Р Е
Ш Е Н
И Е
№
33
гр.Русе, 18.06.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Русе, I-ви състав, в открито заседание
на петнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
при участието на
секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 134 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.215,
ал.1 от ЗУТ.
Образувано е по жалба на М.Н.С. ***, чрез процесуалния му представител, против
разрешение за строеж № 402/09.10.2020 г., издадено от изпълняващия длъжността
главен архитект на Община Русе, с което на С.Н.С. *** и „Строй-инженеринг“
ЕООД, със седалище в гр.Русе, е разрешено да извършат строителство на обект:
„Преустройство и промяна предназначение на съществуващи помещения с
идентификатори 63427.2.1781.1.18, 63427.2.1781.1.19, 63427.2.1781.1.20, 63427.2.1781.1.22,
63427.2.1781.1.23 и 63427.2.1781.1.24, в два апартамента“. С влязло в сила
определение от съдебно заседание на 22.04.2021 г. подадената жалба е оставена
без разглеждане в частта по отношение на развитите в нея оплаквания, водещи до
унищожаемост на оспорения административен акт като в тази част производството
по делото е прекратено. Същото е продължило само по отношение на заявеното
искане за обявяване на нищожността на акта, което искане не е ограничено със
срок съгласно чл.149, ал.5 и чл.168, ал.3 от АПК. Навеждат се доводи, че
разрешението за строеж е нищожно, тъй като е издадено от некомпетентен орган. Жалбоподателят
поддържа, че кметът на общината не разполага със законова възможност съгласно
специалния закон (ЗУТ) да делегира на други длъжностни лица функциите на главен
архитект по чл.145, ал.1 и чл.148, ал.2 от ЗУТ, доколкото такава възможност,
съгласно § 1, ал.4 от ДР на ЗУТ, е предвидена единствено за главния архитект. От
съда се иска да постанови решение, с което да обяви нищожността на обжалваното
разрешение за строеж. Претендират се направените деловодни разноски.
Ответникът по
жалбата – главният архитект на Община Русе, чрез процесуалния си представител, изразява
становище за нейната неоснователност. Поддържа, че оспореното разрешение за
строеж е издадено от компетентен орган – арх.В. И., отговаряща на изискването
на чл.5, ал.2 от ЗУТ , назначена, при условията на
вътрешно съвместителство по ЗДСл, на незаетата щатна длъжност „главен архитект“
на Община Русе до назначаването на титуляр, в която хипотеза не се изисква
провеждането на конкурс. Поддържа, че в този случай не се касае до делегиране
на компетентност, поради което текстът на § 1, ал.4 от ДР на ЗУТ, на който се
позовава жалбоподателя, се явява неприложим. Сочи, че оспореният
административен акт не страда от радикални пороци, които да водят до неговата
нищожност на някое от другите основания по чл.146 от АПК, а оплакванията, които
евентуално биха довели до неговата унищожаемост, са преклудирани с влизане в
сила на определението, с което жалбата е оставена без разглеждане в посочената
част. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата, в частта по
искането за обявяване на нищожността на оспорения акт. Претендира присъждането
на юрисконсултско възнаграждение.
Заинтересованите
лица, за които оспореният акт е благоприятен - С.Н.С. и „Строй-инженеринг“ ЕООД,
не изпращат представител и не вземат становище по жалбата.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства,
съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на валидността на
оспорения административен акт, приема за установено следното:
В чл.149, ал.2
от ЗУТ е очертан кръгът на лицата, на които законът предоставя активна
процесуална легитимация да оспорят издаденото разрешение за строеж. Този кръг е
различен в зависимост от предмета на тези актове. По арг. от чл.185, ал.2 вр. ал.1,
т.1 и т.6 от ЗУТ, при промяна в предназначението и извършването на преустройства
на собствени обекти в сграда в режим на етажна собственост, заинтересувани лица
по смисъла на чл.149, ал.2, т.4 от ЗУТ са останалите собственици в етажната
собственост. Жалбоподателят е представил препис от нотариален акт № 93, т.VII, рег.№ 9240, д.№ 934/21.12.2006 г. на нотариус Галина Филипова, с район на
действие РРС, от който се установява, че той е съсобственик на самостоятелни
обекти в същата сграда. По изложените съображения съдът намира, че последният е
процесуално легитимиран да оспорва издаденото разрешение за строеж с искане за
обявяване на неговата нищожност, поради което искането е допустимо. Разгледано
по същество, то се явява неоснователно.
Нормативна
уредба на недействителността на административните актове липсва. Не е налице
легална дефиниция или законоустановени критерии (с изключение на липсата на
компетентност – арг. от чл.173, ал.2 от АПК), по които да се преценява кога
един акт е нищожен и кога - унищожаем. Тези понятия са установени в
административноправната теория и в съдебната практика, които допринасят за
тяхното изясняване и за изграждане на единен критерий за разграничаване на
нищожните от унищожаемите административни актове.
Най-общо един
административен акт е нищожен, когато е засегнат от някакъв порок - от
неспазване на изрично изискваните от закона условия за валидността на
административния акт или поради нарушаване на някое от нормативно установените
изисквания за законност на административните актове - изброените пет порока по
чл.146 от АПК. Нарушението на законовите изисквания за валидност на
административния акт трябва да е съществено, изразяващо се в обективно му несъответствие
с предписанията на закона. При унищожаемите административни актове степента и
тежестта на допуснатата незаконосъобразност не е толкова радикална и актът не
страда от такъв важен, тежък или съществен порок (в този смисъл и мотивите към
Тълкувателно решение № 5 от 20.07.2010 г. на ВАС по т. д. № 2/2010 г.).
Макар АПК да не
съдържа изрична квалификация на пороците, водещи до нищожност на
административните актове, то, както беше отбелязано, разпоредбата на чл.173,
ал.2 от АПК сочи недвусмислено, че некомпетентността на органа е основание за
нищожност на акта. По тази причина на първо място следва да бъде извършена
преценка на компетентността на органа, издал оспореното разрешение за строеж, в
какъвто смисъл е налице има и изрично оплакване в жалбата.
В случая
оспореното разрешение за строеж № 402/09.10.2020 г. е издадено от арх.В. И., изпълняваща
длъжността главен архитект на Община Русе съгласно заповед № ЧР-82/06.08.2020
г. на кмета на Община Русе. По делото (на л.43) е представена посочената
заповед като с нея, на основание чл.16, ал.1 и ал.3 от ЗДСл, при условията на
вътрешно съвместителство, считано от 07.08.2020 г. и за срок до назначаване на
служител на незаетата щатна длъжност, но за не повече от 6 месеца, заместник-кметът
на Община Русе Е.Е., действащ при условията на заместване на кмета на общината
съгласно негова заповед № РД-01-1714/06.07.2020 г., е възложил на арх.И.,
отговаряща на условието по чл.5, ал.2, изр.второ от ЗУТ да притежава
необходимия стаж за придобиването на пълна проектантска правоспособност, да
изпълнява и длъжността „Главен архитект“ с присъщите й функции, до назначаване
на титуляр на тази длъжност. Представена е и заповед № РД-01-1714/06.07.2020 г.
на кмета на Община Русе, с която е разпоредено при неговото отсъствие той да
бъде заместван от Е.Е., заместник-кмет по хуманитарни дейности. Видно от
заповед № 35/16.06.2020 г. на кмета на Община Русе и от представеното поименно
щатно разписание, служебното правоотношение с предходния титуляр на длъжността
„главен архитект“ на Община Русе – арх.Ж.Б., е било прекратено, считано от
22.06.2020 г. като към датата на издаване на заповед № ЧР-82/06.08.2020 г. тази
длъжност е била незаета. По тези съображения следва да се приеме, че са били
налице условията по чл.16, ал.1 от ЗДСл за назначаване на арх.И. на длъжността
„главен архитект“ при условията на вътрешно съвместителство наред с другата,
изпълнявана от посочения служител длъжност – старши експерт в отдел
„Устройствени планове и кадастър“. За работа по вътрешно съвместителство при
незаета щатна длъжност не се изисква провеждането на конкурс, тъй като изпълнението
на тази работа е временно – за срок до 6 месеца и назначаването на титуляр на
свободната длъжност, което вече следва да стане въз основа на такъв конкурс –
чл.5, ал.2 от ЗУТ, който закон действително се явява специален спрямо ЗДСл,
макар и при възможност за назначаване при непълно работно време – чл.16а, ал.1,
изр.второ от ЗДСл.
На следващо
място, не могат да бъдат споделени съображенията в жалбата, според които със заповед
№ ЧР-82/06.08.2020 г. на кмета на Община Русе е извършено недопустимо
делегиране на правомощия, тъй като възможността за тяхното делегиране било
предоставено единствено на главния архитект.
В хипотезата на
чл.16, ал.1 от ЗДСл, за разлика от регламентирания в § 1, ал.4 от ДР на ЗУТ
случай, въобще не се касае до делегиране на компетентност, така, както е
изяснено съдържанието на понятието делегиране в т.1 от Тълкувателно решение № 4
от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г., а за възлагане на тези правомощия
по силата на акта, с който органът по назначаването (кметът на Община Русе)
нарежда изпълнението на тази длъжност при вътрешно съвместителство. Както се
приема и в цитираното тълкувателно решение, делегирането представлява
възможност, предвидена в закона, временно - за определен случай или период от
време, съгласно конкретната обстановка и преценката на горестоящ
административен орган, той да предостави част от правомощията си на някой от
подчинените му органи. С издадената заповед обаче кметът на общината не
делегира собствени правомощия, тъй като той действа не като титуляр на
длъжността „главен архитект“, а като орган по назначаването по смисъла на чл.16,
ал.1 от ЗДСл като присъщите на тази длъжност правомощия се придобиват от арх.И.
въз основа на заемането от нейна страна на незаетата щатна длъжност. По тези
съображения следва да се приеме, че оспореното разрешение за строеж е издадено
от материално и териториално компетентен орган съгласно чл.148, ал.2 от ЗУТ.
Критерият за
разграничаване на нищожността и унищожаемостта на административните актове по
останалите условия за законосъобразност по чл.146 от АПК следва да бъде изведен
от степента и/или тежестта на допуснатата незаконосъобразност в тях. Тази
преценка е конкретна, в зависимост от тежестта на констатирания порок.
Порокът във
формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че
практически се приравнява на липса на форма, а оттам - на липса на волеизявление. Формата е
начин за външно изразяване на волеизявлението, в случаите, когато това е
предписано от закона. В случая волеизявлението на административния орган е
обективирано в изискуемата писмена форма.
Съществените
нарушения на административнопроизводствените правила са основания за нищожност,
само ако са толкова сериозни, че нарушението е довело до липса на волеизявление
(например поради нарушение на правилата за кворум и мнозинство на гласуване на
колективния орган). Според правната теория и съдебната практика нарушението на
административнопроизводствените правила е съществено, когато е повлияло или е
могло да повлияе върху съдържанието на акта. Дори и същественото нарушение на
процесуалните правила обаче, доколкото не води до липса на формирано
волеизявление, е основание за унищожаемост, а не за нищожност на акта, поради
което съдът не дължи произнасяне по изложените в жалбата такива оплаквания,
преклудирани с изтичане на срока за неговото обжалване.
Липсата на
мотиви на административния акт, под формата на изложени в него фактически и
правни съображения за издаването му, води до унищожаемост (освен ако актът е
саниран чрез допълнително излагане на мотиви – вж. Тълкувателно решение № 16 от
31.III.1975 г., ОСГК). Това е така, защото мотивите не представляват самото
волеизявление в тесен смисъл на думата, не са част от него, а само го
обосновават. Затова и актът, дори и да не са изложени никакви мотиви към него,
е само унищожаем, щом волеизявлението, изразено в разпоредителната част на
акта, е налице. Поради това и оплакванията за нарушение на чл.148, ал.9, т.1 от ЗУТ не следва да бъдат разглеждани по същество.
Нарушенията на
материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата
валидност, поради което нищожен на посоченото основание би бил само този акт,
който е изцяло лишен от законова опора, т.е. не е издаден на основание на нито
една правна норма, при пълна липса на законовите предпоставки, когато акт със
същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито
един орган. Само в тези случаи материалната незаконосъобразност ще води до
нищожност на административния акт, а във всички останали случаи ще е основание
само за неговата унищожаемост. Такива радикални нарушения на материалния закон
нито се твърдят, нито бяха констатирани при извършената служебна проверка за
валидност на акта.
За да бъде
законосъобразен, административният акт трябва да съответства и на целта на
закона. В противен случай, когато правомощието да се издаде акт се използва за
постигане на друга цел, различна от законоустановената, то ще е налице
превратно упражняване на власт. Ако тази друга цел е забранена от закона, актът
ще е нищожен. И обратно, ако преследваната с акта цел е позволена, макар и да
не е законоустановената, то той ще е унищожаем. Липсват твърдения и доказателства
за това, че ответникът по жалбата е преследвал цел, различна от
законоустановената, а именно извършване на едно законосъобразно строителство,
посредством което да се гарантира създаването на благоприятни условия за
живеене, труд и отдих на населението (чл.1, ал.1, изр.второ от ЗУТ).
По изложените
съображения съдът намира оспорването на валидността на административния акт
неоснователно и като такова то следва да бъде отхвърлено.
С оглед изхода
на делото и на основание чл.143, ал.3 от АПК в полза на ответника по жалбата
следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, чиито размер, предвид
правната и фактическа сложност на делото, на основание чл.37, ал.1 от ЗПП
вр.чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът определя в размер
на 150 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по
тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на
юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта
едноличен административен орган, т.е. в полза на Община Русе, която разполага
със собствена правосубектност като юридическо лице – чл.136, ал.3 от Конституцията на Република България и чл.14 от ЗМСМА.
Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.Н.С., с
ЕГН **********,***, в частта, с която се иска обявяване на нищожността на разрешение
за строеж № 402/09.10.2020 г., издадено от изпълняващия длъжността главен
архитект на Община Русе, с което на С.Н.С. *** и „Строй-инженеринг“ ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище в гр.Русе, е разрешено да извършат строителство на
обект: „Преустройство и промяна предназначение на съществуващи помещения с
идентификатори 63427.2.1781.1.18, 63427.2.1781.1.19, 63427.2.1781.1.20,
63427.2.1781.1.22, 63427.2.1781.1.23 и 63427.2.1781.1.24, в два апартамента“.
ОСЪЖДА М.Н.С., с ЕГН **********,***, да заплати
на Община Русе, представлявана от кмета Пенчо Пламенов Милков, сумата от 150 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: