Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../…….07.2022г.,
гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – въззивни състави, ІV-Е състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
НЕЛИ МАРИНОВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова
в.гр.дело №3251 по описа за 2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение от
19.11.2020г., постановено по гр.д. №14014/2019г. по описа на СРС, 45 състав, е
признато за установено в отношенията между страните по предявения от С.Т.Я.
срещу „Т.16“ ЕООД иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр.
с чл.232, ал.2 от ГПК, че „Т.16“ ЕООД дължи на С.Т.Я. сумата в размер на 2450
лева, ведно със законна лихва от 22.08.2018г. до изплащане на вземането,
представляваща незаплатени наемни вноски за м. май 2017г., м. юни 2017г., м.
юли 2017г., м. август 2017г., м. септември 2017г., м. октомври 2017г. и м.
ноември 2017г. по договор за наем от 01.04.2016г., сключен между „Т.16“ ЕООД
като наемател и С.Т.В.като наемодател, като ищцата се явява наследник по закон,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК от 14.09.2018г. по ч.гр.д. №56034/2018г. по описа на СРС, 45 състав.
Осъдено е „Т.16“ ЕООД да заплати на С.Т.Я. сумата в размер на 364,75 лева
деловодни разноски в заповедното производство, както и 651,50 лева деловодни
разноски в исковото производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответника „Т.16“ ЕООД, чрез пълномощника адв. О.С., срещу решението в цялост, като се излагат
оплаквания, че същото е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Поддържа
се, че при постановяване на решението съдът не преценил и обсъдил всички
събрани по делото доказателства. Излагат се доводи, че договорът за наем от
01.04.2016г. бил прекратен по взаимно съгласие между страните, като бил
представен договор за наем от 07.02.2017г., сключен между ответното дружество и
наследодателя на ищцата С.Т.В.. В този договор изрично било записано, че отменя
договора за наем от 01.04.2016г. Освен това съдът не взел предвид и направените
възражения, че след смъртта на С.В.ответното дружество било в наемни отношения
с трето лице, което било действителният собственик, владелец и държател на процесния имот, а именно наследникът по завещание – В.Т.. Това
трето лице уведомило наемателя, че встъпва в правата на наследодателя и срещу
това встъпване не били направени възражения от ищцовата
страна. Това трето лице имало право да прецени дали да се ползва от вече
сключения или действащ договор за наем или да сключи нов наемен договор със
същия или друг наемател. Излагат се доводи, че след прехвърлянето на процесния имот, настъпило със смъртта на първоначалния
наемодател, съобразно разпоредбата на чл.237, ал.2, пр.1 от ЗЗД процесният договор запазил действието си, като на страната
на наемодателя встъпил не наследникът по закон на починалия собственик и
наемодател, а приобретателят на имота, придобил
правото на собственост по силата на завета, който бил и действителния владелец
и държател на имота. Следователно между ищеца и ответника не съществувало
облигационно правоотношение по договор за наем и съдът неправилно, необосновано
и в противоречие със законовите разпоредби постановил обжалваното решение. До
момента не било оспорено завещанието на третото лице, което от смъртта на С.В.и
до момента владеело, ползвало и държало, чрез трети лица (наематели), но като
свой процесния имот. Поради изложеното моли
обжалваното решение да бъде отменено изцяло, и да бъде постановено друго, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна С.Т.Я., чрез
пълномощника адв. М.Ц., с който се изразява становище
за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че е установено по делото при
условията на пълно и главно доказване, че за процесния
период е съществувало облигационно правоотношение по договор за наем, сключен
между наследодателя на ищцата и ответното дружество, по което било осигурено
безпрепятствено ползване на имота, наличието на изискуемо вземане с настъпил
падеж, както и наемната цена. Установено било по делото, че за процесния период ответникът е ползвал имота, както и, че
преди изтичане на срока на договора наемодателят е починал, като е оставил за
свой наследник по закон ищцата. Независимо от спора между заветника
и наследника по закон относно собствеността върху магазина, последният бил
този, който с откриване на наследството на С.В.е встъпил в правата му на
наемодател по процесния договор за наем от
01.04.2016г. Поддържа се, че ответникът не би могъл да сключи нов договор със заветника, респ. да дължи на него наемната цена, тъй като
не би могъл да получи ползването на имота от него. В случая ответното дружество
продължило да ползва имота след смъртта на наемодателя без да заплаща дължимата
наемна цена на наследника му по закон. Било установено по делото, че страните
са изявили воля да предоговорят наемната цена по вече
съществуващата, считано от 01.04.2016г. облигационна връзка, като счита за
неоснователни изложените от въззивника доводи в
обратен смисъл. Счита, че ответникът не може да противопостави на наемодателя
възражение за собственост върху наетия недвижим имот, тъй като отношенията
между тях са облигационни и въпросът за собствеността е ирелевантен
и не подлежи на изследване. С оглед изложеното моли обжалваното решение да бъде
потвърдено.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от
първоинстанционния съд към релевантните за спора
факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция
не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266
от ГПК, които да променят установената от първостепенния съд фактическа
обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Установява се от събраните по делото доказателства и не е спорно между
страните по делото, че ищцата е наследник по закон на С.Т.В., починал на
09.04.2017г., както и, че между последния и ответното дружество е сключен
договор за наем по отношение на магазин №2, намиращ се в гр. София, бул. *******,
партер, като имотът е предаден за ползване на наемателя. По делото са
представени договор за наем на недвижим имот от 01.04.2016г. и анекс към него
от 27.02.2017г., като в същите е посочено, че предмет на договора е магазин 1
от 20.12 кв.м., индивидуализиран в НА №31/25.01.2008г., номер 206, дело
№29/2008г. по описа на нотариус Ц.Д., но доколкото не е спорно между страните,
че наемното правоотношение е възникнало и се отнася за процесния
магазин №2, находящ се в гр. София, бул. *******,
предмет на разпоредителната сделка по цитирания по-горе НА, съдът приема това
обстоятелство за установено по делото. Не могат да бъдат възприети доводите на въззивника – ответник, че наемното правоотношение е
прекратено с последващо сключен договор за наем от
07.02.2017г. между наследодателя на ищцата и ответното дружество, тъй като със
сключване на анекса от 27.02.2017г. към договора за наем от 01.04.2016г., чиято
дата на сключване следва тази на представения от ответника договор за наем,
страните са посочили, че клаузите на договора от 01.04.2016г. остават
непроменени, като са изменили единствено размера на месечната наемна цена. Следва
да се отбележи също така, че твърденията на ответника за последващо
сключване на договор за наем с наследодателя на ищцата на 07.02.2017г. по
отношение на същия имот, не обуславят неоснователност на иска, доколкото за
уважаването му е необходимо да бъде установено наличието на валидно
правоотношение между страните по договор за наем през процесния
период, както и, че имотът е бил предоставен за ползване на наемателя, като
тези обстоятелства са установени по делото.
След смъртта на С.Т.В.неговият
единствен наследник – ищцата С.Т.Я., е
встъпила в правата и задълженията му по договора. Неоснователни се явяват и
доводите на ответника, че трето за спора лице е придобило правото на
собственост върху процесния магазин по завещание,
като именно с това лице бил сключен нов договор за наем на магазина. Съгласно чл. 228 ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя
една вещ за временно ползване, а наемателят – да му заплати определената цена.
Правоотношението между страните е облигационно, като в случая не е спорно, че
наследодателят на ищцата е предоставил на ответника ползването на наетия имот,
поради което същият дължи заплащане на дължимата наемна цена за периода на
действие на договора. Наведените доводи, че ищцата не била собственик на имота, са неоснователни, тъй като
договорът няма за предмет разпореждане с право на собственост,
същият създава облигационни отношения между страните, съгласно клаузите на
договора, които са валидни и задължават страните, съобразно уговорките в тях, а
посочените възражения са неотносими в настоящото
производство.
Поради съвпадане
на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
След връщане на
делото първоинстанционният съд следва да извърши
преценка за наличие на предпоставките за провеждане на процедура по чл. 247 от ГПК по отношение на изписаното в диспозитива на
решението наименование на ответното дружество.
При този изход на
спора в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, като с оглед направеното от въззивника възражение за прекомерност на заплатеното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение, и предвид фактическата и правна
сложност на делото, същото следва да бъде намалено до размер на сумата от 500
лева.
По изложените
мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави, ІV-Е
състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 19.11.2020г., постановено по гр.д. №14014/2019г. по описа на СРС, 45 състав.
ОСЪЖДА „Т.16“
ЕООД да заплати на С.Т.Я. разноски за въззивното
производство в размер на 500 лева.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.