РЕШЕНИЕ
гр.София, 07.01.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на седемнадесети октомври през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А.Александрова
ЧЛЕНОВЕ:
Е.Иванова
Зл.Чолева
при секретаря Цв.Гулийкова в присъствието на
прокурора ..................... като разгледа доклад-ваното
от съдията-докладчик в.гр.дело N: 13 466 по описа за 2018 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 448776, постановено на 11.07.2018
г. по гр.д.№ 63 512/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 26 състав, С.О.е осъдена да
заплати на А.С.В., ЕГН ********** на основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД
сумата 53,00 лева – обезщетение за имуществени вреди и сумата 2 000,00
лева – обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от ухапване от безстопанствено
куче на 04.08.2016 г. в гр.София, ведно със законната лихва, считано от 04.08.2016
г. до окончателното заплащане на сумата, като за разликата над сумата от 2 000,00
лева до пълния предявен размер от 2 500,00 лева искът за неимуществените вреди е
отхвърлен, като неоснователен.
Със същия съдебен акт С.О.е
осъдена да заплати на А.С.В. на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски по дело в
размер на 286,29 лева, а на адвокат В.З.В. – възнаграждение в размер на сумата
328,66 лева.
Така постановеното съдебно решение
в частта, с която исковете по чл.49 ЗЗД са ува-жени, е
обжалвано от ответника С.О./СО/, гр.София. Във въззивна
жалба се поддържа, че в тази му част решението е неправилно и необосновано,
постановено при до-пуснати нарушения нае материалния закон и на съществени
процесуални правила. Изложени са доводи, че напълно погрешно СРС приравнява
станалия инцидент на противоправно без-действие и неизпълнение от страна на жалбоподателя,
което може да ангажира отговорност-та му; че от представените писмени
доказателства се установява, че са предприети мно-жество
действия по овладяване на популацията на безстопанствените кучета, но за съда те
са неадекватни и неефективни. Релевират се
съображения, че отговорността
по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни
действия или бездействия при или по повод изпълнението на възложени задължения;
че когато натовареният субект, на когото е възложена работата, е действал
правомерно отговорността не можело да се осъществи, т.е. когато ответникът е из-пълнил
задълженията си, вменени му със закон, не може да се ангажира отговорността му
по предявения иск. Твърди се и че липсата
на противоправно поведение на длъжностни лица на
възложителя на работата, когато те действат при условията на обвързана
компетентност и в съответствие със закона, изключва ангажиране на отговорността
им; че при непозволено увреждане се презюмира
не отговорността изобщо, а само вината, която е един от елементи-те на
фактическия състав, като се навеждат доводи, че съгласно действалата към датата
на инцидента Общинска програма за овладяване на популацията на
безстопанствените кучета 2012-2016 г. С.О.работела по метод: здрави и
неагресивни безстопанствени ку-чета да се кастрират,
ваксинират, обезпаразитяват и връщат на място, а на евтаназия
се под-лагат доказано агресивни и болни животни, като
тази принципна политика е залегнала в ЗЗЖ и тя изразява хуманното ограничаване
и намаляване на популацията на безстопанствените кучета, а не тяхното избиване.
Посочено е и че предвид изложеното самото съществуване на безстопанствени
кучета не е противоправно и допускането му не
означава неизпълнение на законови задължения, щом и самият закон предвижда, че
след обезпаразитяването им безсто-панствените
кучета се връщат от местата, от които са взети. В жалбата са релевирани аргу-менти и че отговорността
на ответника не може да бъде ангажирана при наличие на безс-порно
установеното по делото изпълнение на вменените задължения и мерки от Закона за
защита на животните /ЗЗЖ/ и от Закона за ветеринарно-медицинската дейност
/ЗВМД/; че в настоящия случай няма
доказано бездействие, а въпросът доколко са ефективни и адекватни предписаните от закона мерки и предприетите
от ответника такива и дали са постигнати целите и задачите на програмата, е ирелевантен за спора; че законодателят е предвидил взе-мането на конкретни мерки, но не е възложил постигането
на конкретна цел и не е въз-дигнал нейното непостигане в противоправно
бездействие, съотв. че законодателят е възло-жил на кметовете на общини да вземат мерки за
овладяване на популацията на безстопанст-вените кучета,
а не е предписал постигането на липсата на такива в града. Инвокирани
са съображения и че неиздържаност на позицията на СРС, 26 състав, който е приел,
че вредите, претърпени от ищцата, и станалият инцидент сами по себе си обуславят
наличието на проти-воправно неизпълнение, като в тази
насока следва да се вземе предвид решение
№ 488 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 899/2010 г. на ВКС, ІV ГО. Твърди се и че
дадения случай липсва целенасочена противоправна
дейност – действие или бездействие, от което в непосредствена причинна
връзка да са настъпили вредите; че наличието на вреди не създавало основание на
пострадалия да иска обезщетение, а само когато те са последица на противоправни действия или бездействия, възниква задължение
за заплащане на обезщетение на пострадалия. Освен това в решение № 368/18.11.2015 г. по гр.д.№ 2045/2015
г. на ВКС, ІV ГО е прието, че „само по себе си обстоятелството, че
безстопанствените кучета са проявили непредизвикана агре-сия
и са наранили човек не означава бездействие на общината и неизвършване на предпи-саните от закона действия по овладяване на
популацията на безстопанствените кучета.“, а в дадената хипотеза С.О.е
изпълнявала закона. Няма противоправно бездействие на
общината, тъй като тя била реализирала конкретни действия по изпълнение на
вменените й по закон задължения по отношение на безстопанствените кучета,
поради което не може да се направи извод, че служителите на С.О.са бездействали
противоправно /в т.см. решение № 308/03.01.2018 г. по гр.дело № 1068/2017 г. на ВКС, ІV ГО/. Отразено
е и че поведение, което се осъществява въз основа на регламентираните в
закона задължения, е правомерно и ако целта, която поставял законът, не била
постигната, не може да се носи отговорност за непозволено увреждане, защото
няма противоправно бездействие; че първо-инстанционният съд в нарушение на процесуалните
правила е приел, че самото настъпване на вредите е винаги последица от
непредприети мерки или недостатъчност /безрезултатност/, поради което са и без
значение представените от ответника доказателства за дейностите й в изпълнение
на задълженията по ЗЗЖ. Сочи се и че този извод е направен без да бъде извър-шен задълбочен анализ на представените по делото
писмени доказателства, в които е отразе-на дейността на ответника във връзка с изпълнение на
задълженията му, както по ЗВМД, така и по ЗЗЖ, отчетени са различните насоки,
в които се е развивала дейността на общинс-ката
администрация, посочени са броят през годините на безстопанствените кучета,
които са уловени, обезпаразитени, кастрирани и върнати
по местата, от които са взети, като игнорира-нето на тази доказателства от СРС
се явява грубо нарушение на процесуалните правила и обуславя извод за
неправилност и необоснованост на съдебното решение. Наведени са дово-ди и че в решението неправилно е прието, че твърдените
вреди са били причинени от нападе-ние от
безстопанствено куче; че необосновано СРС е освободил ищеца от каквито и да
било процесуални задължения по делото относно доказването на факта на станалия
инцидент, неговия механизъм, както и че инцидентът е причинен от
безстопанствено куче. Твърди се, че всички събрани по делото доказателства –
писмени и гласни, са косвени и не могат да обосноват извод за уважаване на
претенцията; че липсват ясни и категорични доказателства относно механизма на
инцидента и безстопанствения характер на кучето, което ищцата твърди, че я е нападнало,
а доказателствената тежест за установяването на тези обстоятелст-ва
е нейна; че установяването на безстопанствения характер на кучето, което се
твърди, че е предизвикало увреждането, следва да бъде проведено по реда на
пълното и главно доказване, защото има същността на правопораждащ
отговорността на ответника юридически факт, като липсата на такова доказване
означава, че следва да се отхвърли изцяло предявеният иск, в който смисъл е и
съдебната практика. На следващо място се поддържа и че неправилно и
необосновано е първоинстанционното решение и в
частта, в която е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на 50,00
лева – заплатена такса за издаване на СМУ, тъй като разходът не е в пряка
причинно-следствена връзка със станалия инцидент и не представ-ляваща
имуществена вреда, която да е произтекла от него. На последно място – са инвокира-ни и оплаквания, че обезщетението за неимуществени
вреди е завишено по своя размер; че решението в тази част е постановено в
противоречие, както с материалния закон, така и на процесуалните правила, като
се поддържа, че не са взети предвид задължителните указания на на ПП на ВС № 4/1968 г., като СРС не е изложил подробни
съображения и не е провел обсъждане на фактите, поради които е приел такъв
размер на обезщетението, като се твърди, че не са отчетени съществени за спора
обстоятелства – младата възраст на ищцата, краткия период на лечение, липсата
на данни за провеждано лечение, липсата за данни за отсъствие от работа,
пълното възстановяване на ищеца и липсата на очаквани усложнения, които сами по
себе си налагат извод, че размерът е силно завишен и следва да бъде намален.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърля в цялост предя-вените срещу общината искове. Претендира присъждането на разноски по
делото.
В подадения в срока по чл.263,
ал.1 ГПК отговор ищцата А.С.В.,*** – чрез процесуалния й представител адв.В., жалбата е оспорена с инвокирани
съображения за неаргументираност и неоснователност на
същата и за правилност и реше-нието на СРС в
атакуваната част. В отговора се поддържа, че в производството пред СРС се е
доказала в цялост основателността на исковата претенция, като ангажираните от
ищцата доказателства не са косвени – разпитаният свидетел е очевидец; че
доводите на въззивника са бланкетни
и не съответстват на събраните по делото доказателства. Оспорени са твърде-нията на Столична община, че е предприела необходими
и не следва да носи отговорност за противоправно
бездействие на служители на общината, на които е възложено да извършват
действия по премахване на предпоставките /безстопанствените кучета, които не са
изолирани и са свободни в градската среда/ за увреждане на физическото и
психическото здраве на човека. Навежда аргументи, че първоинстанционният
съд правилно и обосновано е достиг-нал до извод, че
общината следва да осъществява контрол за изоставяне на животни на нейна
територия и че е длъжна да вземе мерки за предотвратяване на агресивното
поведение на бездомни кучета към хора и животни Столична община, какъвто
контрол не се осъществява; че е ноторно известно, че С.О.не
изпълнява задълженията си за улавяне и изолиране на безстопанствените кучета,
както и че именно това бездействие на длъжност-ните й
лица по изпълнение на възложени със закон задължение е противоправно.
Поддържа се и че от представените с отговора на исковата молба документи не се
доказва, че ответни-кът е изпълнил задълженията си по ограничаване и контрол на
популацията на безстопанст-вените кучета на
територията на Столична община, както и че последната е предприела конкретни
действия по осъществяване на контрол за изпълнение на нормативно установени
задължения, които е възложила на ОП „Екоравновесие” и
че в тази връзка правилен е изво-дът на СРС, че след
като законът е възложил на общината да гарантира безопасността на гражданите и
имуществото им, общината следва да предприеме марки, които не са палиатив-ни, а
такива, които да доведат до реални резултати. Сочи се и че въззивникът
приема програми и планове за овладяване и ограничаване на популацията на
безстопанствени куче-та, но те не се изпълняват и е налице абсолютно
неизпълнение по отношение на този проб-лем; че направените
от ищцата разходи за СМУ са в причинно-следствена връзка с ухап-ването
от улично куче, тъй като ако същата не е била ухапана от безстопанствено куче
нямало да се налага да посещава кабинет на съдебен лекар, както и че СРС в
мотивите си подробно е обсъдил обстоятелствата, които са довели до присъдения
от него размер на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като
изложените в жалбата твърдения за напълно възстановяване на ищцата са нелепи и
голословни. Заявява искане за потвърждаване на решението в обжалваната част.
Претендира присъждането на разноски по делото.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено
следното:
Въззивната
жалба е процесуално допустимо – същата е подадена от легитимирана страна в производството,
в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи слу-жебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело
№ 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение
на същото не намира приложение нито едно от изключенията, визирани в ТР на
ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с
оглед изло-жените в жалбата доводи.
Съдът
е сезиран при условията на обективно, кумулативно съединяване осъдителни искове
с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетения
за неимуществени и имуществени вреди.
От преценката на събрания по делото доказателствен
материал – поотделно и в неговата съвкупност, а именно: медицинско
направление/искане от 04.08.2016 г., издадено от „Първа МБАЛ – София” ЕАД,
съдебно-медицинско удостоверение № 251/04.08.2016 г. на д-р Л.от МЦ „Европейско
здраве” – „Специализиран съдебномедицински кабинет” ЕООД, етапна епикриза с
изх.№ 85/01.09.2016 г. на д-р С.от „Доверие за здраве АГПСМП” ООД, фактура №
**********/04.08.2016 г., издадена от „Първа МБАЛ-София” ЕАД с фиска-лен бон към нея от същата дата, заключението на изслушана
в първоинстанционното производство съдебно-медицинска
експертиза с на вещо лице д-р А. П., което съдът кредитира като обосновано,
обективно и компетентно изготвено, както и ангажираните глас-ни доказателства –
показанията на свидетелката Д.Г.А., на които съдът дава вяра като
последователни, убедителни, житейски логични, кореспондиращи с останалия доказателствен материал по делото и основаващи се на личните
възприятия на свидетелката, решаващият състав на СГС приема за установено по
несъмнен начин, че на 04.08.2016 г. в гр.София, кв.“Карпузица“,
на ул.“Всеволод Гаршин“ ищцата
А.С.В. е била нападната от две безстопанствени кучета, като в
резултат от ухапването на едното от тях са й били причинени следните
травматични увреждания – рани в областта на лявата под-бедрица
с размери около 0,4 см. в диаметър в горната трета на подбедрицата,
по предно-вътрешната й повърхност и две рани с размери от около 0,3 см. в
диаметър по задно-страничната повърхност на същото ниво, разположени една до
друга на разстояние около 1 см. помежду им и дребни охлузвания в съседство с
дъговидна форма. Раните са били обрабо-тени в
медицинско заведение, като на пострадалата е бил направен тест за алергии и поста-вена
ваксина – тетатокс 1 мл. От възникналия инцидент
ищцата е търпяла болки и страдания, преживяла е стрес, вследствие на което е
развила „Посттравматично стресово разстройство. Тревожно-депресивен синдром”, лекувано
медикаментозно и с помощна на периодични консултации с психотерапет
и психиатър, чието възстановителен период е продължил и към изготвяне на СМЕ на
25.09.2017 г. При извършения преглед от вещото лице от СМЕ е уста-новено наличие на кръговато
образувание по вътрешната повърхност на лява подбедрица
с големина около 0,3 см., като „белег” с кафеникав цвят „хиперпигментация”
и по външна повърхност едно образувание с диаметър около 0,3 см. – на разстояние
от него има наличие на слаба пигментация, която съответства на другата получена
рана.
От
визирана фактура и фискалния бон към нея се констатира и че направените от
ищцата разходи за изследвания в „Първа МБАЛ-София” ЕАД възлизат на 3,00 лева.
По
искане на ответника като доказателства по делото са приети: програма за овладя-ване популацията на безстопанствените кучета на
територията на С.О.2012 г. – 2016 г., ведно с приложение № 1, план за действие
за ограничаване на популацията на безс-топанствените
кучета на територията на С.О.от 2012 г., със срок на изпъл-нение:
2012 г. – 2016 г., справки за дейността на ОП „Екоравновесие“
за периода от 24.04. 2008 г. до 31.03.2011 г., за периода от 01.09.2006 г. до
31.03.2011 г., за 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. Съгласно данните от
последната справка през 2016 г. са заловени общо 4 109 безс-топанствени
кучета, като от тях са кастрирани 3 302 бр., върнати по места 2 754
бр. и осиновени – 895 бр.
Приложен е и отчет за изпълнение на мерките по т.VІ от Програмата за
овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на С.О.2012 г.
– 2016 г. на ОП „Екоравновесие” от 10.07.2015 г.,
сигнал от директора на ОП „Екоравновесие” с рег.№
737/10.11.2015 г. Доказателства във връзка с изпълнението на програмата за 2016
г. – по делото не са представени.
За да постанови решението си по отношение на
заявения срещу ответника С.О.иск първоинстанционният
съд след обстоен анализ на събрания пред него доказа-телствен
материал е приел, че исковете са доказани по основание и частично по размер,
тъй като е установено проявлението на всички елементи от правопораждащия
фактически състав на нормата на чл.49 ЗЗД, а именно: че в исковия период на ищцата
са причинени имущест-вени вреди в размер на 3,00 лева
за скарификационна проба и неимуществени такива от
ухапване от безстопанствено куче на територията на Столична община; че същите са
пряка последица и се дължат на бездействието на служители на ответника, на
които е възложено от него да осигурят здравословна среда на гражданите в
гр.София, както и че това виновно по-ведение на служителите
на общината е в противоречие с изискванията на чл.41, чл.47, ал.1 и ал.3, чл.50
и чл.59, ал.3 от Закона за защита на животните /ЗЗЖ/. Извършвайки преценка на обстоятелствата
по делото и събрания в първоинстанционното производство доказателствен материал, въззивната инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния
съд по отношение на тези две претенции, с които е обосновано наличието на
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по предявените искове по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД
относно посочените два вида вреди и на основание чл.272 ГПК препраща към изложените
от СРС мотиви.
В допълнение към тях във връзка с
наведените в жалбата доводи решаващият състав на СГС намира, че следва да бъдат
добавени и следните съображения:
Неоснователни са
наведените от жалбоподателя-ответник доводи, че общината не следва да носи
отговорност по реда на чл.49 ЗЗД, поради това, че липсвало противоправно
поведение на длъжностни лица на възложителя – Столична община.
Разглежданата отговорност по своята
правна същност има обезпечителногаранцио-нен характер
и възниква по повод виновните и противоправни
действия или бездействия, от които са причинени вреди на трети лица при или по
повод изпълнението на възложена от ответника работа. Когато се твърди, че
вредите са причинени от бездействие, за да е проти-воправно
същото, е необходимо на деликвента да е предписано
нормативно задължение за действие, предвид което, за да е противоправно
бездействието на служителите на С.О.следва да е налице правна норма, която да
ги задължава да извършват дейност по управление и намаляване на популацията на
безстопанствени кучета на нейна територия.
В
разпоредбите на чл.40, ал.3 и ал.4, чл.41, ал.1 – ал.3, чл.47, ал.1 и ал.3,
чл.48, чл.49, чл.50, т.2 и чл.59, ал.3 от ЗЗЖ са установени задължения за
ответната община-въззивник във връзка с изпълнението
на Националната програма за овладяване популацията на безстопан-ствените
кучета, които включват и извършването на необходими действия за настаняване на
безстопанствените животни в приюти и осъществяване на системен надзор и грижи
за вър-натите по места след маркиране животни, както
и за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора или други животни.
Съгласно нормата на § 5 от ПЗР на ЗЗЖ – с посл. изменения,
законодателят е предвидил задължение за общинските съвети и кметовете на общините
да осигурят настаняването на безстопанствените животни в приютите по чл.41, ал.
1 ЗЗЖ.
Съгласно визираната уредба основната мярка за
овладяване на популацията на безс-топанствените
кучета е тяхното настаняване в приюти – чл.41, ал.1 ЗЗЖ, като само по изклю-чение се допуска тези кучета да бъдат връщани на
местата, от които са взети – чл.47, ал.3 ЗЗЖ. Същевременно в разпоредбата на
чл.47, ал.3, изр.2 ЗЗЖ изрично е предвидено, че куче-тата
са под надзора и грижите на общините, което означава, че чрез взетите от тях
мерки същите следва да гарантират безопасното им поведение спрямо хората,
независимо от вида на тези мерки – дали чрез настаняване в изолатор или чрез
връщане по места /в който смисъл е и решение № 368/18.11.2015 г. по гр.д.№ 2045/2015
г. на ВКС, ІV ГО/.
Безспорно е, че основната
цел на ЗЗЖ, извън хуманното отношение към животните, е постигането на
здравословна среда за хората в страната, в контекста на което решаващият състав
на СГС приема, че бездействието на длъжностните лица на С.О.по изпълнение на
възложените им с нормативен акт задължения е противоправно.
Когато об-щината не предприеме предписано от закона
действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа за постигане на
изискуемия резултат и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение за
последните.
Неоснователно се явява наведеното в жалбата възражение, че общината е
взела необходимите мерки за ограничаване на популацията и предотвратяване на
агресивното поведение на безстопанствените кучета. Обстоятелството, че
безстопанствени кучета са проявили непредизвикана агресия и едно от тях е
наранило човек, само по себе си означава, че общината чрез своите органи не е
изпълнила надлежно законовите си задължения за над-зор по ЗЗЖ. Макар да е извършвала
дейности по изграждане приюти за бездомни кучета и за настаняване на такива животни
в приюти, за кастрация, обезопаразитяване и
ваксиниране на бездомни кучета, не е доказано /а доказателствената тежест в
тази насока е на ответника/ С.О.да е предприела други предвидени от нея мерки
за ефективното овла-дяване на популацията на
безстопанствените кучета и за предотвратяване на агресивното им поведение,
посочени в приложение № 1 към Решение № 224 по Протокол № 16 от 10.05.2012 г.
на Столичен общински съвет в процесния период, а
именно: поетапно увеличаване еки-пите по залавяне на
безстопанствени кучета; закупуване на мобилна клиника или оборудване на
общинско помещение на територията на всеки район в С.О.за извършване на безплатни
кастрации, ваксинации и идентификация с микрочип на домашни и безсто-панствени кучета; повторни ваксинации на обработените
безстопанствени кучета; проверки на собствениците на кучета от мобилните екипи
по район и с участието на Столичен инспек-торат,
Общинска полиция и Областна дирекция за безопасност на храните и местните
органи на МВР; отчитане на три месеца на броя на ухапаните от безстопанствени
и/или домашни кучета и други. От друга страна, рискът от връщането на
безстопанствените кучета на мес-тата, от които те са
взети – прилагането на мярката по чл.47, ал.3 ЗЗЖ, е изцяло в тежест на
общината. При използването на тази мярка, общината е длъжна да гарантира, че
поведението на кучетата няма да е опасно за здравето и живота на хората, тъй
като съгласно чл.47, ал.3, изр.2 ЗЗЖ те са под надзора и грижите на същата.
От
показанията на разпитаната в първоинстанционното
производство свидетелка Д.Г.А. безспорно се установява, че ищцата е била нападната
от две кучета и ухапана от едното от тях, като и че тези кучета са били безстопанствени
– „изглеждали са напълно улични“, не са имали отличителни белези – били са без
каишки, не са били в дом или определено за това място и са били без
придружител. За пълнота на изложението следва да се посочи и че липсата на
стопанин е отрицателен факт и не подлежи на доказване от този, който го твърди.
Страната, която се позовава на обратния положителен факт, а именно: че кучето е
имало стопанин, следва да го установи, за което обаче жалбоподателят-ответник
не е ангажирал каквито и да било доказателства в хода на производството.
Необосновани са и инвокираните в жалбата доводи, че неправилно е прието в атаку-ваното решение, че твърдените вреди са били причинени
от нападение на безстопанствени кучета, тъй като всички събрани доказателства
пред СРС били косвени. Разпитаната свиде-телката
Антова е очевидец на събитието и същата е възприела непосредствено настъпването
на инцидента, неговите последици и търпените от пострадалата притеснения и
неудобства, вследствие на същия.
В случай на поддържана здравословна
среда от страна на служителите на общината, изключваща наличието на скитащи
кучета по улиците на нейна територия, проявяващи непредизвикана агресия, в патримониума на ищцата не биха настъпили обусловени от ухап-ването й от такова животно вреди. Вредоносните
последици в конкретната хипотеза са пряк резултат от противоправното
бездействие на служителите на СО, изпълняващи функции във връзка с разглежданата
дейност, чието поведение от друга страна се явява и виновно, тъй като
установената с разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция не е оборена в
процеса.
По
отношение на наведените във въззивните жалби
оплаквания във връзка с размера на дължимото се обезщетение за неимуществени
вреди, който ответникът намира за зави-шен,
настоящият състав на СГС, ГО, ІV-В състав намира следното:
По
силата на разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди при
непозволено
увреждане се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно поня-тие, а за всеки
отделен случай се определя въз основа на всички относими
към същата обек-тивно съществуващи обстоятелства
/т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г./.
Въз основа на преценката на събраните пред първата инстанция
доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, въззивният
съд приема, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, което ще
допринесе за репарирането на неблагоприятните последици от процесното
увреждане в партимониума на ищцата А.В. е в размер на
сумата 2 000,00 лева. За да обоснове този си извод СГС взе предвид
съществуващите по делото данни относно момента на увреждането през м.08.2016 г.;
социално-икономическата
обстановка в страната към същия период, обуславяща обществения критерий за
справедливост на този етап от нейното развитие, възрастта на пострадалата към
посочения момент – 28 г. и 4 м.; вида,
характера и интензитета на причиненото травматично увреждане, съгласно медицинс-ките данни; начина и времетраенето на регенарацията на същото – обичаен период на възста-новяване /около 1 м./, без данни за усложнения, с
медикаментозно лечение, без оперативни интервенции, както и наличието на остатъчно
явление – промяна в пигментацията в областта на зарасналите рани, по отношение
на която липсват доказателства, че представлява козме-тичен
дефект. Съобразиха се и причинените неудобства от личен, битов и социален характер,
предизвикани от инцидента; преживения шок и неблагоприятно отражение на събитието
върху психо-емоционално състояние на пострадалата, довели
до развитие на „Посттравма-тично стресово
разстройство. Тревожно-депресивен синдром”, начина на лечение на същото – медикаментозно,
с провеждане на периодични специализирани прегледи и сеанси, както и продължителния
възстановителен период на това разстройство – повече от една година.
Заявеното от жалбоподателя искане
за присъждане на обезщетение в по-нисък раз-мер от
посочената по-горе стойност, е неоснователно, тъй като това би довело до противо-речие с нормативното изискване за определянето на
същото по справедливост, както и до несъобразяване с доказаните в дадения казус
конкретни обстоятелства, имащи значение от-носно преценката във връзка с
размера на това вземане, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в т.11 на ППВС № 4/1968 г. Предназначението на института по чл.52 ЗЗД е
да възс-танови, да репарира действително причинените вреди
на пострадалия чрез определянето на точен
паричен еквивалент на моралните такива.
Депозираната въззивна
жалба не съдържа конкретни възражения и не сочи пороци на първоинстанционното
решение относно неговата правилност по отношение на признатото за дължимо
обезщетение за имуществени вреди в размер на 3,00 лева – за скарификационна
проба, поради това и не следва да се извършва служебна проверка относно
правилността на атакувания съдебен акт в тази му част. Районният съд не е
допуснал нарушение и на импера-тивна материалноправна норма по отношение на този иск, което да
създава задължение за настоящата инстанция да се произнесе служебно по
отношение на нея.
По
отношение на втория претендиран като вреди разход –
такса от 50,00 лева за издаване на съдебно-медицинско удостоверение, за който е
издадена фактура № ********** от 04.09.2016 г. от „Специализиран
съдебномедицински кабинет” ЕООД и фискален бон от същата дата, мнозинството на настоящия
съдебен състав счита, че същият не се намира в причинна връзка с ухапването на ищцата
В.от куче на 04.08.2016 г. Съгласно разпо-редбата на
чл.51, изр.1 ЗЗД при непозволено увреждане обезщетение се дължи за всички
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Имуществените
вреди при телесно увреждане, които са в причинна връзка с него, представляват разходите
за запла-щане на стойността на лекарствата,
медицинските изделия, процедури, изследвания, както и лекарските прегледи, необходими
за възстановяване на причиненото телесно увреждане. Освидетелстването от
съдебен лекар не представлява услуга по лечение и не цели регенера-цията
на причиненото увреждане, поради което според мнозинството от настоящия съдебен
състав не се намира в пряка причинна връзка с вредоносното събитие – ухапване
от куче.
За
пълнота следва да се отбележи и че настъпването на твърдените в исковата молба
увреждания от ухапването от куче, се установява от медицинските данни от лечението
на раните в „Първа МБАЛ София“ ЕАД и свидетелските показания, поради което освидетелст-ването на ищцата В. не е било и необходимо за
доказване на претърпените от нея вреди. Разноските за страните за събиране на
доказателства, направени извън съдебния процес, каквито по естеството си са и
тези за издаването на визираното удостоверение, по принцип не подлежат на
обезщетяване от съда и тяхното извършване зависи изцяло от воля-та на
направилата ги страна. Това е така, тъй като за събиране на доказателства в
защита на гражданските си права всеки правен субект разполага с възможността да
се обърне за съ-действие към съда по реда на
специалното производство за обезпечаване на доказателства, регламентирано в чл.207
- чл.209 ГПК, при което разноските подлежат на възстановяване при евентуален
позитивен изход на делото, образувано по предявен след това иск /чл.209 ГПК/. С
оглед на изложеното според мнозинството от настоящия съдебен състав разноските
за снабдяване с доказателства не се намират в причинна връзка, а още по малко
пряка и не-посредствена, с вредоносните събития, за които други субекти носят
отговорност.
Поради частичното съвпадане на изводите на въззивната
инстанция с тези на първо-инстанционния съд относно
изхода от разглеждането на спора, според мнозинството от нас-тоящия
съдебен състав постановеното от СРС, ГО, 26 състав решение като неправилно след-ва да бъде отменено за разликата над сумата от 3,00 лева
до присъдения размер от 53,00 лева относно обезщетението за имуществени вреди, представляващи
разноски за издаване на СМУ на стойност 50,00 лева, като се постанови ново, с
което искът по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД в тази му част – да бъде
отхвърлен. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която С.О.е осъдена
да заплати на ищцата разноски за първоинстанционното
производство за сумата над 276,26 лева, както и в частта, в която същата е
осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата за
оказаната безплатна правна помощ за разликата над сумата от 320,65 лева. В
останалата обжалвана част – реше-нието е правилно и
следва да бъде потвърдено.
При
приетия изход на спора на жалбоподателя-ответник се дължат на основание чл.78,
ал.1 ГПК разноски за заплатена държавна такса, съобразно уважената част от въззивна жалба, в размер на 1,58 лева. На основание чл.78,
ал.3 ГПК такива не следва да се присъждат на въззиваемата
страна, тъй като същата не е представила доказателства за заплащането на
разходи във връзка с въззивното производство.
На основание чл.38, ал.2 ЗА за осъществената
безплатна правна помощ на пълно-мощника на въззиваемата страна – адв.В., се
дължи адвокатско възнаграждение, съоб-разно отхвърлената
част от жалбата, в размер на 364,61 лева.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 448776, постановено на 11.07.2018 г. по гр.д.№ 63
512/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 26 състав – в частта, с която е уважен предявеният от А.С.В., ЕГН ********** ***
на основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди за разликата над сумата от 3,00 лева до присъдения размер от
53,00 лева; в частта, в която С.О.е
осъдена да заплати на А.С.В. на
основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първоинстанционното
производство за разликата над сумата 276,26 лева до сумата 286,29
лева, както и в
частта, в която С.О.е осъдена да заплати на адвокат В.З.В. възнаграждение по
чл.38, ал.2 ЗА за разликата над сумата 320,65
лева до сумата от 328,66 лева, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от А.С.В., ЕГН **********, с постоя-нен адрес: гр.София – 1612, бул.”****срещу С.О.с
адрес на управление: гр.София, ул.”****иск с правно основание чл.49 ЗЗД във
връзка с чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение на имуществени вреди в размер на
50,00 лева, представляващи разноски за издаване на съдебно-медицинско
удостоверение, ведно със законите последици, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 448776, постановено на 11.07.2018 г. по
гр.д.№ 63 512/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 26 състав в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА
А.С.В., ЕГН **********, с постоянен адрес:*** да ЗАПЛАТИ на С.О.с адрес
на управление: гр.София, ул.”****на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1,58 лева /един лев и петдесет и осем
стотинки/– разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА С.О.с адрес на
управление: гр.София, ул.”****да ЗАПЛАТИ
на адвокат В.З.В. – САК, с адрес
*** на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата 364,61
лева /триста шестдесет и четири лева и шестдесет и една стотинки/ – адвокатско възнаграж-дение.
Решението не подлежи на обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
о.м. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено
мнение на съдия Албена Александрова по гр.д.№ 13466/18 г. на СГС, IV-В
с-в:
Не
съм съгласна с извода на мнозинството на съдебния състав, че на ищцата не
следва да се присъжда обезщетение за имуществени вреди за сумата от 50,00 лв.,
представляваща направени разходи за издаване на съдебномедицинско
удостоверение.Този разход е доказан, тъй като по делото са представени фактура
и фискален бон.Медицинското удостоверение е документ, издаден по образец
съгласно чл.103 от Закона за здравето и установява вида и характера на
получените увреждания на ищцата.Не споделям извода, че не е налице причинна
връзка с увреждането, и че страната не е била длъжна да се снабдява с него, тъй
като документът удостоверява състоянието на лицето към момента на увреждането и
съдържанието му е подкрепено и от приетата по делото съдебно-медицинска
експертиза.Макар претендираната сума да не
представлява разход за проведено лечение, същата е заплатена за снабдяване с
доказателство за претърпените вреди.
СЪДИЯ: