Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 13.07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Наказателно отделение, VII въззивен състав, в публично заседание на двадесет
и първи юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при секретаря Юлиана
Шулева и в присъствието на
прокурор Мария Кабалакова, като разгледа докладваното от младши съдия Углярова ВНОХД № 1392 по описа за 2021 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI от НПК.
С
присъда от 09.07.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 19534/2018 г. по описа на
СРС, НО, 20-и състав, подсъдимият С.М.Д. е
признат за виновен в това, че на 19.12.2017г. около 12:50ч. в жилище, находящо
се на адрес в гр.София, ж.к.“Люлин“, бл.*****, се заканил на З.Д.К.с убийство с
думите: „ще ви убия“ и това заканване би могло да възбуди основателен страх за
осъществяването му, поради което и на основание чл.144, ал.3, вр. чл.1 НК, вр.
чл.54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на 6 /шест/
месеца.
Със
същата присъда, на основание чл. 66, ал. 1 НК, изпълнението на така наложеното
наказание „лишаване от свобода“ е било отложено за срок от 3 /три/ години.
С
присъдата, на основание чл.59, ал.2 от НК, е зачетено и приспаднато от
наложеното наказание „лишаване от свобода“ времето, през което С.М.Д. е бил
задържан за срок до 24 часа по ЗМВР, а именно – за времето от 19.12.2017г. до
20.12.2017г.
С
присъдата, на основание чл.189, ал.3 от НПК и чл.190, ал.2 НПК, подсъдимият С.М.Д.
е осъден да заплати сумата от 268,00 лв. по сметка на СДВР (представляващи
извършени в хода на досъдебното производство разноски), сумата от 33,20
лева по сметка на СРС (представляващи
извършени в хода на съдебното производство разноски), както и сумата от 5 лв.
по сметка на СРС за служебно издаване на изпълнителен лист.
Срещу
присъдата в законоустановения срок е постъпила жалба и допълнение към нея от
подсъдимия С.М.Д., чрез защитника му адв. Г. – САК, в които се твърди
необоснованост и незаконосъобразност на постановения съдебен акт. В подкрепа на
изложеното се поддържа, че установените от първоинстанционния съд фактически
положения не кореспондират със събраните по делото доказателствени материали,
като съдът е подходил едностранчиво и избирателно в доказателствената си
дейност, в нарушение на процесуалните правила, довело и до нарушения при
формиране на вътрешното му убеждение, респективно и до погрешни фактически и
правни изводи. Счита, че неправилно районният съд е кредитирал показанията на свидетелката
К.за упражняван върху нея от страна на подсъдимия „системен физически и
психически тормоз“, които твърдения са голословни и остават изолирани от
останалия събран в производството доказателствен материал, още повече, че нито
в жалбата си до МВР, нито по време на телефонното си обаждане на тел.112,
последната не е навела твърдения за отправена й от подсъдимия Д. закана за
убийство. В тази връзка се твърди, че неправилно съдът не е поставил в основата
на доказателствените си изводи обясненията на подсъдимото лице, които са изцяло
убедителни, последователни, непротиворечиви и не са опровергани по несъмнен
начин в процеса. На следващо място поддържа, че не е доказано и по несъмнен
начин в производството по отношение на кого е отправена вербалната заплаха от
страна на подсъдимия и дали нейн адресат не е бил евентуално свидетелят В.,
което обстоятелство би могло да се потвърди от последвалото между тях
спречкване. Отделно от това се поддържа, че в случая безспорно се установява
възникнал скандал между подсъдимия и свидетеля В., което налага да се направи
принципно разграничение между заканата по смисъла на чл.144, ал.3, вр. ал.1 НК
и скарването, като при скандала заплашителните действия се предприемат
спонтанно, а заканителните думи се използват импулсивно, като носят единствено
емоционален заряд и изразяват гняв, яд и безсилие, но в действителност не целят
да предизвикат страх. Сочи се, че в конкретния случай подсъдимият е реагирал
именно спонтанно пред полицейските служители, провокиран и афектират от
лъжливите, според него, твърдения на двамата свидетели, а не с цел да
предизвика страх у пострадалата за осъществяване на отправената закана. По
изложените съображения счита, че установените по делото факти и обстоятелства
не позволяват да се направи еднозначен и непротиворечив извод, че използваните
думи са били годни да възбудят основателен страх у пострадалата К., нито че е
била налице обективна, реална и непосредствена възможност подсъдимият да
реализира отправените от него закани към последната.
В
допълнение се излагат съображения за незаконосъобразност и явна несправедливост
на наложеното с присъдата наказание, с оглед липсата на направен обективен и
безпристрастен анализ на обстоятелствата, относими към определяне на същото,
включително относно приложението на разпоредбата на чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК.
С оглед
гореизложеното счита, че са налице предпоставките за прилагане разпоредбата на
чл.9, ал.2 от НК, а именно – обществената опасност на конкретното деяние е явно
незначителна, поради което и деянието не е престъпно.
Искането
към въззивната съдебна инстанция е първоинстанционната присъда да бъде
отменена, като бъде постановена нова такава, с която подсъдимият да бъде
признат за невиновен по повдигнатото му обвинение.
В жалбата
не се прави искане за събиране на нови доказателства.
Въззивният
съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата
по делото не се налага разпит на обвиняемия, на свидетели и вещи лица, както и
събирането на нови писмени и/или веществени доказателства по делото.
В
съдебното заседание пред СГС защитникът на подсъдимия поддържа депозираните
жалба и допълнение към нея изцяло, отправените с тях доводи и направеното
искане. Моли да се вземе предвид обстоятелството, че от извършване на деянието
до настоящия момент са изминали повече от три години и половина, както и че
през посочения период подсъдимото лице не е осъществявало контакти с пострадалата.
Подсъдимият
С.М.Д. в своя защита се присъединява към становището
на процесуалния си представител адв.Г..
Пред
въззивния съд представителят на Софийска градска прокуратура оспорва жалбата
като поддържа, че първоинстанционната присъда е произнесена след обстоен анализ
на всички събрани по делото доказателства, като в мотивите са изложени и
обстоятелствата, въз основа на които районният съд е формирал своите изводи, поради
което моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена изцяло.
При
последната си дума подсъдимият не се признава за виновен по повдигнатото му
обвинение.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните и след като извърши цялостна служебна проверка на
обжалвания съдебен акт, съобразно изискванията на чл.314 от НПК, намери за
установено следното:
За да
постанови присъдата си, районният съд е провел съдебно следствие по общия ред.
Съобразил е депозираните в хода на съдебното производство показания на свидетелите З.Д.К., В.В.В.,
И.Г.К., Б.Н.Б./включително и приобщените по реда на чл.281, ал.5, вр.ал.1, т.2,
от НПК/, Л.В.Г./включително и приобщените по реда на чл.281, ал.5, вр.ал.1, т.2
от НПК/, обясненията на подсъдимия С.М.Д.; писмени доказателства и
доказателствени средства – справка за съдимост, съдебни психиатрични и
психологични експертизи, справки от тел.112, заповед за незабавна защита №
299726/21.12.2017г. и разпореждане от 03.04.2018г. на СРС, ГО, 139 състав по
гр.дело № 88424/2017г.; АУАН бл.№ 207964/20.12.2017г., съставен на С.М.Д., характеристики на С.М.Д., както и
всички писмени доказателства, събрани на досъдебното производство и приети по
реда на чл.283 от НПК.
Към
дейността по събиране на доказателства районният съд е подходил отговорно и
професионално. Разпитани са всички свидетели, които са възприели факти от
значение за главния факт, предмет на доказване в производството, като е
използвана и процесуалната техника на прочитане на показанията от досъдебното
производство, по отношение на които е имало законно основание за това. Показанията
на свидетелите са обследвани внимателно в контекста на собствената им логическа
последователност и при съпоставката им едни с други.
Въззивният
съд счита, че вътрешното убеждение на Софийския районен съд по фактите е формирано
на основата на правилен анализ на събраните по делото доказателствени
материали, като в хода на производството пред въззивната съдебна инстанция не
бяха установени нови факти и обстоятелства. Възприетата от първостепенния съд
фактическа обстановка изцяло се споделя и от настоящата инстанция, като не са
налице основания за промяна във фактическите изводи на първоинстанционния съд,
нито е налице основание за различна оценка на събрания по делото доказателствен
материал. Въз основа на ангажираните в производството доказателства и
доказателствени средства, районният съд е приел за установена следната
фактическа обстановка, която се споделя изцяло и от въззивния съд, а именно:
Подсъдимият
С.М.Д. е роден на ***г., българин, български
гражданин, неженен, със средно образование, неосъждан, трудово ангажиран, с
адрес в гр.София, ж.к.“Люлин“, ул.“*****, с ЕГН **********.
Свидетелят
З.Д.К.и подсъдимият С.М.Д. имали дългогодишно фактическо съпружеско съжителство
в период от седемнадесет години, през което отношенията им не били
безпроблемни, като с оглед упражняван от страна на подсъдимия физически и
психически тормоз, свидетел К.нееднократно депозирала сигнали пред
компетентните полицейски органи. През лятото на 2017г. К.и Д. решили да
преустановят взаимоотношенията си, като З.К.и двете й родени по време на
съвместното й съжителство с подсъдимия Д. деца, се установили в собствено на
свидетелката К.жилище, находящо се в гр.София, ж.к.“Люлин“, бл.*****. След
раздялата, подсъдимият Д. продължил да проявява агресивно поведение спрямо К.,
като я следял и причаквал, при които срещи помежду им продължил да упражнява
вербална и психическа агресия по отношение на нея, за което последната
сигнализирала органите на реда чрез телефонно обаждане на тел.112, а на
подсъдимия Д. било съставено разпореждане по реда на чл.64 от ЗМВР,
неизпълнението на което санкционирано чрез съставяне на АУАН бл.№
207964/20.12.2017г.
На
19.12.2017г. около 12:50ч., свидетелят З.К.се намирала в жилището си, находящо
се на горепосочения адрес, а именно - в гр.София, ж.к.“Люлин“, бл.*****, където
в този момент й гостувал свидетел В.В., нейн интимен приятел. Междувременно,
подсъдимият позвънил на входната врата на жилището, като при отварянето й
същият изблъскал свидетел К., нахълтал във вътрешността на апартамента – във
всекидневната му стая, където в този момент се намирал свидетелят В. и започнал
да крещи: „Вие какво правите в дома на децата ми“, „Какво правите в моя дом“,
„Ще ви убия!“. В момента, в който
свидетел К.му отвърнала, че жилището е нейно, подсъдимият се нахвърлил върху
свидетеля В., хванал го за врата и започнал да го души, като продължавал да
отправя закани „Ще ви убия!“ и към В., и към К.. В опит да се защити,
свидетелят В. се захванал за дрехите на подсъдимия и се опитал да го изведе
извън апартамента, като последният, опитвайки се да се отскубне, ударил с гръб
вратата на хола, в резултат на което стъклото на последната се счупило.
Свидетелят З.К.позвънила на тел.112 за оказване на помощ, вследствие на което
на място пристигнал полицейски автопатрул при 09 РУ – СДВР, в състав –
свидетелите Б.Н.Б.и Л.В.Г.. При пристигането си полицейските служители заварили
подсъдимия и свидетеля В., държащи се за дрехите, на етажната площадка пред
апартамента, като по врата на свидетеля се наблюдавали видими среди от
упражненото насилие. Наличието на полицейския патрул не довело до
преустановяване агресията на подсъдимия, който продължил да отправя закани
спрямо свидетел К.и свидетел В., че „ще ги оправи и избие“. Предвид поведението
му, подсъдимият бил отведен и задържан по реда на ЗМВР за срок до 24 часа.
На
21.12.2017г. по молба на З.К., депозирана на 20.12.2017г., била издадена
Заповед за незабавна защита № 299726/21.12.2017г. по описа на СРС, ГО, 139
състав, с която С.М.Д. бил задължен да не доближава З.К.на разстояние по –
малко от 200 метра и да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо нея.
От
заключението на изготвената в хода на досъдебното производство съдебно
психиатрична и психологична експертиза на З.Д.К.се установява, че същата не
страда от същинско психическо заболяване и няма данни за интелектуална
инсуфициентност, нито редукция, които да са пречка за правилна фактическа
ориентация и адекватно на нея отреагиране.
Заплахите, отправени към К.са възбудили реален страх (аналогичен на
правното понятие „основателен страх“) от осъществяването им.
От
съвкупната преценка на ангажираните по делото гласни и писмени доказателства и доказателствени
средства, се установява по безспорен начин авторството, времето и мястото на
инкриминираното с обвинителния акт деяние. Чрез законосъобразно извършени
процесуални действия, настоящата съдебна инстанция счита, че са събрани
необходимите от гледна точка разпоредбата на чл.102 от НПК доказателства,
описани и в мотивите на
първоинстанционната присъда. Възприетите от първата инстанция фактически
положения относно основните факти са правилно установени, като при съвкупната
оценка на събраните по делото доказателства не са допуснати логически грешки.
Съдът прецизно и в съответствие с изискванията на процесуалния закон е
анализирал доказателствените източници, като е обосновал съображенията си, въз
основа на които е дал вяра на едни от тях и не е кредитирал други. Липсват
основания, които да мотивират въззивният съд да промени направените в контролирания
съдебен акт фактически констатации, тъй като в мотивите му са обсъдени
събраните по делото доказателствени материали и не е допуснато превратното им
тълкуване.
Въпреки
това, с оглед възраженията, наведени от жалбоподателя в настоящото производство,
касаещи преценката на доказателствата, направена от районната инстанция, същите
ще следва да бъдат отново обсъдени в настоящето изложение.
Фактическите
констатации относно деня и мястото на инкриминираните деяния, настоящата
съдебна инстанция също счита, че се извеждат по несъмнен начин от всички
налични по делото доказателства. Съдът отчете, че за тези обстоятелства, които
са част от главния факт, предмет на доказване в настоящото производство,
доказателственият материал е непротиворечив.
По отношение наличието или липсата на конкретното инкриминирано поведение на подсъдимия, по делото са събрани две групи взаимоизключващи се твърдения. Най – значими противоречия съдът констатира между показанията на пострадалата К.и свидетеля В., от една страна, и обясненията на подсъдимия, от друга страна. Предвид обстоятелството, че същите съставляват основни преки гласни доказателства в процеса, се налага внимателна, прецизна и дълбоко аналитична проверка на достоверността им.
Съдът
даде вяра на показанията на свидетелите З.Д.К.и В.В.В., като постави същите в
основата на доказателствените си изводи, кредитирайки ги за достоверни. Тези
показания са изключително подробни. Те изясняват фактите, интересуващи процеса
и то по начин, който не оставя съмнение в добросъвестността на лицето, което ги
излага. При внимателния им анализ не се отчете непоследователност, непълнота
или противоречие. Прецизната им проверка не сочи на предубеденост или
съзнателно изопачаване на фактите, а навежда идея за добро познаване на време,
място и начин, по който се е осъществило инкриминираното деяние и се изяснява
поведението на подсъдимия. В този смисъл, обосновано първоинстанционният съд също
е поставил в основата на своите фактически и правни изводи показанията на горепосочените
свидетели, които се явяват и източник на преки доказателства досежно
инкриминираното деяние. Първоинстанционният съд е анализирал задълбочено
изложеното от свидетелите, като в допълнение следва да бъде посочено, че въпреки
евентуалната заинтересованост от изхода на делото на свидетел К., която се
явява пострадал от престъплението, нейните показания не са тенденциозни.
Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционният съд, като от своя
страна намира, че показанията на свидетелите са високо информативни, достатъчно
подробни и описателни относно темпоралната линия, локацията и динамиката на
осъщественото посегателство. С оглед на това съдът счита, че изложеното от
свидетелите К.и В. кореспондира с обективната истина по делото и отразява
реално възприетите и добросъвестно възпроизведени от тях факти. Отделно от
това, същите кореспондират и се подкрепят от депозираните гласни
доказателствени материали от свидетелите Л.Г.и Б.Б., поради което и настоящата
инстанция постави същите в основата на доказателствените си изводи.
С изложеното настоящият въззивен състав на съда, също както и първоинстанционния такъв, счете, че правдивата картина на обстоятелствата, предхождащи, съпътстващи и във връзка с инцидента от 19.12.2017г. е обрисувана от разпитаните в хода на съдебното следствие пред СРС свидетели – З.Д.К., В.В.В., И.Г.К., Б.Н.Б.и Л.В.Г.. Съдът кредитира показанията на същите като последователни и безпристрастни, поради което липсва основание същите да останат извън фактическите му констатации. Този решаващ от гледна точка на доказателствения анализ извод се гради на принципното разбиране, не за многобройността на свидетелите, а с оглед еднопосочното и правдиво излагане на фактите, интересуващи процеса, съпоставени със спецификата на конкретния казус. Съдът приема за достоверни показанията на посочените свидетелите най – напред, защото те в детайли описват обстоятелствата, които са предшествали, съпътствали и следвали инцидента, както и инкриминираното поведение на подсъдимия, второ – защото тези показания се подкрепят изцяло и от изготвените по делото експертни заключения. Изложените с показанията на свидетелите факти се кредитират изцяло като логични и обективно описващи възприятията им на основните факти, подлежащи на доказване. Липсват съмнения относно установеното с тях. В разпитите на тези свидетели не се констатира манипулиране на фактите и обстоятелствата, които възпроизвеждат пред съда. Следва да бъде посочено, че свидетелите Л.Г.и Б.Б., макар и да нямат преки лични възприятия за конкретно инкриминираното поведение на подсъдимия, са възприели непосредствено поведението на последния след като свидетелят В. е успял да го изведе на стълбищната площадка пред апартамента, където междувременно подсъдимият е продължил да отправя закани за живота и здравето на свидетел К.и свидетел В..
На следващо място и съобразявайки
двойствената природа на обясненията на подсъдимия – като доказателствено
средство и средство за защита, съдът намира, че не следва да се довери на
заявеното от подсъдимия Д., доколкото същото не се подкрепя от останалия
доказателствен материал. При извършения анализ на така депозираните обяснения,
преценявайки ги съвкупно с останалите събрани по делото доказателствени
материали, съдът ги прие за недостоверни, градящи защитна версия и съставляващи
несигурна доказателствена основа, обрисуваща недостоверно обстоятелства от значение
за делото. Същите в конкретният случай в частта им, досежно конкретното му
поведение на инкриминираното място и по инкриминираното време, се явяват
изолирани и неподкрепени от каквито и да било други доказателствени източници.
По
отношение релевираните от защитата доводи, че в осъщественото от страна на
свидетел К.телефонно обаждане до тел.112, не се съдържат данни за отправена от
страна на подсъдимия закана за убийство, следва да бъде посочено, че в същото
се съдържат данни за проява на конкретно агресивно поведение от страна на подсъдимия
Д., във връзка с което е потърсена помощта на компетентните органи, които да
спомогнат за преустановяване на агресивното му поведение, респективно и липсата
на оплакване „за закана с убийство“ не може да бъде обстоятелство от такова
естество, което да бъде прието като разколебаващо заявеното от пострадалия и
свидетелите по делото.
Отделно
от изложеното, настоящият състав на съда, също както и първоинстанционният
такъв, кредитира заключението по изготвената на досъдебното производство съдебно
психиатрична и психологична експертиза на пострадалата. Видно е, че вещите лица
са провели лична беседа с пострадалата, като логично е да дадат отговор на
въпроса дали е изпитала страх преди всичко и най – вече на база на споделеното
от нея самата, тъй като тя е човекът, който може да заяви какво е изпитала в
този момент, поради което и доводите на защитата в противоположния аспект не
могат да бъдат споделени. Видно е, че вещите лица не са разчитали единствено и
само на нейните твърдения, а са направили изводите си и на база на своите
експертни познания и проведените изследвания, което сочи, че те не са
преценявали дали твърденията на пострадалата за случилото са верни или не, а са
правили експертни заключения с оглед извършеното от тях освидетелстване на
последната. Същевременно, при изготвяне на заключението, вещите лица са взели
предвид не само инкриминирания случай, но и отношенията като цяло между
подсъдимия и пострадалата, които предхождат визираното инкриминирано поведение.
Това е и нормално, за да може да се прецени дали се касае за изолиран инцидент
или има натрупване на напрежението между пострадалата и подсъдимия, респективно
как се отразява това на техните отношения и дали е нормално или не тя да изпита
основателен страх от подобно поведение на подсъдимия, каквото се твърди да е
имал той, в зависимост и най – вече с оглед на сложилите се в дългосрочен
период от време техни взаимоотношения.
Без
значение в случая е дали поведението на подсъдимия е било предизвикано от
предходни конфликтни отношения между него и пострадалата или е било провокирано
от присъствието на свидетеля В. в дома на К.. Без значение е дали това му
поведение е в резултат на избухване на нервите му или поради гнева, който се е
породил у него с оглед взаимоотношенията между свидетелите. Това е така,
доколкото каквато и да е била причината за поведението на подсъдимия, заканата
е реална и тя според въззивния съд обективно по своето естество е могла и е
предизвикала основателен страх у пострадалата. Този извод настоящата съдебна
инстанция прави с оглед цялостното поведение на подсъдимия към инкриминирания
момент, който освен отправянето на вербални закани е проявил и активно действие
като е нападнал свидетеля В. и е започнал да го души. В тази ситуация житейски
логично е пострадалата да е била уплашена, тъй като не е могла да предвиди
докъде ще стигне в действията си подсъдимият, като е нормално последните да
предизвикат страх у всекиго, предвид тяхното естество и характер.
Предвид
всичко изложено съдът прие, че заканата не само е създала възможност за
възбуждането на основателен страх у пострадалата от извършване на престъплението,
но че тази закана действително е възбудила основателен страх у нея.
Следва
да се посочи също така, че законът има предвид само възможността за възникване
на основателен страх у пострадалия, като не е необходимо за съставомерността на
деянието, пострадалият действително да се е уплашил. В настоящия случай и с
оглед на събраните по делото доказателства съдът счита, че у пострадалата З.К.е
възникнал такъв основателен страх, като аргументи в тази насока вече бяха
изложени.
В
допълнение следва да бъде посочено, че с оглед трайно установената практика на
ВКС за съставомерността на деянието по реда на цитираната разпоредба не е
необходимо деецът, когато отправя заканата да има предварително оформено
решение да извърши убийство, нито да действа в осъществяване на взетото
решение, съответно не се изисква да е действал с годно средство и при условия,
при които резултатът реално може да настъпи. Ето защо и е без значение дали
подсъдимият е имал намерение да реализира заканата си, респективно е без значение
дали действително е искал това или е целял само да сплаши пострадалата. С оглед
последното, несъстоятелни са доводите на защитата, че в настоящия случай
инкриминираното поведение на подсъдимия не води до категоричен извод за закана
с лишаване от живот на пострадалата, доколкото не се установява обективно
възможността заканата да бъде реализирана.
В
контекста на изложените дотук съображения, възражението на защита, че деянието
макар и формално да осъществява състава на престъплението по чл. 144, ал.3, вр.
ал. 1 от НК, поради своята малозначителност, обществената му опасност е явно
незначителна, не могат да бъдат споделени. Малозначителността на деянието
представлява конкретно негово обществено качество, поради което е необходим
внимателен анализ на обстоятелствата дали то обективно не може да окаже
отрицателно въздействие върху обществените отношения или неговото въздействие е
толкова минимално, че не застрашава реално тези отношения. В конкретния случай,
поведението на подсъдимия говори за несъмнено упорство да се престъпят
наказателноправните забрани и да се засегнат обществените отношения, защитаващи
правата на личността. Самите използвани изразни средства, както и ефектът,
който същите са имали върху психиката на пострадалата, разкриват висока степен
на обществена опасност на деянието, поради което и разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК в настоящата хипотеза е неприложима.
Настоящата
съдебна инстанция, така както и първостепенната такава, намира горепосочената
доказателствена основа за достатъчна и годна, за да обоснове факта на
извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК, да свърже
неговото авторство именно с подсъдимото лице, както и да изясни
обстоятелствата, при които са протекли събитията и точната тяхна хронология.
Въззивният
съд намира за обосновани и законосъобразни изводите на районната съдебна
инстанция за субективната съставомерност на деянията на подсъдимия, поради
което не констатира основание за тяхната корекция или допълнение. Деянията са
извършени при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2 от НК.
При
правилна правна оценка на събрания доказателствен материал и на установената по
делото фактическа обстановка, първостепенният съд е индивидуализирал
наказанието на подсъдимия Д. по реда на чл.54 от НК, като е приел, че не са
налице основания за определяне на наказание по реда на чл.55, ал.1 от НК, тъй
като липсват изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия
обстоятелства, при които най – лекото предвидено в закона наказание да е
несъразмерно тежко с оглед на извършеното от дееца. Първостепенният съд не е
изложил изрични мотиви в тази насока, но определяйки наказание в рамките на
границите, предвидени в разпоредбата на чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК,
на практика е приел именно това. Въззивният съд счита, че в случая този краен
извод на първостепенния съд е правилен, тъй като по делото не са налице
доказателства нито за многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия
доказателства, нито изключителни такива. Точно обратното - смекчаващо
отговорността на същия обстоятелство е фактът, че не е бил осъждан към датата
на инкриминираното деяние, както и добрите му характеристични данни. Останалите
отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства правилно са били преценени
от първостепенния съд, който е наложил на подсъдимия под средния размер и
близък до минималния такъв, предвиден за извършеното престъпление, а именно – 6
/шест/ месеца лишаване от свобода. Въззивният съд се съгласява и с изводите на
първоинстанционния такъв, за прилагане разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК за
отлагане изпълнението на така наложеното наказание с изпитателен срок от три
години, поради факта, че към датата на извършване на деянието подсъдимият не е
осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, наложеното
наказание е до три години „лишаване от свобода“, както и с оглед
обстоятелството, че изпълнението на целите по чл.36, ал.1 от НК, възпиращият и
превъзпитателен ефект на наказанието, може да се постигне и без ефективното му
изпълнение, като така определеният изпитателен срок в най-голяма степен би
оказал дисциплиниращо въздействие върху подсъдимия и би го мотивирал да се
въздържа от други противообществени прояви и към спазване закона.
Първоинстанционният
съд законосъобразно е осъдил подсъдимия да заплати и направените по делото
разноски, предвид постановената осъдителна присъда и разпоредбата на чл. 189,
ал. 3 от НПК. В тази част първоинстанционният съдебен акт също е правилен, съобразен
е с наличните по делото доказателства и изискванията на закона, поради което не
съществува необходимост от корекцията му и в този аспект.
С оглед
изложеното и след като служебната проверка на присъдата не констатира
неправилно приложение на материалния закон или съществени нарушения на
процесуалните правила, СГС прие, че обжа;ваният пред него съдебен акт следва да
бъде потвърден.
Така
мотивиран и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 от НПК, Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда
от 09.07.2020 г. по н.о.х.д. № 19534/2018 г. по описа на СРС, НО, 20-и състав.
Решението
не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.