Р Е Ш Е Н И Е
№ ,
гр. София, 06.01.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо гражданско
отделение, в публично заседание на осемнадесети декември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА ЙОРДАНОВА
С участието на секретаря Емилия Кривачкова и в
присъствието на прокурора Стоил Томов, разгледа докладваното от съдия Елица
Йорданова гр. д. № 11296 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе следното
предвид:
Съдебното производство е образувано по искова молба, с рег. № 106882/ 26.08.2019 г., с която Д.А.М. ***, с ЕГН **********,
лично и като едноличен търговец с фирма „Д.М.“ с ЕИК ******, със същото
седалище и адрес на управление, чрез процесуалния си представител, е предявил
против Върховния административен съд на Р България, с адрес гр. София, бул. „******,
чрез неговия председател, иск за осъждането му да му заплати сумата от 42 998.
17 лв., представляващи обезщетение за причинените му имуществени вреди в
резултат на нарушаване правото на ЕС, Хартата на правата в ЕС и КПЧОС,
причинени му със съдебен акт: решение № 11602/ 31.07.2019 г. по адм. д № 2995/ 2019
г. и поради противоправното бездействие на ВАС, VІІІ отделение, при и по повод
неговата правосъдна дейност. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение.
Съобразно изложените в исковата молба твърдения,
пред VІІІ отделение на Върховния административен съд на Р България е било
образувано адм. д. № 2995/ 2019 г. по касацианна жалба на ищеца, в качеството
на ЕТ „Д.М.“ гр. Каварна и ТД на НАП гр. Варна, офис Добрич, относно
незаконосъобразно начислени данъчни задължения с ревизионен акт № Р-03000817006538-091-001/22.05.2018
г. във връзка с предоставянето на услуги, представляващи обичайна дейност на
търговеца. В касационната жалба едноличният търговец е отправил искане за
преюдициално запитване в следния смисъл: „ Правната форма на търговеца – едноличен
търговец или юридическо лице, има ли правно значение и може ли да бъде пречка
пред свободното предоставяне на услуги и в този контекст как следва да се
тълкува разпоредбата на чл. 57 б. Б от ДФЕС и разпоредбата на § 36, вр. чл. 4
т. 1 и т. 2 от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и Съвета от
12.12.2006 г. относно услугите на вътрешния пазар, по отношение на сключените
договори за наем на земеделска земя от едноличен търговец с регистрация в Р
България, включително на земеделска земя, която е негова лична собственост или
е притежавана в режим на семейна имуществена общност“. Ответникът, в качеството
си на национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, е бил
задължен да отправи преюдициално запитване пред Съда на ЕС съгласно чл. 267 § 3
от ДФЕС. В протокола от съдебно заседание, проведено на 12.06.2019 г.
процесуалният представител на ищеца относно е направил искане за отправяне на
преюдициално запитване, по което е протоколирано становището на ответника, че
ще се произнесе със самото съдебно решение. Независимо от това, ВАС не е
отправил преюдициално запитване и не се е произнесъл по искането за такова и
със съдебното решение, което представлявало отказ от правосъдие и липса на
мотиви за това решение. В тази връзка ответникът допуснал нарушение на чл. 267
от ДФЕС. Тъй като ако бе отправил преюдициално запитване решението по
образувано адм. д. № 2995/ 2019 г. би било различно, липсата на произнасяне
нарушавало принципа на сътрудничество между националните юрисдикции и СЕС, установен
в чл. 4 § 3 от ДЕС и ограничавал основното право на ищеца на свобода и
сигурност, гарантиран в чл. 6 от Хартата на основните права в ЕС, като ищецът
бил лишен от ефективно правно средство за защита пред съд в съответствие с чл.
47 от ХОПЕС. Противоправното бездействие на ответника съставлявало нарушение на
чл. 6 от КПЧОС.
В исковата молба са изложени твърдения за
допуснати от ответника нарушения на правото на ЕС във връзка с постановяването на решението по
адм. д. № 2995/ 2019 г., като са изложени
съображения по съществото на спора пред ВАС /описани в т. ІІ на исковата
молба/. Тези съображения не следва да бъдат разглеждани в настоящото
производство, доколкото съдебният акт е влязъл в законна сила и е задължителен
за страните и за съда. Изложените обстоятелства за допуснати от ответника
нарушения на ЕС при приложението на материалния закон и достигане до извода от
страна на решаващия съдебен състав за неоснователност на подадената касационна
жалба целят преразглеждане на вече разрешения спор по това съдебно
производство, което е недопустимо. Приложимостта на конкретни материалноправни
норми, включително и европейски такива, които вън от горното са и били
изтъкнати от касационния жалбоподател и настоящ ищец целят заобикаляне на
забраната за преразглеждане на правния спор, като по пътя на общия исков процес
за обезвреда той се домогва да преодолее резултата от проведеното вече съдебно производство.
Настоящият съдебен състав намира, че не е компетентен да се произнася по
наведените твърдения дали друг съдебен състав е допуснал процесуални нарушения,
включително нарушения на правото на ЕС при постановяването на неподлежащо на
обжалване и влязло в сила съдебно решение. Тези основания за предявяване на
иска следва да бъдат оставени без разглеждане.
По реда и в срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК
ответникът Върховен административен съд на Р България, чрез процесуалния си
представител, е депозирал писмен отговор, в който се е противопоставил на
редовността, допустимостта и основателността на заявената претенция. Настоява
се за спиране на настоящото производство, доколкото в Народното събрание на Р
България предстояло приемане на второ четене на ЗИДЗОДОВ, което щяло да
определи окончателно реда за предявяване на искове за обезвреда от нарушаване
правото на ЕС, освен това било образувано съвместно тълкувателно дело на ВКС и
ВАС. Исковата претенция била нередовна, тъй като не била платена необходимата
държавна такса за нея, тъй като приложимият процесуален ред за предявяване на
иска се основавал на ЗЗД, а не на ЗОДОВ. Била недопустима, тъй като правният
спор бил чисто национален и нямало основание за приложение правото на ЕС.
Последните се отнасяли до дела с трансграничен елемент, какъвто в случай
липсвал. Спорът в адм. д. № 2995/ 2018 г. се отнасял до български гражданин,
който пребивава на българска територия и обжалва акт за установяване на
задължение, с който в изпълнение на националното законодателство относно данъка
върху доходите му е отказано преотстъпване на данък, каквото се предвижда за
вписаните в търговския регистър дружества и еднолични търговци. В тази връзка
СЕС би бил некомпетентен по отправено преюдициално запитване. Исковата
претенция била неоснователна, тъй като не било налице основание ответникът да
сезира СЕС. Националната юрисдикция била длъжна да отправи преюдициално
запитване не когато и защото страните са го поискали, тъй като съдът може и
служебно да определи спорният въпрос, и не защото действа като последва
инстанция, а когато съществува неяснота относно приложението на дадена
общностна разпоредба към спора, с който националният съдия е сезиран.
Ирелевантно за спора било твърдяното от ищеца нарушение чл. 6 от КПЧОС. В
своето Становище 2/13 от 18 декември, 2014г. Съдът на ЕС, в пленарен състав, е
посочено, че споразумението за присъединяване на Европейския съюз към
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи не е
съвместимо с член 6, параграф 2 ДЕС, нито с Протокол (№ 8) относно член 6,
параграф 2 от Договора за Европейския съюз относно присъединяването на Съюза
към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.
Неправилно ищецът тълкувал правото на ЕС в контекста на ЕКПЧОС и се позовавал
на неотносима практика на ЕСПЧ, още повече, че данъчните спорове били извън
предметния обхват на Конвенцията. Вън от горното, липсвала пряка причинна
връзка твърдените да са допуснати нарушения от страна на ответника и
причинената вреда. Последният оспорва и иска по размер. Настоява се за
отхвърляне на иска, претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Контролиращата страна Прокуратурата на Република
България чрез прокурора от СГП Стоил Томов, изразява становище за
неоснователност на предявената претенция.
С оглед становищата и възраженията на страните
и представените от тях доказателства, Градският съд приема за установена
следната фактическа обстановка:
Адм.
д. № 2995/ 2019 г. по описа на Върховния административен съд е било образувано
по касационна жалба на Д.А.М. ***, чрез процесуалния му представител, срещу
решение № 15/ 31.01.2019 г. по адм. д. № 623/ 2017 г. по описа на
Административен съд гр. Добрич, с което е била отхвърлена жалбата му срещу
ревизионен акт № Р-03000817006538-091-001/ 22.05.2018 г., потвърден с решение №
170/ 28.09.2019 г. на Директора на дирекция „ОДОП“ при ЦУ на НАП гр. Варна.
Видно от обстоятелствената част на касационната жалба, атакувано е съдебното
решение по мотиви за недопустимост при формирането на годишна данъчна основа да
се отчита като разход наем или рента за ползвана на собствена земеделска земя. Тъй
като чрез фигурата на едноличния търговец физическото лице само разширява
правосубектността си, но не губи статута си на физическо лице, то посредством
сключване на договори за наем фактически договаря сам със себе си, следователно
разходът не е документално обоснован.
Видно
от протокола от проведеното пред ВАС открито съдебно заседание на 12.06.2019
г., процесуалният представител на касационния жалбоподател и настоящ ищец е
отправил искане за спиране на производството и на основание чл. 267 от ДФЕС и
чл. 629 ал. 1 от ГПК да отправи преюдициално запитване относно формулирания в
касационната жалба въпрос: „Правната форма на търговеца – едноличен търговец
или юридическо лице има ли правно значение и може ли да бъде пречка пред свободното
предоставяне на услуги и в този контекст как трябва да се тълкува разпоредбата
на чл. 57 б. Б от ДФЕС и разпоредбата на § 36, вр. чл. 4 т. 1 и т. 2 от
Директива 2006/123/Е№ на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г.
относно услугите на вътрешния пазар по отношение на сключените договори за наем
на земеделска земя от Едноличен търговец с регистрация в Р България,
включително на земеделска земя, която е негова лична собственост или е
притежавана в режим на СИО.“ След даване ход на устните състезания съдът е обявил,
че се произнесе с решение, в което ще се произнесе и по направеното искане за
преюдициално запитване.
С
решение № 11602/ 31.07.2019 г. ВАС е оставил в сила обжалваното решение на
Административен съд гр. Добрич. Липсва произнасяне по отправеното от ищеца
искане за преюдициално запитване.
При
така изложените фактически данни Софийски градски съд достига до следните
правни изводи:
В
правото на ЕС не се съдържат разпоредби относно реда за ангажиране на
отговорността на държавата – членка по чл. 4, § 3 от ДЕС, поради което и в
съответствие с принципа за процесуална автономия, процесуалният ред за
разглеждане на исковете се определя от националните процесуални правила. Настоящият
съдебен състав намира, че доколкото в българското право липсва специално
уредено производство, по което да се реализира отговорността на държавата за
вреди от нарушения на общностното право, то тези искове следва да бъдат
разгледани по ред, който не е по-неблагоприятен отколкото този за подобни
искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/, т. е.
следва да бъдат разгледани по реда на ЗОДОВ. Съдът счита, че това е
единственият предвиден във вътрешното законодателство специален ред за
разглеждане на искове, свързани с отговорността на държавата за вреди – като
законът е създаден предвид общата разпоредбата на чл. 7 от Конституцията за
отговорност на държавата за вреди от незаконни актове и действия на нейни
органи и длъжностни лица. Касае се за обективна отговорност, каквато е и
извъндоговорната отговорност на държавата по чл.4 § 3 ДЕС, при която се дължи
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени
виновно от длъжностното лице /чл.4 ЗОДОВ/ - в този смисъл и определение № 269
от 08.05.2015 г. по ч. гр. д. №1867/2015 г. на ВКС, III г.о. Доколкото се
твърди нарушение от страна на ответника и на правото му на справедлив процес,
гарантирано съгласно чл. 6 от КПЧОС и на правата му на свобода и сигурност,
съгласно чл. 6 от Хартата на основните права в ЕС, настоящият съдебен състав
намира, че искът черпи правното си основание от ЗОДОВ и следва да бъде
разглеждан по този процесуален ред от гражданския съд, а не от административен
такъв, доколкото исковата молба е депозирана преди приемането на разпоредбата
на чл. 2 в от ЗОДОВ с влизане в сила на ЗИДЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019
г. и на основание § 6 от ЗИДЗОДОВ. В този смисъл предявената претенция е
процесуално допустима.
Досежно
основателността и, Градският съд приема следното:
Отговорността на държавата – членка за
неизпълнение на Договорите и актовете на институциите на Европейския съюз, не е
уредена изрично както в Договорите, така и във вторичното право на ЕС, но е
допустима съгласно решението на Съда на ЕС по дела С-6/90 и С-9/90 Andrea
Francovich et Danila Bоnifaci, според което „принципът на отговорност на
държавата за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие на нарушения
на общностното право, за които носи отговорност държавата е присъщ на системата
на Договора“. Правното основание на тази отговорност се определя от нормата на
чл. 4, § 3 от Договора за европейския съюз /ДЕС/, която предвижда, че държавите
членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за
да осигурят изпълнението на задълженията си произтичащи от Договорите и
актовете на институциите на Съюза. При неизпълнение – държавата следва да
предприеме всички необходими мерки за преустановяването му и да поправи
последиците от това неизпълнение. Последното включва и задължението за
обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на нарушението.
В исковата молба се съдържа твърдение, че
ответният Върховен административен съд е нарушил задължението, вменено му от
чл. 267 § 3 от ДФЕС да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския
съюз, доколкото представлява национална юрисдикция на дадена държава, чиито
решения не подлежат на обжалване съгласно националното право.
Видно от българския текст на Консолидирания
текст на Договора за функциониране на Европейския съюз, чл. 267 предвижда, че Съдът
на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно: а)
тълкуването на настоящия договор; б) валидността и тълкуването на актовете на
институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. § 2 от чл. 267 визира юрисдикция
в държава-членка, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде
постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се
произнесе. Съгласно § 3 на чл. 267, когато такъв въпрос е повдигнат по висящо
дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на
обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда
на Европейския съюз.
Позовавайки се на употребения в българския текст
на ДФЕС израз „е длъжна“, ищцовата страна счита, че тази разпоредба въвежда
неотменимо задължение на националната юрисдикция, чието решение не подлежи на
обжалване, в случая – ответния ВАС, да сезира Съда на ЕС.
Настоящият съдебен състав не споделя това
становище. Действително чл. 267 § 3 от ДФЕС въвежда такова задължение за
националните юрисдикции, което обаче следва да се разглежда в светлината на § 2
на чл. 267 от ДФЕС. Следва да е налице зависимост между решението на
националната юрисдикция, чието решение не подлежи на обжалване, и решението на
СЕС относно тълкуването на ДФЕС или валидността и тълкуването на актовете на
институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. В тази връзка
настоящият съдебен състав намира, че следва да обоснове аргументите си на Решение
на СЕС (четвърти състав) от 18 юли 2013 г., „Consiglio nazionale dei geologi
срещу Autorità garante della concorrenza e del mercato и Autorità
garante della concorrenza e del mercato срещу Consiglio nazionale dei geologi“,
в което е отправено от Consiglio di Stato преюдициално запитване относно
обхвата на разпоредбата на чл. 267 § 3 от ДФЕС, дали налага на последната
национална съдебна инстанция безусловно задължение за отправяне по реда на
преюдициалното производство на въпрос за тълкуването на правото на Съюза,
повдигнат от една от страните по спора и дали неспазване на задължението за
отправяне на преюдициално запитване, предвидено в член 267, трета алинея ДФЕС,
може да съставлява явно нарушение на правото на Съюза като предпоставка за
извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на посоченото право.
Съгласно т.т. 25, 26 и 27 от мотивите на
горецитираното решение на СЕС (четвърти състав) от 18 юли 2013 г., „В това
отношение следва да се припомни най-напред че доколкото не съществува
възможност за съдебно обжалване на решението на дадена национална юрисдикция,
последната по принцип е длъжна да сезира Съда по смисъла на член 267, трета
алинея ДФЕС, щом пред нея бъде повдигнат въпрос относно тълкуването на Договора
за функционирането на Европейския съюз (вж. Решение от 4 ноември 1997 г. по
дело Parfums Christian Dior, C-337/95, Recueil, стр. I-6013, точка 26).
От връзката между втора и трета алинея от член
267 ДФЕС следва, че посочените в трета алинея юрисдикции имат същото право на
преценка, както всяка друга вътрешна юрисдикция, да определят дали е необходимо
решение по въпрос на правото на Съюза, за да им даде възможност да се
произнесат с решение. Ето защо тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос
относно тълкуването на правото на Съюза, повдигнат пред тях, ако въпросът е
ирелевантен, т.е. ако отговорът му, независимо от това какъв е той, не би могъл
по никакъв начин да повлияе решаването на спора (Решение от 6 октомври 1982 г.
по дело Cilfit и др., 283/81, Recueil, стр. 3415, точка 10).
Когато обаче тези юрисдикции счетат, че
прибягване към правото на Съюза е необходимо, за да им даде възможност да решат
определен спор, с който са сезирани, член 267 ДФЕС им вменява по принцип
задължението да сезират Съда с всеки въпрос за тълкуване, който може да
възникне (вж. Решение по дело Cilfit и др., посочено по-горе, точки 11—20).“
Следователно е въпрос на преценка от страна на
самата национална юрисдикция, дори и да е последна в йерархичната структура на
съдилищата и решенията и да не подлежат на обжалване, дали да отправи
преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Разпоредбата на чл. 267 § 3
от ДФЕС не въвежда неотменимо задължение на последната инстанция да отправи
преюдициално запитване. Поставеният от ищцовата страна в касационната жалба до
ответника въпрос за тълкуването на правноорганизационната форма на едноличния
търговец и разпоредбите на ДФЕС, вр. чл. 4 т.1
т. 2 от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и Съвета е
ирелевантен за спора, тъй като § 9 от Преамбюла на Директивата изрично сочи, че
тя се прилага само спрямо изисквания, които касаят достъпа до или упражняването
на дейност по предоставянето на услуга, следователно тя не се прилага inter alia за изисквания като
правила относно развитието и използването на земя. Видно от въпроса, поставен
като искане за преюдициално запитване, той касае именно ползването на
земеделска земя посредством сключването на договори за наем или за аренда.
Останалите твърдения, изложени в исковата молба,
които касаят допуснати от ВАС нарушение на чл. 56 от ДФЕС във връзка с
ограниченото предоставяне на услуги и качеството на ищеца като доставчик на
услуги по смисъла на Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и Съвета
касаят решението на ВАС по същество и настоящият съдебен състав намира, че не
следва да ги разглежда. Противно на твърденията на ищеца, настоящото
производство няма за предмет да установи дали решение № 11602/ 31.07.2019 г. на
ВАС противоречи на общностното право по същество, тъй като по този начин се
цели да се заобиколи силата на пресъдено нещо на влязъл в сила съдебен акт.
При тези съображения настоящият състав на СГС
намира, че ответникът не е допуснал нарушение на чл. 267 § 3 от ДФЕС.
Неоснователни са твърденията за допуснато
нарушение на чл. 6 от Хартата на основните права на ЕС. Съгласно член 51 § 1 от
Хартата, нейните разпоредби се отнасят до държавите членки единствено когато те
прилагат правото на Съюза. Член 6, параграф 1 ДЕС, както и член 51, параграф 2
от Хартата уточнява, че разпоредбите на Хартата не разширяват по никакъв начин
определените в Договорите области на компетентност на Съюза (вж. определение
Dutka и Sajtos, C‑614/12 и C‑10/13, EU:C:2014:30, т. 13, както и решение Siragusa,
C‑206/13, EU:C:2014:126, т. 20). Когато обаче дадено правно положение не
попада в приложното поле на правото на Съюза, Съдът няма компетентност да го
разгледа и евентуално посочените разпоредби на Хартата сами по себе си не биха
могли да учредят такава компетентност (вж. решения Åkerberg Fransson, C‑617/10, EU:C:2013:105, т. 22, Torralbo Marcos, C‑265/13, EU:C:2014:187, т. 30 и Pelckmans Turnhout, C‑483/12, EU:C:2014:304, т. 20) – в този смисъл Определение на Съда на ЕС (девети
състав) от 17 юли 2014 г., Levent Redzheb, Yumer срещу Teritoriyalna direktsia
na NAP - Varna.
Ищецът твърди, че незаконосъобразно ответникът
отказал отправянето на преюдициално запитване без да се мотивира.
Съгласно т. 69, т. 72 и т. 73 от решение от
21.07.2015 г. на ЕСПЧ, Четвърто отделение, по дело „AFFAIRE SCHIPANI ET AUTRES
c. ITALIE“, (Requête no 38369/09), публикувано на официалния език на Съда
в общодостъпната HUDOC база на съдебните решения и определения на
Европейския съд по правата на човека, публикувани на официалния му сайт, „Съдът
припомня, че в решението Vergauwen и други (цитирано по-горе, §§ 89-90) той
изразява следните принципи (вж. Също Dhahbi, цитиран по-горе, § 31): - Член 6,
параграф 1 от Конвенцията поставя пред националните съдилища задължение за
мотивиране съгласно приложимото законодателство за решения, с които те отказват
да зададат предварителен въпрос; - когато е сезирана на това основание
твърдение за нарушение на член 6 § 1, задачата на Съда се състои в това да
гарантира, че решението за отказ, критикувано преди то да бъде надлежно
придружено от необходимите основания;
- ако от него зависи стриктно да извърши тази
проверка, не е негова отговорност да знае за грешки, които местните съдилища
може да са допуснали при тълкуването или прилагането на съответния закон;
- в специфичната рамка на член 234, трета алинея
от Договора за създаване на Европейската общност (т.е. действащият член 267 от
ДФЕС), това означава, че националните съдилища, чиито решения не подлежат на
правен контрол по закон Вътрешните органи са длъжни, когато отказват да отнесат
въпрос, свързан с тълкуването на правото на ЕС, повдигнат пред тях на Съда за
преюдициално запитване, да мотивират отказа си с оглед на изключенията,
предвидени в съдебната практика на Съда на ЕО. Следователно те трябва да
посочат причините, поради които считат, че въпросът не е релевантен или
въпросната разпоредба на правото на ЕС вече е тълкувана от Съда на ЕС, или
правилното прилагане на правото на ЕС обаче е толкова очевидно, че не оставя
място за разумно съмнение…
Следователно мотивите на обжалваното съдебно
решение не позволяват да се установи дали последният край на въпроса е счетен
за несъстоятелен или свързан с ясна разпоредба или както вече е тълкуван от
Съда на ЕС, или дали просто се игнорира (виж, mutatis mutandis, Dhahbi, цитиран
по-горе, § 33; виж също, a contrario, Vergauwen, цитиран по-горе, § 91, където
Съдът констатира, че Конституционният съд на Белгия надлежно е мотивирал отказа
си да задава предварителни въпроси). Тази констатация е достатъчна, за да се
заключи, че е имало нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.“
Видно от решение № 11602/ 31.07.2019 г. по адм.
д. № 2995/ 2019 г. на ВАС, в него липсва произнасяне по отношение на искането
на касационния жалбоподател и настоящ ищец Д.А.М. за отправяне на преюдициално
запитване, след като съдът е постановил в съдебно заседание, че ще се произнесе
по него със самото решение. Следователно и съгласно задължителната практика на
ЕСПЧ, цитирана по – горе, ответникът е допуснал нарушение на чл. 6 ал. 1 от
КПЧОС.
Ищецът твърди, че в пряк и непосредствен
резултат от противоправното поведение на ответника са му причинени имуществени
вреди в размер на 42 998.17 лв. В становище по отговора на исковата молба
ищецът твърди, че сумата е в размер на 41 998 лв. и включва оспорената
сума по решение на Административен съд гр. Добрич и ВАС – в размер на
37 250.17 лв., платена държавна такса по сметка на Административен съд гр.
Добрич в размер на 50 лв., възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лв.,
адвокатско възнаграждение от по 1 700 лв. пред всяка съдебна инстанция,
държавна такса за образуване на касационното производство пред ВАС в размер на
298 лв.
Със същата молба твърди, че към тази сума следва
да бъде прибавена и сумата от 3 295 лв. юрисконсултско възнаграждение. Същата
не е заявена с първоначалната искова молба, не е претендирана по надлежния ред,
не е предприето надлежно увеличение на иска по реда на чл. 214 от ГПК, предвид
което не представлява част от предмета на настоящото производство и по нея
съдът не следва да се произнася с решението си.
При математическо събиране на цитираните от
ищеца сума се получава общ резултат в размер на 41 298.17 лв. Тъй като ищецът
твърди, че имуществените вреди, които са му причинени, са съизмерими с предмета
и разноските, сторени по адм. д. № 2995/ 2019 г. по описа на ВАС, то над
изчисления от съда размер на 41 298.17 лв. твърденията му за причинени
вреди са неоснователни.
В
тежест на ищцовата страна е да установи вида и размера на причинените и вреди
така, както ги твърди, в този смисъл съдът е разпределил доказателствената
тежест с определение № 26417/ 11.11.2019 г.
От решение № 11602/31.07.2019 г. по адм. д. № 2995/ 2019 г. на ВАС се
установява размера на данъчното задължение на ищеца по ДРА, в размер на 37 250.17
лв. и размера на сторените от противната
страна разноски в размер на 1 647.50 лв. Извън тези суми, в общ размер на 38 897.67
лв., няма доказателства за други парични суми, дължими от ответника или да са
сторени от него във връзка с цялото административно производство във връзка с
разноски за държавна такса, за експертизи или за адвокатско възнаграждение. В
тази връзка исковата му претенция над този размер до претендирания такъв в
размер на 42 998.17 лв. е недоказана и като такава – неоснователна и на
това основание.
За да
възникне основание за реализиране отговорността на ответника за вредите, които
ищецът твърди да са му причинени, следва да е налице причинно – следствена
връзка между действията или бездействията на ответника и причинените вреди.
Настоящият
съдебен състав не счита, че твърдените вреди са пряк и непосредствен резултат
от допуснатото от Върховния административен съд нарушение на чл. 6 ал. 1 от
КПЧОС. Твърдените „вреди“ не представляват действително обедняване на ищеца в
резултат на липсата на произнасяне по искането на Д.А.М. за отправяне на
преюдициално запитване, а са по предмет допълнително определено данъчно задължение
върху данък върху доходите на ищеца с обжалвания данъчен ревизионен акт. Тази
сума би продължила да бъде дължима във всички случаи на потвърждение на ревизионния
акт, включително и при потвърждение на решението на първоинстанционния
административен съд, без значение дали е мотивиран или не отказът на ответника
да отправи преюдициално запитване. Дори и в хипотеза, че исканията на ищеца да бяха
изцяло удовлетворени и ВАС да беше отправил преюдициално запитване, това не
означава, че резултатът от правния спор по същество би бил изгоден за него и би
довел до отмяна на ДРА, т. е. до недължимост на въпросните суми. Следователно
не е установена пряка причинно – следствена връзка между допуснатото от
ответника нарушение и твърдените вреди.
При тези съображения Градският съд намира
предявената претенция за изцяло неоснователна.
Съобразно изхода на спора на ответника следва да
бъде присъдено претендираното юрисконсултско възнаграждение, изчислено
съобразно чл. 78 ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25 ал. 2, вр. ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, в размер на
450 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от Д.А.М. ***, с ЕГН **********,
лично и като едноличен търговец с фирма „Д.М.“ с ЕИК ******, със същото седалище
и адрес на управление против Върховния административен съд на Р България, с
адрес гр. София, бул. „******, чрез неговия председател, иск за осъждането му
да му заплати сумата от 42 998. 17 лв. /четиридесет и две хиляди деветстотин
деветдесет и осем лева и седемнадесет стотинки/, представляващи обезщетение за
причинените му имуществени вреди в резултат на нарушаване на чл. 267 § 3 от
ДФЕС; чл. 4 т.1 т. 2 от Директива
2006/123/ЕО; чл. 6 от Хартата на основните права в ЕС и чл. 6 ал. 1 от КПЧОС
поради липсата на произнасяне по искането му и липсата на отправяне на
преюдициално запитване, отправено по адм. д № 2995/ 2019 г. по описа на ВАС,
VІІІ отделение, като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.А.М. ***, с ЕГН **********, лично и
като едноличен търговец с фирма „Д.М.“ с ЕИК ******, със същото седалище и адрес
на управление, да заплати на Върховния административен съд на Р България, с
адрес гр. София, бул. „******, сумата от 450 лв. /четиристотин и петдесет
лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Апелативен съд гр. София.
СЪДИЯ: