РЕШЕНИЕ
№
гр.Русе,
08.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XV-ти граждански
състав, в открито заседание на 10 април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ
при секретаря СНЕЖАНА КОЛЕВА, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 4242 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявените в обективно съединение
искове са с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК и материалноправно такова по чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът
„Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД
твърди, че по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 30.01.2017 г. и подписаното към него приложение № 1 придобил от
цедента „Изи Асет Мениджмънт” АД вземанията по сключения на 21.10.2016 г.
между последния, като заемодател, и ответника Д.П.Н. ***,
като заемател, договор за паричен заем № 2665841. За
цесията ответникът бил надлежно уведомен, включително чрез връчване на
приложеното към исковата молба уведомление. Поддържа, че по силата на сключения
договор цедента предоставил в заем на ответника сумата от 750 лева срещу задължението на последния да я върне, ведно с
уговорената възнаградителна лихва от общо 822,51
лева, на 13 равни седмични вноски, всяка в размер
на 63,27 лева, в срок до 24.04.2017 г.
Сочи, че ответникът погасил задълженията си по договора за заем само частично в
размер на 485 лева. Твърди, че неплатени
останали следните суми: 476,86 лева главница; 29,30 лева договорна лихва за периода
07 ноември 2016г. до 24 април 2017г.; 206,39 лева неустойка за неизпълнение на
договорно задължение; 9 лева за разходи
и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение; лихва за забава в
размер на 39,19 от 25 април 2017г. до датата на подаване на заявлението –
31.01.2018г. ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумите.
Претендира деловодни разноски в общ размер на 350 лева.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК
ответникът Д.П.Н., чрез назначеният особен представител, е депозирал писмен отговор, в който оспорва
предявените искове. Прави възражение, че е налице неравноправна клауза която води
води до увеличение на ГПР по
кредита-40.18% в противоречие на чл.19, ал.4 от ЗПК, според която подобни клаузи за нищожни. Прави възражение
за нищожност на клаузата по чл.4 от договора за заем. Счита, че същата е неравноправна по смисъла на чл. 146, т. 5 от
ЗЗП. Твърди, че предвид нищожността на посочената клауза
на основание чл. 23 от ЗПК, и като такъв тя не следва да поражда права и
задължение за страните, а заемодателят следва да дължи само чистата стойност на
кредита. Поддържа, че сумата в размер на 206,39 лева
следва да бъде отнесена към погасяване на главницата и че с оглед нищожността на разпоредбите на чл.4 и чл.16 ал.2 от
Договора за паричен заем, сумата от 9.00 лева и отнесените суми като неустойки
в размер на 206.39 лева и общо в размер на 215.39 лева на основание чл.19 ал.6
от ЗПК следва да бъдат приспаднати от дължимата главница 476,86 лева останала
неплатена. Алтернативно, счита че не са спазени изискванията на чл.10, ал.4, чл.11, ал.1 т.
от 7 до 20 и ал.2 от ЗПК и моли съда да приемете
Договор за паричен заем №2665841/21.10.2016г., сключен между Д. Петков Н. и
„Изи Асет Мениджмент"АД за нищожен, както и, че следва да бъде платен само
неплатеният остатък от предоставената в заем сума и законната лихва.
Съдът, като
взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за
установено следното:
С оглед заявеното с отговора общо
оспорване на исковете по основание на първо място следва да бъде даден отговор
на въпроса дали прехвърлянето на вземанията от страна на заемодателя в полза на
ищеца е породило действие спрямо ответника, като длъжник. Във формираната с
редица решения на ВКС задължителна практика /вж. решение № 3
от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др./,
безпротиворечиво се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със
същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.99,
ал.3, пр.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника, на основание чл.99,
ал.4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл.235,
ал.3 от ГПК.
Действително разпоредбата на чл.26, ал.1 от ЗПК изрично предвижда,
че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит
на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава
възможност. Такъв е и
настоящият случай, предвидена е в чл.10 от договора клауза,
според която заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си по
договора за паричен заем на трето лице. Във формираната с редица решения на ВКС
съдебна практика (вж. решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013
г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г.,
II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II
т. о., ТК и др.) действително се приема, че уведомлението за цесията, изходящо
от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99,
ал.З, пр.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание
чл.235, ал.З от ГПК. Няма спор също така, че е допустимо, както е сторено и по
настоящото дело, цедентът да упълномощи цесионера да съобщи извършената цесия
на длъжника (вж. решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
III г. о., ГК, решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г.,
II т. о., ТК и др.).
Според настоящия съдебен състав е недопустимо на особения представител на длъжника (ответник), назначен на основание чл.47, ал.6 от ГПК да бъде връчено съобщаване
на цесията - Уведомление, което да
произведе предвидените в
чл.99 ал.4 от ЗЗД правни последици. Това е така, тъй като представителната власт на особения представител се изчерпва с
осъществяване на процесуалното представителство по конкретното гражданско дело,
по което същият е назначен, и не може да обхваща
получаването на материалноправни изявления, адресирани до представлявания от
особения представител отсъстващ ответник. Особеният представител може да
извършва всички съдопроизводствени действия, освен тези, свързани с
разпореждане с предмета на делото - арг. от чл.29, ал.5 вр.чл.34, ал.З от ГПК,
защото не е страната по спорното материално правоотношение.
Следователно получаването от негова
страна на изявления, които принципно биха довели до промяна в това материално
правоотношение, като например заменянето на предходния кредитор с нов, няма да
произведе този ефект (в този смисъл вж. решение № 74/27.07.2017 г. по в.т.д. №
154 по описа за 2017 г. на БАС, решение № 2350 от 7.04.2017 г. на СГС по в. гр.
д. № 5905/2016 г. и др.).
Изложеното дава основание на съда да
формулира извод, че в конкретния случай е налице липса на уведомление за цесията,
което да произведе предвидените в чл.99 ал.4
от ЗЗД правни последици и представлява
самостоятелно основание за отхвърляне на иска, въпреки това съдът ще се
произнесе и по останалите, наведени от ответника възражения.
По
нататък, съдът приема че
съдържанието на чл.16, ал.2 от Договора за паричен заем се отнася за разходи свързани с действия на заемодател за забава в
плащанията, т.е. тоест такса разходи представлява обезщетение на кредитора за
забавено плащане. Прави впечатление, че заемодателят „Изи Асет Мениджмент"
АД изначално е начислил и кумулирал таксите още при отпускане на кредит с което
си признава правото на разходи, без дори да ги е направил. Кумулирането на тези
разходи в погасителните вноски по сумата са в противоречие с правилото на
чл.ЗЗ ал.1 от ЗПК според която норма, когато потребителят забави плащането по
кредита обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Така
определени тези за разноски, въведени с клаузите на чл.16 от договора,
представляват неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на
текущи задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на
вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси се цели заобикаляне на
ограничението на чл.ЗЗ ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост
е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвид изложеното съдът приема за
основателно възражението за недължимост на сумата от 9.00 лева съгласно разпоредбата на
чл.16, ал.2 от договора, която е нищожна и като такава не следва да поражда
права и задължения за страните по заемното правоотношение, а съгласно чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
По
нататък, от анализа на съдържанието
на чл.4, ал.1 от Договора за паричен заем съдът формулира извод за наличие на нищожна клауза, поради противоречие на
разпоредбата на чл. 143, ал.5 от Закона за защита на потребителите. Това е така тъй като цитираната
разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в т. 1 до 18 се
съдържа неизчерпателен списък на видовете неравноправни договорни клаузи,
измежду които попадат и клаузите, които задължават потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка
(чл. 143, т. З ЗЗП). В конкретния случай се твърди, че на заемателя е
предоставен заем в размер на 750 лева, който той се е задължил да върне на 13 равни седмични вноски, всяка в размер
на 63,27 лева, в срок до 24.04.2017г. Същият е поел и задължението да представи на заемодателя
обезпечение на задълженията си по договора, състоящо се в осигуряване
поръчителството на две физически лица, всяко от които да представи на заемателя
служебна бележка за размера на трудовото си възнаграждение, нетният размер на
осигурителния доход на всеки поръчител да е в размер над 1000 лв., да работи по
безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови или
финансови институции, или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по - лош от 401 „Редовен" или в
предоставяне на банкова гаранция в размер на пялото задължение на заемателя по
договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок на договора.
Неизпълнението на горното задължение било обвързано със санкция – неустойка в размер на 339,04 лева, която
следвало да се заплати разсрочено, заедно с погасителните вноски, като към
размера на всяка вноска се добавя сумата от 26,08 лева.
Съдът приема, че цитираната клауза има
неравноправен характер, тъй като предвижда заплащане на необосновано висока
неустойка, спрямо заетата сума и по този начин изпълнява хипотезата на чл. 143,
т. 5 от ЗЗП. Евентуалните вреди от неизпълнение на задължение по договор за
кредит следва да бъдат изведени на база стойността на кредита, поради което
определянето им в посочения размер води до явно неравновесие в правата и
задълженията на страните по договора. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, като тази нищожност, се явява
основание за отхвърляне на претенцията на ищеца относно неустойката за неизпълнение на договорно
задължение.
Само принципно следва да се отбележи,
че нищожността е следвало да се съобрази от заповедния съд още на етапа на заповедното
производство с оглед необходимостта от служебно констатиране на неравноправностга
на договорната клауза, прогласена в практиката на ВКС и СЕС (решение №23 от
07.07.2016 г. по т.д. 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решения С-243/2008 г. на
СЕС, С 397/2011 г. на СЕС, С-472/2011 г. на СЕС), и възможността преценката за
тази неравнопраност да се осъществи именно в рамките на производството за
издаване на заповед за изпълнение (решение С - 618/2010 г. на СЕС), особено когато нейната очевидност не може да бъде
пренебрегната.
С оглед изхода на делото на ищеца следва да бъдат възложени деловодни
разноски в размер на 300 лева за възнаграждение
на вещото лице.
Мотивиран така, съдът:
РЕШИ :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление в гр.София,
бул.”Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано от Р.Г.А.и Т.Я.К.,
против Д.П.Н., ЕГН: **********
***,
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 476,86 лева главница; 29,30 лева договорна лихва за периода 07 ноември 2016г.
до 24 април 2017г.; 206,39 лева неустойка за неизпълнение на договорно
задължение; 9 лева за разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение; лихва за забава в размер на
39,19 от 25 април 2017г. до датата на подаване на заявлението – 31.01.2018г.
ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумите, за които вземания по ч.гр.д. № 842 по описа за 2018 г.
на Русенския районен съд е издадена заповед № 452/ 08.02.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление в
гр.София, бул.”Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано от Р.Г.А.и Т.Я.К.,
против Д.П.Н. да заплати в полза
на Русенски районен съд,
сумата от 300 лева платени от бюджета на съда за възнаграждение на вещо лице.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: