№ 482
гр. Монтана, 18.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ИСКРЕН БОРИСОВ
при участието на секретаря СВЕТЛАНА СТ. СТАНИШЕВА
като разгледа докладваното от ИСКРЕН БОРИСОВ Гражданско дело №
20251630100583 по описа за 2025 година
Образувано е по предявени от Н. Д. С. срещу Аксес Файнанс
установителен иск за прогласяване нищожността на чл. 15 от договор за
кредит от 05.09.2024 г., на основание чл. 26 ЗЗД, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 и т. 9, вр. чл. 19 ЗПК поради противоречие със закона или
евентуално на добрите нрави.
Твърди, че е уговорена неустойка за неосигуряване не обезпечение в
размер на 10% от главницата, което води до оскъпяване на кредита и така
посочения ГПР в договора е различен от посочения.
В срока за отговор на исковата молба, е подаден такъв от ответника. В
него ответникът признава, че е сключен Договор за кредит между него и
ищцата. На следващо място посочва, че е спазил законовите изисквания при
сключването на договора, като не били нарушени императивни норми.
Възразява, че не е претендирал неустойката. Ищцата се е запознала с
условията на договора преди да бъде сключен. Излага доводи за
действителност на неустойката.
Съдът, като прецени и анализира в тяхната цялост събраните по
делото писмени доказателства, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
1
По делото не е спорно и от събраните писмени доказателства се
установява, че На 29.03.2023 г. между ответника- кредитодател: Аксес
Файнанс АД, ЕИК ********* и Н. Д. С., ЕГН ********** (ищец -
кредитополучател), е сключен Договор за потребителски кредит “Бяла Карта”
от 29.03.2023 г., тип револвиращ кредитен лимит. По силата сключения
договор, съгласно Раздел І. Предмет на Договора, чл.2, е предоставена заемна
сума в размер на 700 лв., като сумата се усвоява чрез международна платежна
карта.
Спорът между страните се концентрира върху валидността на процесния
договор и съдържащата се в него клауза, предвиждаща заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение в срок.
Съгласно чл.15 (1) при непредоствено за поръчителство / тип
обезпечение, кредиполучателя заплаща месечно възнаграждение в размер на
10% от усвоената и непогасена част от главницата ( или максимална месечна
сума от 70 лв).
От приетото заключение на вещото лице се установява, че
действителният размер на ГПР е 361,89%
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
С уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар.
"скрита възнаградителна лихва". Този извод следва от спецификата и краткия
срок /тридневен/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство за
връщане на заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция. По този
начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е
оскъпяването му по кредита. За да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
2
10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на ДиректИ. 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл е параграф 40-43 от Решение от 27 03.
2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
двама поръчители, което задължение става изискуемо след неизпълнение на
договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на ДиректИ.та. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на ДиректИ.та.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона
за потребителския кредит.
Така с тези изисквания се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на
които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния
процент на разходите реално надхвърлят определения фиксиран процент от
50,00 %, т. е. са над максимално допустимия петкратен размер, определен в
3
чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото отпусната сума е в размер на 300 лева, а сумата
горепосоченото задължение е в размер на 199 лева , което се равнява на над 50
% от главницата, без да е включена фиксирания лихвен процент, който е 43,20
%, а съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включен и той, като вещото
лице посочва, че действителният размер на ГПР е 361,89%. Така се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не съставляват плащане за услуга, а
прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлят допустимите разходи по
чл. 19, ал. 4 ЗПКС оглед приетите по-горе постановки и доколкото се
констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти,
то следва да се приеме, че договорът за паричен заем е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
На следващо място в Определение № 1369 от 27.05.2024 г. на ВКС по
т. д. № 333/2024 г., II т. о., ТК е прието, че „договорът за потребителски
кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка,
годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация,
която кредитополучателят е длъжен да осъществи (включваща общите
разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит; съобразно легалната
дефиниция, уредена в чл. 19, ал. 1 ЗПК). Следователно, годишният процент на
разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата
на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител
на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв
вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както
последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции
практика на СЕС (при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от
ДиректИ. 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори), в този случай
договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като
премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет
на договора. Поради тези правни съображения при неяснота относно начина
на формиране на стойността на ГПР (в конкретния казус в размер на 48, 24%,
при уговорена ставка на възнаградителната лихва от 41, 07%) договорът за
потребителски кредит е нищожен – с аргумент и от правната норма на чл. 22
ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП, предписващ, че клаузите
4
на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени
по ясен и недвусмислен начин.“
В случая в чл. 2 са уговорени лихвения процент и годишния процент на
разходите, като не става ясно как е формирана стойността на ГПР. В него не е
посочена методиката за изчисляването, нито са посочени конкретни лихвени и
нелихвени разноски, от които се състои. – в този смисъл също Определение №
602 от 29.11.2023 г. по ч.гр.д. 356/2023 г. на ОС – Монтана.
Настоящият състав споделя взетото принципно решение в Определение
№ 527 от 09.06.2022 г. по гр. дело № 151/2022 г. на ВКС, ГК, в
което ВКС посочва, че: "приемането на норми като визираните в чл. 19, ал.
4 и ал. 5 ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за
преценката на съда в кои случаи и в каква степен договерни възнаградителни
вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент
на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази
преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на
годишния процент на разходите. Когато законодателят, ръководейски се на
свой ред от изтъкнатите по-горе принципи, които прилага и съда, въведе
норма като коментираната във въпроса, нейното нарушаване влече нищожност
поради противоречие със закона, което именно прaвно положение съдът
императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и
санкция. Това положение не изключва съдебната проверка за съответствие на
всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на
имеративна норма, посочила законодателно максималния праг на търпимост
за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за годишния процент
разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност
съгласно чл. 22 ЗПК"
С оглед на горното искът следва да бъде уважен.
При този изход на спора, разноските се разпределят по правилата на
чл.78, ал.1 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адвокат Е. И. адвокатско възнаграждение. Искът
е неоценяем, а съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 НМРАВ минималното
възнаграждение в размер на 1000 лева по единия установителния иск, като
съдът определя възнаграждение съобразно фактическата и правна сложност
5
на делото в размер на 400 лева.
След като ищецът е била освободен от разноски в производството по
реда на чл.83, ал.2 ГПК, то дължимата държавна такса и възнаграждение за
вещо лице следва да се присъди в тежест на ответника.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Д. С., ЕГН
**********, „АКСЕС ФАЙНАНС" АД, ЕИК 333 иск по чл. 124, ал. 1 ГПК,
нищожността на чл. 15 от Договор за Бяла Карта от 29.03.2023 г. на основание
вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „АКСЕС ФАЙНАНС" АД, ЕИК 333 ,да заплати на осн. чл.
78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, на ЕАД Е. И., Булстат *********,
адвокатско възнаграждение в размер 400 лева в настоящото производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 ГПК, АКСЕС ФАЙНАНС" АД, ЕИК
*********, да заплати на Районен съд - Монтана сумата 515 лева – държавна
такса и разноски по гр.д.№ 583/2024г. на РСМ
Решението може да бъде обжалвано пред ОС - Монтана в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
6