О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 925
гр. Перник, 25.10.2019
г.
ОКРЪЖЕН СЪД
ПЕРНИК, Гражданска колегия, в закрито заседание на 25.10.2019 г., IIІ-ти
въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ: Кристиан Петров
Роман Николов
като разгледа
докладваното от съдия Николов в.ч.гр.д. № 00634 по описа за 2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274 – чл. 278, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по
частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД против разпореждане
от 12.08.2019 г. по ч.гр. д. № 4638 по описа на РС Перник за 2019 г., в частта за
отхвърляне заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу Н.И.Р. за сумите 148.65 лв. – неустойка и 200 лв. – такса разходи за
извънсъдебно събиране на задължението по договор за кредит № *** от *** В
жалбата са развити подробни съображения
във връзка с направените оплаквания, че разпореждането е необосновано и постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила. Посочва,
че целта на производство по чл. 410 ГПК е да се установи спорно ли е твърдяното
вземане и преценката на съда се ограничава единствено до изложените от
заявителя факти за установяване на едно индивидуализирано спорно вземане,
основателността на което ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес
– исковият. Нарушено е диапозитивното начало, без да се даде възможност на
заявителя да обоснове и докаже индивидуално договаряне, като е предрешен евентуален
спор между страните. Значението на чл. 143 от ЗЗП е генерална клауза за
неравноправност на уговорките на потребителските договори, относно която
заповедният съд не би могъл да направи изводи единствено от заявлението по чл.
410 от ГПК. Като е обсъдил по
същество обстоятелство, което и извън предмета на проверка в настоящото
производство, съдът е превишил правомощията си. Не е отчетено приложението на Директива
2008/48 и Директива
2009/22, т. е. в производствата, в които не се сочат доказателства проверката
по чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК следва да се направи само в хипотезите, в които
незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото
искане, а нищожността на договорните клаузи, поради неравноправния
потребителски характер е особен вид недействителност, който е извън общите
хипотези на противоречие със закона и добрите нрави. При преценка на добрите
нрави следва да се отчетат и други фактори-свободата на договаряне,
равнопоставеност на страните, функции на неустойката, възможност да длъжника
сам да ограничи размера на неизпълнението. Иска се отмяна на разпореждането в обжалваната част и да се издаде
заповед за изпълнение в цялост за претендираните със заявлението суми.
В съответствие с
чл. 413, ал. 2 от ГПК не е осъществявана от районния съд процедура по връчване
на препис от частната жалба.
Окръжен съд
Перник, след като прецени доказателствата по делото, доводите на жалбоподателя,
както и служебно всички правно релевантни факти, съгласно ТР № 6/15.01.2019 г.
на ОСГТК на ВКС, приема следното:
Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване против подлежащ на
обжалване акт, е допустима и следва да
се разгледа по същество.
Ч.гр. д. №
4638 по описа на РС Перник за 2019 г., е
образувано по заявление от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД
за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Н.И.Р. за вземания
за главница, договорна лихва, законна лихва, произтичащи от договор за кредит №
*** от ***, сключен между длъжника и
предишния кредитор – цедент „Аксес Файненс“ ООД, включително и неустойка в размер на 148.65 лв. – за неизпълнение на задължение, както и 200
лв. – разходи за извънсъдебно събиране. В т. 12 на заявлението се посочва, че съгласно
договора кредитора се е задължил и е предоставил на заемателя паричен
заем под формата на кредитен лимит по кредитна карта „Бяла карта“ в размер на
500 лв. Съгласно клаузите на договора длъжникът
се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави
на заемателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: чрез
поръчителство, като поръчителят подписва договор за поръчителство. Поради неизпълнение на това задължение и
съгласно уговореното между тях, заемодателят е начислил неустойка в размер на 148.65
лв. за периода от 06.10.2017 г. до 06.08.2018
г. Освен това в т. 12 на заявлението е пояснено, че са се договорили, че при
забава на плащане на текущо задължение, или на посочената по-горе сума в размер
на 15% от максималния кредитен лимит, кредитополучателят дължи на кредитодателя
суми за действия по събиране на задължението в размер на сумата 2,50 лв. за
всеки ден до заплащане сумите, а освен това са се съгласили, че при настъпване
на предсрочна изискуемост се дължи и еднократно заплащане на такса в размер на
120 лв. включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението,
която сума възлиза в общ размер на 200 лв.
Заявлението по чл. 410 от ГПК е отхвърлено от РС в обжалваната част като
е прието, че в тази част противоречи на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и като израз на неравноправна клауза – чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5
ЗЗП, както и на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, с оглед на което е налице
хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
При въззивния контрол за правилност на обжалваното разпореждане, настоящият
състав съобразява следното:
Предвид систематичното място („Издаване на заповед за изпълнение“) и
съдържанието („искането е в противоречие със закона или с добрите нрави“), точният
смисъл на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е напълно ясен и обосновава,
че освен за формалната редовност, заповедният съд е длъжен и без да е налице
възражение по чл. 414 ГПК от длъжника да извърши служебно и проверка дали предявеното
със заявлението вземане не противоречи на закона и/или добрите нрави.
При анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се
установява, че с оглед качеството на кредитополучателя-физическо лице по своята
правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит, при което освен
нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на
кредитополучателя на „потребител“ приложимите норми са и тези на Закона за
защита на потребителите – съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП, като
чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко
противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в
икономическо отношение страна. С оглед на това въззивния съд не възприема и
счита за неоснователни доводите и възраженията в жалбата, че за заповедния съд
не съществува възможност служебно да констатира наличието на нищожна и/или
неравноправна клауза, както и че е превишил своите правомощия по преценка, като
е обсъдил обстоятелство по същество, което следва да бъде доказано в едно
бъдещо исково производство (така Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. №
797/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело C-618/10,
с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на
реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО).
Съгласно т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При съобразяване на тези
характеристики следва, че неустойката драстично не съответства на въведените й
функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение
на договорните задължения.
На кредитополучателя е отпуснат паричен заем под формата на кредитен
лимит по кредитна карта „Бяла карта“ в размер на 500 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 148.65 лева, т.е. представлява над 35 % от получената главница. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение (компенсаторна
неустойка), т.е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на
вноските по кредита и за периода на неизпълнението и затова е изключено да се
приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с
реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на
ответника. На практика неустойка
би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на кредитополучателя е да
върне предоставените му в заем пари, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви
вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита,
за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля
изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение.
Неустойката не изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя за
осигуряване на поръчител не е определено като предварително условие за
сключване на договора и чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения
3-дневен срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните и лишава заемателя
от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи
договора. Въведени са изключително обусловени и сложни условия, в голямата си
част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. Това цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея – т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би
бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит
задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение
на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство.
Неустойката противоречи и на забраната в чл. 143, т. 5 ЗЗП за уговаряне
на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не
прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния
необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се
посочи по-горе не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а
в случая нейният размер е и завишен – над 35 % от получената главница, което
води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е предварително
обоснован и регламентиран. Като договорен подход неустойката цели да се
заобиколи и забраната на чл. 143, т. 3 ЗЗП, защото както се посочи по-горе със задължението за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля
изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение. Накрая в заповедното производство няма възможност за приложението
на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а освен това е невъзможно намаляване на неустойка, която
е нищожна.
В съвкупност и поотделно следва, че неустойката излиза извън присъщите й
по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла
на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на
закона – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в равна степен и на добрите нрави по см. на чл.
26, ал. 1 ЗЗД.
Идентични са изводите на въззивния състав и относно претенцията за
разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението. Според твърденията на
заявителя вземането за такса и разходи за извънсъдебно събиране е възникнало
под условие за настъпил падеж на главните задължения. Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана
наред с вземането за такса разходи. С уговарянето на таксата на практика се
постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително
плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от
закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
Съгласно чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което ще се
събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В т. 12 на
заявлението твърдените разходи са посочени общо като не става ясно как точно е
определен размерът на това задължение. В заявлението от една страна се твърди,
че кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв.,
включваща разходи на кредитодателя за дейността на лице/служител, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението
на кредитополучателя, също така и сумата 2,50 лв. за всеки ден до заплащане
сумите, а от друга, че в настоящия случай дължимата такса разходи за събиране
възлиза на 200 лв. Не са изложени никакви обстоятелства какви конкретни
действия фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно събиране на
задължението. За да се търси възстановяване на разход следва да е обосновано
реалното му извършване, но твърдения за това липсват. При тази неопределеност
на задължението за възстановяване на разходи следва, че не е ясно и
претендирането му в този вид отново противоречи на принципите на
добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.
Освен това изброените едва в жалбата дейности „изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения
и др.“ по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора във връзка със
събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката „допълнителни
услуги“ в полза на потребителя, а са разходи, както самият заявител ги е
характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението,
следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 ЗПК услуги (в този смисъл
Решение № 345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г. на ВКС, ІІ ТК). Дори и да се
приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
то те са такива по управление на кредита. Поради това претендирането им от
потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за
управление на кредита.
С оглед на всичко изложено, с разпореждането в обжалваната част районният
съд е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези на въззивния
съд и следва да бъде потвърдено. Частната жалба е неоснователна.
Предвид изложеното,
съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 12.08.2019 г. по ч.гр. д. № 4638 по описа на РС Перник за
2019 г., в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване, съгласно т. 8 от ТР
№ 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.