Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

град София, 13.03.2019 година

 

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:                                  

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ...……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №3114 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

         Със съдебно решение №257530 от 02.11.2017г., постановено по гр.дело №21836/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 34-ти състав, са отхвърлени предявените от П.Г.Г., Л.Г.Г. и С.Г.Г. срещу ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, субективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено на правото им на собственост /за ищеца - П.Г.Г. – 4/6 ид.части, за ищцата - Л.Г.Г. – 1/6 ид.части и за ищцата - С.Г.Г. – 1/6 ид.части/, върху недвижим имот, находящ се в град София, кв.„Изток”, местност „Червена звезда” - „Дианабад”, представляващ дворно място, с площ от 368 кв.м. по актуална кадастрална карта на м.„ж.к. и НПЗ Червена звезда“, одобрен със Заповед №РД-18-95/18.12.2015г. на Изпълнителния Директор на АГКК, попадащ в поземлен имот с идентификатор 68134.802.2199 – за СО „Монтажи” и ТПО „Външна търговия”, с площ от 230 кв.м., и в поземлен имот с идентификатор 68134.802.966 – за Националния институт за паметниците на културата, с площ от 139 кв.м., съставляващ поземлен имот пл.№6, полигон 35, кв.4 по кадастралния план на град София от 1950 година, к.л.526, при граници на цялото дворно място: Д.С., К Г, Й.Н.и улица, на основание дарение и наследствено правоприемство. Със съдебното решение са осъдени П.Г.Г., Л.Г.Г. и С.Г.Г. да заплатят на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 650.00 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция.

         Постъпили са въззивна жалба от 20.11.2017г., подадена от ищците - П.Г.Г., Л.Г.Г. и С.Г.Г., както и въззивна жалба от 23.11.2017г., подадена от ищците - П.Г.Г., Л.Г.Г. и С.Г.Г., чрез адв.И.М., с които се обжалва изцяло съдебно решение №257530 от 02.11.2017г., постановено по гр.дело №21836/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 34-ти състав, като са релевирани идентични доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебния акт, постановен при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Поддържа се, че неправилен и в противоречие на закона е изводът на първостепенния съд, че не са налице всички предпоставки на разпоредбата на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ за възстановяване на правото на собственост на ищците по силата на закона върху процесния одържавен недвижим имот, респективно за уважаване на предявените искови претенции спрямо държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Твърди се, че неправилен е изводът на СРС, че след като процесният имот не отговаря на изискванията на чл.19 от ЗУТ и не може да бъде отреден в самостоятелен УПИ, то в тази хипотеза реституцията на имота не е възможна и е основание за отхвърляне на предявените искове. Поддържа се, че в предвидените в закона предпоставки за възстановяване на правото на собственост липсва изискване отчужденият имот да може да е обособи в самостоятелен УПИ, който въпрос не е относим в настоящото производство. Излага се още, че не е пречка за възстановяване на правото на собственост на ищците и факта, че процесният имот е част от обществен обект на културата и представлява публична държавна собственост доколкото в закона е въведено изискване при реституция отчужденият  имот да е собственост на държавата, без законодателят да е направил разграничение за характера на собствеността - частна или публична държавна собственост. Посочени са правни аргументи в изложения смисъл и в депозирана писмена защита на въззивника-ищец - П.Г.Г., чрез адв.З.Г. По изложените аргументи молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и постанови друго, с което да уважи предявените установителни искове с правно основание чл.124 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на процесния одържавен имот, при квоти, както следва: за П.Г.Г. – 4/6 ид.части, за ищцата - Л.Г.Г. – 1/6 ид.части и за ищцата - С.Г.Г. – 1/6 ид.части. Претендират присъждане на разноски. Приложен е списък по чл.80 от ГПК за сторени разноски от въззивника-ищец - П.Г.Г..

         Въззиваемата страна -  ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез своя юрисконсулт В.Димова, не депозира писмен отговор, в съдебно заседание взема становище за неоснователност на въззивните жалби. Посочва се, че обжалваното решение е постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при правилен анализ на релевантните по делото факти и обстоятелства. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Приложен е списък по чл.80 от ГПК.

         Предявени са от П.Г.Г., Л.Г.Г. и С.Г.Г. срещу ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, субективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника на правото на собственост на ищците - за П.Г.Г. – 4/6 ид.части, за Л.Г.Г. – 1/6 ид.части и за С.Г.Г. – 1/6 ид.части, върху подробно индивидуализиран по площ и граници в уточнителна молба от 30.09.2015г. недвижим имот, на основание наследствено правоприемство и дарение.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства и са подробно обсъдени в обжалваното решение.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби са допустими, подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

За да постанови обжалваното съдебно решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, първостепенният съд е анализирал събраните по делото доказателства и правилно е приложил материалния закон като е приел, че съгласно разпоредбите на чл.1 и чл.2 от ЗВСОНИ реституционният ефект настъпва при наличието на законоустановените предпоставки, една от които е имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден, тъй като целта на закона е да се възстановят имотите доколкото те съществуват като самостоятелни обекти на собственост. Прието е, че в настоящия случай е установено по делото, че процесният одържавен имот няма лице към улица, тъй като е разположен във вътрешността на квартала, разделен с ограда между две площадки и не може да бъде отреден в самостоятелен УПИ. Отделно от горните изводи, СРС е приел още, че обстоятелството, че към момента на влизане в сила на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ процесният имот е част от обществен обект на културата и като такъв - публична държавна собственост, е пречка за възстановяването му.  Въз основа на изложените правни аргументи СРС е обоснован краен извод за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК изцяло препраща към тях, като намира, че не следва отново да преповтаря изводите на СРС в обжалваното решение, които са правилни и законосъобразни. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателите досежно материалната незаконосъобразност на оспорения съдебен акт.

Неоснователен е доводът на въззивниците, че в случая са доказани всички материалноправни предпоставки на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ за възстановяване на правото им на собственост по силата на закона върху процесния одържавен недвижим имот. Правилно СРС е посочил, че за настъпването на реституционния ефект на чл.2, ал.2 и ал.3 ЗВСОНИ се изисква при доказателствена тежест за ищците да се докаже по несъмнен начин обстоятелството, че в обективната действителност са се осъществили всички материални предпоставки, обуславящи възникването на правото им да бъде реституиран процесният имот, а именно - 1. имотът да е отнет без законово основание или да е отчужден не по установения законов ред от държавата, от общините или от народните съвети в периода от 9 септември 1944г. до 1989г.; 2. при влизането на закона в сила имотът да е собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон, както и да съществува реално до размерите, в които е отчужден; 3. имотът да е бил отнет от ищците или от техния праводател - чл.3, ал.1 ЗВСОНИ и 4. бившите собственици да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. В случая между страните е налице спор единствено относно това дали е установено имота да е съществувал реално до размера, в който е отчужден, което въззивният съд счита, че при доказателствена тежест за ищците по делото не е доказано, поради следните съображения:  

 Целта на реституционния закон е да се възстановят имотите, доколкото те съществуват като самостоятелни обекти на собственост, до размерите, в които са отчуждени. Това условие - имотът към влизане в сила на реституционния закон  (в сила от 22.11.1997г.) да съществува "реално до размера в който е отчужден", е условието което е приложимо за всички хипотези на чл.1 и на чл.2 от ЗВСОНИ. Ако тези имоти фактически или юридически са загубили тази си самостоятелност и вече не притежават характеристика на такива обекти, то не би могло те да бъдат възстановени на техните собственици. Промяната на предназначението на имота след одържавяването му не е пречка за реституцията по чл.1, ал.1 от ЗВСОНИ. Целта на законодателя е да възстанови собствеността върху имотите, доколкото те съществуват като обекти на собственост, а не да възстанови предишното им състояние, поради което и промяната на предназначението на имота не е от значение. В хипотезите, в които в отчуждения като незастроен имот има частично застрояване, ако от незастроена част може да се обособи самостоятелен имот, който в хипотеза на имот в регулация следва да позволява образуването на самостоятелен урегулиран поземлен имот, то тогава реституция настъпва за тази част от имота. Това е така, защото така отделената част ще отговаря на изискванията за самостоятелен имот, като размерите му са в границите на това, което е отчуждено. Ако в резултат на благоустройствени изменения имотът се е трансформирал, той пак би подлежал на възстановяване, ако може  да се обособи  като самостоятелен обект съобразно изискванията на нормативите за устройство на територията. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР №6/10.05.2006г. на ВКС по гр.д.№6/2005г., ОСГК, когато незаконно отнети или отчуждении не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети в периода от 9.09.1944г. до 1989г. недвижими имоти са били застроени и не съществуват до размера, в който са били отнети или отчуждени, се прилагат разрешенията на т.1 и т.2 от ТР №1/1995г. на ОСГК на ВКС за допустимостта на реституцията, ако строежът е законен. А съгласно т.1 от ТР №1/1995г. на ОСГК на ВКС не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. По тези съображения неоснователен се явява доводът на въззивниците, че в реституционния закон липсва изискване за възстановяването на собствеността отчужденият имот да може да е обособи в самостоятелен УПИ.

В конкретния случай от приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че отчужденият от общия наследодател на ищците имот не съществува реално до размера, в който е бил отчужден, съгласно оценителен протокол №257/1972г., издаден от СГНС, Ленински РС, „Отдел Строителство, архитектура и благоустройство”, в който е посочено, че оценителна комисия, предвидена в § 85 ППЗПИНМ, е огледала процесния имот и на основание заповед №467/01.10.1969г. комисията е оценила имота, отреден за нуждите на Министерство на външната търговия – външнотърговски комплекс. Съгласно констатациите на експерта процесният отчужден имот представлява стар имот пл.№6 в полигон 35, който имот по действащия регулационен план попада в два съседни УПИ - източната по-голяма част от около 230 кв.м. попада в УПИ І, отреден за „СО Монтажи” и „ТПО „Външна търговия” /поземлен имот с идентификатор 68134.802.2199/, а западната по-малка част от около 139 кв.м. попада в УПИ ІІІ, отреден за „Национален институт за паметниците на културата /поземлен имот с идентификатор 68134.802.966/. Посочено е, че процесният стар имот пл.№6 няма лице към улица, тъй като е разположен във вътрешността на квартала, разделен е с ограда помежду две отделни площадки и следователно в старите си очертания не може да бъде отреден в самостоятелен УПИ. При така възприето съдът приема, че по делото е установено, че процесния имот не е съществувал като самостоятелен обект на собственост до размерите в които е отчужден, Следователно се налага извода, че в полза на ищците като наследници на бившия собственик не е възникнало правото на реституция на процесния имот по смисъла на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Обоснованият в този смисъл краен извод на първостепенния съд е законосъобразен, съответства на правилното приложение на материалния закон и трайно установената съдебна практика. Предявените установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК са неоснователни и недоказани и като такива правилно са били отхвърлени. Атакуваното решение се явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено на основание чл.271 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна, която претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. При определяне на размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт е в сила изменение на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.). Според новата редакция на текста, която настоящата инстанция с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивниците-ищци в полза на въззиваемия-ответник юрисконсултско възнаградение следва да се определи от съда в размер на 100.00 лв., която  сума е съобразена с извършените процесуални действия от юрисконсулта - явяване в едно съдебно заседание, без да има подаден писмен отговор.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                  

                                           Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №257530 от 02.11.2017г., постановено по гр.дело №21836/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 34-ти състав.

ОСЪЖДА П.Г.Г., с ЕГН **********, Л.Г.Г., с ЕГН **********, и С.Г.Г., с ЕГН **********,*** /чрез П.Г./, да заплатят на ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

 РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

                                  ЧЛЕНОВЕ : 1./

 

                                                        2./