РЕШЕНИЕ
№ 1085
гр. Пловдив, 21.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20225300501114 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Ибор-09“ ЕООД, със
седалище и адрес на управление гр. ***, ул. „***“ №***, ЕИК ***,
представлявано от *** Б.Р.Р., чрез пълномощника му по делото адв. М.
П., против Решение №28 от 01.02.2022г., постановено по гр.д.
№1651/2021г. по описа на Районен съд- Асеновград, в частта му, с която е
признато за установено, че дружеството дължи на П.А. З. от гр. ***, ул.
„***” №***,, ЕГН **********, следните суми: сумата от 1688,65 лв.-
неизплатено трудово възнаграждение за периода ***г.-***г. и сумата от
203,25 лв.- обезщетение за 7 дни неползван платен годишен отпуск,
ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 20.04.2021г., до
окончателното им заплащане, за които суми по ч.гр.д.№834/2021г. по
описа на Районен съд- Асеновград е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. В жалбата се
излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната му част,
като се иска отмяната му и постановяване на ново решение за
1
отхвърляне на предявените искове.
Ответната страна по жалбата- П.А. З. от гр. ***, ул. „***” №***,,
ЕГН **********, чрез пълномощника си по делото адв. И. Д., иска
обжалваното решение да бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и на основание чл.269,
изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението
съобразно посоченото в жалбата, като въззивният съд като инстанция по
същество се произнесе по съществуващия между страните
материалноправен спор.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове на Л.С.С.
против „Екобул метал“ ЕООД с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.128, т.2 и чл.224, ал.1 от КТ за установяване дължимостта на
вземания за незаплатено трудово възнаграждение и обезщетение за
неползван платен годишен отпуск, за които е била издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПС. От фактическа страна по делото не се
спори между страните, а и се установява от приетите писмени
доказателства, че в периода ***г.-***г. между страните е съществувало
трудово правоотношение, като ищецът е работил на длъжност „***“ в
ответното дружество с основно месечно възнаграждение в размер на 610
лв. От заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна
експертиза се установява, че за процесния период ***г.-***г. по ведомост
за работни заплати на ответното дружество на ищеца е била начислено
брутно трудово възнаграждение- 2502,14 лв., удръжки- 554,80 лв., нетно
трудово възнаграждение- 1947,34 лв., като липсва подпис на ищеца за
2
получаване на нетната сума, нито на вещото лице са били представени
други платежни документи за заплащане на трудовото възнаграждение.
От страна на ответното дружество са изложени твърдения, че трудовото
възнаграждение на ищеца за процесния период му е било заплащано по
негово искане чрез негов колега. В тази връзка по делото е бил разпитан
св. И. П.- *** в ответното дружество, който твърди в показанията си, че
на два пъти през м. септември и октомври, докато П. З. е работел във
фирмата, му е предавал получени от счетоводството за него парични
суми в размер съответно на 350-400 лв.- първия път и 300 лв.- втория път.
Според настоящия състав на съда въз основа на така събраните
доказателства не може да се приеме, че ответното дружество е
заплащало дължимото на ищеца трудово възнаграждение за процесния
период. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3 от КТ трудовото
възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост
или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя- на
негови близки или се превежда на влог в посочената от него банка. В случая
по делото липсват посочените в разпоредбата писмени доказателства
/ведомост или разписка/ за изплащане на трудово възнаграждение на
ищеца, нито писмено искане от него за друг начин на плащане- чрез
негови близки или по банкова сметка. Съгласно чл.164, ал.1, т.3 от ГПК
показанията на св. И. П. не са годно доказателствено средство за
установяване на факта на заплащане на трудово възнаграждение, тъй като
за доказване на този факт се изискват писмени доказателства. Отделно
от това, даже и тези свидетелски показания да бяха допустими, то от
същите не се установява на какво основание са били предадени на ищеца
посочените суми и какво представляват те. Предвид горното следва да се
приеме, че за процесния период ответното дружество не е заплатило
дължимото и начислено на ищеца трудово възнаграждение, поради което
предявеният иск за установяване дължимостта на сумата от 1688,65 лв.-
неизплатено трудово възнаграждение за периода ***г.-***г. е
основателен и следва да се уважи. Основателна е и претенцията за
сумата от 203,25 лв.- обезщетение за 7 дни неползван платен годишен
отпуск. От заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза се
установява, че за процесния период, през който между страните е
съществувало трудово правоотношение, ищецът има право на 7 дни
3
платен годишен отпуск, за неползването на който при прекратяването на
трудовото му правоотношение му се дължи обезщетение по чл.224, ал.1
от КТ в размер на 203,33 лв. Предвид горното обжалваното решение
следва да бъде потвърдено, като на основание чл.272 от ГПК се
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.
С оглед неоснователността на въззивната жалба дружеството-
жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемата страна
направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция в размер на 300 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №28 от 01.02.2022г., постановено по гр.д.
№1651/2021г. по описа на Районен съд- Асеновград, в частта му, с която е
признато за установено, че „Ибор-09“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление гр. ***, ул. „***“ №***, ЕИК ***, представлявано от ***
Б.Р.Р., дължи на П.А. З. от гр. ***, ул. „***” №***,, ЕГН **********,
следните суми: сумата от 1688,65 лв.- неизплатено трудово
възнаграждение за периода ***г.-***г. и сумата от 203,25 лв.-
обезщетение за 7 дни неползван платен годишен отпуск, ведно със
законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение- 20.04.2021г., до окончателното им
заплащане, за които суми по ч.гр.д.№834/2021г. по описа на Районен съд-
Асеновград е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК.
В необжалваната му част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Ибор-09“ ЕООД, със седалище и адрес на управление
гр. ***, ул. „***“ №***, ЕИК ***, представлявано от *** Б.Р.Р., да
заплати на П.А. З. от гр. ***, ул. „***” №***,, ЕГН **********, сумата от
300 лв.- разноски по делото.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5