№ 2905
гр. София, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско
дело № 20221100504688 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №2000581/05.01.2022г. по гр. д. № 38950/2020г. по описа на
Софийски районен съд 63 състав е признато за незаконно уволнението на З.
С. В., ЕГН **********, с адрес гр. София ул. „**** извършено със заповед №
151/03.07.2020г. на работодателя „Е.“ ЕООД като на основание чл. 344, ал.1,
т.1 от КТ същото е отменено и на основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ, ищцата е
възстановена на длъжността „технически изпълнител“, която е заемала преди
уволнението. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищцата
сумата от 10091,40 лв. на основание чл. 344, ал.1, т.3 вр. с чл. 225, ал.1 от КТ.
С решението е отхвърлен искът чл. 344, ал.1, т.3 вр. с чл. 225, ал.1 от КТ за
разликата над 10091,40 лв. до предявения размер от 20700,90 лв. и по чл.
1568,25 лв., представляващ обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 2020г.
Срещу постановеното решение в частта в която са уважени предявените
искове е постъпила въззивна жалба от ответника, с която се твърди,че
решението е неправилно, в нарушение на материалния закон.
Жалбоподателят поддържа, че ищцата е навела единствено аргумента за
липса на изложени мотиви в предизвестието. Сочи че няма пречка мотивите
да са изложени в друг документ с който работникът или служителят да е
запознат. Сочи че ищцата не е навела никакви аргументи че не е била наясно
с фактическите причини на уволнението и не е оспорвала фактическата
1
обстановка. Излага че за работодателят съществува задължение да осигури
здравословни и безопасни условия на труд като е недопустимо работодателят
да допусне излагането на повишен риск от инфекция с COVID-19 на
работника или служителя при изпълнение на служебните му задължения.
Сочи че от доказателствата по делото се установило че основанието за
прекратяване на договора фактически е предложено от служителката. Ето
защо моли за отмяна на постановеното решение в обжалваните му части.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от З.
С. В., с който взема становище за нейната неоснователност. Сочи че
практиката приема че невъзможността за изпълнението на трудовите
задължения визирана в чл. 328, т.12 от КТ следва да е обективна и да няма
връзка със здравословното състояние на работника/служителя. Оспорва
свидетелските показания, че ищцата сама предложила основанието за
уволнение.
Постъпила е и насрещна въззивна жалба от З. С. В. срещу решението в
частта в която са отхвърлени исковете и по чл. 344, ал.1, т.3 и чл. 225 от КТ.
Сочи че обезщетението следва да се определи на база трудовото и
възнаграждение с размер 3485 лв. Тъй като допълнителното споразумение от
01.06.2020г., тъй като в съдебно заседание била оспорена датата на
подписване на допълнителното споразумение. Още повече че към тази дата
ищцата била в отпуск поради временна неработоспособност. Ето защо моли
за отмяна на решението в тази му част.
В законосустановения срок е постъпил отговор на насрещната въззивна
жалба с който се взема становище за нейната неоснователност.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във
връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 344, ал.1,
т.1, т.2, т.3 от КТ вр. с чл. 225, ал.1 от КТ.
Първоинстанционният съд е бил сезиран от З. С. В. с искова молба, с
която срещу „Е.“ ЕООД са били предявени обективно съединени искове с
2
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2
КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 и, ал. 2 КТ за
отмяна на дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със Заповед №
151 от 03.07.2020 г. на законния представител на ответното дружество, за
възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност
"технически изпълнител" и за заплащане на сумата от 20 700,90 лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на
незаконното уволнение за периода от 09.07.2020 г. до 09.01.2021 г., ведно със
законната лихва върху тази сума считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане и сумата от 1568,25 лв. представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Не се спори между страните, а това е видно и от представените по
делото трудов договор и допълнителни споразумения и копие на трудова
книжка, че между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по
силата на което ищцата е изпълнявала длъжността "технически изпълнител",
при пълно работно време и основно трудово възнаграждение от 1390 лв.,
съгласно допълнително споразумение от 01.06.2020г.
Не е спорно че на 08.06.2020г. на ищцата било връчено предизвестие за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12
КТ поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор.
Не е спорно че на дата 03.07.2020г. на ищцата и връчена Заповед
заповед № 151 от 03.07.2020 на управителя на ответното дружество, с която
на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 трудовото и правоотоношение било
прекратено поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия
договор.
Първият спорен по делото въпрос е свързан с това дали заповедта
следва да бъде мотивирана и дали ищцата е била наясно с фактическите
причини за уволнението.
По отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ:
В случая трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 328,
ал.1, т.12 от КТ поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия
договор.
Принципно основанието по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ обуславя безвиновна
фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между
страните. Субективното право на уволнение е упражнено от работодателя
законосъобразно, когато е възникнала нова обстановка, при която реалното
изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини, извън
волята на страните по договора. Обективната невъзможност може да се дължи
на различни причини, обикновено външни за страните по трудовия договор,
поради което основанието по т. 12 е формулирано общо.
Съгласно практиката на ВКС /виж РЕШЕНИЕ № 2301 ОТ 24.01.2007 Г.
ПО ГР. Д. № 947/2004 Г., III Г. О. НА ВКС/ основанието за уволнение по чл.
328, ал. 1, т. 12 КТ е самостоятелно и не се припокрива с никое друго
3
основание за прекратяване на трудовия договор по инициатива на
работодателя. То може да се използва тогава, когато е настъпила обективна
невъзможност за изпълнение на трудовия договор от страните, по причина,
която е извън специално уредените - напр. когато работникът или служителят
не получи лицензи или разрешения, от които се нуждае за да изпълнява
работата си, когато бъде отстранен от работа по силата на наложена
процесуална мярка от прокурора или съда, когато му бъде отнето
свидетелството за провоуправление на МПС, а то е необходимо за
длъжността "шофьор", когато трябва да му се направят имунизации,
несъвместими със здравето му и т.н.
В случая за да е законосъобразна заповедта за уволнение в нея следва да
е посочено каква е обективната пречка за изпълнение на трудовия договор
отстрана на работника или служителя.
Съгласно установената практика на ВКС /виж ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 433
ОТ 05.06.2018 Г. ПО ГР. Д. № 564/2018 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС/, основание
за прекратяване на трудовото правоотношение са фактите и обстоятелствата,
които пораждат съответното право за работодателя или за работника. Когато
работодателят издава заповедта за уволнение той посочва в нея фактите и
обстоятелствата, от които произтича правото му и съответния текст на закона,
който го урежда. Не е изключено работодателят да направи грешка при
правната квалификация и посочи погрешен или дори несъществуващ текст на
закона. Това не опорочава заповедта за уволнение, тъй като съдът не е
обвързан от сочената от страните правна квалификация, а е длъжен сам
служебно да определи вярната правна квалификация на спорното материално
право, предмет на делото. Съдът не може да прекрати трудовото
правоотношение на основание факти и обстоятелства, които не са посочени в
заповедта за уволнение или друг документ, известен на работника, към който
тя препраща, но може да признае уволнението за законно, ако твърдените
факти пораждат право на работодателя да прекрати трудовото
правоотношение и правото е упражнено надлежно /в този смисъл е
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 99 от 5.04.2011 г. на ВКС,
ГК по гр. д. № 380/2009 г./. Работодателят е този, който трябва да установи
законността на заповедта за уволнение, което включва и наличие на
основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение. От значение е
именно основанието, посочено в заповедта за уволнение, а не друго, макар и
обективно да е съществувало към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение. Следователно, от значение е заповедта да е мотивирана,
като е възможно посочване на повече от едно основание за уволнение.
Работодателят трябва да докаже съществуването им, съответно спазването на
допълнителните условия за прекратяване на трудовото правоотношение, ако
има такива и уволнението ще е законно, ако е осъществено поне едно от
основанията, поради които е извършено. Работодателят не би могъл да
променя позицията си в хода на съдебния процес, като въвежда
правнорелевантни факти за уволнение, извън тези по заповедта /в този смисъл
4
е дадено разрешение с постановеното по реда на чл. 290 ГПКрешение № 507
от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 978/2009 г., IV г. о./.
Настоящият случай е аналогичен като в заповедта следва да е посочено
на какво се дължи обективната невъзможност.
В случая от няма данни мотивите на заповедта да са изготвени в друг
документ, към който заповедта препраща и с който ищцата да е запозната. В
тежест на работодателят е било да установи че ищцата е била наясно с
фактическото основание за прекратяване на трудовото правоотношение.
Доказателства в тази насока не са представени.
При това положение недоказано се явява възражението на въззивника,
че ищцата е била запозната с мотивите в други документи.
На следващо място дали ищцата е била запозната устно от свидетлката
Людмила Павловска с невъзможността да се изпълнява трудовоправните си
ангажименти е ирелевантно за настоящия казус доколкото мотивировката
следва да е обективирана в писмен документ.
Също така следва да се държи сметка, че показанията на свидетелката
Павловска следва да се ценят по реда на чл. 172 от ГПК, тъй като тя е
пълномощник на отвеника и следва да се отчита вероятността да е
заинтересована от изхода на производството, а и достоверността на
показанията и не може да бъде проверена тъй като не се подкрепят от други
доказателства.
Ето защо настоящият състав намира въззивната жалба на въззивника за
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение а
първоинстанционното решение потвърдено.
Релевираната претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ подлежи на уважаване,
което съответно обуславя и основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ
за възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност
„„технически изпълнител“, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ;
Вторият спорен въпрос е повдигнат с насрещната въззивна жалба и
касае размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ.
Отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 КТ е договорна и е
за имуществени вреди /пропуснати ползи/, като обезщетението се съизмерва с
пропуснатото брутното трудово възнаграждение за времето, през което
работникът или служителят е останал без работа поради незаконното
уволнение, но за не повече от 6 месеца.
Доказването на вредата – оставането без работа по трудово
правоотношение, е в тежест на ищеца – виж задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС по тълк. дело
№ 6/2013 г., ОСГК. Фактът на безработица може да бъде доказан, като се
установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в
5
трудовата книжка на ищеца, липсата на регистрирано трудово
правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в
бюрото по труда като безработен или чрез установяването на други
обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа.
Предвид задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 КТ за регистриране в
тридневен срок на трудовите договори, удостоверението от НАП също е
годно доказателство за установяване състоянието на безработица по трудово
правоотношение.
В разглеждания случай оставането без работа на ищцата през процесния
период е доказано по несъмнен начин въз основа на представената от нея
трудова книжка, като отразените данни в нея дават достатъчно основание
този факт да се счете за установен.
Досежно размера на дължимото обезщетение настоящият състав намира,
че съгласно чл. 228., ал.1 от КТ Брутното трудово възнаграждение за
определяне на обезщетенията по този раздел е полученото от работника или
служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в
който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното
получено от работника или служителя месечно брутно трудово
възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
В случая от заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза,
която настоящият състав кредитира като пълна, обоснована,
безпротиворечива се установява, че размерът на обезщетението за
процесният период възлиза на 10 091,40 лв. или като за последният отработен
месец е възлизало на 1681,90 лв.
В случая неоснователно се явява възражението че последното
допълнително споразумение се явява антидатирано, тъй като за определяне на
размера на обезщетението е от значение размера на последното получено от
работника или служителя трудово възнаграждение съгласно хипотезата на чл.
228, ал.1 от КТ.
Ето защо и въззивната жалба на ищцата следва да се остави без
уважение.
По отношение на разноските:
При този изход на производството и при оставяне без уважение и двете
въззивни жалби страните нямат право на разноски за въззивното
произовдство.
Мотивиран от гореизложеното:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2000581/05.01.2022г. по гр. д. № 38950/2020г.
по описа на Софийски районен съд 63 състав.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на
страните пред Върховния касационен съд.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7