№ 253
гр. Бургас , 27.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и пети май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100500473 по описа за 2021 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
Офис сграда Лабиринт, ет.2, оф.4, подадена чрез пълномощник ю.кБ Р, против Решение №
260940/29.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 3856/2020 г. по описа на РС-Бургас, с което са
отхвърлени исковете на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против В.С. П от гр.Б,
ж.к.** № **, вх.**,ап.**, за установяване съществуването на паричните задължения по
Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 10411/2019 г. по описа на РС-Бургас: 750
лв. – по договор за паричен заем № 3315019, сключен на 04.09.2018 г. с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, 61.91 лв. – договорна лихва за периода от 21.09.2019 г. до 08.02.2019 г.,
45 лв. – такса разходи, 298.87 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 21.09.2019 г. до 08.02.2019 г., 71.96 лв. – обезщетение за забавено плащане за
периода от 22.09.2018 г. до 08.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението на 09.12.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение,
като същото се счита за неправилно и незаконосъобразно. Счита се за неправилен извода на
районния съд за нищожност на цесията, тъй като съдът неправилно е тълкувал нормата на
чл.17 ЗОЗ, като се сочи, че в чл.15 от процесния договор се съдържа информация за
заемателя относно съществуването на вписване на вземането по договора за кредит в ЦРОЗ
1
и в чл.10 от договора страните са се споразумели, че заемодателят може по всяко време да
прехвърли правата си по договора за кредит на трето лице, вкл. да заложи вземането в полза
на трето лице съгласно ЗОЗ. Сочи се също, че процесното вземане, произтичащо от договор
за заем № 3315019/04.09.2018 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.С., е
прехвърлено на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № 1 от
01.04.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г.,
сключен между заемодателя и ищцовото дружество, с който са прехвърлени ликвидни и
изискуеми вземания в пълен размер, произхождащи от договори за потребителски кредит,
като вземанията са индивидуализирани в приложението със съответната дата и всяко
приложение е неразделна част от договора и има значението на допълнително споразумение.
Поради това, въззивникът счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл.17 ЗОЗ в
редакцията й от ДВ-бр.101/28.12.2010 г., в която липсва законова забрана за залогодателя да
се разпорежда със заложеното вземане без съгласието на заложния кредитор, като е налице
единствено задължение за уведомяване на длъжника по заложеното вземане за учредения
залог, което изискване е изпълнено с подписването на процесния договор за заем – чл.14 от
същия. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да се уважи исковата
претенция. Не се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане на
направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемата В.С. П,
не се взема становище по въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с
правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският
окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 3856/2020 г. по описа на РС-Бургас е образувано по
исковата молба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против В.С. П за приемане за
установено съществуването на вземания в полза на ищцовото дружество против ответника
за следните суми: 750 лв. – главница по договор за паричен заем № 3315019/04.09.2018 г.,
сключен между кредитодателя “Изи Асет Мениджмънт” АД и ответницата Виолета П; 61,91
лв. – договорна лихва за периода 21.09.2018 г. - 08.02.2019 г.; 45 лв. – такса разходи; 298,87
лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за същия период; 71,96 лв. –
обезщетение за забавено плащане за периода 22.09.2018 г. - 08.12.2019 г.; ведно със
законната лихва върху главницата от подаването на заявлението на 09.12.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК с № 4668/10.12.2019 г. по ч.гр.д.№ 10411/2019 г. по описа на РС-Бургас.
Ищецът твърди, че на 04.09.2018 г. между ”Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.С. П е
сключен Договор за паричен заем с № 3315019, по силата на който на ответницата е
2
предоставена в заем сумата от 750 лв., която заемателят се е задължил да върне в срок до
08.02.2019 г. на 11 равни двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 73.81 лв., като
вноските по кредита съставляват изплащане на главницата, ведно с надбавка, покриваща
разноските на заемодателя по обслужване на кредита и определена добавка, съставляваща
печалба , като лихвения процент е фиксиран за срока на договора и общата стойност на
плащанията по заема е договорена в размер на 811.91 лв. Твърди се, че срокът на договора е
изтекъл и кредитът не е обявен за предсрочно изискуем, като длъжникът не е извършил
плащане по заема, поради което дължи вземанията по него за главница и договорна лихва, а
поради забавянето на плащанията се претендира и такса разходи за събиране на вземанията,
както и лихва за забава в размер на законната лихва от забавата до депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК. Ответницата дължи и неустойка, поради непредставяне на
уговореното с договора обезпечение. Твърди се, че на 01.04.2019 г. с Приложение № 1 към
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. кредиторът „Изи
Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлил на ищцовото дружество вземанията си към
ответницата, до която било изпратено уведомително писмо за цесията, като отделно от това
същата следвало да се счита за надлежно уведомена за извършеното прехвърляне на
вземанията и с връчването на исковата молба и приложенията към нея. Предвид неплащане
на паричните задължения, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за
която длъжникът бил уведомен по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и в изпълнение
указанията на съда ищецът предявил настоящия установителен иск.
В срока по чл.131 ГПК не е депозиран писмен отговор от ответницата В.С., същата
не е участвала в съдебно заседание лично или чрез представител, не е взела становище по
исковата молба.
Ищецът е ангажирал по делото писмени доказателства, от които се установяват
изложените от него твърдения в исковата молба относно наличието на договор за паричен
заем между ответницата и „Изи Асет мениджмънт“ АД от 04.09.2018 г., вземанията по който
са прехвърлени от кредитора на „Агенция за събиране вземания“ ЕАД с Приложение № 1 от
01.04.2019 г. към сключен между двете дружества Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. По делото е извършена и съдебно-
техническа експертиза за установяване вида, формата и размера на шрифта на договора за
заем и приложенията към него.
След обстоен анализ на събраните по делото доказателства, първоинстанционният
съд е приел, че в случая цесията е нищожна и не обвързва валидно ответницата, тъй като
липсва изрично писмено съгласие на кредитора по ЗОЗ за прехвърляне на вземането. В тази
връзка е констатирано, че в чл.14 от договора за заем е записано, че заемателят е уведомен за
учреден върху вземането по договора особен залог с посочени заложни кредитори, който е
вписан в ЦРОЗ, като в случая извършената на 01.04.2019 г. цесия на вземането попада в
обсега на новата редакция на чл.17, ал.3 ЗОЗ (ДВ, бр.105/2016 г., в сила от 30.12.2016 г.),
съгласно която залогодателят няма право да се разпорежда, нито повторно да залага
3
заложеното вземане без съгласието на заложния кредитор. Прието е, че разпоредбата на
чл.8, ал.4 ЗОЗ не намира приложение при разпореждане с вземания, обременени с особен
залог, доколкото действа специалната норма на чл.17, ал.3 ЗОЗ, поради което не може да се
приеме, че независимо от липсата на съгласие на заложния кредитор приобретателят
придобива правата върху заложеното имущество, обременено със залог. Поради това и с
оглед законовата забрана за извършване на разпоредителни сделки със вземания,
обременени с особен залог и при липса на съгласие на заложния кредитор за разпореждане с
процесното вземане, БРС е приел, че цесията, предмет на Приложение № 1/01.04.2019 г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., сключен
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, е нищожна,
поради което ищецът няма качеството кредитор по отношение на ответницата и предявеният
иск е неоснователен. Отделно, съдът е приел, че вземането за неустойка не се дължи и на
друго основание, а именно поради това, че фактически се дължи не неустойка, а договорна
лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора, която се заплаща заедно с
вноските за главница и лихва, както и поради това, че претендираната неустойка излиза
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и като такава е
нищожна. По горните съображения, районният съд е отхвърлил предявения иск като
неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното
решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим
съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не се спори между страните. Районният
съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на
които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани
доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на
основание чл.272 ГПК, като не е необходимо да се преповтарят отново събраните пред
районния съд доказателства. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни
изводи на БРС за неоснователност на предявения иск по чл.422 ГПК, поради липса на
материалноправна легитимация на ищеца и нищожност на извършената цесия на вземанията
по процесния договор за заем, които са формирани въз основа на установената фактическа
обстановка, като намира същите за правилни и в съответствие с приложимия закон, поради
което препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК и
по този начин те стават част и от настоящия съдебен акт.
4
По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към
съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:
Неоснователни са възраженията във въззивната жалба за неправилно тълкуване от
районния съд на нормата на чл.17 ЗОЗ и неправилност на изводите на съда за нищожност на
цесията, поради липса на съгласие за това от заложния кредитор. Настоящият състав не
споделя и изложените от въззивника доводи, че в случая се прилагала разпоредбата на чл.17
ЗОЗ в редакцията й от ДВ-бр.101/28.12.2010 г. и липсвала законова забрана за залогодателя
да се разпорежда със заложеното вземане без съгласието на заложния кредитор. Други
възражения и оплаквания във въззивната жалба не са направени.
Съгласно изменението на на чл.17, ал.3 от Закона за особените залози (ДВ-
бр.105/2016 г., в сила от 30.12.2016 г.), залогодателят няма право да се разпорежда, нито
повторно да залага заложеното вземане, без съгласието на заложния кредитор.
Следователно, при залог на вземане е предвидена изрична забрана за разпореждане, в
случай, че не е дадено съгласие на заложния кредитор. Цитираната правна норма е
императивна и нарушаването й води до нищожност на разпоредителното действие.
Действително, в общата норма на чл.8, ал.4 ЗОЗ е предвидено, че когато заложният
кредитор не е дал съгласие за извършване на разпореждането със заложеното имущество,
приобретателят придобива правата върху същото, обременени със залога и има положението
на залогодател. Следва да се има предвид обаче, че тази норма е неприложима относно
вземанията, предмет на особен залог, доколкото отношенията във връзка с разпореждането
със заложени вземания са уредени със специалната норма на чл.17, ал.4 ЗОЗ, която изключва
приложението на общата норма на чл.8 ЗОЗ, както правилно е приел и районния съд.
В случая, от процесния договор за паричен заем (чл.14) се установява, че „върху
вземането по договора е учреден особен залог, вписан в ЦРОЗ към МП, а именно: 1.Първи
по ред особен залог върху всички вземания по кредитни продукти: Изи Кредит (Easy credit)
за регион „Север-Център“, регион „Север-Запад“, регион „Север-Изток“, учреден по силата
на Договор за залог на вземания от 03.09.2012 г. в полза на „ОББ“ АД и всички анекси към
него. 2.Първи по ред особен залог върху съвкупност от настоящи и бъдещи вземания по
продукт “Easy Max”, учреден по силата на Договор за учредяване на особен залог върху
вземания от 10.12.2015 г. и всички анекси към него.
Договорът за цесия, на който ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
основава правата си на кредитор, е сключен на 01.04.2019 г. с Приложение № 1 към
Рамковия договор от 16.11.2010 г., поради което по отношение на него се прилага
разпоредбата на чл.17, ал.3 ЗОЗ в актуалната й редакция след изменението на закона през
2016 г., в сила от 30.12.2016 г. В тази връзка, настоящата инстанция не споделя доводите във
въззивната жалба, че приложима е нормата на чл.17 ЗОЗ в редакцията й от ДВ-
бр.101/28.12.2010 г., в която липсва законова забрана за залогодателя да се разпорежда със
заложеното вземане без съгласието на заложния кредитор. Потвърждение за това са и
5
самите уговорки в договора за цесия – т.1.1 – „за дата на прехвърляне“ се определя датата,
от която всички привилегии, лихви, облаги и обезпечения на продавача по отношение на
което и да е вземане ще се считат прехвърлени на купувача“ и т.т.4.1 – „моментът на
потвърждаване приемането на съответното приложение № 1 в електронната информационна
система на купувача се счита за надлежна дата, на която вземанията са надлежно
прехвърлени и от този момент съответното приложение № 1 става неразделна част от
рамковия договор“. Следователно, в конкретния случай прехвърлянето на процесните
вземания е станало с подписването на приложение № 1 от 01.04.2019 г. и включването на
вземанията в електронната информационна система на ищцовото дружество, за което са
представени доказателства по делото. Ето защо, по отношение на процесния договор за
цесия се прилага императивната норма на чл.17, ал.3 ЗОЗ, тъй като приложението, с което е
конкретизирано вземането към ответницата и което представлява неразделна част от
договора е сключено на 01.04.2019 г., като доводите на въззивника в обратния смисъл са
неоснователни. Без значение в случая е и уговорката в чл.10 от договора, съгласно която
страните са се споразумели, че заемодателят може да прехвърли правата по договора за
кредит по всяко време на трети лица, включително да заложи вземането в полза на трето
лице съгласно ЗОЗ, тъй като така цитираната клауза не може да дерогира императивното
изискване на чл.17, ал.3 ЗОЗ, поради което доводите на въззивника в този смисъл също са
неоснователни.
В конкретния случай, цесията е сключена без предварителното съгласие на
заложния кредитор за прехвърляне на вземането, като доказателства за това не се съдържат
по делото, нито такива са представени във въззивното производство. Последица от
нарушаването на императивната правната норма на чл.17, ал.3 ЗОЗ е нищожност на
извършеното разпоредително действие, каквото представлява прехвърлянето на вземане,
поради което, цесията на процесните вземания не е породила желаните от страните по нея
правни последици. Следователно, ищецът „Агенция за събиране на вземания“ EАД не е
материалноправно легитимирано лице, т.е. няма качеството на кредитор на ответницата П
по отношение на вземанията, произтичащи от договора за паричен заем от 04.09.2018 г.,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. При това положение, исковата претенция е
неоснователна и правилно е отхвърлена от районния съд.
С оглед изложените съображения и доколкото други възражения и оплаквания не са
наведени във въззивната жалба, съдът намира същата за неоснователна, а поради съвпадане
изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, БОС намира
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което същото следва
да бъде потвърдено.
При този изход на делото, на въззивника не му се следват направените пред
настоящата инстанция разноски, поради което искането му в този смисъл е неоснователно.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260940 от 29.12.2020 г. , постановено по гр.д.№
3856/2020 г. по описа на РС – Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7