Решение по дело №267/2023 на Административен съд - Търговище

Производството е по реда на чл. 145 и сл.от АПК във вр. с чл. 118 от КСО.

Образувано е по жалба на М.С.Б. с адрес ***, действащ чрез а.. С. М. Р. *** с посочен съдебен адрес ***, против Решение №2153-25-60 от 13.11.2023 г. на Директора на ТП на НОИ-Търговище, с което е потвърдено Разпореждане № 251-00-396-5 от 28.09.2023г., издадено от гл. експерт по осигуряването в ТП на НОИ-Търговище, с което по заявление №251-00-396/03.04.2023 г., на основание чл. 54ж, ал.1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускането па парично обезщетение за безработица/ПОБ/ на М.С.Б. по чл.54а от КСО. Като отменителни основания се сочат : 1/ допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като административният орган не изследвал изобщо действителната фактическа обстановка и не преценил задълбочено представените към депозираната жалба доказателства; 2/ нарушаване на материалния закон, поради направена неправилна преценка при определяне на действителното място на пребиваване на жалбоподателя съобразно елементите, визирани в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Относно нарушаването на материалния закон се излагат следните съображения: 1/ жалбоподателят разполагал със собствено жилище на територията на Република България, находящо се в гр. ***; 2/постоянният и настоящият адреси на Б. винаги били на територията на Република България; 3/ жалбоподателят сключил граждански брак в Република България, където продължавала да живее съпругата му; 4/ децата на жалбоподателя живеели и учели в Република България; 5/ по време на работата си в Германия жалбоподателят изпращал ежемесечно финансови средства на своето семейство по банковата сметка на своята съпруга. Твърди се, че за изброените обстоятелства били представени своевременно доказателства пред административния орган. В жалбата са изложени фактически и правни аргументи относно твърдението, че наличието на регистриран адрес на жалбоподателя в Германия по време на полагането на труд от негова страна там не може да се приеме като адрес на обичайно пребиваване, а се явява временно пребиваване – престой по смисъла на чл. 1, §3, б. "к" от Регламент (ЕО) № 883/2004. Жалбоподателят сочи, че спрямо него в случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в Германия и намерение за пребиваване в Република България. Заявява, че центърът на жизнените му интереси винаги е бил в България, че към момента е освободен от работа поради икономически причини, а именно - съкращение на неговата работна позиция, и е регистриран в Бюрото по труда като активно търсещо работа лице. Като счита, че отговаря на всички изисквания на чл. 54а от КСО/положен повече от 7 години трудов стаж, заплатени осигуровки и данъци към държавата, непосредствено след приключването на трудовия му договор се е върнал в родината си и своевременно е подал заявление с вх. №251-00-396/****. за отпускане на парично обезщетение за безработица/ и че Република България се явява компетентната държава, която следва да му изплати претендираното обезщетение за безработица, оспорващият моли съда за отмяна на оспореното решение на директора на ТП на НОИ и за връщане на административната преписката на същия за ново произнасяне по заявлението му за отпускане на ПОБ по чл.54а от КСО. Претендира за присъждане на направените по делото разноски. В проведеното по делото открито съдебно заседание жалбоподателят и неговият процесуален пълномощник поддържат жалбата изцяло и направената претенция за разноски, в подкрепа на която е представен списък на разноските в общ размер 920.42 лева. Оспорващата страна заявява, че в случай на отхвърляне на жалбата претендираното от ответника възнаграждение за юрисконсулт следва да бъде уважено в минимален размер. От същата са депозирани и писмени бележки в подкрепа на жалбата, в които се сочи, че представените по делото писмени доказателства/за ежемесечни преводи от страна на жалбоподателя на парични средства за издръжка на семейството му в България, за закупувани от него строителни материали за ремонт на жилището му в България , за заплащани от него задължения към „Енерго Про Продажби“ ЕАД, за сключен трудов договор с български работодател, данни за регистрирани постоянен и настоящ адрес в България и за прекратена адресна регистрация в Германия/водели до единствения извод, че жалбоподателят е установен трайно на територията на Република България заедно със своето семейство, но поради финансови причини се е налагало да работи периодично в чужбина. В писмената защита се посочва, че при постановяване на оспорения акт административният орган се е водил от това, че в издадения от немските власти СЕД - Н 006 е отразено, че адресът на пребиваване на М.Б. е в Германия, но това било неправилно възприета информация, тъй като немските власти посочили единствено, че информация за адреса на регистрация за времето, в което Б. е бил назначен на трудов договор в Германия, може да се намери във фишовете му за заплати. Твърди, че немските власти не са представили информация, нито са се ангажирали да вземат отношение по това дали постоянното пребиваване на жалбоподателя е в Германия, т.е. нито една от двете държави не си била направила труда да изследва коя всъщност е държавата на пребиваване на Б.. В защитата се изтъква, че в периода на заетост в Германия Б. е бил на територията на тази държава, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“, а по – скоро на „престой“, който по смисъла на чл. 1, §3, б. "к" от Регламент (ЕО) № 883/2004 означавал временно пребиваване.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ - град Търговище, се представлява по делото от надлежно упълномощения гл.юрисконсулт Б.К., който оспорва жалбата и моли съда да отхвърли същата като неоснователна и недоказана. По делото е депозира писмен отговор от Директора на ТП на НОИ - град Търговище, в който същият настоява за отхвърляне на жалбата като неоснователна, позовавайки се на изложените в оспореното решение мотиви. В представена по делото писмена защита излага аргументите си като застъпва основната теза, че изплащането на търсеното от жалбоподателя обезщетение за безработица е от компетентността на Германия, която е държавата на последната му трудова заетост и съответно „компетентна държава“ по смисъла на чл. 1, б. „р“ от Регламент № 883/2004. Позовава се на даденото в определение по дело С - 30/22 на СЕС тълкуване и приема, че до прекратяване на трудовата му дейност в Германия, оспорващият е пребивавал там във връзка с дейността си, след което се е върнал в държавата по произход – България, като въз основа на анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне правото на ПОБ, прави извода, че Република България не е държава - членка по пребиваване по време на последната заетост на Б., а такава се явява Германия. Изтъква, че визираният в чл. 11 §2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерий „намерение на лицето“ при определяне на мястото на пребиваването му, в случая не се явява водещ за определяне на държавата по пребиваване, а би се отчел само тогава, когато е налице невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и при наличие на разногласие в становищата на институциите на двете държави. Въз основа на данните за липса на трудова заетост на жалбоподателя в България след м.04.2018г., в защитата се прави извода, че Б. не е имал връзка с Република България, основана на валидни трудови/осигурителни правоотношения, и че от м.04.2018 г. до настоящият момент същият няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България. Позовава се на Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите - членки, предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани, според който : 1/лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея; и 2/ намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича и трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства, като само декларация, че лицето възнамерява или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна. На следващо място, в подкрепа на оспореното решение се посочва, че изплащането на ПОБ на Б. би причинило щета на Държавното обществено осигуряване на България, тъй като за същия нямало подадени данни за осигурителни периоди м.12.2010 г. до м.10.2016 г. и от м.04.2018 г. до момента на постановяване на разпореждането за отказ, като осигурено лице за фонд „Безработица“. Реимбурсацията /възстановяването/ на средствата по реда на чл.65, § 6 и чл.65, §7 от Регламент №883/2004 г. от компетентните институции на държавите- членки на ЕС, ЕИП и Швейцария за лицата, на които е отпуснато парично обезщетение за безработица по българското законодателство, почти винаги била непълна, поради което отпускането и изплащането на ПОБ по чл. 54а от КСО на лице, което дълго време не е било осигурявано към ДОО на РБългария, водело до щета за бюджета. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лева, за което е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК/л.192 от делото/. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от оспорващия, като моли за намаляването му до размера, определен по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В Определение №33/09.01.2024г./л.182/ по настоящото дело съдът е преценил жалбата като редовна и допустима по изложените в съдебния акт съображения.

След преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът приема за установени следните факти:

Със Заявление вх.№ 251-00-396/****. М.С.Б., ЕГН **********, в качеството му на безработно лице е заявил да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица/ПОБ/ по КСО, като е декларирал, че правоотношението му с ENSAS BAU е прекратено, считано от ****., както и че е упражнявал трудова дейност в друга държава – Германия, за периода от 01.12.2022г. до ***при посочения работодател, от 13.01.2020г. до 30.11.2022г., от 07.10.2019г. до 20.12.2019г. и от 05.04.2019г.до 23.07.2019г. при други посочени работодатели. Заявлението е прието със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-396-1/04.04.2023г. В справката са посочени липсващи документи: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - ДЧ Германия; Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004; Германски формуляр Antrag auf Ausstellung eines PD U1(Bescheinigung deutscher Zeiten); Копие на документи от ДЧ - Германия и Копие от документ, издаден от съответната банка, с данни за лична банкова сметка.

***. № У-251-00- 396-1/04.04.2023 г. от Б. е изискано представянето на тези документи. Писмото е връчено на 06.04.2023 г. с известие за доставяне.

С Разпореждане № 251-00-396-1/04.04.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление № 251-00-396/03.04.2023 г., е спряно заради изпращането на посоченото писмо.

Със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-396-2/06.04.2023 г. е прието копие на документ, издаден от съответната банка с данни за лична банкова сметка *** Б..

Заявлението за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - ДЧ Германия, Декларация относно определяне на пребиваване във връзка е прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 - ДЧ - Германия, Германски формуляр Antrag auf Ausstellung eines PD U1 (Bescheinigung deutscher Zeiten), копия на документи от ДЧ Германия - 19 броя, Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 - ДЧ Великобритания, Копие на U1 от ДЧ Великобритания - 1 бр., копие на документи от ДЧ Великобритания - 3 бр. и Справка за приети документи от НАП - 1 брой са приети със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-396-3/21.04.2023 г. С уточняващото заявление вх.№ 1029-25-307#1/20.04.2023г. Б. е посочил осигурителния си номер във Великобритания и отделните периоди на трудовия си стаж при различните работодатели в Великобритания. С уточняващото заявление вх.№ 1029-25-307#2/20.04.2023г. Б. е посочил осигурителния си номер в Германия и отделните периоди на трудовия си стаж при различните работодатели в Германия. В приложената декларация от 18.04.2023г. същият е декларирал, че за периода от 01.12.2022г. до ****.е работил като наето лице в Германия, но през този период на последната му заетост в чужбина съпругата му, децата му и преобладаващата част от роднините му са живели в Република България, че притежава собствено жилище в Република България, преобладаващата част от социалните му контакти са били в Република България и възнамерява да се установи трайно в Република България. В германския формуляр Antrag auf Ausstellung eines PD U1 е отразен посочения в подаденото до НОИ заявление осигурителен и трудов стаж на Б..

Със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-396-4/21.04.2023 г. е приет Преносим документ за стаж U1 от ДЧ - Великобритания, издаден на 20.01.2017 г. в оригинал.

Предвид представените от Б. документи, с Разпореждане № 251-00-396-2/20.04.2023 г. на основание чл. 55 от АПК производството за отпускане на ПОБ е възобновено.

След преглед на попълнените от М.Б. данни в заявлението и представените от него документи, със СЕД U001CB и СЕД U003 /л.119 и л.89 от делото/ е изпратено запитване чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на ДЧ на ЕС Германия, необходими за определяне право, период и размер на ПОБ (случай 2992940).

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI до КИ на ДЧ на ЕС - Германия е изпратен и СЕД Н005 с искане за информация за пребиваване по случай 2992935 (втори случай за Б.).

Поради изпратените запитвания за издаване на СЕД U017/U004/Н006 за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от трудова заетост, необходими за определяне право, период и размер на ПОБ и за определяне на пребиваването по прилагане разпоредбите на чл. 65 §5 от Регламент (ЕО) №883/2004, производството по отпускане на ПОБ, образувано но заявление № 251-00-396/03.04.2023 г., е спряно с Разпореждане № 251-00-396-3/24.04.2023г. Разпореждането е връчено на 02.05.2023 г.с известие за доставяне.

По осигурителен случай 2992935 (вторият случай на г-н Б.) е получен СЕД Н006 - отговор на искането за информация за пребиваването /л.54 от делото/, като в него е посочено, че информация за съответните места на пребиваване на Б. може да бъде намерена във фишовете за заплати, приложени към документ U001. В посочените фишове/л.62-76 от делото/ като адрес на Б. е записан следния: гр. ******.

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI до КИ на ДЧ на ЕС - Германия е изпратен СЕД Х009/л.96 от делото/, с който от ТП на НОИ - Търговище е направено напомняне по осигурителен случай 2992940 (първия случай на Б.), че не са получени исканите документи СЕД U017 и СЕД U004.

Компетентната институция на ДЧ - Германия е изпратила СЕД Х010 - Отговор на напомняне/л.86 от делото/, в който е посочила, че очакваната дата на която може да изпратят СЕД U017 и СЕД U004 е 25.09.2023г.

На 25.09.2023 г. по случай 2992940 (първия случай на Б.) чрез система за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI са получени СЕД U017/л.92 от делото/ и СЕД U004 /л.97 от делото/, издадени от КИ на ДЧ на ЕС - Германия. В същите са удостоверени периоди на осигурена заетост по законодателството на Германия за времето от 05.04.2019 г. до 23.07.2019 г. в гр. ***, Германия; от 07.10.2019г. до 20.12.2019г. в град ***, Германия; от 13.01.2020г. до 30.11.2022г. в град ***, Германия; 01.12.2022г. до 31.03.2023г. в град ***, Германия. Посоченото основание за прекратяване на последната заетост е : уволнение от работодателя.

Предвид получените отговори с Разпореждане № 251-00-396-4/26.09.2023г. на основание чл. 55 от АПК е възобновено производството за отпускане на ПОБ със следните мотиви: Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI са получени СЕД H006/U017/U004, издадени от компетентната институция на ДЧ на ЕС - Германия, във връзка с отпускане на парично обезщетение за безработица. Удостоверени са периоди на осигурена заетост по законодателството на Германия, за времето от 05.04.2019г. до 23.07.2019 г., от 07.10.2019 г. до 20.12.2019 г., от 13.01.2020 г. до 31.03.2023г. с основание за прекратяване на осигуряването „уволнение от работодателя“. Разпореждането е връчено на 03.10.2023 г.с известие за доставяне.

Във връзка с производството по отпускане на ПОБ по заявление вх. № 251-00-396/****. е изпратено писмо изх. № 1012-25-80#1/23.10.2023г. /л.51 от делото/до ТД на НАП - Варна, офис Търговище, с което е поискана информация за подавани от М.С.Б. годишни данъчни декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода от 2018 г. до 2022 г. С полученото писмо-отговор изх. № ЕП-2106/25.10.2023 г./л.50 от делото/ на директора на офис Търговище при ТД на НАП - Варна, е дадена информация, че М.С.Б. има подадена ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2018г., в която е декларирал получени доходи от трудови и граждански договори, а за периода от 2019 г. до 2022 г. включително същият няма подадени декларации.

От компетентното длъжностно лице е извършена проверка на данните за М.С.Б., съдържащи се в информационния масив на НОИ. Според справката от регистъра на трудовите договори /л.165-166 от делото/за лицето липсват данни за подадени уведомления за сключени трудови договори за периода след 01.04.2018г. При проверка на данните, подадени от осигурителите в НАП, е установено, че за М.Б. за периода от месец април 2018 г. до момента издаване на справката липсват подадени данни от осигурители в България за извършвана от лицето трудова дейност, за която то да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО.

Заявителят е представил преносим документ за стаж U1 от Великобритания, издаден на 20.01.2017г. – оригинал, в който е посочено, че е полагал труд във Великобритания за следните периоди 12.04.2009г. - 18.07.2009г., 27.05.2015г.- 09.09.2015г. и 25.05.2016г. - 21.09.2016г.

С Разпореждане №251-00-396-5/28.09.2023г., постановено от за ръководител на осигуряването за безработица съгласно Заповед № 1015-25-48/12.04.2023г. на директора на ТП на НОИ – Търговище, Н.Д.- гл.експерт по осигуряването, на основание чл.54ж, ал.1 и във вр. с чл.11, § 3, буква „а” и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на М.Б. със следните мотиви: „Съгласно разпоредбата на чл. 11, §3, буква „а“ от Регламент (ЕО) 883/2004, спрямо лице осъществяващо дейност като наето или самостоятелно заето лице в една държава-членка (ДЧ) се прилага законодателството на тази ДЧ. Изключение от това правило е предвидено с разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, съгласно която безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. След извършени проверки на данните в информационната система на НОИ, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация (EESSI), представените документи от лицето, се установи наличие на стабилна/дългосрочна заетост в Германия, като след 2018 г. лицето не е упражнявало трудова дейност в РБългария и за целите на данъчното облагане и социалното осигуряване е пребивавало в Германия, което се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за преценка правото на обезщетение за безработица. С оглед на гореизложеното, държава по пребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) 987/2009 не е РБългария, тъй като лицето не изпълнява критериите, залегнали в посочената разпоредба, от което следва, че лицето няма право на парично обезщетение за безработица.“.

Издаденото разпореждане е съобщено на жалбоподателя /чрез неговата майка/ на 03.10.2023г. с известие за доставяне и в рамките на 14-дневния срок за обжалването му същият е подал жалба по административен ред до директора на ТП на НОИ – Търговище, заведена под вх.№1012-25-80/17.10.2023г. Към жалбата са приложени нотариален акт за дарение на имот, удостоверения за постоянен адрес, удостоверения за настоящ адрес, удостоверение за сключен граждански брак, удостоверение, издадено от Директора на ОУ „Любен Каравелов“- гр. **, служебна бележка, издадена от Директора на ДГ „Усмивка“- гр. ***; банкови извлечения от банковата сметка на Н.Н.Б.в ЦКБ, удостоверение от 01.04.2023 г., с надлежен превод на български език, за прекратяване на адресната регистрация в Германия, документ от работодател за освобождаване от работа поради икономически причини.

Директорът на ТП на НОИ – Търговище е преценил жалбата като редовна и допустима и се е произнесъл по същата в рамките на законния едномесечен срок с оспореното Решение № 2153-25-60 от 13.11.2023г., с което след изложени мотиви за нейната неоснователност е потвърдил обжалваното Разпореждане № 251-00-396-5 от 28.09.2023г., постановено от за ръководител на осигуряването за безработица съгласно Заповед № 1015-25-48/12.04.2023г. Н.Д.- гл.експерт по осигуряването. В мотивите на решението е прието, че М.Б. като гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., който ведно с Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. към момента регламентират общите правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Цитирано е основното правило, залегнало в чл. 11, § 3 от Регламент № 883/2004, съгласно което заетите и самостоятелно заетите лица се подчиняват на законодателството на държавата, в която осъществяват своята дейност, без значение от мястото на пребиваване или седалището на работодателя. Органът е тълкувал нормите на посочените два регламента, даващи дефиниции на понятията „компетентна институция“ на държава-членка и „държава-членка по пребиваване“, както и предвидените в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 изключения от общия принцип, че ДЧ по последна заетост е компетентна за предоставянето на обезщетения за безработица, позовал се е и на определение по дело С - 30/22 на СЕС, според което чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава - членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава — членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Основният мотив за постановяване на решението е направената констатация, че след анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне правото на ПОБ от значение за определяне на държава – членка по пребиваване е установено, че Република България не е държава - членка по пребиваване по време на последната заетост на Б., като в настоящия случай намерението на лицето не се явявало водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчитало само тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. Органът е приел, че М.С.Б. е с настоящ адрес в Германия (съгласно посоченото във фишовете за заплати - ***стр. 210,*******). Коментирал е приложеното към жалбата Удостоверение за настоящ адрес № 65 от ***** г., от което било видно, че настоящият му адрес е сменен на ****** г. Ответният орган е приел, че жалбоподателят не е икономически обвързан с Република България, че за същия нямало данни за осигурителни периоди от м.12.2010 г. до м.10.2016 г. и от м.04.2018 г. до момента в България, което означавало, че лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или по чл. 4а от КСО. Обсъдено е, че в изисканото писмо-отговор вх. № 1030-28-548/25.10.2023 г. на ТД на НАП - Варна, офис Търговище е отразено, че М.С.Б. има подадена ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2018 г. в която е декларирал получени доходи от трудови и граждански договори, но за периода от 2019г. до 2022г. включително същият няма подавани декларации. В оспореното решение е посочено, че в конкретния случай компетентната държава, която следва да отпусне и изплати ПОБ на жалбоподателя, е Германия, където лицето е имало стабилна и дългосрочна заетост. Посочено е, че като едно напълно безработно лице, което е напуснало държавата по последната си заетост – Германия, и отишло в друга държава-членка да си търси работа, в случая Република България, Б. е следвало да се възползва от правото си за отпускане и изплащане на ПОБ съгласно чл. 64 § 1 от Регламент 883/2004, а именно държавата по последната си заетост - Германия. В този смисъл е отбелязано, че във връзка с приложение на чл.65, § 6 и чл.65, §7 от Регламент №883/2004 г. НОИ отправя искания за възстановяване на средствата от компетентните институции на държавите- членки на ЕС, ЕИП и Швейцария за лицата, на които е отпуснато парично обезщетение за безработица по българското законодателство, но реимбурсацията/възстановяването на средствата почти винаги била непълна. С оглед на това отпускането и изплащането на ПОБ по чл. 54а от КСО се извършвало след цялостна и задълбочена проверка на всеки конкретен случай, за да не се причинят щети на бюджета.

С оглед прецизното очертаване предмета на спора съдът е обявил на страните отделени като безспорни следните обстоятелства: 1/ оспорващият М.С.Б. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004; 2/ оспорващият М.Б.е работил и има трудов стаж в Германия за следните периоди : от 05.04.2019 г. до 23.07.2019 г.; от 07.10.2019г. до 20.12.2019г.; от 13.01.2020г. до 30.11.2022г. и от 01.12.2022г. до 31.03.2023г. като трудовото му правоотношение в Германия е прекратено, считано от ***За изясняване на относимите към предмета на спора обстоятелства по делото са допуснати и събрани свидетелските показания на доведените от оспорващата страна свидетели Н.Н.А. и О.О.Ю.. Свидетелят А., познаващ жалбоподателя още от детските им години, посочва, че последният е работил в Германия още през 2019г. в сферата на строителството като периодично отивал за периоди от около 3-4 месеца там и се връщал в България. Свидетелят установява, че жалбоподателят не притежава собствено жилище в Германия и никога не е споделял пред него, че има намерения да се установи да живее трайно в Германия. Тъй като естеството на работата на Б. налагало да се мести в различни населени места в Германия според местата на строителните обекти, то той не бил трайно установен на едно място там. Описва, че семейството на Б. включвало съпругата му и двете му деца, които живеели в България в собствено на жалбоподателя жилище, заедно с неговите родители и баба му. Свидетелят сочи, че наскоро жалбоподателят му споделил, че е започнал работа като **** в заведение в центъра на гр. ***, което било открито преди няколко месеца. Същият заявява, че Б. никога не е променял местоживеенето си и винаги е живял в Република България.

Свидетелят Ю., който също познава жалбоподателя от детските им години, посочва, че Б. работел в Германия в областта на строителството като престоявал там за периоди от около 2-3 месеца, след които се връщал в България за около 1-2 месеца. Според свидетеля, Б. се връщал в България по 3-4 пъти в годината и стоял при семейството си в град ***, в къщата, в която живеели родителите му, баба му, съпругата му и децата му. Свидетелят сочи, че жалбоподателят има две деца като едното дете било ученик, а другото посещавало детска градина в гр. ***. Същият е категоричен, че съпругата на Б. и децата му не са излизали в чужбина и не са ходили с него в Германия. Свидетелят Ю. не знае в кое населено място е работел жалбоподателя, но посочва, че той е живеел на квартира, докато е работел в Германия. Същият споделя, че жалбоподателят изрично му е казвал, че не желае да живее в Германия, а иска да живее в България.

Двамата свидетели нямат родствени или семейни връзки с жалбоподателя, предполагащи тяхна заинтересованост от изхода на спора, дадените от тях показания са ясни и взаимно кореспондиращи, поради което и липсват пречки за кредитирането им.

Приложените към жалбата до административния орган писмени доказателства установяват, че жалбоподателят притежава собствен жилищен имот в град ***, дарен му през 2006г.; същият е женен за Н.Н.Б.от 2012г.; детето му Б.Б.е записана като ученичка в четвърти клас през учебната 2023/2024г. в ОУ „Л.Каравелов“– гр. **, а синът му М. Б. посещава детска градина в гр. ***; постоянният адрес на жалбоподателя е регистриран в гр. *** от ****., а настоящият му адрес е регистриран в същия град от ****.; според издадения на ****. документ за временно потвърждаване на адресна дерегистрация Б. е заявил дерегистрацията си от адрес : *****и е посочил адрес за отписване : България – самостоятелно жилище, като според посочената дата на излизане от адреса – ****., на същата след излизането оттам лицето ще бъде окончателно дерегистрирано; трудовото правоотношение с Б. в Германия е било прекратено от ***с отправено до него предизвестие поради икономически причини според приложеното писмо на работодателя до Б. от 15.03.2023г., в което е посочено, че работодателят е бил доволен винаги от работата му. Представеното банково извлечение предвид заличените в същото данни не позволява да се направят конкретни изводи относно извършени преводи на суми от страна на Б. в полза на съпругата му. По делото е приет като доказателство и трудов договор №3/15.01.2023г., сключен между жалбоподателя Б. като работник и „****“ООД – град ***, по силата на който от 16.01.2024г. Б. е започнал работа като **** с месторабота в град *** на пълно работно време и безсрочно. Налице са представени заверени копия на системни бонове от месеците юли и октомври 2023г. и януари 2023г. за заплатени от Б. суми за разходена и начислена електроенергия за имота, на който е адресната му регистрация в град ***. Депозираните стокови разписки/заверени копия/ показват извършени от жалбоподателя и съпругата му покупки на ел.материали и строителни такива от магазин в град ***.

При така установената фактическа обстановка и в рамките на дължимата проверка по чл. 168 от АПК относно законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът прави следните правни изводи:

Оспореното Решение №2153-25-60 от 13.11.2023 г. на Директора на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него Разпореждане №251-00-396-5/28.09.2023 г. издадено от Н.Д.- главен експерт но осигуряването - за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед №1015-25-48/12.04.2023г., са постановени от материално и териториално компетентни органи съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ.чл.54ж ал.1 КСО. Компетентността на органа, издал потвърденото разпореждане, се установява от приложената на л.49 от делото Заповед №1015-25-48/12.04.2023г.на директора на ТП на НОИ – Търговище. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При тези данни съдът приема, че липсват отменителни основания по чл. 146 т.1 и т.2 АПК.

Съдът намира, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – Германия. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република България. Спазен е и предвидения в чл. 117 ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК

Относно правилното прилагане на материалния закон при постановяване на оспорения акт, съдът прецени следното:

По делото между страните липсва спор по фактите, но е налице спор по правото, който има за предмет определяне на държавата, компетентна да изплаща парично обезщетение за безработица на жалбоподателя: държавата по последната му заетост/Германия/ или държавата по пребиваването му, за каквато според оспореното решение не може да се определи Република България.

Като държава-членка на Европейския съюз/ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., с последно изменение в сила от 31.07.2019г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010г., с последно изменение в сила от 18.06.2020г.

Съгласно чл. 3 §1 Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица / чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че този регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Като безспорен по делото е отделен факта, че жалбоподателят М.Б. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намират приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя в съответствие с Дял Втори от регламента. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от регламента. Относимото към настоящия казус принципно правило на чл. 11, § 3 б."а" гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Същевременно разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, §2 изр.първо от регламента, съгласно което, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното : „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1 § 3 б. „й“ от цитирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1 § 3 б. „к“ от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ.държавата – членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата - членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария.

С оглед преценка за наличие на критериите, определящи пребиваването на жалбоподателя, съдът съобрази всички събрани и обсъдени по – горе писмени и гласни доказателства по делото. Съдържащите се в тези доказателства данни недвусмислено установяват, че като български гражданин жалбоподателят има постоянен и настоящ адрес в Република България, като вписването на постоянния му адрес от **** не може да води до извод, че лицето е адресно регистрирано за пръв път в България тогава при положение, че същото е родено и отраснало в България, в град ***, сключило е брак в България, където винаги е живяло семейството му. Неслучайно и настоящият адрес, който съвпада с постоянния, е регистриран от ****г., като преди това е напълно възможно лицето да е живяло на друг адрес в страната. Наличието на адресна регистрация на жалбоподателя в Германия се обяснява с необходимостта същият да отседне в съответно жилище в тази страна, за да има възможност да нощува в същото докато работи там. Наличните данни за притежавано от жалбоподателя собствено жилище в град ***, в което живеят неговото семейство и родителите му, при които той се е завръщал през 3-4 месеца и е оставал в продължение на около 2 месеца, грижел се е за заплащане на месечните разходи за ел.енергия на семейството си, както факта на завръщането му в България при семейството му след прекратяване на трудовия му договор в Германия и сключването на трудово правоотношение с месторабота в град ***, сочат, че адресната регистрация в Германия е имала характера на временно пребиваване, дефинирано в регламента като престой. Същото не може да се определи като място на обичайно пребиваване за жалбоподателя, защото връзката с това място се е базирала единствено на трудовата заетост на лицето, докато центърът на жизнените му интереси е бил в България. Съдът приема за безспорен и доказан факта, че след прекратяване на трудовото му правоотношение с работодателя в Германия, считано от ****., жалбоподателят се е върнал в България като безработен, където е подал и заявление за изплащане на ПОБ и е останал в страната, намирайки си работа в града, в който живее със семейството си.

Изложените и приети от съда фактически данни водят до извода, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в Република България. Единствената му връзка с Германия е трудовата му заетост. Естеството на трудовата заетост е позволявало на жалбоподателя да се връща често в България – по 3-4 пъти годишно, и да живее там заедно със своите близки, с които той не е прекъсвал връзката си. Ето защо съдът приема за неправилен и направен в противоречие с материалния закон извода на административния орган, според който Република България не е държава – членка по пребиваване по време на последната заетост на Б..

При така установените факти неприложимо към настоящия казус е цитираното в оспореното решение Определение на Съда (седми състав) от 24 март 2023г.по Дело C-30/22 на СЕС, според което член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 следва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Неприложимостта на това тълкуване се определя от приетото въз основа на фактическата съвкупност положение, че през целия период на трудова заетост на жалбоподателя в чужбина държава по неговото пребиваване е България.

Съгласно чл. 54а ал.1 КСО право на парично обезщетение за безработица/ПОБ/ имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Жалбоподателят е претендирал ПОБ именно на посоченото законово основание и в оспореното решение органът не е посочил като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ. Изложените мотиви в оспореното решение са свързани с основното изискване за внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, каквито по отношение на жалбоподателя е посочено, че липсват от м.04.2018г. Приетата от съда фактическа съвкупност, отнесена към очертаната по – горе правна рамка, позволява да се приеме, че жалбоподателят като безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало в държавата – членка България, която в случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка Германия, и което продължава да пребивава в тази държава-членка България, има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателя се признава съгласно нормите на чл. 65, §2 и § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004. В същия смисъл е и т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник на ЕС от 24.04.2010г., съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Въз основа на приетите фактически констатации и направени правни изводи следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на Б. е Германия, но държава – членка по пребиваването му към периода на тази заетост е Република България и последната е компетентна за изплащането на заявеното от него ПОБ. Ето защо съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-гр.Търговище е постановено при неправилно приложение на относимия материален закон, което означава наличие на отменителното основание по чл. 146 т.4 АПК

По изложените съображения съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на закона, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, следва преписката да се изпрати на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Търговище, за ново произнасяне по заявлението на Б. при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето решение указания по тълкуването и прилагането на закона като се направи преценка за наличие на условията по чл. 54а КСО въз основа на приетото положение, че България се явява държава – членка по пребиваването на оспорващия към периода на последната му заетост.

По претенцията за разноски – Съгласно чл. 120 ал.2 КСО при уважаване на жалбата жалбоподателят има право да получи направените от него разноски и платеното възнаграждение за защита съразмерно на уважената част. По настоящото дело жалбата е уважена изцяло и на разглеждане подлежи направената от оспорващия претенция за разноски, подкрепена с приложен списък на разноските, в който са отразени 800 лева – адвокатско възнаграждение, 10 лева – внесена държавна такса, 15.42 лева – за пощенски и куриерски услуги и 95 лева – разноски за превод на документи от немски на български език. С оглед установяване реалното извършване на претендираните разноски съдът прецени наличната на л.180 разписка за плащане по банков път на държавна такса от 10 лева и представения по делото договор за правна защита и съдействие/л.203/, в който като договорено и платено в брой е записано адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева и в този смисъл договорът има характера на разписка за реално направени от жалбоподателя разноски. По отношение на претендираните разходи за куриерски, пощенски и преводни услуги, за които са представени копия на фискални/системни бонове, следва да се посочи, че такива разходи нямат същността на разноски, подлежащи на присъждане по реда на правилото на чл. 120 КСО, което е проявление на общия принцип за отговорност за направените в съдебното производство разноски, регламентиран в чл. 143 АПК. Съгласно нормата на чл. 143 ал.1 АПК подлежащи на присъждане са заплатените от страната суми за държавна такса и адвокатско възнаграждение, както и разноски по производството. Под разноски по производството се имат предвид разноските, които по естеството си са необходими за движението на процеса - нормативно предопределени или свързани с процесуално действие, указано от съда, поради което не са в дискреция на страната /напр. направени в зависимост от преценката ѝ дали да изпрати документ за делото по пощата или да го депозира лично в съда, дали да ползва определен вид превоз, вкл. за процесуалния представител на страната/. В случая претендираните разноски от 95 лева и 15.42 лева не направени на основание нормативно предвидено изискване или по указание, дадено от съда, поради което и не следва да бъдат присъждани. Предвид направеното в писмената защита на ответника възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар следва да се отбележи, че съгласно чл.8 от ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение за дела по КСО е 500 лева. В случая е договорено адвокатско възнаграждение над този размер като следва да се посочи, че делото не се отличава с висока фактическа или правна сложност предвид наличие само на спор по правото, като същото е разгледано в рамките на едно съдебно заседание, в което са събрани само писмени доказателства и показания на двама свидетели. Ето защо съдът намира възражението за прекомерност за основателно и същото следва да бъде уважено като на основание чл. 118 ал.3 КСО във вр. с чл. 144 АПК и чл. 78 ал.5 ГПК на оспорващата страна следва да се присъди по – нисък размер на адвокатско възнаграждение, а именно в размер на 600 лева. Ето защо учреждението, към което принадлежи ответния административен орган, следва да бъде осъдено да заплати на жалбоподателя сумата от 610 лева, представляващи присъдени съдебни разноски.

По изложените съображения и на основание чл.172, ал.2, пр.2, чл.173 ал.2 предл.второ от АПК, във връзка с чл.118, ал.3 от КСО, и чл. 120 ал.2 КСО съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло Решение №2153-25-60 от 13.11.2023 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ – Търговище и потвърденото с него Разпореждане № 251-00-396-5/28.09.2023г., издадено от Н.Д.- главен експерт по осигуряването в ТП на НОИ гр. Търговище - упълномощена за ръководител на осигуряването за безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО съгласно Заповед № 1015-25-48/12.04.2023г. на директора на ТП на НОИ – Търговище, с което по заявление № 251-00-396/****., на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица на М.С.Б., ЕГН **********.

ИЗПРАЩА административната преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ – Търговище, за ново произнасяне по заявление вх.№ 251-00-396/****. за отпускане на парично обезщетение за безработица, подадено от М.С.Б., ЕГН **********, в законния срок от получаване на преписката при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ – Търговище, да заплати на М.С.Б., ЕГН **********, с адрес ***, сумата в размер на 610 /шестстотин и десет/ лева, представляваща направени разноски по съдебното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл.119 от КСО.

Препис от настоящото решение да се изпрати на страните.

Съдия: