Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 28.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-ви
въззивен брачен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМАНА ЙОСИФОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ХАСЪМСКА ЕМИЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от съдия Е. Александрова в. гр. д. № 10341 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И.С.Д.
срещу Решение № 35363/18.06.2018 г, постановено по гр. д. № 89209/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 149-ти състав, с която се обжалва изцяло
решението. В жалбата са изложени доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, както и такива за
допуснати процесуални нарушения.
Моли
се да бъде отменено обжалваното решение, на основание чл. 17, ал. 4 ЗЗДН и чл.
258, ал. 2 ГПК, в частта на допуснатите несъответствия, да бъде издадена
ограничителна заповед спрямо ответника В. да не приближава входа на жилищата на
въззивницата както в гр. София, така и в гр. Варна на адресите, посочени от
въззивницата /молителка/, да влиза в тях в нейно отсъствие, като се отмени и
санкцията относно тежестта на доказване, като се приеме наличната декларация по
чл. 9, ал. 3 ЗЗДН за основно доказателствено средство, съдържащо безспорни
факти. Моли се и да бъде отменено заплащането на адвокатски хонорар на
съдебната защита на ответника, като неоснователно, както и да бъде наложена
глоба на ответника, която да подобава на работещ пенсионер с допълнителни
доходи, прилагащ знанията и уменията си в трудов процес, за ограничаване на
деянията, който същият продължавал да извършва.
Ответникът Е.Г.В. в срока по чл. 17, ал.
4 ЗЗДН е подал отговор на въззивната жалба, като оспорва същата и моли да бъде
оставена без уважение, а обжалваното решение на първоинстанционния съд да бъде
потвърдено.
Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от молителя в
първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е срещу
подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН,
валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба на И.С.Д. срещу Е.Г.В.
– за защита от актове на домашно
насилие, извършени на 13.12.2017г., 17.12.2017г. и 21.12.2017 г., - чрез
използване на технически средства, ответникът, с когото молителката живяла
преди време във фактическо съжителство, в отсъствие на молителката, проникнал в
дома ѝ с цел да възбужда страх у молителката. На 13.12.2017г. премахнал
инженерния код на алармената система, като всеки път оставял следи, за да се
разбере, че той е влизал в жилището. Вследствие на преживяното, здравословното
състояние на молителката се влошило.
За извършените актове на домашно насилие,
въззивницата, в качеството ѝ на молител в първоинстанционното
производство, депозирала молба на 22.12.2017 г., както и уточнителна молба,
депозирана пред СРС на 04.01.2018 г.
Ответникът в съдебно заседание е оспорил
твърденията в подадената молба за наличие на домашно насилие.
С Решение № 35363/18.06.2018 г, постановено по гр. д. № 89209/2018 г., Софийският районен съд, III ГО, 149-ти състав, е
оставил без уважение молбата на И.С.Д. за издаване на заповед за съдебна защита
срещу Е.Г.В. и е отказал да издаде заповед за съдебна защита, с която по
отношение на ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, като
неоснователна; осъдил е, на чл. 78, ал. 3 ГПК, И.С.Д. да заплати на Е.Г.В.
сумата от 600 лв., а на Софийски районен съд държавна такса за производството в
размер на 25 лв.
Във въззивната жалба са наведени доводи, че първоинстанционният съд не е
приел за правнорелевантни част от доказателствата по делото: по отношение на
авторството – било видно от разпита на св. Ш., председател на УС на ЕТ, че
същият е забелязал отв. В. няколкократно да излиза от сградата на бл. 196, през 2017 г.
сам и с друго непознато лице, както и че
има множество оплаквания от страна на молителката, а и за прониквания и в други
апартаменти от блока. Наведени са доводи за допуснати процесуални нарушения,
изразяващи се в необективно отразяване продължителността на съдебното
заседание, както и недопускане на молителката да участва в съдебните прения
като ищец в процеса.
Наведени са и доводи относно
соченото от първоинстанционния съд, че декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН била
формална.
Във въззивната жалба се сочи, че
въззиваемият В. упражнява системен психически тормоз над въззивницата – описани
са последващи актове на домашно насилие, изразяващи се в счупване на чаши – на
26.04.2018 г., обръщане на поличка от бюфет със сервиз – на 03.05.2018 г.,
разкачане на кухненски сифон – на 24.05.2018 г.
Към въззивната жалба е приложена
декларация от дата 13.07.2018 по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН за извършени нови актове на
домашно насилие – месец март 2018 г., на 26.04.2018 г., на 03.05.2018 г, на
24.05.2018 г., които актове на домашно насилие били извършени в отсъствие на
въззивницата.
Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и
обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за
установено следното:
Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение, както и за
допуснати процесуални нарушения са неоснователни.
Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на физическо,
сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за
такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и
личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка,
които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.
От събраните пред първата инстанция
доказателства /св. Ц./ е установено, че действително страните са били във
фактическо съжителство, както и че действително в дома на молителката е
осъществено неправомерно проникване /декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН и
показанията на св. Ш./. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че
не се е установило тези действия да са извършени на посочените дати от
ответника. В случая от св. показания на св. Ш. /домоуправител/ е установено, че
същият е виждал ответника във входа, но в период, различен от датите, на които
молителката е посочила, че са извършени неправомерните прониквания в дома
ѝ.
От представената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, в която са описани
актовете на домашно насилие, няма данни, че действително ответникът е извършил
твърдените актове на домашно насилие, в нея макар и актовете на насилие да са
индивидуализирани, се съдържат само твърдения и предположения за автора на
деянията, от които не може да се направи категоричен извод за обективно
извършен акт на домашно насилие от страна на ответника.
Съдът е указал доказателствената тежест на молителя, както и за кои факти
не сочи доказателства.
Относно приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, настоящата съдебна
инстанция намира следното:
Декларацията по чл. 9,
ал. 3 от ЗЗДН е доказателствено средство, чрез което се доказва конкретният
насилнически акт и неговото авторство, както и евентуалните последици от този
акт. Декларацията е частен свидетелстващ документ, който притежава материална
доказателствена сила за удостоверените от пострадалия изгодни за него факти (за
разлика от исковия процес, където частните свидетелстващи документи имат
материална доказателствена сила, ако удостоверяват неизгодни за издателя
факти). За да е годно доказателствено средство, тази декларация трябва да
индивидуализира акта на насилие по начина, по който в редовната молба за защита
актът е описан, както бе посочено по-горе. Съдът няма право да указва на
пострадалия да представи годна (пълна) декларация, защото би нарушил своето
безпристрастие – неговото задължение се простира само до там да укаже, че не се
сочат доказателства за процесния насилнически акт и неговото авторство. Когато
актът на насилие е извършен в отсъствието на очевидци (“на четири очи”),
декларацията е достатъчна, за да се приложат спрямо ответника мерките по чл. 5,
ал. 1 от ЗЗДН (чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН), именно предвид нейната материална
доказателствена сила. Ако обаче в обективния мир има други доказателства за
извършеното насилие /напр. очевидци/ и носещата доказателствената тежест страна не е положила дължимата грижа за
събирането им, съдът не следва да уважава молбата за защита. В случай че са събрани и други доказателства,
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да се цени във връзка с тях, и ако
съдът намери доказателствата, кореспондиращи с декларацията, едва тогава следва да уважи молбата за защита. В случая, относно твърдените актове на домашно насилие, макар и същите да са описани в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, то не се
съдържа категорично изявление за авторството на тези деяния – молителката само
предполага, че същите са извършени от ответника, базирайки се на неговите
технически познания и умения, но няма
данни тези актове да са извършени на „четири очи“ между молителката и
ответника. По подобен начин са описани и актовете, извършени през 2018 г. в
представената към въззивната жалба декларация – в нея прави впечатление, че
молителката е посочила, че твърдените актове на домашно насилие са извършени в
нейно отсъствие, като не са налице доказателства относно установяване, че тези
актове са извършени именно от отв. В., т.е. от представените декларации
единствено се установява, че молителката е възприела непосредствено, че в
жилищата ѝ е налице неправомерно проникване, но досежно авторът на тези
неправомерни деяния, не са налице нейни непосредствени възприятия, а само
предположения, които не са подкрепени с никакви доказателства.
Относно оплакването за извършени процесуални нарушения,
настоящият съдебен състав намира и тези оплаквания за неоснователни. Относно
необективното отразяване продължителността на съдебното заседание следва да се
имат предвид разпоредбите на чл. 151 и чл. 152 ГПК – налице е била процесуална
възможност да се иска поправка в определен срок на изготвения съдебен протокол,
а след като такава поправка не е поискана, то съгласно чл. 152 ГПК протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебното
заседание съдопроизводствени действия. Относно оплакването за недопускане на
молителката да участва в съдебните прения като ищец в процеса, съдебният състав
намира и това оплакване за неоснователно, тъй като видно от протокола от
съдебно заседание, проведено на 06.06.2018 г. пред Софийски районен съд, за датата на това съдебно заседание молителката
е била уведомена от предходно съдебно заседание, но същата не се е явила лично,
като се е представлявала от адв. К., за който е отразено в съдебния протокол,
че е с пълномощно по делото, като процесуалният представител на молителката е
присъствал на всички действия след даване ход на делото, включително от името
на молителката е задавал въпроси на св. Ц., пледирал е в съдебна зала, поискал
е срок за писмени бележки.
Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че по делото
въззивницата /молителка/ не е доказала, че именно ответникът е автор на
твърдените актове на домашно насилие.
Следва да се
отбележи, че производството по ЗЗДН е силно рестриктивно и с него съдът дава
незабавна защита в случаи, при които е налице реална опасност от вече извършено
или предстоящо домашно насилие, както и че това производство потенциално може
да доведе до силно ограничаване правата и законните интереси на страните,
поради което съдът следва да подхожда изключително внимателно при преценка на
твърденията и на събраните доказателства, а също и че процесът, не следва да се
използва за разрешаване на междуличностни конфликти.
Настоящият съд напълно споделя установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по
делото, поради което не намира за необходимо да преповтаря тези изводи.
Съобразно така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна
до следните правни изводи:
Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са наведените доводи
в жалбата, че първоинстанционният съд е постановил неправилно съдебно решение и
че е допуснал съществени процесуални нарушения. Въззивницата не е доказала по
безспорен начин твърдението си за извършен акт на домашно насилие от страна на
въззиваемия. Постановеното решение е съобразено с всички ангажирани и относими
към спора доказателства.
Предвид горното, обжалваното решение на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се остави в сила.
Въззивният съд постанови въззивницата да заплати по сметка на СГС държавна
такса за жалбата в размер на 12.50 лв.
По разноските – с оглед изхода на делото, въззивницата няма право на
разноски, право на такива има въззиваемият като съдът, съобразявайки
разпоредбата на чл. 22 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, както и направеното възражение от страна на
процесуалния представител на въззивницата за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, му присъжда такива в размер на 400 лв., представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение №
35363/18.06.2018 г, постановено по гр. д. № 89209/2018 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 149-ти състав.
ОСЪЖДА
И.С.Д., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна
такса в размер на 12.50 лева.
ОСЪЖДА
И.С.Д., ЕГН **********, да заплати на Е.Г.В., ЕГН **********, сумата в размер
на 400 лв., представляваща сторени разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в производството по в. гр. д. № 10341/2018 г. пред Софийски градски съд, като оставя без
уважение искането на Е.Г.В., ЕГН **********, за присъждане на разноски за разликата
над уважения размер от 400 лв. до пълния претендиран размер от 600 лв., като
неоснователно.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2