РЕШЕНИЕ
№ 176
гр. София, 15.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
в присъствието на прокурора Р. П. М.
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20241800500103 по описа за 2024 година
С Решение № 264/29.09.2023 г., постановено по гр.д. № 534/2020 г. по
описа на PC-Костинброд, е отхвърлен искът по чл. 2б от ЗОДОВ на „Е. ..“ АД
за осъждане на С. р. с. да заплати на ищеца сумата 6222,34 лева, претендирана
като обезщетение за претърпени от него имуществени вреди от забавено
разглеждане на ч.гр.д. № 66334/2019 г. на СРС, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 16.05.2022 г. до окончателното й изплащане,
както и искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 1289,13лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 07.03.2020г. до 16.05.2022г.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „Е. ..“ АД срещу
горното решение, което жалбоподателят счита за неправилно и необосновано.
Излага доводи във връзка с процедурата по Глава 3а от ЗСВл и неправилния
(според жалбоподателя) отказ на МП да разгледа по същество претенцията му
за обезщетение. Позовава се на мотивите от обжалваното решение, в които е
прието, че заповедното производство приключва с издаване на изпълнителен
лист, а не с издаване на заповед за изпълнение, откъдето прави извод, че е
инициирал процедурата по Глава 3а от ЗСВл в законоустановения за това
срок. Развива общи съображения във връзка с тази процедура и нейното
принципно значение, като се позовава на мотивите към Закона за изменение и
допълнение на ЗСВл, и настоява, съдът да тълкува и приложи вътрешното
право в съответствие с ЕКЗПЧОС. Цитира практика на ЕСПЧ. Акцентира
върху това, че въпреки констатираното от районния съд забавяне, той е
1
пропуснал да установи претендираното от жалбоподателя нарушение на чл. 6
от ЕКЗПЧОС. Оспорва решаващия извод на КРС, че въпреки забавянето не са
настъпили вреди за жалбоподателя. Сочи, че необявяването на търговец в
несъстоятелност не е в корелационна връзка с правото да се претендира
обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, тъй като не изключвало
неплатежоспособността на търговеца. Настоява, че забавеното издаване на
изпълнителен лист го е лишила от възможността за принудително събиране
на вземания в изпълнителното производство чрез насочване на изпълнение
върху движими вещи в офис и търговски обект на длъжника. Подчертава, че
последният не притежава имущество и е напуснал адреса на управление,
посочен в търговския регистър. Поддържа, че наличието на публични
задължения не би преградило възможността му да събиране на вземането.
Изразява декларативно становища за правомощията на съда. Твърди, че
публичните вземания, присъединени в изпълнително производство, не били
пречка за това производство. Намира, че е доказана причинно- следствената
връзка между вината и вредите. Моли съда да отмени обжалваното решение и
да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от въззиваемата
страна, която оспорва жалбата, като я счита за неоснователна и недоказана, а
обжалваното решение – за правилно и законосъобразно, и моли съда да го
потвърди. Споделя извода на районния съд, че жалбоподателят не е
претърпял вреди, подлежащи на обезщетяване. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят се представлява от адв. И., който поддържа жалбата и
оспорва отговора. Поддържа, че обжалваното решение № 264 от 2023 г.,
постановено по гр.д. № 534 от 2022 г. по описа на РС- Костинброд е
неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в подкрепа на това
препраща към мотивите, изложени във въззивната жалба. Моли съда да
отмени решението на КРС и да постанови друго, с което осъжда СРС да
заплати обезщетение в размер от 6222,34 лв. за претърпени имуществени
вреди, както и законна лихва от датата на причиняване на вредите до деня на
завеждане на исковата молба в размер на 1289,13 лв., а също и законната
лихва от деня на завеждане на иска. Претендира разноски. Представя списък
по чл. 80 от ГПК. Впоследствие депозира писмени бележки, с които резюмира
изложените във въззивната жалба доводи. Изтъква, че високата натовареност
на съда или на конкретния съдия не е основание за отпадане на отговорността
за бавно правосъдие, тъй като държавата е длъжна да осигури решаването на
делата в разумен срок от всеки съд.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата
страна не се представлява. От процесуалния й представител е постъпило
становище, с което поддържа отговора, оспорва жалбата и моли съда да я
остави без уважение, като потвърди обжалваното решение. Прави възражение
за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско
възнаграждение. Претендира юрисконсултско възнаграждение по чл. 10, ал. 4
от ЗОДОВ, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
контролиращата страна се представлява от прокурор М., която изразява
становище за правилност на обжалваното решение и моли съда да го
потвърди. Счита, че същото е обосновано, както и постановено след анализ на
2
събраните по делото доказателства и изведени въз основа на тях изводи,
почиващи на материалния закон, при недопускане на съществени
противоречия на съдопроизводствените правила. Намира, че в
производството по чл. 2б от ЗОДОВ ищецът е следвало при условията на
пълно и главно доказване да установи, че е претърпял имуществени вреди в
сочения от него размер, както и да докаже по безспорен начин незаконно
действие на ответника при неспазване на изискването на принципа за разумен
срок. Акцентира върху това, че предпоставка за ангажиране отговорността на
ответника на това правно основание, е доказване на пряка причинна връзка
между деликта и твърдените материални щети. Споделя извода на районния
съд, че такава причинна връзка не е доказана, което е основание за
отхвърляне на иска. Счита, че изложените във въззивната жалба доводи са
неотносими.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана
коректно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
Същото е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявените такива.
По същество, настоящият съдебен състав споделя мотивите на КРС и
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, съдът
излага следните съображения:
Първата група доводи са напълно неотносими към основанието на
предявения иск, а с това – и към изхода на настоящия правен спор. Те касаят
процедурата по Глава 3а от ЗСВл и отказа на МП да разгледа по същество
претенцията на жалбоподателя за обезщетение. Тези обстоятелства, обаче, са
ирелевантни за основателността на иска по същество. Връзката им с него е
само по допустимост, тъй като, в хипотеза на приключило дело, чието
забавено разглеждане се релевира в производството по чл. 2б от ЗОДОВ,
изчерпването без резултат на административната процедура по ЗСВл е
предпоставка за допустимостта на иска. И обратно: ако такава процедура
въобще не е проведена, или приключи с приемане на предложеното
обезщетение, искът по чл. 2б от ЗОДОВ е недопустим. В нито една от двете
възможни хипотези, обаче, тази процедура не се отразява върху
основателността на иска. Поради това от претендираната от жалбоподателя
нейна опороченост (дори такава да се установи) не биха могли да се извлекат
3
аргументи в подкрепа на въззивната жалба и за уважаване на предявения иск.
В случая не се спори, че „Е. ..“ АД е инициирало пред МП
административна процедура за обезщетение по Глава 3а от ЗСВл, но
претенцията му е оставена без разглеждане. Независимо дали този резултат е
бил обоснован, правилен и законосъобразен, или не, на дружеството е
указано, че процедурата се счита за изчерпана, което открива пред него
възможността за предявяване на иск по чл. 2б от ЗОДОВ. Това е
единственото значение на процедурата и нейния изход за настоящия правен
спор. Затова изложените от жалбоподателя принципни съображения относно
същността и целите й, както и относно основния спорен въпрос във връзка с
нея (а именно – акта, с който приключва заповедното производство), имат
само теоретично значение, но са лишени от юридическа и логическа връзка с
предмета на доказване по настоящото дело и с релевантните обстоятелства, от
които зависи уважаването на иска. Поради това съдът не ги обсъжда.
Неоснователно жалбоподателят счита, че, щом е констатирал
твърдяното забавено правосъдие, първоинстанционният съд задължително е
трябвало да установи и нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС в контекста на
задължението за тълкуване и прилагане на последици, които са в
съответствие с принципите на Конвенцията. Противно на поддържаното от
жалбоподателя, в случая такава задължителна корелативна връзка не
съществува, тъй като претендираното обезщетение е само за имуществени
вреди. Съгласно съдебната практика, такива вреди не се презюмират, а
подлежат на пълно и главно доказване на общо основание (арг. от Решение №
48 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2019 г., IV г. о., ГК, Решение № 272
от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., ГК, Решение № 306 от
22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК и др.). Както
правилно е преценил районният съд, в случая вреди не са доказани, тъй като
липсва причинна връзка между релевираната от ищеца пропусната полза
(събиране на вземанията му) и поведението на ответника. Във връзка с това не
може да бъде споделен доводът на „Е. ..“ АД, че забавеното издаване на
изпълнителен лист от страна на СРС го е лишило от възможността за
принудително събиране на вземанията в изпълнителното производство, вкл.
чрез насочване на изпълнение върху движими вещи в офис и търговски обект
на ответника. Видно от данните по делото, последният не е намерен на
посочения в Търговския регистър адрес на управление (офис), а и не се
твърди и не се доказва, че разполага с търговски обект и движими вещи в
него. Освен това, дори такива да съществуват и дори своевременно да е бил
издаден изпълнителен лист за вземанията на ищеца, удовлетворяването им не
е нито сигурно, нито гарантирано, което изключва наличието на вреда (арг. от
Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2012 г.,
ОСГТК, Определение № 2050 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3683/2023
г., III г. о., ГК, Решение № 192 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2022
г., IV г. о., ГК, Определение № 441 от 26.02.2024 г. на ВКС по т. д. №
639/2023 г., II т. о., ТК и мн.др.). Причина за това е наличието на публични
задължения на длъжника по чл. 136, ал. 1, т. 2 и т. 6 от ЗЗД, които, видно от
приложената справка, са в по- голям размер от вземанията на ищеца, ползват
се с право на предпочтително удовлетворение пред последните, и освен това
са били предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело още от
2016г. Това означава, че, дори длъжникът да е имал имущество, вкл. и от
посочения от ищеца вид, то е щяло да бъде осребрено още преди възникване
на ищцовите вземания през 2017г. и 2019г. Дори осребряването му да се е
4
извършило в рамките на инициирано от ищеца изпълнително производство
въз основа на своевременно издаден изпълнителен лист, получената сума е
щяла да бъде използвана първо за погасяване на публичните задължения на
длъжника, и едва ако не е била изчерпана – за погасяване на задълженията му
към ищеца. Всички тези обстоятелства, обаче, остават в сферата на
предположенията. Поради това настоящият съдебен състав намира, че тяхната
съвкупност не позволява да се приеме за доказано претендираното от ищеца
сигурно увеличаване на неговия актив в случай на своевременно издаване на
изпълнителен лист от СРС. Следователно, липсва както реална (а не само
хипотетична) вреда по смисъла на цитираното по- горе тълкувателно
решение, така и причинна връзка между нейното настъпване и поведението на
ответника.
Във връзка с горното, съдът споделя принципното становище на
жалбоподателя, че публичните задължения се присъединяват в
изпълнителното производство, без да са пречка за провеждането му. Както се
обоснова по- горе, обаче, самото провеждане на изпълнителното
производство не гарантира удовлетворяване на взискателя именно поради
наличие на присъединени привелигировани вземания на друг кредитор.
Принципно правилен е и доводът от писмените бележки на
жалбоподателя, че високата натовареност на съда или на конкретния съдия не
е основание за отпадане на отговорността за бавно правосъдие. Този довод,
обаче, сам по себе си не е достатъчен да обуслови основателност на иска, тъй
като, както се обоснова по- горе, тя зависи и от доказване на реално
претърпени вреди и на причинната им връзка с поведението на ответника,
каквото доказване в случая не е проведено.
На последно място, съдът не споделя довода на жалбоподателя, че
никой държавен орган нямал правомощия да преценява успешността на
бъдещи съдопроизводствени действия, без същите да са негово задължение.
Точно обратното: след като съдът е сезиран с иск по чл. 2б от ЗОДОВ, негово
задължение е да анализира всички релевирани от ищеца съдопроизводствени
действия (както минали, така и бъдещи), за да прецени, дали те водят до
реално претърпяна от ищеца вреда.
По тези съображения, въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна направените от
последната разноски пред въззивната инстанция, каквито съдът определя в
размер на 150 лв. на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, вр. чл. 37 от ЗПП, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 264/29.09.2023 г., постановено по гр.д.
№ 534/2020 г. по описа на PC-Костинброд.
ОСЪЖДА „Е. ..“ АД с ЕИК ......... да заплати на С. р. с. с адрес гр. С-,
бул. „Ц. Б. ...“ № .., сумата 150 лв. - разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на
5
Република България в едномесечен срок от връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6