Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 26.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - въззивни
състави, IV-Г състав, в публично заседание на деветнадесети
февруари през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ГАБРИЕЛА
ЛАЗАРОВА
при
секретаря А. Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 231 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 07.11.2018 г. на ищците
Н.М.К. и А.Р.К. срещу решението от 17.10.2018 г. по гр. д. № 25400/2018 г. на Софийския
районен съд, 167 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу
„Б.П.Б.“ АД евентуално съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1955,83 лв., представляваща платена на 02.06.2016
г. без основание сума и с правно основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД за
заплащане на сумата от 1955,83 лв., представляваща платена на 02.06.2016 г. на
неосъществено правно основание сума.
В жалбата се твърди, че неправилно СРС е приел, че преведената
от ищците сума в размер на 1000 евро, представляваща част от продажната цена на
имота, се явява задатък по смисъла на чл.93 ЗЗД. По делото няма спор, че
страните не са сключили предварителен договор за продажба на имота в
предвидената от закона форма – писмена, а задатък се дава при сключване на
договор с оглед разпоредбата на чл.93 ЗЗД, според която задатъкът служи за
доказателство, че е сключен договор и обезпечава неговото изпълнение. По тези
съображения не може да се приеме, че внесената от ищците сума представлява
задатък, поради което последната подлежи на връщане , тъй като е платена без
основание, евентуално на неосъществено основание, доколкото не се е стигнало до
подписване на предварителен договор за покупко-продажба на имота. Въззивниците
поддържат, че СРС неправилно е приел, че превеждането на сумата от страна на
ищците с посочване на основанието за плащане / чрез изписан идентификационен
номер на имота/, сочело именно за потвърждение, че между страните е сключен предварителен
договор. Този му извод противоречи на разпоредбата на чл.19 ЗЗД, според която
предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който
се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в
писмена форма. Такъв предварителен договор за покупко - продажба на имот,
страните не са сключвали, а разменената между тях писмена кореспонденция не
може да се приравни на валидно сключен предварителен договор. На следващо място
се поддържа, че СРС не е следвало да кредитира показанията на свидетелката
Катерина Илиева-служител на банката в частта, в която заявява, че банката е
спряла да рекламира процесния апартамент, тъй като тя е заинтересовано от
изхода на делото лице и това й изявление на се подкрепа от други доказателства
по делото досежно този факт. На последно място се поддържа и неправилност на
извода на СРС, че ищцата А.К. не активно легитимирана да предявява искове за
връщане на процесната сума. Претендират разноски за въззивната инстанция.
Предвид изложеното жалбоподателите
молят въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо тях да постанови друго, с което да уважи главния иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД,
а в случай, че той е неоснователен, да разгледа и да уважи евентуалния иск по
чл.55, ал.1 предл.2 ЗЗД.
Въззиваемата страна „Б.П.Б.“ АД – ответник по исковете
– чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и
моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част.
Същото обаче е частично неправилно, а именно
в частта, с която е отхвърлен предявения от Н.М.К. евентуален иск с правно
основание чл.55, а.1 предл.2 ЗЗД, като съображенията за това са следните:
Правилно СРС е приел за установено от
фактическа страна, че със заявление от 16.05.2016 г. ищецът Н.К. е изразил
желание да участва в закупуване на конкретен имот, собственост на банката, като
е предложил цена от 27 600 лв., която е готов да заплати по следния начин:
10 % при подписване на предварителния договор и остатъка, при финализиране на
сделката.Заявил е също така и условие, при подписване на предварителния договор
и нотариалния акт, бенката да представи удостоверение за тежести върху имота
към датата на подписване на договорите. В отговор на заявлението и след
неговото разглеждане, на 31.05.2016 г. банката е отправила оферта до ищеца,
имотът да бъде закупен от него на цена от 14 111,66 лв. без ДДС / тъй като
такъв не се дължи/, т.е. на по-висока от предложената от ищеца цена, като в
срок от три работни дни от получаване на предложението, ищецът следва да
заплати част от продажната цена в размер на 1 000 евро, която ще бъде
приспадната при окончателното плащане на продажната цена, по конкретно посочена
банкова сметка. ***, че ако по причина, за която банката отговаря, не му бъде
изпратен предварителен договор в срок от две седмици от заплащане на сумата от
1 000 евро, последната ще му бъде възстановена. Предоставена е възможност
на ищеца да се свърже с банката за да уточни начина на плащане на продажната
цена, след което ще бъде задвижена процедурата по издаване на необходимите
документи за сключване на договор за покупко-продажба. Няма спор между
страните, че на 02.06.2016 г. ищецът е превел на банката сумата от
1 955,83 лв. /левовата равностойност на 1000 евро/. При тези данни
правилно СРС е приел от правна страна, че заплащайки тази сума, ищецът е
манифестирал приемане на отправеното от банката предложение за закупуване на
имота на посочената в офертата цена и за сключване на писмен предварителен
договор в определен срок.
Неправилен обаче е изводът на
първоинстанционния съд, че разменената между страните писмена кореспонденция и факта
на извършено плащане на част от продажната цена, доколкото не отговарят на
изискуемата от чл.18 ЗЗД форма за прехвърляне на правото на собственост върху
недвижим имот, имат характеристиките на предварителен договор за прехвърляне на
правото на собственост върху недвижимия имот. Съображенията за това са
следните: Предварителният договор безспорно е част от преддоговорните отношения
между страните, доколкото има подготвителен характер спрямо обещания с него
окончателен договор между тях и основните насрещни задължения на страните по него
са именно тези за сключването на окончателен договор, като съгласно чл.19, ал.2 ЗЗД предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените
условия на окончателния. В предварителния договор страните могат да включат и
други уговорки, респ. да поемат и други насрещни задължения по него,
включително акцесорни – за неустойка, задатък, отметнина. Преддоговорните
отношения между страните могат да преминат през различни етапи, предхождащи
сключването на предварителен договор, като няма пречка в рамките на тези
преддоговорни отношения страните да сключат и други съглашения – също с организационен
характер, но не пряко спрямо окончателния договор, а спрямо следващ етап от
преговорите или спрямо сключването на предварителен договор - да си обещаят, че
преговорите ще продължат или че ще сключат помежду си предварителен договор
след определен срок от време и/или при определени условия, т.е. да поемат
насрещни задължения за това. Съглашенията между страните в процесния случай са
именно такива, които са насочени към сключването на предварителен договор, т.е.
същите имат договорен характер, но нямат характера на предварителен договор. С
приемането на офретата на банката от ищеца, чрез плащане на част от
предложената продажна цена и поетото от страна на банката задължение в
двуседмичен срок от плащането да изпрати предварителен договор, страните са
поели насрещни задължения да продължат преговорите относно начина на плащане на
остатъка от цената и да сключат предварителен договор в писмена форма в определен
срок и при определени условия. По принцип няма законова пречка изпълнението на
такива договорни задължения, произтичащи от такива споразумения с подготвителен
характер, включително с оглед сключването на предварителен договор, да бъдат
обезпечени с уговорена от страните неустойка, задатък или отметнина / която е
приложима и в отношенията между нетърговци съгласно практиката на ВКС,
постановено по реда на чл.290 ГПК/. Когато страните по едно такова съглашение
си обещаят с него, че се задължават да сключат предварителен договор и
уговарят, че едната страна предава на другата определена парична сума /
включително и нерядко – и като авансово плащане на част от цената от страна на
купувача/, която да служи и като обезпечение за изпълнението на поетото
задължение за сключване на предварителен договор, респ. да служи като
обезщетение при неизпълнение на това задължение и/или при отмятане от него – в
зависимост от конкретната уговорка, която както и цялото съглашение подлежи на
тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД, тя може да има функциите както на задатък, така и
на отметнина, които са уредени с диспозитивните правни норми, съответно на
чл.93 ЗЗД и чл.308 ТЗ. В конкретния случай, при тълкуване на цялото съглашение
между страните, обективирано в разменената между тях кореспонденция и конкретно
на уговорката, че банката поема задължение в двуседмичен срок от плащането на
част от продажната цена в размер на 1 000 евро, да изпрати предварителен
договор, а ако не изпълни същото, сумата ще бъде възстановена на ищеца, не може
да се направи извод, че авансово платената цена в размер на 1 000 евро има
характеристиката на задатък, каквито са възраженията на ответника, изложени в
писмения отговор на исковата молба. Задатък или капаро е тази парична сума или
друга имуществена ценност, която едната страна дава на другата при сключване на
договора като доказателство, че той е сключен, и за обезпечаване на неговото
изпълнение. Законът придава на задатъка няколко функции: потвърдителна, т.е.
той представлява доказателства, че договорът е сключен; гаранционна - на
изправната страна се признава правото да се откаже от договора и да задържи
задатъка, който е получила, или да иска обратно в двоен размер задатъка, който
тя самата е дала, ако другата страна не изпълни задължението си и обзщетително
– наказателна функция, т.е. задатъкът представлява и средство за обезщетяване
на изправната страна за вредите, които неизпълнението й причинява. В конкретния
случай страните не са придали на авансово платената част от цената на имота
характеристиката на задатък, тъй като в съглашението между тях, с което поемат
насрещни задължения да сключат предварителен договор, липсва уговорка, че при
неизпълнение на това задължение, изправната страна може да се откаже от
договора и да задържи сумата, която е получила, или да иска обратно в двоен
размер сумата, която тя сама е дала, ако другата страна- в случая банката, не
изпълни задължението си. Единствената уговорка между страните е, че ако не се стигне
до подписване на договора по причина, за която банката отговаря, авансово
платената част от цената на имота, ще бъде възстановена на ищеца, т.е. на
процесната парична сума, платена от ищеца не е придадена нито обезпечителна
функция – за изпълнение на поетото задължение за сключване на предварителен
договор, нито обезщетителна такава - при неизпълнение на това задължение.
При дадения
от въззивния съд отрицателен отговор на спорния между страните въпрос дали
процесната сума от 1 000 евро има характер на задатък, следва извода, че
сумата е платена от ищеца на неосъществено основание, доколкото страните не са
подписали предварителен договор за покупко-продажба на имота, а не е платена без основание. Ето защо предявения от ищците главен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява неоснователен, а евентуалния такъв по чл.55,
ал.1, предл.2 ЗЗД, предявен от ищеца Н.М.К. – основателен.Съображенията за това
са следните:
Според чл. 55, ал. 1 ЗЗД който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Видно от законовия
текст в него са уредени три различни специални фактически състава на
неоснователно обогатяване, което е един от източниците на облигационни
отношения по българската гражданскоправна система. Характерно за първата
кондикция, уредена в разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД, е че основанието, което е
в състояние да оправдае имущественото разместване между даващия и получаващия,
липсва изначално. Релевантен е моментът на получаването-към този момент между
даващия и получаващия не е налице валидно задължение, част от съдържанието на
валидно правоотношение, което да бъде погасено чрез даването, или както е
определено в ППВС № 1/1979 г. : „ при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.” Тук
намират място широк кръг от случаи, при които едно лице получава нещо, без да
има основание за това, като не се очаква то да възникне впоследствие, поради
което липсва и основание за задържане на полученото / напр. получаването е въз
основа на нищожен акт; при незавършен фактически състав; когато е съществувало
основание, но към момента на даването то е вече отпаднало; когато плащането е
извършено поради грешка и т.н./
Вторият фактически състав визира получаване на престация с оглед на
очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено, т.е.
когато е била извършена престация с оглед на една позволена бъдеща цел, която
не се е осъществила.Тази хипотеза ще е налице, когато в момента на получаването
не съществува валидно правно отношение, което да оправдае даването и
получаването, но страните разумно очакват такова да възникне и именно с оглед
на това очакване предприемат съответните действия, водещи до имуществено
разместване. Тук се обхващат случаите когато: се дава нещо в периода на
преговорите за сключването на договор, а впоследствие договор не се сключва; се
дава нещо по сключен договор под отлагателно условие, което не се сбъдва ; при
плащане на бъдещо задължение, което впоследствие не възниква; при авансово
плащане по срочен договор, който бива прекратен преди авансираните вноски да
станат изискуеми.
С оглед изложеното по-горе относно различните хипотези, уредени в чл. 55,
ал.1, предл.1 и предл.2 ЗЗД, и доколкото по делото безспорно е установено, че
страните са били в преддоговорни отношения с цел сключване на предварителен
договор за покупко-продажба на имота, в резултат на които обаче не се е
стигнало до за сключване на писмен такъв, но плащане на част от цената на имота
е извършено в хода на преговорите, въззивният съд приема, че евентуалният иск с
правно основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД, предявен от ищеца Н.М.К. е
основателен, доколкото очакваното правно основание – сключване на предварителен
договор, не се е осъществило.
Правилни са изводите на СРС, че искът
по чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД, предявен от съпругата на ищеца, е неоснователен,
доколкото по делото липсват данни последната да е участвала в преддоговорните
съглашения между страните и респ. да е превела сумата от 1 000 евро.
С оглед изложеното, обжалваното
решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен предявения от Н.М.К.,
при условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и вместо него да
бъде постановено друго, с което иска да се уважи до пълния предявен размер. В
останалата обжалвана част, решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора – частична
основателност на въззивната жалба – на въззивника К. следва да се присъдят сторените
разноски за държавна такса по исковата молба и за адвокатско възнаграждение
пред СРС, съобразно уважената част на исковете, които са в размер на 839,12 лв.
за производството пред СРС. Въззивникът има право на разноски и за
производството пред СГС – за държавна такса по жалбата и за адвокатско
възнаграждение. Насрещната страна е направила възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, което е в размер на 1600 лв., като въззивният съд
намира, че същото е основателно. С оглед действителната правна и фактическа
сложност на делото и извършените процесуални действия от процесуалния
представител на въззивниците, въззивният съд приема, че уговореното адвокатско
възнаграждение следва да бъде редуцирано до размер от 735,00 лв. При това положение,
на въззивника следва да се присъдят разноски съразмерно на уважената част на
жалбата, които са в размер на 367,50 лв. – за адвокатско възнаграждение и 19,55
лв. – за държавна такса по жалбата или в общ размер на 387,05 лв. за въззивната
инстанция.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 17.10.2018 г. по гр. д. № 25400/2018 г. на
Софийския районен съд, 167 състав в
частта, с която е отхвърлен предявения от Н.М.К. срещу „Б.П.Б.“ АД, евентуален
иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД за заплащане на сумата от
1955,83 лв., представляваща платена на 02.06.2016 г. на неосъществено правно
основание сума, като вместо него
постановява:
ОСЪЖДА „Б.П.Б.“ АД, ЕИК ********да заплати на Н.М.К., ЕГН ********** ***-адв. В.,
на основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД сумата от 1955,83 лв., представляваща
платена на 02.06.2016 г. на неосъществено правно основание сума, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба – 19.04.2018 г. до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.10.2018 г. по гр. д. № 25400/2018 г. на Софийския районен
съд, 167 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Б.П.Б.“ АД, ЕИК ********да заплати на Н.М.К., ЕГН ********** ***-адв. В.,
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1226,18 лв. - разноски за първата и за въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.