№ 162305
гр. София, 24.12.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Частно
гражданско дело № 20231110166832 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 411 ГПК.
Образувано е по заявление на [******] за издаване на заповед за изпълнение срещу
П. Н. Т., с което заявителят иска да бъде издадена заповед за следните суми: главница в
размер на 900 лева, възнаградителна лихва в размер на 216,86 лева; неустойка в размер на
607,50 лева; лихва за забава в размер на 249,98 лева или общо сума в размер на 1974,34 лева
.
В обстоятелствената част на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК заявителят е изложил фактически твърдения, че с длъжника са обвързани от
Договор за паричен заем [******], по силата на който на длъжника, който има качеството на
потребител, е предоставен паричен заем в размер на сумата 900 лева. Страните се съгласили,
че заемателят ще предостави в срок до три дни от отпускане на заема обезпечение по начина
и реда, както и отговарящо на условията в чл. 6 от Договора, вр, чл. 33 от общите условия
към същия, като при неизпълнение на това неговото задължение, на основание чл. 6.2 от
Договора дължи неустойка в размер на 1205,10 лева, която следва да заплати разсрочено
съгласно погасителния план, инкорпорина в самия договор.
От погасителния план се установява, че първите три вноски по договора за кредит с
падежи 22.07.2021 г., 23.08.2021 г. и 22.09.2021 г. предвиждат погасяване на лихви и
неустойката и никаква част от главницата. С плащанията по останалите вноски по
огасителния план се погасяват част от главницата, лихвата и по 117,42 лева от неустойката
при размер на вноската 196 лева месечно.
Същевременно в заявлението е посочено, че заемателят е направил плащания по
кредита в общ размер на 961 лева, като след тяхното приспадане дължи главница, договорна
лихва, законна лихва за забава и неустойка за непредставяне на обезпечение, като се
претендира общата сума от 1974,34 лева или с други думи претенцията на кредитора по
1
процесния договор възлиза на сумата от общо 2935,34 лева при главница в размер на 900
лева и посочени в договора ГЛП 40,05 %, ГПР 48,11 % и срок на издължаване на кредита 12
месеца. С оглед така уговорените параметри съдът приема, че дължимата възнаградителна
лихва следва да е в размер на 360,45 лева, а предвид размера на ГПР, посочен в договора, в
края на срока потребителят би следвало да дължи на кредитора сумата 1332,99 лева, а при
включване и на неустойката за неосигурено обезпечение по кредита (1205,10 лева) сума в
размер на 2538,09 лева.
С оглед изложената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, а съгласно чл. 411, ал. 2 от ГПК заповедния съд
извършва проверка налице ли са основанията за отказ за издаване на заповед за изпълнение,
а именно: 1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани
допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие
със закона или с добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това; 4. длъжникът няма
постоянен адрес или седалище на територията на Република България; 5. длъжникът няма
обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.
В случая длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1, вр. т. 12
от ДР на Закона за защита на потребителите, поради което по отношение на представения
договор за кредит са приложими правилата на Закон за потребителския кредит и
разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП.
Прочитът на съдържанието на клаузата, по силата на която се предвижда
дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето с естеството на
сключения договор за кредит, налага извод, че със същата се уговаря скрито възнаграждение
за кредитора. Така въведените изисквания в цитираните по-горе клаузи от договора за вида
обезпечение по избор на заемателя (чл. 6 от договора, вр. чл. 33 от ОУ) физическо лице -
поръчител, отговарящо на определени изисквания за доходност (7-кратен размер на
минималната работна заплата за страната или двама поръчители с 4-кратен размер на
минималната работна заплата за страната, които не са поръчители, не са кредитополучатели
и т.н.)или банкова гаранция в двоен размер на цялото задължение на заемателя по
договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни затруднения на
длъжника за изпълнението му до степен, че съдът да приеме, че изначално потребителят се
явява затруднен и възпрепятстван да удовлетвори същото. Изискванията, които посочената
клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с
възможност да осигури банкова гаранция в двоен размер на цялото задължение на заемателя
по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора или физическо лице –
поръчител/и, отговарящ/и на всички поставени изисквания към него, при положение, че
кандидатства за отпускане на кредит в размер от 900 лева. С други думи, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели
да се обогати, начислявайки неустойка в размер почти колкото цялото задължение на
длъжника по договора за кредит като сбор от главница и дължима възнаградителна лихва.
В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена
във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася
значително неравновесие в правата и задълженията между страните и попада под хипотезата
на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на
задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да
заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
2
неустойка. Уговореното задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение
чрез поръчителство или банкова гаранция има за цел кредиторът да получи допълнително
възнаграждение върху стойността на отпуснатия заем, което представлява заобикаляне на
изискванията на (ЗПК) и води до нейната нищожност съгласно чл. 21, ал. 1 от закона.
Следва да се обърне внимание на задължението на кредитора преди сключването на
договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да
откаже предоставянето на заемните средства. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
Същевременно съдът при изпълнение на задължението си да следи за наличие на
противоречие на претенцията на заявителя с императивни норми на закона, намира, че е
налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно което ГПР не
може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В конкретния
случай не са необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР по
процесния договор при включване на задължението за неустойка с положителност би
надхвърлил законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В чл. 6.2 от договора е
посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по
договора, като съгласно погасителния план кедиторът е заложил приоритетно да се погасява
именно вземането му за неустойка.
С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора.
Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде
за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто
се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение,
дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън
договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и
необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена
като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа
реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че втова вземане бъде включено, то несъмнено процентът на
разходите ще надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на
ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се
приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
3
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер,
не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този смисъл
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и др./.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и това на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, т.е. налице е нищожност поради противоречие с
императивни материалноправни норми на закона. Притова положение потребителят е
задължен само за чистата стойност на кредита (сумата 900 лева), за която е налице съдебно
признание от страна на заявителя, че е погасена, с оглед заплащане на сума в по-висок
размер – 961 лева, съгласно посоченото в заявлението.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК,
заявлението за издаване на заповед за изпълнение за тази сума, както и за претендираните
разноски следва да се отхвърли изцяло.
По изложените съображения, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло заявление вх. № 4188/08.11.2023 г., подадено в [******] от
[******], за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу П. Н. Т..
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителен иск за отхвърлените
вземанията в 1-месечен срок при влизане в сила на разпореждането.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4