Решение по дело №105/2025 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл.145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Делото е образувано по жалба на Ф. Р. К. от [населено място], област ., срещу Решение № 1040-20-37/10.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Смолян, с което е оставено в сила Разпореждане № 202-02-33-3/24.01.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Смолян, съдържащо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С жалбата се твърди,че оспореното решение е незаконосъобразно, противоречащо на материалния и процесуалния закон. Жалбоподателят оспорва мотивите на административния орган относно приетото място на „обичайно пребиваване“. Твърди, че е упражнявал трудова дейност в чужбина, но тази дейност винаги е била сезонна, краткосрочна и свързана с финансови причини. Той няма жилище и постоянен адрес във Великобритания или Франция. Веднага след приключване на сезонната работа, се е връщал на територията на България до следващата сезонна работа. Никога не е имал намерение да се установява в чужбина. В България е обичайното му пребиваване, тъй като тук са личните и социалните му контакти, тук живеят родителите му, тук е жилището му, тук е постоянният му адрес, тук заплаща здравните си осигуровки и притежава автомобил. Затова счита,че България се явява компетентната държава да отпусне обезщетението.

Поради направените оплаквания, моли съда да отмени оспореното решение и делото да се върне на административния орган за ново произнасяне.

В открито съдебно заседание за жалбоподателя Ф. К. пълномощникът му адвокат Н. Т. поддържа жалбата по доводите в нея. Претендира присъждане на разноски.

Ответникът по жалбата - Директорът на ТП на НОИ [населено място], редовно призован, не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от упълномощен юрисконсулт А. Ч., с което оспорва жалбата като неоснователна и моли да се остави без уважение. Поддържа доводите, изложени в решението и в разпореждането на органите по осигуряването. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна, ако е над минималния размер.

Смолянският административен съд, втори състав, като взе предвид оплакванията в жалбата и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност, прие следното:

Със заявление вх. № 202-02-33/15.01.2024 г. подадено в дирекция „Бюро по труда“ - Девин, Ф. К. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица. На 7.02.2024г. лицето е подало и две заявления за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) - Великобритания и Франция. Посочени са четири периода във Великобритания и придобит период във Франция - от 06.11.2023г. до 03.12.2023г., който е последната заетост на Ф. К..

С Разпореждане № 202-02-33-1 от 29.01.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 54г. ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на ПОБ, до получаване на доказателства от компетентната институция на съответните държави.

На 09.02.2024 г. е изготвено и изпратено искане до КИ на Франция, за издаване на СЕД U017 и СЕД U004.

На 30.12.2024 г. със справка вх. № 202-02-33-5 са приети постъпилите от КИ на Франция СЕД U017 и СЕД U004. Със СЕД U017 е удостоверен осигурителен период за времето от 06.11.2023 г. до 03.12.2023 г. включително и основание за прекратяване на последната заетост - „Дата на изтичане на договора“. Със СЕД U004 е удостоверен период на доход от заетост за времето от 06.11.2023 г. до 03.12.2023 г. включително, в размер на 2113.92 евро.

Също на 09.02.2024 г. чрез ЕЕSSI е изготвено и изпратено искане за осигурително досие до КИ на Великобритания за издаване на СЕД U002 за периодите от 09.05.2020 г. до 20.01.2021г., от 21.03.2021 г. до 17.12.2021 г. вкл., от 09.04.2022 г. до 20.01.2023 г. вкл. и от 08.04.2023 г. до 15.10.2023 г. вкл., декларирани от лицето.

В отговор на 04.04.2024 г. със справка вх. № 202-02-33-4 е приет постъпилия от КИ на Великобритания СЕД U002, с който са удостоверени осигурителни периоди за времето от 09.05.2020 г. до 20.01.2021 г. вкл., от 21.03.2021 г. до 17.12.2021 г. вкл., от 09.04.2022 г. до 20.01.2023 г. вкл. и от 08.04.2023 г. до 15.10.2023 г. включително.

С Разпореждане № 202-02-33-2 от 10.01.2025 г. е възобновено производството по заявление за отпускане на ПОБ. С Разпореждане № 202-02-33-3/24.01.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица с отказано отпускане на ПОБ.

Органите по осигуряването сочат, че за заявителя Ф. К. са потвърдени от КИ на Великобритания осигурителни периоди, както следва:

От 11.02.2012 г. до 16.08.2012 г. вкл.;

От 20.06.2013 г. до 08.10.2013 г. вкл.;

От 12.06.2014 г. до 06.11.2014 г. вкл.;

От 12.05.2015 г. до 19.10.2015 г. вкл.;

От 26.05.2016 г. до 26.10.2016 г. вкл.;

От 01.06.2017 г. до 20.12.2017 г. вкл.;

От 02.05.2018 г. до 21.11.2018 г. вкл.

 

Във връзка със заявлението на Ф. К. органите на НОИ разглеждат петгодишния период от 04.12.2018 г. до 03.12.2023 г., в който той е придобил във Великобритания осигурителни периоди, както следва:

- От 02.05.2018 г. до 21.11.2018 г. вкл.

- От 07.05.2019 г. до 20.11.2019 г. вкл.

- От 09.05.2020 г. до 20.01.2021 г. вкл.

- От 21.03.2021 г. до 17.12.2021 г. вкл.

- От 09.04.2022 г. до 20.01.2023 г. вкл.

- От 08.04.2023 г. до 15.10.2023 г. вкл.

В рамките на петгодишния период Ф. К. е придобил и осигурителен стаж във Франция, както следва :

- От 06.11.2023 г. до 03.12.2023 г. вкл.

Отчетено е,че в случая с Ф. К. в периода от 04.12.2018 г. до 03.12.2023 г. са налице няколко прекъсвания на трудовата дейност във Великобритания и Франция, както следва:

- От 22.11.2018 г. до 06.05.2019 г. вкл. - 5 месеца и 15 дни.

- От 21.11.2019 г. до 08.05.2020 г. вкл. - 5 месеца и 18 дни.

- От 21.01.2021 г. до 20.03.2021 г. вкл. - 2 месеца.

- От 18.12.2021 г. до 08.04.2022 г. вкл. - 3 месеца и 21 дни.

- От 21.01.2023 г. до 07.04.2023 г. вкл. - 3 месеца и 17 дни.

- От 16.10.2023 г. до 05.11.2023 г. вкл. - 20 дни.

 

Органите по осигуряването считат, че след като от КИ на Великобритания и КИ на Франция е потвърдено, че през периода от 04.12.2018 г. до 03.12.2023 г. включително от Ф. К. е осъществявана осигурена трудова дейност по тяхното законодателство, като са придобити няколко осигурителни периоди и тази трудова дейност е продължила общо над пет години, то може да се направи заключение, че пребиваването на Ф. К. не е на територията на България и НОИ не е компетентна институция по отношение на произнасянето по правото му на ПОБ.

Посочено е още, че съгласно данните от информационната система на НОИ, лицето не е осигурявано по българското законодателство след 30.04.2018 г. Предвид липсата на трудово правна връзка на Ф. К. с България, се обосновава извод, че центърът на жизнените му интереси не е в България, съответно пребиваването не е в България.

Посочва се,че съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004, НОИ не е компетентната институция по отпускането на обезщетение за безработица. Органите на НОИ считат, че на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

На 11.08.2023 г. в ТП на НОИ - Смолян е получено указание изх. № 1052-40-84/11.08.2023 г. на дирекция „Европейски регламенти и международни договори“ (ЕРМД) към ЦУ на НОИ, относно въвеждане на нов образец на декларация във връзка с прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 при преценка право на ПОБ. Съгласно съдържанието на точка 1 от указанието, в случай, че чуждата институция потвърди като осигурителен стаж непрекъснат период от пет и повече години, длъжностното лице постановява отказ, предвид обстоятелството, че България не е държава по пребиваване по време на последната заетост. Уточнено е в указанието, че непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от временни отсъствия, ненадвишаващи общо шест месеца на година. 

Поради гореизложеното българската осигурителна институция е отказала отпускане на ПОБ на лицето Ф. К..

 

Жалбоподателят е обжалвал Разпореждане № 202-02-33-3/24.01.2025 г. за отказ на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Смолян пред Директора на ТП на НОИ [населено място].

С Решение № 1040-20-37 от 10.04.2025 г., което е предмет на оспорване в настоящото производство, Директорът на ТП на НОИ [населено място] е оставил в сила Разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Смолян и е отхвърлил депозираната срещу него жалба от Ф. К..

За да остави в сила Разпореждане № 202-02-33-3/24.01.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Смолян и отхвърли жалбата, директорът на ТП на НОИ - Смолян е възприел изцяло доводите, изложени в оспореното разпореждане.

Решението на директора на ТП на НОИ - Смолян е получено от бащата на жалбоподателя с пощенска пратка, видно от известие за доставяне-обратна разписка, на 15.04.2025г.(л.21 от делото).

Жалбата срещу решението е подадена директно в Административен съд-Смолян на 23.04.2025 г., с вх. № 851/23.04.2025г.

 

При така установеното, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО от надлежна страна и следователно е процесуално допустима.

При разглеждането й по същество, съдът взе предвид следното:

Оспореното Решение № 1040-20-37 от 10.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ - Смолян и оставеното в сила Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Смолян, са издадени от оправомощени по закон органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Съгласно изискванията на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за форма на административния акт, той следва да съдържа фактически и правни основания за издаване.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане са мотивирани, тъй като в тях са изложени конкретни фактически и правни основания за издаването им.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане, обаче, са издадени при неправилно приложение на материалния закон, предвид следното:

Спорът по делото е правен и се свежда до въпроса, коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица на Ф. К. във връзка с периодите, в които е работил по трудови правоотношения на територията на Великобритания и Франция.

Република България е част от Европейския съюз - такава част е била през времето, през което жалбоподателят Ф. К. е работил във Великобритания и Франция. Всички държави-членки са длъжни да прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на Европейския съюз обаче, определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в това число и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. В случая, доколкото последната трудова заетост на жалбоподателя Ф. К. е била във Франция, то относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Франция и България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 15.01.2024 г., поради което при преценка основателността на претендираното от Ф. К. право, приложение намира посочения по-горе Регламент № 883/2004. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Република България е част от Европейския съюз и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно обезщетение за безработица, доколкото Ф. К. е посочил, че последната му заетост е във Франция и същата е прекратена, считано от 04.12.2023 година.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са формулирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

По смисъла на чл. 65, ал. 1 от Регламент (ЕО) 883/2004 г., както и на решение 3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за социална сигурност, лицата, които се третират като частично безработни, са онези, които не са загубили напълно връзката с държавата по последна заетост, като това се определя от обстоятелството, дали между страните съществува връзка, т.е. дали съществува договорна заетост и не зависи от продължителността на всяко временно спиране на работа. Съответно, ако дадено лице остане в трудово правни отношения с предприятие/работодател в държавата, която е различна от тази по пребиваването му, но трудовата дейност е спряна, това лице се счита за частично безработно и обезщетенията се предоставят от държавата по последна заетост, на основание чл. 65, ал. 1 от Регламент (ЕО) 883/2004 г.

В случая от значение е тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от посочения Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“, последният дефиниран като „временно пребиваване“.

Настоящият съдебен състав не споделя изложените мотиви от административния орган, че до 03.12.2023г. обичайното пребиваване на жалбоподателя Ф. К. не е в България.

В периодите на заетост във Великобритания и Франция жалбоподателят Ф. К. действително не е бил на територията на Република България, но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение в съответните държави, където е бил сезонен работник, респективно не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Към момента на подаване на заявлението на 15.01.2024 г. няма спор, че жалбоподателят Ф. К. се е регистрирал като безработен в Р България. Тук живеят родителите му, тук е семейната им къща, където е постоянния му адрес, съгласно Удостоверение № АПИО -03-04/047 от 16.04.2025г. – област ., община ., [населено място], [улица].

Според разпитания свидетел М. К. в А. Ф. К. е работил сезонната работа във ферми.Там работи лятото и есента се връща в България, в [населено място]. Тук има къща и кола, а в чужбина няма нищо. В чужбина живеят в каравани. Според него Ф. К. ходи да работи в Англия по финансови причини, защото в [населено място] няма никаква работа и всички трудоспособни хора от селото са в чужбина на работа.

Като съобрази посочените факти, съдът приема,че тук, в РБ е обичайното пребиваване на Ф. К.. Що се касае до пребиваването му във Великобритания и Франция, то има характер на временно (за периода на заетост), а не на обичайно такова, по смисъла на член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Затова приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е гражданин, а именно - законодателството на Република България, съответно Република България се явява компетентна държава.

Безспорно е установено за жалбоподателя Ф. К., че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор във Франция, за период от 28 дни и осъществено намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, така че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държави-членки на Европейския съюз.

Претендираното парично обезщетение за безработица от жалбоподателя Ф. К. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е практиката на Върховния административен съд, изразена в Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставил в сила Разпореждане № 202-02-33-3/24.01.2025 г. за отказ на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Смолян, е основателна и следва да бъде уважена.

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по същество от съда, на основание чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на директора на ТП на НОИ - Смолян, за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

При този изход на делото основателно е искането на пълномощника на жалбоподателя за разноските по делото. Такива са направени в размер на платена държавна такса 10лв. и 500 лв. за адвокатски хонорар, или общо 510 лв.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, Смолянският административен съд, втори състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 1040-20-37/10.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Смолян, с което е оставено в сила Разпореждане № 202-02-33-3/24.01.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Смолян, по оспорването на Ф. Р. К..

ИЗПРАЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление вх. № 202-02-33/15.01.2024г. от Ф. Р. К., при което следва да се имат предвид съдържащите се в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ-Смолян да заплати на Ф. Р. К. сумата 510 лв. разноски по делото.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.