№ 1830
гр. София, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100513664 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.08.2021 год., постановено по гр.дело №3468/2021 год. по описа на СРС,
ГО, 36 с-в, е отхвърлен предявения от Д. МЛ. П. срещу „Т.С.“ ЕАД иск с правно основание
чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не съществува правото на
принудително изпълнение на сумата по изпълнителен лист от 01.10.2014 год., издаден по
реда на чл. 416 ГПК по ч.гр.дело №33796/2014 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, в размер на
1 485.21 лв. – припадаща се част от главницата за топлинна енергия за периода от м.май 2011
год. до м.април 2013 год., за събирането на която ответникът е образувал изпълнително дело
№20188630402647 по описа на частен съдебен изпълнител Сия Халаджова, с рег.№863 на
КЧСИ и ищцата Д. МЛ. П. е осъдена да заплати на ответника „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 100 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата Д. МЛ. П.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че вземането, за което е издаден процесният
изпълнителен лист се погасява с изтичането на петгодишен давностен срок, че е приложима
нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, както и че първото годно изпълнително действие било молбата
за образуване на процесното изпълнително дело. Молбата, въз основа на която се образувало
изпълнително дело, не прекъсвала давността, в който смисъл били и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.05.2015 г. на ВКС
по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК. Поради това и в настоящия случай първото
1
изпълнително действие било наложеният запор върху банковите сметки на ищцата на
20.11.2018 год., а разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намирала приложение, като
процесното вземане се погасявало с изтичането на тригодишен давностен срок. Съгласно
мотивите на горепосоченото Тълкувателно решение, започването на производство, в което
длъжникът не участвал /каквото действие било подаването на заявление по чл. 410 ГПК/, не
можело да прекъсне давността, а разпоредбата на чл. 116, б. "б" ЗЗД била изключителна и не
можело да бъде тълкувана посредством аналогия на правото. Поради това подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсвало давността, която била
започнала да тече за съответното вземане съобразно общите правила, нито с влизането в
сила на заповедта за изпълнение, респ. с издаването на изпълнителния лист. Обстоятелства,
водещи до спиране или прекъсване на давностния срок се установявали с налагане на запора
върху трудовото възнаграждение на 20.11.2018 год. Поради това и към датата на образуване
на изпълнителното дело вече бил изтекъл тригодишният давностен срок, с което правото на
принудително изпълнение на процесното вземане било погасено. Дори и да се приемело, че
с неподаването на възражение, длъжникът признава вземането, то на основание чл. 116, б.
„а“ от ЗЗД от признанието щял да започне да тече нов давностен срок, който обаче щял да
бъде със същата продължителност като този преди признанието. Заповедта за изпълнение
сама по себе си се ползвала с изпълнителна сила, но същата не установявала със сила на
пресъдено нещо съществуване на вземанията, с каквато сила се ползвало единствено
съдебното решение. Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД била неприложима при заповедното
производство, приключило без да се стигне до предявяване на иск за съществуване на
вземането. Заповедното производство било част от изпълнителния процес и затова
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсвало давността. Тя се
прекъсвала с предявяването на установителния иск за съществуване на вземането, но
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, предявяването на този иск имало обратно действие, само ако
бил спазен срокът, установен в нормата на чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не бил предявен или
ако бил предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се считала
прекъсната със заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В конкретния случай
били приложими разясненията, дадени е т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 год.
на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, като не следвало да бъдат споделени доводите,
че до приемането на това тълкувателно решение се прилагало ППВС № 3 от 18.11.1980 год.
Тълкувателните решения на ВС и ВКС и Постановленията на Пленума на ВС не били с
нормативен характер. Тези актове не създавали правни норми, а с тях само се давали
указания как съществуващите, вече създадени такива, да бъдат тълкувани и прилагани от
съдилищата. Поради това, тъй като липсвал нормативен акт, изобщо не можело да бъде
поставян въпроса за момента на влизането им в сила. Даденото обвързващо тълкуване с нов
тълкувателен акт, с който се изоставяло предходно дадено тълкуване като неприложимо или
несъответно на новите обществено-икономически условия или на новоприето
законодателство, се явявало задължително за съдилищата, които следвало да прилагат
тълкуваната норма с новоразтълкуваното й съдържание по всички дела, които били висящи
пред тях. Съдилищата били длъжни да приложат даденото задължително тълкуване такова,
2
каквото било то към момента, в който се решавал конкретния спор по същество, като
следвало да приемат, че приложимата към съответния случай правна норма има смисъла,
разтълкуван от тълкувателния орган. Следователно давността за процесното вземане, за
което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, била
започнала да тече най-късно от 30.09.2014 год. – денят, предхождащ датата на издаване на
процесния изпълнителен лист, като до 20.11.2018 год. – когато било предприето първото
принудително изпълнително действие срещу ищцата чрез налагане на запор върху банковата
й сметка, бил изтекъл срок по-дълъг от три години, с изтичането на който правото на
принудително изпълнение на вземането на ответника било погасено, а разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД не намирала приложение. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено
следното:
Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439,
ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във въззивното производство, че на 01.10.2014 год. в полза на „Т.С.“ ЕАД е
бил издаден изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №33796/2014 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, срещу Д. МЛ. П. и
И.М.П. за заплащане на по 1/2 част от следните суми: 2 970.41 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2011 год. до
м.април 2013 год., ведно със законната лихва, считано от 20.06.2014 год. до окончателното
изплащане, сумата от 468.47 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 30.06.2011 год. до 05.06.2014 год., сумата от 20.40 лв. – дължима цена за услугата
дялово разпределение за периода от м.май 2011 год. до м.април 2013 год., ведно със
законната лихва, считано от 20.06.2014 год. до окончателното изплащане и сумата от 3.09
лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.06.2011 год. до
05.06.2014 год., както и за направените разноски по делото в размер на 420.43 лв.
3
Въз основа на горепосочения изпълнителен лист, по молба на „Т.С.“ ЕАД от 31.10.2018
год. било образувано изпълнително дело №20188630402647 по описа на частен съдебен
изпълнител Сия Халаджова, с рег.№863 на КЧСИ. С молбата на частния съдебесн
изпълнител било възложено на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начин на
изпълнението.
На 20.11.2018 год. били изпратени запорни съобщения до „Централна кооперативна
банка“, „Юробанк България“ АД и „Р. /България/“ ЕАД, получени на 22.11.2018 год., с което
били наложени запори върху вземанията на ищцата по банковите й сметки.
Съобщение за образуваното изпълнително дело било надлежно връчено на ищцата на
13.12.2018 год. Последната била уведомена, че задължението й по изпълнителното дело
възлиза на 3 209.44 лв., от които 1 485.21 лв. – главница, ведно със законната лихва за
периода от 20.06.2014 год. до 04.12.2018 год. в размер на 672.19 лв., 10 лв. – главница, ведно
със законната лихва за периода от 20.06.2014 год. до 04.12.2018 год. в размер на 4.52 лв.,
210.22 лв. – присъдени разноски, 50 лв. – разноски по изпълнителното дело и 541.52 лв. –
такси по ТТРЗЧСИ.
На 08.05.2019 год. била наложена възбрана върху собствен на ищцата недвижим имот –
1/2 ид.ч. от апартамент №83, находящ се в гр.София, ж.к.“*******.
Оспорването на вземания, във връзка с които е била издадена заповед за изпълнение, по
общия исков ред, без да е използван специалния ред, предвиден в глава ХХХVІІ „Заповедно
производство” от ГПК, е недопустимо. Това произтича от особения характер на
производството, уредено в горепосочената глава от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права /съответно задължения/ – относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение. Поради
характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК. Това
разбиране се налага с оглед логиката и духа на уредбата, приета с новия ГПК /в сила от
01.03.2008 год./, защото предвидения специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му – възражение по чл. 414 ГПК, възражение
по чл. 423 ГПК или предявяване на иск по чл. 424 ГПК /в Определение от № 318 от
09.07.2019 год. на ВКС, постановено по ч.гр.дело № 2108/2019 год., ІV г. о., ГК, е прието, че
длъжникът може да предяви и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато
вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичането
на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК/. Длъжникът е улеснен, защото
законът изисква само депозирането на възражение от негова страна – дори без да е
необходимо мотивиране на това възражение, за да се размести доказателствената тежест и за
да бъде заявителят /кредиторът/ задължен да установява вземането си по исков ред, в
предвидения за това срок – чл. 415 от ГПК. Пропускането на горепосочените способи за
защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не дава основание на
длъжника да търси защита, чрез друг иск извън предвидените.
Прилагането на исковия ред по чл. 439 ГПК за защита на длъжника, срещу който е
издадена заповед за изпълнение, не влиза в колизия с правата му по чл. 424 ГПК.
4
Фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането, са различни.
В първия случай, длъжникът може да се позовава на факти, които са новонастъпили – след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, докато във втория – фактите или доказателствата
следва да са новооткрити – в този смисъл например Определение № 956 от 22.12.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о., ТК и Решение № 6 от 21.01.2016 г. на ВКС по т. д. №
1562/2015 г., I т. о., ТК.
В разглеждания случай ищцата основава отрицателния си установителен иск на изтекла
тригодишна давност, която счита, че е започнала да се отброява от датата на издадения
изпълнителен лист по ч.гр.дело №33796/2014 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в – 01.10.2014
год. като сочи, че процесното изпълнително дело било образувано в края на 2018 год., а
първото изпълнително действие било извършено едва на 20.11.2018 год. Т.е., ищцата се
позовава на факти, които са настъпили след влизането в сила на процесната заповед за
изпълнение.
При осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед
за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в
момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК /като в хипотезата на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съдът служебно издава изпълнителен лист/. С
влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен
на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу
дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са
преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за
съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2
ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по
чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство
е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да
бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна
степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора –
виж Решение № 100 от 20.06.2011 год. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК, Решение
№ 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о., ГК.
В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на
процесната заповед за изпълнение – в случая не по-късно от 01.10.2014 год. /с изтичането на
двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК – в първоначалната редакция на разпоредбата,
отброяващ се от връчването на препис от заповедта за изпълнение, тъй като не са
релевирани твърдения, нито са ангажирани данни за различен момент на влизането й в
сила/, е започнала да тече нова петгодишна давност.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на
ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
5
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно
са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят има задължение
със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки
изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително
като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен
да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес
давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска
нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не
иска нови изпълнителни способи/.
В контекста на изложеното следва да се приеме, че считано от 01.10.2014 год. – когато е
влязла в сила процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК поради
неподаването на възражение от ищцата /последното обстоятелство не е спорно между
страните/, приравнено на признание на вземанията по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, е започнала да тече
нова петгодишна давност. Същата обаче е била отново прекъсната с предприемането на
изпълнителни действия по процесното изпълнително дело – на 20.11.2018 год. са били
наложени запори на вземанията на ищцата по банковите й сметки. От посочената дата до
момента /до приключването на съдебното дирене в настоящата инстанция/ не е изтекъл
изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и процесното вземане не е погасено по
давност.
В този смисъл релевираната претенция се явява неоснователна и подлежи на
отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.08.2021 год., постановено по гр.дело №3468/2021
6
год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7