Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр.Русе, 29.12.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, осми граждански състав, в публичното съдебно заседание на втори
декември, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАЙЛО ИВАНОВ
при
секретаря Галя Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 2667
по описа за 2020г., за да се произнесе, съобрази следното:
Ищецът Р.А.Я. твърди, че на 27.04.2015г. с ответника
сключили устен договор за заем, по силата на който първия предоставил на втория
сумата от 2 000.00 лева, а М. Д.се задължил да върне заема след пет месеца
– на падеж 27.09.2015г. Парите по заема били предадени от заемодателя на заемополучателя на същия ден, когато сключили договора в
присъствието на двама свидетели, но на настъпилия падеж ответникът не е
изпълнил задължението за връщане на получената в заем парична сума, което не е
сторил и до момента. За дължимата парична сума ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, която му била издадена по
ч.гр.дело № 617/2020г. по описа на РРС, но ответникът е подал възражение за
недължимост на сумата. Поради това съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на ответника, че му дължи сумата от 2 000.00
лева, представляваща главница по сключен устен договор за заем от 27.04.2015г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението
– 04.02.2020г. до окончателното й изплащане, по издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 617/2020г. по
описа на РРС. Претендира направените по делото разноски, както и разноските
направени по заповедното производство.
Съдът, като взе предвид изложените от ищеца в исковата
молба фактически обстоятелства, на които основава претенцията си и формулирания
петитум, квалифицира правно предявения положителен установителен иск по чл.422 от ГПК.
Ответникът М.С.
Д.оспорва изцяло предявения иск. Твърди, че не е получавал паричен заем от
ищеца.
От събраните по делото доказателства,
съдът намира за установено от фактическа страна следното:
В показанията си свидетелите М. Л.Е.и
С.Я.Я. твърдят, че в края на месец април 2015г., но
точна дата не могат да кажат, ремонтирали сеялка на Р.Я., която се намирала
пред дома му в с.Кошарна, обл.Русенска, ул.“Люлин“ № 3.
В следобеда между 14.30 часа и 15.00 часа там дошъл М. Д.и поискал от ищеца в
заем сумата от 2 000.00 лева, която му била необходима за да замине за
чужбина. Р.Я. се съгласил, влязъл в къщата си и след като излязъл носел пари,
които били 2 000.00 лева и ги броил на ответника, което и свидетелите
видели. М. Д.казал, че ще му върне парите след 4, 5 или 6 месеца и си тръгнал.
Свидетелите твърдят, че ищеца се занимавал със земеделие, бил собственик на
няколко стотин декара земеделски земи и разполагал с парични средства.
Ответника познавали, защото са от едно село, като знаели, че той живеел в
чужбина, където престоявал по няколко месеца, на често се връщал в селото им по
различно време.
В показанията си свидетелките Р.Б.Д.и
Г.С.Н., първата съпруга на ответника, твърдят, че за периода м.декември 2014г.
– месец октомври 2015г. ответникът бил в Германия, където се разболял – получил
инсулт и до 11-ти февруари бил в болница, а след това на инвалидна количка.
Върнали се били в РБългария в началото на м.октомври
2015г., когато били правили ритуал за здравословното му състояние в дома на свид.Н., а след това ходил на доктор. Свид.Д.твърди,
че от 2005г. с ответника живеели в Германия, като рядко се връщали в България –
по един път годишно, а свидетелката Н. твърди, че от 2012г. ответникът и
съпругата не се били връщали в България.
Представена е епикриза, издадена
от болница „Мерхайм“ в гр.Кьолн, Германия, Клиника по
неврология и палиативна медицина, в превод на
български език, съгласно която ответникът получил мозъчен инфаркт и бил на
болнично лечение за периода 24.12.2014г. до 12.01.2015г. С експертно решение на
ТЕЛК № 83/11.01.2016г. на ответника била призната 66% трайно намалена работоспособност
и инвалидизиран считано от 20.10.2015г. Представен е
и амбулаторен лист от 14.12.2015г., съгласно който М. Д.бил на консултация при
лекар и му били правени изследвания на кръв и урина.
Съгласно писмо от 16.11.2020г.,
издадено от Гранично полицейско управление при ОД на МВР – гр.Русе, за периода
01.01.2015г. до 31.12.2015г. за ответника няма данни
за пътуване – влизане или излизане от страната, а от 01.01.2007г.
спрямо гражданите на Европейския съюз не се извършват систематични проверки при
излизане и влизане в страната и в информационните фондове на МВР не се съдържат
изчерпателни данни за пътуванията на българските граждани и ползваните от тях
МПС.
Въз основа на подадено от ищеца
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК за сумата от 2
000.00 лева, е било
образувано ч.гр.дело № 617/2020г. по описа на РРС, и издадена заповед за
изпълнение на парично задължение. М. Д.обаче не е бил открит на регистрираните
му постоянен и настоящ адрес, прието е че заповедта е връчена по реда на чл.47,
ал.5 от ГПК и указано на ищеца да предяви иск относно вземането си срещу
длъжника, което той е и сторил по настоящото дело.
След преценка на събраните по делото
доказателства, съдът прави следните правни изводи:
От даденото определение в
разпоредбата на чл.240 от ЗЗД е видно, че договорът
за заем по своята правна характеристика е реален, каузален и неформален. По
силата на тази сделка заемодателя предоставя в собственост на заемателя пари, а
последния се задължава да върне заетата сума. Простото съгласие между страните
относно сумата и предаването на същата е достатъчно за действителността на
договора, а писмена форма е необходима за доказване на сключване на договор за
заем над 5 000.00 лева.
Следователно елементите от
фактическия състав на договора за заем са първо, съгласие на страните за
предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и второ –
предаването на тази сума от заемодателя на заемателя. Доказателствената
тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от фактическия
състав на договора за заем носи ищеца, защото той извлича търсената от него
изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и неизпълнено
договорно задължение от последния.
От показанията на разпитаните по
делото свидетели М.Л.Е.и
С.Я.Я., съдът намира за доказано по делото, че на
27.04.2015г. ищецът и ответника са сключили устен договор за заем, по силата на
който първия предоставил на втория сумата от 2 000.00 лева, а М. Д.се
задължил да върне заема след пет месеца – на падеж 27.09.2015г. И двамата
свидетели са видели предаването на парите от ищеца на ответника, като първия е
извадил същите от къщата си и ги е броил пред тях на Д.. Съдът няма основание
да не цени показанията на тези двама свидетели, тъй като същите са логични и
последователни, присъствали са лично при сключването на договора за заем,
уговорките между страните и предаването на парите, като тези свидетели се
явяват незаинтересувани от изхода на делото.
По отношение направеното от
ответника възражение, че към твърдяната дата на сключване на договора за заем
той не е бил в България съдът намира, че същото не следва да бъде обсъждано.
Това възражение не е било направено с отговора на исковата молба и едва след
изготвянето на проекта за доклад по делото, след като изложените възражения на
ответника срещу иска са били оставени без разглеждане като неотносими към
правния спор. В отговора няма нито дума за това най-съществено възражение, дори
напротив. Твърди се: „През този период бях собственик на недвижим имот …“ и
тогава бил сключен устен договор за арендуване на същия имот. Искани са били и
гласни доказателства за установяване на именно тези наведени обстоятелства в
това число и за изясняване на взаимоотношения със съпруга на ищеца, които нямат
никакво отношение към спора, поради което и това доказателствени искане е било
оставено без уважение. Едва след изготвяне на проекта за доклад , в който
изрично е направена констатация, че изложените възражения са неотносими към
спора, ответникът подава нова молба, в която сам потвърждава този факт: „След
запознаване с проекта за доклад правя следните искания …“. Едва в тази молба,
озаглавена като искане се навежда едно ново възражение, което следва да се
счете, а и логично да се приеме, че е било известно на ответника към момента на
изготвяне и подаване на отговора. Както закона – чл.131, ал.2 от ГПК, така и
трайната съдебна практика изискват в отговора да въдат
наведени всички възражения и да бъдат искани всички относими доказателства,
които са известни на страната. Нови доказателства може да поиска ищеца, ако в
отговора има обстоятелства и факти, които той следва да обори, но е недопустимо
навеждането и разглеждането на съвършено нови възражения от ответника. Не
случайно и съдът в доклада си по делото приема, че не са наведени от страна на
ответника относими към правния спор факти, тежестта за доказването на които да
е негова. При това положение всички новопредставени
доказателства в това число и показанията на свидетелите не следва да се
обсъждат, тъй като с тях се цели доказването на факти, не заявени с отговора,
макар и да са били известни на страната.
Въпреки това съдът следва да отбележи,
че намира показанията на свидетелките
Р.Б.Д.и Г.С.Н. са недостоверни. Същите са взаимно противоречиви, като едната
свидетелка твърди, че от 2005г. живеят с ответника и работят в Германия и се
връщат ежегодно, а другата твърди, че от 2012г. не са идвали в страната.
Свидетелката Н. веднъж казва, че ответникът е бил пролетно време в село, после
че било зимата, а след това че било десети месец. Показанията им противоречат и
на твърденията на самия ответник в отговора на предявения иск, че през период
посочен в исковата молба бил дал нивата си на ищеца да я работи. Представените
писмени доказателства също по никакъв начин не доказват отсъствието на
ответника от България, тъй като видно от епикризата,
издадена от болница „Мерхайм“ в гр.Кьолн, Германия,
Клиника по неврология и палиативна медицина, в превод
на български език, ответникът получил мозъчен инфаркт и бил на болнично лечение
за периода 24.12.2014г. до 12.01.2015г.; съгласно амбулаторния лист едва на
14.12.2015г. Д.бил на консултация при лекар и му били правени изследвания на
кръв и урина, а чак след това с експертно решение на ТЕЛК № 83/11.01.2016г. на
ответника била призната 66% трайно намалена работоспособност и инвалидизиран считано от 20.10.2015г. Съдът като съобразява
и че едната свидетелка е съпруга на ищеца, т.е. явно заинтересувана от изхода
на делото, а показанията на другата свидетелка противоречат на твърдения на
ответника в отговора и другите писмени и гласни доказателства, то намира, че
показанията им са очевидно неистински.
Предвид гореизложеното съдът
намира за доказано по делото, че на 27.04.2015г. ищецът и ответника са сключили
устен договор за заем, по силата на който първия предоставил на втория сумата
от 2 000.00 лева, а М. Д.се задължил да върне заема след пет месеца – на
падеж 27.09.2015г. Не са представени по делото доказателства от страна на
ответника за плащането на дадената в заем парична сума както на падежа, така и
след това. Поради това съдът намира, че предявеният положителен иск е доказан
изцяло и следва да се уважи, като се признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумата
от 2 000.00 лева, представляваща главница по сключен устен договор за заем от
27.04.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване
на заявлението – 04.02.2020г. до окончателното й изплащане, по издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №
617/2020г. по описа на РРС.
Съгласно дадените задължителни
указания на съдилищата с Тълкувателно решение № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС,
ответникът следва да бъде осъдена да заплати на ищеца направените по
заповедното производство – ч.гр.дело № 617/2020г. по описа на РРС, разноски в
размер на 340.00 лева – заплатени държавна такса за производството по делото и
възнаграждение на редовно упълномощения адвокат.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК и
предвид уважаването на предявения иск, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените по настоящото дело разноски в размер на 440.00
лева – заплатени държавна такса за производството по делото и възнаграждение на
редовно упълномощения адвокат.
Предвид гореизложеното и на основание
чл.422 от ГПК, съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.С. ***, с ЕГН: **********,
че дължи на Р.А.Я. ***,
с ЕГН: **********, сумата
от 2 000.00 /две хиляди/ лева, представляваща главница по сключен устен договор
за заем от 27.04.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
04.02.2020г. до окончателното й изплащане, по издадената заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 617/2020г. по описа на
РРС.
ОСЪЖДА М.С. ***, с ЕГН: **********, да заплати на Р.А.Я. ***, с ЕГН: **********,
сумата от 340.00 /триста и четиридесет/ лева - направени по заповедното производство – ч.гр.дело № 617/2020г.
по описа на РРС, разноски за заплатени държавна такса за производството по
делото и възнаграждение на редовно упълномощения адвокат.
ОСЪЖДА М.С. ***, с ЕГН: **********, да
заплати на Р.А.Я. ***,
с ЕГН: **********, сумата от 440.00 /четиристотин и четиридесет/ лева - направени по настоящото дело разноски
за заплатени държавна такса за производството по делото и възнаграждение на
редовно упълномощения адвокат.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Русенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: