О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………………………./…………..2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание проведено на 19.08.2020, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН
АТАНАСОВ
мл.с.
ИВЕЛИНА ЧАВДАРОВА
при секретар Албена Янакиева
като разгледа докладваното от съдия Митева
въззивно частно търговско дело № 118 по
описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 423 ГПК, образувано по искане на К.Ж.Б.,***, за
приемането на възражение срещу вземане по заповед за изпълнение на парично
задължение № 9479/27.12.2018г., издадена по заявление на «А1 България»ЕАД по
чл. 410 ГПК по гр.д.18140/18г на ВРС, 26 с-в.
Длъжникът, чрез
адв. Д. (ВАК) твърди, че е узнал за
издаването на заповед за изпълнение едва
на 08.11.2019 г. след като обслужващата го банка го уведомила за наложен запор.
Сочи, че съставената от съда заповед е била приета за връчена през март 2019г.
според съобщение, в което не било удостоверено
надлежно получаване от негов работодател, а по това време самият той бил
дългосрочно командирован в чужбина. Счита, че е бил лишен от възможността да
оспори вземането, тъй като вече бил установил обичайното си местоживеене в
Република Хърватска, наел квартира, регистрирал се в полицейско управление и
изпълнявал трудовите си задължения от 01.03.18г до 29.07.2019г. По същество
пълномощникът пледира за приемане на възражението, което възразяващият длъжник
не е могъл да подаде, тъй като не получил лично заповедта и не е имал обичайно
местопребиваване в България, според критериите на международното частно
право.
Насрещната страна –
заявител в заповедното производство „А 1 БЪЛГАРИЯ“ЕАД гр. София, чрез адв. Ц. (САК) изразява
становище за неоснователност на възражението, като се позовава на спазена
процедура по връчване на заповедта по месторабота на длъжника, чрез законния
представител на работодателя. Оспорва твърденията за командироване. Евентуално
сочи, че този тип отсъствие винаги има временен характер и изключва намерението
за трайна уседналост, характеризиращо обичайното пребиваване по смисъла на чл.
48 ал. 7 от КМЧП. В писмено становище по същество представителят сочи, че
командироването на работника не е релевантно при удостоверено връчване на
командироващия работодател и като обосновава надлежно връчване, моли за
отхвърляне на искането.
Претенция за разноски в настоящия
процес е заявил само възразяващият длъжник в съставен списък по чл. 80 ГПК.
Размерът на хонорарът на адвоката е оспорен като евентуално прекомерен.
В определение № 400/06.02.2020г. въззивният съд е разгледал
предварителните въпроси в рамките на служебната проверка за редовност и
допустимост на искането, като е изложил и мотивите си относно спазен
преклузивен срок за извънредна защита на лице, срещу което е постановена
заповед за изпълнение, удостоверена от заповеден съд като стабилизирана след
прието за редовно връчване, в разпореждане от 25.04.2019г , с което е постановено
издаване на изпълнителен лист. Нови обстоятелства относно по-ранно узнаване на
заповедта лично от длъжника не са посочени, поради което и преценката за
допустимо упражнени права не следва да се коригира.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените
оплаквания и събраните по исканията на страните доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Заповедното производство пред Варненски районен съд е образувано по
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 410 ГПК,
подадено от кредитора „А 1 БЪЛГАРИЯ“ЕАД
гр. София, което
е било уважено срещу длъжника Б., с постоянен адрес ***, установен със служебна
справка от съда в р-н Вл. Варненчик, м-ст Балъм дере №205. При предприето от съда връчване на издадената
заповед № 9479/27.12.2018г, на посочен от кредитора(доставчик на комуникационна
мобилна услуга) друг адрес в гр. Варна (жк. Трошево бл. 50 ет. 2), е било установено, че адресатът е
бил предходен собственик. Вторият опит за връчване е бил насочен към
съвпадащите постоянен и настоящ адрес на адресата на заповедта. След като
длъжностното лице по призоваването е събрало сведения от съсед, че адресата
рядко посещава този имот, съдът е разпоредил връчване по месторабота, на адрес
на работодател, установен по справка за регистриран действащ трудов договор на
длъжника. След неуспешен опит за връчване на адрес на управление на
работодателя в гр. Добрич, е съставено друго съобщение, адресирано изрично до К.Б.,
чрез работодателя му ФИНВАЛ М СЕРВИС ЕООД , което е било получено на
03.04.2019г в гр. Варна на ул. Дебър 58 ет. 2 офис 8 от Валерия Кънчева, заявила се като управител
на дружеството и подписала изявлението си, с което поема задължение да предаде
книжата на адресата.
Въззивният съд преценява това връчване като изцяло съответно на
изискванията на чл. 46 ал.2 ГПК. Автентичността на подписа на получателя не е
опровергана. Макар че третото лице е намерено на адрес, различен от
регистрирания адрес на управление, то се е обозначило като законен представител
на работодателя и това обстоятелство също не е опровергано. Напротив, и пред
настоящата инстанция същото физическо лице е изпълнило задължение, възложено на
работодателя, посочен от самия длъжник и то от същия адрес, обозначен като
физически адрес на кореспонденция на
търговското дружество в електронното писмо, изпратено до съда. Затова и
доводите за нередовно връчване не могат да бъдат подкрепени.
От посочените от
длъжника писмени доказателства, вкл. и представената от работодателя заповед за
командироване, се установява, че длъжникът Б. е бил командирован от българския
си работодател ФИНВАЛ М СЕРВИС на място на работа в гр. Пула, Република
Хърватска, за период от 03.01.2019г до 29.07.2019г. Този период съответства на
регистрация на трудов договор с този работодател от 27.09.2018г, поради което
данните, посочени в служебната бележка, приложена към молбата на длъжника, за начало на командироването от 01.03.2018г
съдът не намира за достоверни(още повече, че този документ съдържа и други явни
противоречия в посочване на годините).
Гласните
доказателства събрани от съда при разпита на св. С., съответстват на обстоятелствата, удостоверени в регисъра на НАП, като свидетелят потвърждава, че е работил
със С. още от началото на 2018 г., първо при работодател с друго наименование,
а после при работодателя ФИНВАЛ М СЕРВИС в корабостроитеблен
завод в гр. Пула, където българският работодател ги е изпратил да работят до
завършване на кораб «Еклипс Сценик».
Свидетелят посочва, че както и останалите работници, веднага след пристигането си
в чужбина, се бил регистрирал в полицията и е получил разрешение за работа и
започнал да изпълнява задълженията си под ръководството на молителя – негов
бригадир, който бил там от по-рано.
При така
установените факти, съдът намира за неоснователно възражението на длъжника.
Връчване на заповедта по месторабота не е лично, тъй като съобщението е прието
от трето специално легитимирано лице, а само личното връчване може да преодолее
липсата на обичайно местопребиваване на длъжника на територията на Република
България, по арг. от чл. 423 ал.1 т.2 ГПК.
В чл. 48, ал. 7
КМЧП е дадено легално определение на понятието „обичайно местопребиваване“,
според което под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира
мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване. В конкретния случай в ГПК липсва легално определение за обичайно
местопребиваване, поради което приложение по аналогия следва да намери разпоредбата
на чл. 48, ал. 7 КМЧП при преценката на съда относно наличието/липсата на обстоятелствата
по чл. 411, ал. 2, т. 4, предл. първо (редакция към
момента на издаване на заповедта) и чл. 423, ал. 1, т. 2, вр.
ал. 3, in fine ГПК,
доколкото същата най - точно отговаря на целите на процесуалния закон.
Относно тълкуването
на понятието „обичайно местопребиваване“ във връзка с европейското
законодателство този извод се потвърждава и от
разпоредбата на чл. 59, § 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 относно
подсъдността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела /отм./, която е възпроизведена почти аналогично в чл. 62, § 1 от
действащия към момента Регламент (ЕС) № 1215/2012 относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.
В тези задължителни за държавите членки правни актове европейският законодател
използва термините „местоживеене“ и „местожителство“, като за да определи дали
една страна (по образувано дело) има местоживеене в държава членка (каквато е
България), чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си
право.
В случая вътрешното
право на Република България си служи с термините „постоянен адрес“, „настоящ
адрес“ и „обичайно местопребиваване“. Съгласно чл. 91 ЗГР адресната регистрация
на лицето е отразяване на постоянния и настоящия му адрес в регистъра на
населението. В случая е без значение дали командированият се е регистрирал
адресно в чужбина, ако не е променил настоящия си адрес в България, защото
такава регистрация може да име и временен характер. Същевременно, българските граждани имат
задължение по ЗГР да заяви всяка промяна в адресната си регистрация, но
неизпълнението на това административно задължение не води до извода, че лицето
не може да се установи преимуществено да живее другаде, който факт подлежи на
установяване в заповедното производство. Следва да се има предвид, че
законодателят е използвал в чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК именно термина „обичайно
местопребиваване“ на територията на Република България, а не „постоянен адрес“
/както например в т. 3/. Следователно разпоредбите на ЗГР не намират приложение
относно проверката за наличието на четвъртата предпоставка за издаване на
заповед за изпълнение. Значение за преценката имат други критерии и те са
свързани с отношението на лицето към пребиването му на определено място. По
делото не са събраха доказателства за намерение за трайно установяване на
длъжника да живее и работи в Хърватия. Напротив, както самия той признава,
пребиваването му е било само по повод командироване от работодател, установен в
България, а това предполага завръщане на работника след изтичане на срока на
трудовата му задача. Свидетелят също подчертава, че престоя им в
корабостроителницата, където са били пратени от български работодател е бил свързан
с изпълнение на определена трудова задача, след приключване на която са се
върнали в България. Такива житейски отношения не създават трайни връзки на молителя с чуждата
страна, напротив временния им характер е категорично установен.
В заключение съдът преценява, че нито към момента на
издаване на заповедта за изпълнение, нито при удостоверяване на връчването й не
са била налична пречка по чл. 411, ал. 2, т. 4( сега т. 5) , предл. I ГПК, а временното отсъствие на лицето от страната,
макар и да е продължило около шест месеца не е било резултат от промяна на
обичайно местоживеене, а само от смяна на място на упражняване на трудова
функция. Затова и връчването именно чрез работодателя, поддържащ контакт с
работниците, които е командировал, не накърнява само по себе си възможностите
на работника да узнае за получените книжа. В конкретната хипотеза няма
обстоятелства по чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК. Оплакванията за осуетено право на
оспорване на заповедта са неоснователни.
Възражението не следва да бъде приемано, съответно липсва и предпоставка
за спиране на изпълнението по стабилизираната заповед.
Разноски по неоснователно искане не се дължат.
По тези съображения съставът на Варненския окръжен съд,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на К.Ж.Б.,***, за приемането
на възражение срещу вземане по заповед за изпълнение на парично задължение №
9479/27.12.2018г., издадена по заявление на «А1 България»ЕАД по чл. 410 ГПК по
гр.д.18140/18г на ВРС, 26 с-в.
Разноски не се определят.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.