или личността и когато се изразява пренебрежително отношение към обществения ред и грубо нахалство.

Въззивният съд се разграничава от направената от СРС интерпретация на фактите – в смисъл, че блъскайки полицейския служител С., подс. Й. е бранил конституционно прокламираното си право на свободно придвижване, което било незаконно ограничено. Тук не е мястото да се излагат базисни правни положения за правомощията на полицейските органи да се намесват при възникнали конфликти и по извършена на място преценка да пристъпват към ползване на помощни средства (белезници) за овладяване на ситуацията. Решил ли е съответният орган на МВР да упражни това свое правомощия, от гражданите се изисква да окажат пълно съдействие, а не да демонстрират дръзка съпротива и пренебрежение. Още повече, че ако физическата агресия в случая може да бъде тълкувана (макар и погрешно) като защита на конституционно установени права, няма как под същия знаменател да бъдат подведени и обидните реплики, които Й. си е позволил към полицаите и които съставляват също елемент на хулиганската проява.

По обвинението за другия квалифициращ признак по чл. 325, ал.2 НК – съпротивата срещу орган на властта, изпълняващ задължения по опазването на обществения ред, подс. Ж.Й. следва да бъде частично оправдан. Деянието му не изпълва съдържанието на този законен състав. Разясненията, дадени в П-2/74-Пл., са в смисъл, че самата насоченост на деянието срещу орган на власт не обосновава във всички случаи проявена съпротива. За наличието на такава, е необходимо деецът да е предприел конкретно хулиганско поведение срещу реда и общественото спокойствие, в хода на това негово поведение да са се намесили органите на властта и въпреки тази намеса хулиганското деяние да е продължило (р.134/12-ІІІ, 154/11-ІІ, 432/09-ІІ, 327/12-ІІІ). В този смисъл еднопосочно (в р. 169/11-ІІІ, 270/11-ІІІ и 536/08-І) Върховният касационен съд е приемал, че агресивното поведение на дееца срещу полицейски служители по време на извършвана спрямо него проверка (заплахи, обиди, ругатни) не съставлява съпротива срещу орган на властта, тъй като не е било предхождано от други хулигански действия, предизвикали полицейската намеса.

При постановяването на новата (въззивна) присъда СГС прие, че следва да индивидуализира  наказанието на подсъдимия Ж.Й. при условията на чл. 54 НК, поради липсата на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства. По делото обаче, се установява превес на смекчаващите факти, което налага размерът на предвиденото по чл. 325, ал.2 НК наказание „лишаване от свобода“ да бъде „приближен“  в по-голяма степен до законовия минимум (при нормативни предели между 3 месеца и 5 години лишаване от свобода). Добросъвестното процесуално поведение на Ж.Й., чистото му съдебно минало, напредналата възраст и предварителното му афектиране от разразилия се на мястото на събитията скандал между неговия син и св. Ев. Щ. са все фактори, които съдът отчете като смекчаващи обстоятелства, а последният от тях – и като евентуален мотив за реализирането на престъпната дейност. Срещу тях, като отегчаващи факти, могат да бъдат противопоставени не само насочеността на деянието (срещу представители на правоохранителните органи), но и неговото реализиране чрез два от възможните способи – посредством думи (отправени обидни и ругатни) и действия (физическа агресия). Поради това, въззивният съд прие за най-целесъобразно, с оглед разпоредбата на чл. 36 НК, наложеното наказание да бъде лишаване от свобода за срок от шест месеца. За постигане целите на наказанието и преди всичко – за поправянето на подсъдимия, не е задължително той да изтърпява ефективно тази санкция. Отлагането на нейното изпълнение, на основание чл. 66, ал.1 НК, в случая е допустимо не само поради факта, че лицето се счита за неосъждано, но и поради виждането на съда, че евентуалното принудително затворническо изолиране на Й. за подобно деяние, при това – близо 8 години след неговото осъществяване, с нищо не би допринесло за личностното поправяне. Напротив, определянето на изпитателен срок от 3 години, в рамките на който подсъдимият да направи още веднъж оценка на поведението си и стриктно да съобразява същото с обществените правила и норми, е напълно достатъчно, за да се постигнат личната и генерална превенция.

И при този изход на делото СГС прецени, че разноските следва да останат в тежест на държавата, тъй като те са извършени за СМЕ във връзка с обвинението по чл. 131, ал.2, т.4 НК, по което наказателното производство е прекратено – чл. 190, ал.1 НПК.

Така мотивиран, въззивният съд постанови новата си присъда.

           

                                                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                               ЧЛЕНОВЕ: