РЕШЕНИЕ
Номер VІ-63 28.08.2017 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД шести
въззивен граждански състав
На: двадесет
и девети май две хиляди и седемнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛЯ БЕЛЕВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Таня Михова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 321 по описа за 2017 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на В.Г.Т. ***, подадена
чрез пълномощник адв.Радостин Пенев, и въззивната жалба на Прокуратурата на Република България, гр.София,
бул.“Витоша“ № 2, насочени против решение № 1913/30.11.2016 г., постановено по гр.д.№ 3682/2016
г. по описа на РС – гр.Бургас.
С първоинстанционното решение, по
иск на В.Г.Т. по чл.2, ал.1, т.3, предл.първо ЗОДОВ, Прокуратурата на Република
България е осъдена да заплати на В.Г.Т. сумата от 2 000 лв. – главница,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от привличането на
ищеца като обвиняем по ДП № 04-687/2013 г. по описа на РУП – Бургас, ДП №
1765/2013 г. по описа на РП – Бургас и НОХД № 85/2015 г. по описа на БРС, за
престъпление по чл.131, ал.1, т.12, предл.първо, вр. чл.130, ал.2 НК за това,
че на датата 17.06.2013 г., около 08:00-08:30 часа, чрез нанасяне на юмручни
удари по лицето, стомаха и гърдите, е причинил на Ч.Д.М.лека телесна повреда,
изразяваща се в оток с драскотина по лицето, кръвонасядане на лява ушна мида и
областта зад нея, кръвонасядане по тялото, ранички по лява длан, вследствие на
което са причинени болки и страдания, като деянието било извършено по
хулигански подбуди – престъпление по чл.131, ал.1, т.12, предл.първо, вр.
чл.130, ал.2 НК, за което ищецът е оправдан
с влязла в сила на 20.08.2015 г. присъда № 79/08.05.2015 г. по НОХД №
85/2015 г. по описа на БРС, като вредите се изразяват във влошено психично
здраве и емоционален стрес от задържането му в ареста по наложена мярка за
неотклонение „Задържане под стража“ и лишаването му от личната свобода и
неприкосновеност, ведно със законната лихва за забава от датата на влизане в
сила на присъда № 79/08.05.2015 г. по НОХД № 85/2015 г. по описа на БРС –
20.08.2015 г. до датата на подаване на исковата молба и от подаването на исковата
молба – 27.06.2016 г. до окончателното плащане, като иска е ОТХВЪРЛЕН
за разликата над присъдените 2 000 лв. до претендираните 14 000 лв. обезщетение
за неимуществени вреди, изразяващи се във влошено психично здраве и емоционален
стрес от посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име по повод
воденото спрямо В.Г.Т. наказателно преследване по ДП № 04-687/2013 г. по описа
на РУП – Бургас, ДП № 1765/2013 г. по описа на РП – Бургас и НОХД № 85/2015 г.
по описа на БРС, за престъпление по чл.131, ал.1, т.12, предл.първо, вр.
чл.130, ал.2 НК. С решението Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на В.Т.
направените по делото разноски в размер на 202 лв., съразмерно с уважената част
от иска.
С въззивната жалба на ищеца В.Г.Т.,
постановеното от БРС решение се обжалва в отхвърлителната му част, с която
предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен
за разликата над присъденото обезщетение от 2 000 лв. до пълния претендиран
размер от 14 000 лв. Въззивника-ищец изразява недоволство от решението, като
счита същото за неправилно и необосновано в обжалваната му част. Изложени са
съображения, че в конкретния случай определения от съда размер на обезщетението
се явява изключително нисък за претърпените от ищеца неимуществени вреди от
неправомерното му задържане и повдигане на обвинение, по което е оправдан с
влязла в сила присъда, като обезщетението следва да бъде съобразено с
изискванията за справедливост при прилагане на критериите на ЕСПЧ, което не е
сторено от районния съд. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната
му част и да уважи иска в пълния предявен размер от 14 000 лв., ведно със
законната лихва, считано от 17.06.2013 г. до окончателното плащане, като
съответно на това да се присъди и пълния размер на направените пред първата
инстанция разноски. Не са направени доказателствени искания. Претендира се
присъждане на разноските по делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна Прокуратурата на Република
България, не взема становище по жалбата на В.Т..
С въззивната жалба на ответника
Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор
Георги Попов от БРП, постановеното от БРС решение се обжалва в осъдителната му част, с която
Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на В.Т. сумата от 2 000 лв. –
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва за забава от
датата на влизане в сила на присъдата по НОХД № 85/2015 г. на БРС до
окончателното плащане. Въззивникът-ответник изразява недоволство от решението и
счита същото за неправилно в обжалваната му част, тъй като съдът се е позовал
на показанията на св.Христов, без да е отчетена неговата предубеденост и
заинтересованост от благоприятен за ищеца изход от процеса. В тази връзка се
посочва, че от свидетелските показания по никакъв начин не се доказват реално
претърпените от ищеца вреди, техния размер, както и че същите са пряк и
непосредствен резултат от обвиненията, т.е. непосредствената им връзка с
поведението на Прокуратурата по конкретното наказателно дело. Посочва се също
така, че районният съд не е обсъдил и съобразил изрично направеното с отговора
на исковата молба възражение на ответника за наличие на условията по чл.5, ал.1 ЗОДОВ, че увреждането е причинено по изключителна вина на ищеца, тъй като
същият е осъществил състава на престъпление по чл.130, ал.2 НК, което било
видно от мотивите на присъдата, като че ищецът е оправдан не защото не е
извършил престъпление, а защото същото е от частен характер, а частният
обвинител не е поискал от съда да се произнесе и по него. Отделно от това,
въззивникът счита определеното обезщетение от 2000 лв. за прекомерно завишено,
несъобразено със съдебната практика и принципите за справедливост по чл.52 ЗЗД,
като съдът не е отчел изключително ниския интензитет на претърпените вреди и
съдебното минало на ищеца. По тези съображения, моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част като неправилно и да отхвърли
предявения иск, като при условията на евентуалност моли да се намали
присъденото обезщетение от 2 000 лв. за неимуществени вреди, тъй като така
определения от съда размер е завишен. Не са направени нови доказателствени
искания.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия В.Г.Т., с който въззивната жалба на Прокуратурата на РБ се
оспорва като неоснователна и необоснована. Оспорват се твърденията в жалбата за
предубеденост на свидетелските показания, като същите се считат за логични,
обективни и кореспондиращи на доказателствения материал по делото, от който се
доказват и реално претърпените от ищеца неимуществени вреди, техния интензитет,
обхват и продължителност във времето. Оспорва се като неоснователно и
твърдението в жалбата за наличие на изключителна вина у ищеца за настъпването
на вредите, като се посочва, че вредоносните последици от това дали едно деяние
е от частен или общ характер са коренно различни, включително и относно мерките
за неотклонение. Моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да
потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се
направените разноски по делото пред въззивната инстанция.
Така постъпилите въззивни жалби са
подадени в законоустановения срок от лица, които имат правен интерес от
обжалването и отговарят на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, поради което съдът
ги намира за допустими и следва да ги разгледа по същество.
С оглед
изложените във въззивните жалби доводи и становищата на страните, след преценка
на събраните по делото доказателства и предвид разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен
от В.Г.Т. против Прокуратурата на РБ иск с правно
основание чл.2, ал.1, т.3, предл.първо ЗОДОВ, за
заплащане на сумата от 14 000
лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди във връзка с наложена му мярка за неотклонение „Задържане
под стража“
за периода от 17.06.2013 г.
до 15.08.2013 г., както и във връзка
с повдигнато му обвинение в извършване на престъпление, по което е оправдан с
влязла
в сила оправдателна
присъда по НОХД № 85/2015 г. по описа на БРС, ведно със законната лихва, считано от 17.06.2013 г. до
окончателното плащане. Изложени са твърдения, че на 17.06.2013 г. ищецът е бил
задържан с полицейска заповед и привлечен като обвиняем по ДП № 04-687/2013 г.
на ІV-то РУ на МВР за извършено престъпление по чл.325, ал.4, вр. ал.1, вр.
чл.29, ал.1, б.“а“ и „б“ НК, за което му била наложена постоянна мярка за
неотклонение „Задържане под стража“. С влязло
в сила на 15.08.2013 г. определение съдът
изменил наложената МНО в по-лека такава, а именно „Парична гаранция“ в размер
на 1000 лв. Посочва се, че наказателното производство по повдигнатото
на ищеца обвинение е приключило с оправдателна присъда по НОХД № 85/2015 г. на БРС, влязла в сила на
20.08.2015 т. Твърди се, че Прокуратурата
неоснователно е поддържала обвинението, въпреки категоричното становище на
административния ръководител на ОП-Бургас, че в случая не е осъществен състав
на престъпление от общ характер, така наказателното производство е продължило
над две години. Ищецът излага твърдения, че с привличането му като обвиняем,
задържането му и воденото срещу него наказателно производство за период повече
от две години, е преживял значителни морални и физически страдания,
влошено здравословно състояние и емоционален стрес, поради нарушаване
правото му на лична свобода и неприкосновеност, на правото му на личен и семеен живот, посегателство върху
неговата чест, достойнство и добро име,
обезщетяването на които претендира от Прокуратурата. В
подкрепа на твърденията си ищецът е ангажирал писмени и гласни доказателства.
В писмения
отговор по чл.131 ГПК ответната Прокуратура е оспорила иска като неоснователен,
както и по размер. Твърди се, че увреждането е причинено по изключителна вина
на ищеца, което било видно от мотивите на оправдателната присъда, тъй като ищецът
бил оправдан на процесуално основание, а не, защото не е извършил престъпление,
поради което е изключена отговорността на държавата. Твърди се също, че срещу
ищеца са водени и други наказателни производства, както и че същият е с
обременено съдебно минало, поради което ако се присъжда обезщетение, то същото
следва да е в минимален размер.
Към доказателствения материал по делото са приложени
НОХД № 85/2015 г. по описа на БРС и
ВНОХД № 454/2015 г. по описа на БОС, от които се
установява хронологията на изнесената в исковата молба фактическа обстановка. Страните не спорят по установените факти, че В.Т. е бил привлечен като обвиняем
за престъпление по чл.131,
ал.1, т.12, предл.първо, вр. чл.130, ал.2 НК за това, че на 17.06.2013 г., чрез нанасяне на
юмручни удари по лицето, стомаха и гърдите, е причинил на Ч.Д.М.лека телесна повреда,
изразяваща се в оток с драскотина по лицето, кръвонасядане на лява ушна мида и
областта зад нея, кръвонасядане по тялото, ранички по лява длан, вследствие на
което са причинени болки и страдания, като деянието било извършено по
хулигански подбуди. От
наказателното дело се установява
също, че първоначално
повдигнато на В.Т. обвинение по ДП № 687/2013 г. на ІV-то РУП-Бургас е било по
чл.325, ал.4, вр. ал.1, вр. чл.29, ал.1, б.“а“ и „б“ НК, наказуемо с „лишаване
от свобода“ за срок от една до шест години, т.е. тежко престъпление по смисъла
на чл.93, т.7 НК. Видно е също, че
ищецът е задържан на 17.06.2013 г. за 24 часа, продължени от прокурора на 72
часа, след което спрямо
Т.
е била взета постоянна мярка за неотклонение „Задържане под стража“, която с определение от
09.08.2013 г. по
ЧНД № 3429/2013 г. на БРС е изменена в по–лека такава „Парична гаранция“ в размер на
1000 лв., потвърдена с окончателно определение от 15.08.2013 г. по ВЧНД №
767/2013 г. на БОС, т.е. ищецът е бил задържан за времето от 17.06.2013 г. до
15.08.2013 г. Не се спори, че след изменение на МНО повдигнатото на Т.
обвинение е било преквалифицирано от Прокуратурата, като с постановление от
23.01.2014 г. същият вече е привлечен като обвиняем за извършено престъпление
по чл.131, ал.1, т.12, предл.първо, вр. чл.130, ал.2 НК, по което е внесен
обвинителен акт в съда. С присъда № 79/08.05.2015 г. по НОХД № 85/2015 г. на
БРС В.Т. е признат за невиновен в извършването на престъпление по чл.131, ал.1,
т.12, предл.първо, вр. чл.130, ал.2 НК – причиняване на лека телесна повреда по
хулигански подбуди и е
оправдан по повдигнатото му обвинение. Присъдата е потвърдена от въззивния съд
с решение № 170/20.08.2015 г. по ВНОХД № 454/2015 г. на БОС и е влязла в
законна сила на 20.08.2015
г.
Следователно, воденото против Т. наказателно преследване е продължило за
периода от 17.06.2013 г. до 20.08.2015 г.
За установяване на търпените неимуществени вреди, ищецът
е ангажирал гласни доказателства – св.В.И.Х.и св.В.С.Д..
От показанията
на св.Христов се установява, че през лятото на 2013 г., докато ищецът е бил в затвора
по процесното обвинение, същият постоянно е бил в стационара на лечебното
заведение на Затвора – Бургас, заключен в стая с решетка. Свидетелят имал
наблюдения върху състоянието на ищеца, тъй като по това време имал здравословни
проблеми и му се налагало често да посещава лечебното заведение в затвора, като
двамата разговаряли помежду си. Св.Христов останал с впечатлението, че ищецът
често бил подтиснат и депресиран, най-вече заради съпругата си, която била
бременна. Двамата обсъждали случая и ищецът често казвал колко време са скъсили
от живота му с това обвинение, че е задържан неправомерно и накрая щял да
направи някоя глупост, искал да се самоубива, защото бил невинен. В тази връзка,
свидетелят сочи, че двамата и преди са лежали заедно в затвора, като е имало
случай, в който ищецът е посягал на живота си – правил е опит да си пререже
вените. В горния смисъл са и показанията на св.Димитров, който е заявил пред
БРС, че е бил санитар в Стационара на затвора по времето, когато ищецът
пристигнал там, докарали го от Психото, той бил постоянно нервен и казвал, че
не е направил нищо, за което да е в затвора и ако не е жена му, която тогава
била бременна, щял да се самоубие, давали му да приема успокоителни лекарства.
Съгласно
представените по делото справка № 1659/25.05.2016 г. на ГДИН – Сектор „Арести“
гр.Бургас и удостоверение № 1149/27.05.2016 г. на Затвора – Бургас, В.Т. *** с
взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“ за периода от 18.06.2013 г.
до 05.07.2013 г. – общ престой 18 дни, като на 05.07.2013 г. е постъпил в
Затвора – Бургас с наложената му мярка „Задържане под стража“ и е освободен на
15.08.2013 г. на основание МНО „Парична гаранция“.
Безспорно е
също, че ищецът е в граждански брак с М.И.Т.от 07.02.2013 г. По делото е
представена и Епикриза на ЦПЗ – гр.Бургас, от която е видно, че В.Т. е бил
хоспитализиран в отделението за лечение на спешни психиатрични състояния за
времето от 27.06.2013 г. до 05.07.2013 г. с диагноза „смесено тревожно-хиподепресивно
разстройство при емоционално нестабилна личност“. В епикризата е посочено също,
че лицето е постъпило в ЦПЗ по повод периоди на повишена тревожност и
хиподепресивни оплаквания, появили се след задържането му в Ареста на
ОСС-Бургас, от където е доведен с охрана; оплакванията са, че станал напрегнат,
не можел да спи, получавал „нервни кризи“ при стоене в затворени пространства,
изразяващи се в тревожност, потене и стягане; преди две години е правил два
суицидни опита с медикаменти, но при прегледа отрича такива мисли или
намерения; изписан с леко подобрение без суицидни идеи, с препоръка да бъде под
медицинско наблюдение, тъй като е склонен към импулсивни действия.
При горната фактическа обстановка, БРС е приел, че са
налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл.2, ал.1,
т.3 ЗОДОВ. Досежно изражението на претендираните вреди
от повдигнатото незаконно обвинение,
районният съд е приел, че ищецът е доказал само влошено психично
здраве и емоционален стрес от задържането му в ареста и лишаването му от лична
свобода и неприкосновеност. В тази връзка е прието, че по делото не са установени
търпени от ищеца вреди от посегателство върху
неговата чест, достойнство и добро име,
поради липсата на данни за това в свидетелските показания, както и с оглед
съдебното му минало – Т. е с девет осъждания за престъпления от общ
характер за
период от
девет години, преценено от БРС като обстоятелство, неводещо
до добра репутация сред обществото и съответно добро име, чест и достойнство на
ищеца като свободен, принципен и спазващ обществените и законоустановени
правила,
порядки и конституционно признати права на пострадалите лица от неговите
престъпни деяния. По тези съображения, районният съд е
приел, че на обезвреда подлежат само онези страдания
на ищеца, причинени от незаконното му задържане под стража и от
продължилото спрямо него, но в разумен срок наказателно преследване, които
несъмнено са
се отразили негативно върху психиката му,
като за съответен и справедлив размер на обезщетението за
сочените накърнени негови блага е приета
сумата от 2 000 лв., до който размер иска е уважен. За разликата до пълния размер от 14 000 лв. искът е отхвърлен като
неоснователен.
По отношение на претендираната
лихва върху обезщетението е прието, че отговорността на държавата за вреди от
незаконни действия на правозащитни органи възниква от влизане в сила на решението,
с което лицето е оправдано, т.е. в случая от 20.08.2015 г., от който начален
момент е присъдената законна лихва за забава.
Съгласно на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд
намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, същото не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми.
По
правилността на решението, с оглед оплакванията във въззивните жалби и събраните
по делото доказателства, БОС намира следното:
При
разглеждане на делото районният съд се е произнесъл при изяснена фактическа обстановка и при установяване на релевантните
за спора факти и обстоятелства, въз основа на които е формирал извод за наличие
на предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на
държавата за претърпените от ищеца вреди в резултат на незаконно повдигнато
обвинение и задържане, който се споделя от въззивната инстанция и основание чл.272 ГПК БОС препраща към мотивите на решението в тази част.
По делото е безспорно, че по
повдигнатото обвинение по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.130, ал.2 КТ ищецът е бил
оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 85/2015 г. на БРС, поради което
исковата претенция е доказана в своето основание.
Спорният въпрос по делото е дали вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение ищецът е претърпял вреди и какъв е техният размер. По този въпрос е постановена задължителна за съдилищата практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, изразена в Решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д.№ 85/2012 г., IV г.о., в което е прието следното: „Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл.2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности на личността, както и социалното му общуване. Затова е прието, че при установяване на този вид обичайни неимуществени вреди не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Съдът е надлежно сезиран за обезщетяване на неприятните чувства, усещания и преживявания в рамките на посоченото по-горе, независимо дали в исковата молба те са подробно описани. Достатъчно е да се претендира обезщетение на неимуществени вреди от съответното действие, бездействие или акт на държавни орган по чл.2 ЗОДОВ. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска“. В този смисъл са и Решение № 6318.03.2016 г. по гр.д № 5124/2015 г., III г.о., Решение № 165/16.06.2015 г. по гр.д.№ 288/2015 г., III г.о., Решение № 434/25.11.2015 г. по гр.д.№ 2934/2015 г., ІV г.о., Решение № 138/08.05.2013 г. по гр.д.№ 637/2012 г., ІV г.о. и др., постановени по чл.290 ГПК.
Предвид
разясненията на касационната инстанция и с оглед доказателствата по делото, въззивният
съд намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответната
Прокуратура, че ищецът не е доказал реално да е претърпял посочените от него
вреди, техния размер, както и че същите са пряк и непосредствен резултат от
обвинението. В случая, доколкото Т. е бил оправдан с влязлата в сила присъда,
то следва да се приеме, че повдигнатото му обвинение е било незаконно, поради
което са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата, по
чието разпореждане е образувано наказателното производство спрямо ищеца и която
е внесла обвинителния акт и поддържала това обвинение спрямо него. Тук следва
да се има предвид, че именно с така повдигнатото и поддържано незаконно
обвинение на ищеца са причинени негативни емоции и неудобства, унижение,
притеснение, несигурност, накърнени са моралните и нравствените му ценности,
чест, достойнство и добро име, правото му на лична свобода и неприкосновеност, като
негативното засягане на посочените блага се проявява и при налагането на мерки
за неотклонение, засягащи свободата на гражданите, както е и в конкретния
случай. Съгласно цитираната по-горе съдебна практика на ВКС, всички тези
неприятни чувства, усещания, терзания, емоционален стрес, накърняването на
моралните и нравствени ценности и блага на ищеца, представляват неимуществени
вреди в рамките на обичайните за такива случаи, при които е повдигнато
обвинение в извършване на престъпление, за което впоследствие лицето е
оправдано. Негативните преживявания в този
случай се презумирани от закона – предвид презумпцията за невиновност и конституционно
защитените основни човешки права: чест и достойнство на личността, право на
лична свобода. В тази връзка, въззивният съд намира, че безспорно ищецът е
изживял посочени негативни емоции, съставляващи комплекс от неимуществени вреди,
засегнато е било и психичното му здраве, като така претърпени вреди несъмнено
са пряка и непосредствена последица от обвинението и следва да бъдат
компенсирани.
Ето защо,
възраженията на Прокуратурата, че не е доказано реалното претърпяване на вреди
от ищеца, е неоснователно. Исковата претенция обхваща не само увреждания
досежно влошеното психично здраве, емоционален стрес, право на лична свобода и
неприкосновеност на ищеца, за които по делото са ангажирани безспорни
доказателства (писмени и гласни), но и засягане на конституционно признатите му
права на чест, достойнство и добро име, в рамките на обичайното за подобни
случаи.
В този смисъл,
не може да бъде споделен и извода на БРС, че ищецът не е установил вреди от
посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име, защото липсвали
данни за това в свидетелските показания и защото същият бил осъждан.
Действително, Т. има девет предишни осъждания, но районният съд неправилно е
преценил, че съдебното му минало не води до добро име, чест и достойнство и
съответно тези блага не са били засегнати с незаконното обвинение и задържане
на ищеца. Както бе посочено по-горе, с незаконно повдигнатото обвинение
безспорно се засягат и посочените блага в рамките на обичайното при подобни
случаи, поради което съдът не следва да се ограничава до формалните доказателства
за установяването им. Предишните осъждания на ищеца несъмнено са повлияли на
доброто му име, чест и достойнство, но това обстоятелство не означава, че същите
не могат да бъдат накърнени с незаконното обвинение и оттам да е неоснователен иска
за тяхната обезвреда, а е от значение за размера на обезщетението (в този
смисъл – Решение № 112/ 14.06.2011 г. по гр.д.№ 372/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по чл.290 ГПК).
От съвкупния анализ на ангажираните по делото доказателства,
настоящият съдебен състав намира за установено, че в резултат на незаконно повдигнатото
му обвинение и неправомерното му задържане в ареста, В.Т. е претърпял визираните
в исковата молба неимуществени вреди, изразяващи се във влошено психично здраве и емоционален
стрес,
поради нарушаване на правото
му на лична свобода и неприкосновеност, на
правото му на личен и семеен живот и посегателство върху
неговата чест, достойнство и добро име.
Посочените вреди са безспорно установени от писмените и гласните доказателства
по делото.
В тази връзка, БОС намира за неоснователно възражението
на въззивника-ответник, че районния съд неправилно е кредитирал показанията на
св.Христов, който бил в близки приятелски отношения с ищеца. В случая, няма
основания за игнориране на тези показания, а фактът, че свидетелят е в
приятелски отношения с ищеца сам по себе си не води до неговата предубеденост,
а още по-малко до заинтересованост от благоприятен изход на делото, тъй като е съвсем нормално страната да посочи лице, с което е общувало и което има наблюдения и
впечатления от неговото психическо и емоционално състояние. Ето защо, възраженията на въззивната Прокуратура в този
смисъл са неоснователни.
Неоснователно е и възражението във въззивната жалба на
Прокуратурата, че съдът не е съобразил наличието на условията по чл.5, ал.1 ЗОДОВ, съгласно която ако увреждането е причинено по изключителна вина на
пострадалия, обезщетение не се дължи. В тази връзка, въззивният съд не споделя
доводи на въззивника, че увреждането било по изключителна вина на ищеца, поради
това, че от мотивите на оправдателната присъда било видно осъществяването от Т.
на състава на престъпление по чл.130, ал.2 НК, т.е. той бил оправдан не защото
не е извършил престъпление, а защото същото е от частен характер, а частният
обвинител не е поискал изрично произнасяне от наказателния съд за това
престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия. В случая не е налице
основание за освобождаване от отговорност по чл.5, ал.1 ЗОДОВ, нито основание да
се приеме съпричиняване по чл.5, ал.2 от същия закон, тъй като при липса на
доказателства Т. да е осъден за така твърдяното престъпление от частен характер
с влязла в сила осъдителна присъда не може да се приеме такова да е извършено
от него. Тук следва да се има предвид, че извършването
на подобно престъпление не може да се приеме за установено на само база мотиви. Противно на твърденията на въззивника, наличието на
данни в мотивите на оправдателната присъда и в мотивите на потвърждаващото я
въззивно решение, но неизследвани като стоящи извън повдигнатото на ищеца
обвинение по чл.131, ал.1, т.12 НК, че извършеното от Т. деяние осъществява евентуално състава
на престъпление по чл.130, ал.2 НК, което е от частен характер, не съставлява
влязъл в сила съдебен акт за извършено от него подобно престъпление. Съдът
намира за необходимо да отбележи, че в случая, не може да се обоснове какъвто и
да било принос от страна на ищеца, а по-скоро недобросъвестно поведение от
страна на Прокуратурата, тъй като от наказателното делото е видно, че данните
за евентуално извършено от ищеца престъпление от частен характер, което се
преследва по тъжба на пострадалия, са били известни на Прокуратурата още при
изменението на мярката за неотклонение на Т. от „Задържане под стража“ в
по-лека такава „Подписка“, но въпреки това прокурорът е продължил да поддържа
първоначално повдигнатото обвинение по чл.325, ал.4 НК и впоследствие го е
преквалифицирал по чл.131, ал.1, т.12 НК, което обаче пак е за престъпление от
общ характер. Именно в тази връзка в мотивите към оправдателната присъда, на
които се позовава въззивника, е подчертано, че наказателното преследване е
водено тенденциозно, за да може да се ангажира наказателната отговорност от общ
характер на подсъдимия.
По отношение размера на дължимото обезщетение по чл.2,
ал.1, т.3 ЗОДОВ и с оглед възраженията на двете страни за нарушение на чл.52 ЗЗД при определянето му от районния съд, БОС съдът намира следното:
Доколкото в
настоящия случай ищецът е доказал основанията за ангажирането на обективната
отговорност на държавата за незаконно повдигнатото и поддържано обвинение от
органите на прокуратурата, в тежест на съда е да определи подлежащото на
присъждане обезщетение, съобразно критериите на справедливост по чл.52 ЗЗД, като се съобразят всички обстоятелства, имащи отношение
към претърпените неимуществени вреди. Справедливостта
по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на
конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен
на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и
социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1,
т.3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, правнорелевантните обстоятелства за определяне размера
на обезщетението за неимуществени вреди са следните: тежестта на повдигнатото
обвинение; дали лицето е оправдано по всички обвинения или по част от тях;
продължителността на наказателното производство, включително дали то е в
рамките на разумните срокове за провеждането му или ги надхвърля; взетата мярка
за неотклонение и нейния вид; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца
– има ли влошаване на
здравословното му състояние и в каква степен, конкретните преживявания на ищеца
и изобщо цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук,
включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите
и пр. Принципът на
справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото
лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства
от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, то решението
е постановено в съответствие с този принцип. В случая, въззивният съд намира,
че при определяне на размера на обезщетението БРС неправилно е приложил
критериите по чл.52 ЗЗД.
С оглед горните критерии, БОС съобрази на първо място вида
и тежестта на повдигнатото обвинение, по което Т. е оправдан – чл.131, ал.1, т.12 НК (лека телесна повреда по хулигански подбуди), което не представлява тежко
престъпление. Тук обаче следва да се вземе предвид и обстоятелството, че на
ищеца първоначално е било повдигнато обвинение по чл.325, ал.4, вр. ал.1, вр.
чл.29, ал.1,
б.“а“ и „б“ НК (хулиганство при условията на опасен рецидив), наказуемо с
„лишаване от свобода“ за срок от една до шест години, т.е. за тежко
престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК. Това обстоятелство е от съществено
значение в случая, тъй като именно заради това обвинение на Т. е била наложена
мярка за неотклонение „Задържане под стража“, която впоследствие е била
изменена в по-лека такава „Подписка“ и едва тогава, няколко месеца след
изменение на мярката, обвинението е било преквалифицирано в по-лекия състав по
чл.131, ал.1, т.12 НК. В резултат на първоначалното обвинение обаче, Т.
неоснователно е бил задържан в ареста на ОСС-Бургас за период от 17.06.2013 г.
до 05.07.2013 г., както и в Затвора – Бургас за период от 05.07.2013 г. до
15.08.2013 г., т.е. общо за два месеца, за което време неправомерно е било
ограничено правото му на лична свобода и неприкосновеност, както и незачитане
на правото му на личен и семеен живот.
Съдът
съобрази, че така повдигнатото и поддържано против ищеца незаконно обвинение,
както и предшестващото го незаконно задържане за два месеца по наложената му
мярка за неотклонение „Задържане под стража“ са довели до установените по делото
и търпени от него неудобства, притеснения, душевни страдания и емоционален
стрес – постоянно бил изнервен, подтиснат и имал суицидни мисли, което е
установено от гласните доказателства, както и до влошаване на психичното му
здраве, видно от представената епикриза на ЦПЗ-Бургас. Съдът съобрази също продължителността на воденото срещу ищеца наказателното производство
(досъдебно и съдебно) за период от две години и два месеца, който не се явява неразумен според стандартите на ЕСПЧ, като делото в съдебна фаза се е развило
пред две инстанции и е приключило в рамките на 5 съдебни заседания, в които ищецът се е явявал лично. Съдът прецени и негативното отражението
на незаконно повдигнатото и поддържано обвинение върху психиката, емоциите и
живота на ищеца – изживения от него стрес, безпокойство, несигурност,
накърняване на доброто му име, чест и достойнство, както и отражението му върху
неговото здравословно състояние – влошено психично здраве, установено от
писмените доказателства. Съдът прецени
и съдебното минало ищеца, като видно от приложеното свидетелство за съдимост,
до момента същият е осъждан девет пъти. В случая, въззивния съд намира, че предишните осъждания
на Т. не съставляват основание за изключване на отговорността на държавата за причинените му вреди вследствие на
незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, по което той е признат за невиновен. Обраното би довело до
неоправдано ограничаване на правата на гражданите, които имат предишна
съдимост, тъй като тяхната правна сфера следва да бъде защитена в еднаква
степен с тази на лицата, които не са осъждани. В същото време, следва да бъде отчетено
и обстоятелството, че
предходната престъпна дейност на Т., за която е осъден с влезли в сила присъди, също е повлияла в известна степен на доброто му име в обществото, на честта и достойнството му, които обаче
несъмнено са засегнати от настоящото незаконно обвинение. Ето защо, обремененото съдебно
минало на ищеца следва
да бъде ценено от съда при определяне на
размера на подлежащото на присъждане обезщетение по справедливост, съгласно на чл.52 ЗЗД (в този смисъл – Решение № 112/ 14.06.2011 г. по гр.д.№ 372/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по чл.290 ГПК).
След като
прецени всички изложени по-горе обстоятелства и степента на тяхната тежест, БОС
намира, че справедлив размер на обезщетението за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, е сумата от 5 000 лв. По мнение на съда, в посочения
размер обезщетението е съответно на доказаните по настоящото дело неимуществени вреди, които са в причинна
връзка с повдигнатото обвинение по НОХД № 85/2013 г. по описа на БРС,
по което Т. е оправдан, като определения
паричния еквивалент на неимуществените
вреди е съобразен и с жизнения стандарт и икономическите условия на живот в
страната към датата на увреждането. В този смисъл, БОС счита за неоснователно
възражението на въззивната Прокуратура, че определено от районния съд
обезщетение от 2 000 лв. е в прекомерен размер, съответно неоснователна е и претенцията
на ищеца за присъждане на обезщетение в пълния претендиран размер от 14 000 лв.
Тук следва да се отбележи, че целта на обезщетението е да възстанови психическото и
емоционално равновесие на пострадалото лице, като размерът му не следва да бъде източник на обогатяване
за пострадалия. От значение е и обстоятелството, че справедливостта като
критерии за определяне размера на обезщетението до голяма степен е изпълнена с
морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални
вреди.
Ето защо, съобразявайки всички обстоятелства, оказващи влияние при
определяне на дължимото обезщетение и спазвайки принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, въззивният съд намира, че
справедливият паричен еквивалент на
причинените на
ищеца неимуществени вреди
възлиза на сумата от 5 000 лв. За този
размер предявения иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен и доказан, като за разликата до претендираните 14 000
лв. не са налице основания за обезвреда. Като е определил обезщетение в
размер на 2 000 лв., районният съд неправилно е приложил посочения принцип по
чл.52 ЗЗД.
Предвид
горното и поради частичното несъвпадане на изводите на въззивната инстанция с
тези на районния съд, обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която
БРС е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над
размера от 2 000 лв. до размера от 5 000 лв. и вместо него да постанови ново
решение, с което на ищеца-въззивник да се присъди допълнително сумата от 3 000
лв., ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на оправдателната
присъда – 20.08.2015 г. до окончателното плащане.
В останалата отхвърлителна част над посочения като
справедлив размер от 5 000лв.
до пълния претендиран размер от 14 000 лв., първоинстанционното решение е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода
на делото, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ, на ищеца В.Т. се дължат разноски в
първоинстанционното производство в размер на 510 лв., от които 500 лв. –
адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска и 10 лв. –
пълния размер на платената държавна такса. Предвид това, на същия следва да му
се присъдят допълнително разноски за първата инстанция в размер още на 308 лв.,
тъй като БРС му е присъдил такива в размер на 202 лв. (неправилно държавната
такса е присъдена от районния съд, съразмерно с уважената част от иска). За направените във въззивното производство инстанция,
на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ и с оглед частичната основателност на въззивната
жалба на ищеца, на същия следва да се присъди сумата от 147.86 лв. (5 лв. –
държавна такса за въззивното обжалване и 142.86 лв. – съразмерна част от адвокатско
възнаграждение).
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 1913/30.11.2016 г.,
постановено по гр.д.№ 3682/2016 г. по описа на РС-Бургас, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен
предявения от В.Г.Т. ***, ЕГН **********, против Прокуратура на Република
България, гр.София, бул.“Витоша“ № 2, иск по чл.2, ал.1, т.3, предл.първо ЗОДОВ
за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, над размера от 2000 лв. до
размера от 5000 лв.,
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, гр.София, бул.“Витоша“ № 2, да заплати на В.Г.Т. ***, ЕГН **********,
допълнително сумата от 3 000 лв. (разликата от
2000 лв. до 5000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди от привличането
му като обвиняем по ДП № 04-687/2013 г. по описа на РУП – Бургас, ДП №
1765/2013 г. по описа на РП – Бургас и НОХД № 85/2015 г. по описа на БРС, за
престъпление по чл.131, ал.1, т.12, предл.първо, вр. чл.130, ал.2 НК, за което
е оправдан с влязла в сила на 20.08.2015
г. присъда № 79/08.05.2015 г. по НОХД № 85/2015 г. по описа на БРС, като
вредите се изразяват във влошено психично здраве и емоционален
стрес,
поради нарушаване на правото
му на лична свобода и неприкосновеност, на
правото му на личен и семеен живот и посегателство върху
неговата чест, достойнство и добро име,
в резултат от задържането му в ареста по наложена мярка за неотклонение
„Задържане под стража“ и воденото спрямо него наказателно преследване по ДП №
04-687/2013 г. по описа на РУП – Бургас, ДП № 1765/2013 г. по описа на РП –
Бургас и НОХД № 85/2015 г. по описа на БРС, ведно със законната лихва за забава
от датата на влизане в сила на присъда № 79/08.05.2015 г. по НОХД № 85/2015 г.
по описа на БРС – 20.08.2015 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата обжалвана част,
с която иска по чл.2, ал.1, т.12 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до претендирания
размер от 14 000 лв., като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република
България,
гр.София, бул.“Витоша“ № 2, да заплати на В.Г.Т. ***, ЕГН **********,
сумата от 308.00 лв. – допълнително
дължими разноски пред първата инстанция, както и сумата от 147.86 лв. – направените
разноски във въззивното производство пред БОС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му, при условията на
чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.