№ 30
гр. Шумен, 13.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:М. Г. Маринов
Членове:Ралица Ив. ХаджиИ.
Йордан В. Димов
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от М. Г. Маринов Въззивно гражданско дело №
20223600500438 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №206 от 15.07.2022г. по гр.д.№1610/2021г. Районен съд - гр.Нови Пазар е
уважил предявения от С. З. И. срещу "Неткредит" ООД установителен иск, като е прогласил
на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.16, ал.1, чл.21, ал.1 ЗПК и чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП
нищожността на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договор за потребителски кредит №20210617043490058
от 17.06.2021 г., сключен между страните, уважил е и предявения насрещен иск срещу
първоначалния ищец, като е осъдил ответницата С. И. да заплати на ищеца "Неткредит"
4000 лв. - главница по договор за потребителски кредит №20210617043490058 от 17.06.2021
г., 945 лева –възнаградителна лихва по договора, както и законна лихва върху главницата от
04.04.2022 г. до окончателното и изплащане. С решението са присъдени деловодни
разноски.
Недоволен от така постановеното решение останал първоначалния ответник, който
обжалва решението на районния съд в частта, с която са уважени първоначално предявените
установителни претенции, като сочи доводи за неправилност на решението, и моли съда да
го отмени и постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала отговор на жалбата, в
който излага, че решението е правилно и законосъобразно, поради което и моли да бъде
потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима.
1
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите изложени в жалбата,
становищата на страните, и прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото
доказателства, намери жалбата за неоснователна.
С депозираната пред първоинстанционния съд искова молба ищецът е поискал от
съда да прогласи недействителността на горните клаузи от договор за предоставяне
напотребителски кредит №20210617043490058 от 17.06.2021 г., сключен между страните.
Излага, че съгласно чл.11 от договора, следвало да върне сумата от 5928 лева за срок от 24
месеца, при ГПР 49.71%, сума за получаване 4000 лв., годишен лихвен процент 41.04%. В
чл.4, ал.3 от договора било уговорено до края на следващия ден, спрямо този на сключване
на договора, ищцата и кредитополучател да предостави гаранция, подробно посочена в ОУ
към договора. Тази гаранция следвало да е в размер на 5928 лева и със срок на валидност до
19.06.2023 г. В чл.6 от договора било уговорено при непредставяне на гаранция ищцата да
плати неустойка в размер на 6840 лева, платима заедно с погасителните вноски по кредита и
за времето, през което той не е обезпечен. Сочи, че клаузите на договора в чл.4, ал.3 и чл.6
са нищожни поради противоречие с добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143 от
ЗЗП. Моли съдът да приеме, че посочените клаузи са нищожни ,защото противоречат на
добрите нрави, както и на нормите на чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.21, ал.1 и чл.33 от ЗПК и чл.143,
ал.1 от ЗЗП. Ответника е оспорил изцяло исковата претенция по изложени съображения и е
предявил насрещен иск, който не е предмет на въззивното производство.
От представения по делото Договор за потребителски кредит №20210617043490058
от 17.06.2021 г., е видно че кредиторът /"Неткредит" ООД/ се е задължил да предостави на
кредитополучателя /ищеца/ потребителски кредит 4 000 лв., от които 2355,30 лв. в брой чрез
Изипей, а с 1644,70 лв. са погасили задължението й по друг договор с ответника, съгласно
анекс към договора. Кредитополучателят се е задължил при условията и сроковете на този
договор да върне предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и другите
разходи по кредита, съгласно уговореното в договора. В чл.4, ал.3 от договора е било
уговорено задължение в срок до края на следващия ден от сключване на договора
кредитополучателят да предостави гаранция по кредита, съобразно ОУ. Банковата гаранция
или гаранцията, издадена от небанкова институция, трябвало да бъде за сумата 5928 лева със
срок на валидност до 19.06.2023 г. В чл.6 от договора е посочено, че в случай, че
кредитополучателя не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4, ал.3 от договора
в установения срок и съгласно ОУ, дължи на дружеството неустойка в размер на 6840 лв.
Неустойката следвало да се начислява на месец, считано от изтичане срока по чл.4, ал.3, а
начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита,
съгласно уговорения погасителен план. Уговорената годишна лихва по кредита е в размер
на 41.04% от главницата по кредита, годишният процент на разходите е 49.71% от сумата на
кредита, а общата дължима сума от кредитополучателя,посочена в чл.11 ал.5 от договора за
кредит е в размер на 5928лв.
Анализът на горната фактическа обстановка, налага следните правни изводи. На
първо место е необходимо да се отбележи, че за противоречащи на добрите нрави се считат
2
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг
и пр.. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От една страна чрез уговарянето на предоставяне на каквато и да е
гаранция след предоставяне на кредита и свързаната с неизпълнение на това задължение
неустойка, уговорена в чл.6, се цели заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по
потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения. Въпреки формалното изпълнение на изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за посочване на ГПР, който в посочения размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, последния не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – уговорената неустойка при неизпълнение
на задължение за предоставяне на банкова или друг вид гаранция след предоставяне на
кредита, което се включва в общите разходи по кредита по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Тази сума не е включена в ГПР, посочен в договора за кредит, като при включването и,
действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 от ЗПК
ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността
на разходите, които следва да направи по обслужване на кредита и реално по този начин се
калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по ДПК.
Атакуваните клаузи в договора са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.
143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК
преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като рискът от невръщането на кредита следва
да се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно задължителните указания,
дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността на
неустойката съдът следи служебно. В случая уговорената в процесния договор неустойка за
непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна
3
функция, а целта и е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В тази
връзка е и санкцията на чл. 21, ал. 1 от ЗПК която предвижда, че всички клаузи, които имат
за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Ето
защо следва да се приеме, че при сключването на процесния договор за потребителски
кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а
посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на годишния процент на
разходите не съответстват на действително уговорените такива и са нищожни. Ако
задължението на кредитополучателя за предоставяне на гаранция, е било поставено като
условие за отпускане на кредита, и е било включено при определяне на горните размери на
лихвен процент и годишен процент на разходите не би се стигнало до нарушаване на
принципите на справедливостта и равноправието, съответно нищожност на клаузите, които
в съвкупността си водят до неправомерен резултат. От начина по който е въведено
задължение за кредитополучателя за предоставяне на кредитора гаранция по кредита -
осигуряване на банкова гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция в срок до края на следващия ден от сключване на договора, следва, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения, защото е въведен
изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения. В ДПК са поставени на
практика задължения за ответника за обезпечения на вземането, което автоматично води до
сключването на допълнителна сделка по договор за гаранция. Изискването за обезпечение в
малък срок е и злоупотреба с лошото финансово състояние на потребителя, който очевидно
има нужда от средствата. Финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността
на потребителя съгласно чл. 16 ЗПК, за което са предоставени редица правомощия да
изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК), в т. ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите, и едва след анализа й да прецени дали да предостави кредита. С въведеното
задължение на кредитополучателя за обезпечаване задължението си с предоставяне на
гаранция се цели да се обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в
противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като възмездността на договора за гаранция прехвърля
върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не
дължи такси и комисиони и др. плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Въведеното
задължение на кредитополучателя за осигуряване на гаранцията цели да се заобиколи
забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му
4
нараства. Атакуваните разпоредби от договора водят до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, по см. на чл. 143 ЗЗП, тъй като са
уговорени във вреда на потребителя не отговарят на изискването за добросъвестност, и са
нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД като накърняващи добрите нрави.
Предявения установителен иск е основателен, и като такъв следва да се уважи.
Предвид изложеното съдът намира, че решението на първоинстанционният съд е
законосъобразно и правилно, поради което и следва да се потвърди в атакуваната част. В
необжалваната част, решението е влязло в законна сила.
На адвоката на въззиваемата страна - М. В. М., на основание чл.38, ал.2 вр. чл.38,
ал.1 от ЗА вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на
984 лева.
Водим от горното, и на основание чл.272 ГПК, Шуменският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №206 от 15.07.2022г. по гр.д.№1610/2021г. по описа на
Районен съд - гр.Нови Пазар, В ЧАСТТА, с която е прогласена нищожността на чл.4, ал.3 и
чл.6 от договор за потребителски кредит №20210617043490058 от 17.06.2021 г. сключен
между С. З. И. с ЕГН ********** и "Неткредит“ ООД с ЕИК *********.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА "НЕТКРЕДИТ" ООД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В.
М., с ЕГН ********** от АК - Пловдив, от гр.П....., в качеството му на процесуален
представител на ищеца в настоящото производство - С. З. И. с ЕГН **********, адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 984 лева за въззивната
инстанция.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5