№ 2968
гр. София, 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело
№ 20241100505672 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
С Решение № 20191 от 07.12.2023 г., постановено по гр. д. № 14550/2023 г. по описа
на Софийски районен съд, 128-и състав, е признато за установено по предявените от Д. Т. Ч.,
искове, че ответникът „Джи Ем Екс” ЕООД дължи на ищеца следните суми, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№
65765/2022 г. по описа на СРС: сумата от 378.00 лева, ведно със законна лихва от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК - 30.11.2022 г., до изплащане на вземането, представляваща неизплатено трудово
възнаграждение за периода от 01.11.2022 г. до 22.11.2022 г., както и сумата от 893.62 лв.,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК - 30.11.2022 г., до изплащане на вземането,
представляваща сбор от дължими на ищеца командировъчни средства за периода от
01.10.2022 г. до 09.11.2022 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер
от 7020.00 лв. като неоснователен.
Със същото решение Д. Т. Ч. е осъден да заплати на „Джи Ем Екс” ЕООД сумата в
размер на 355.00 лв., представляваща неустойка по т. 5 от подписаното между страните
споразумение от 20.07.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба -
03.05.2023 г., до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 2 130 лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба - 03.05.2023 г., до изплащане на вземането,
представляваща претърпяна вреда от работодателя, изразяваща се в удръжка от страна на
възложителя за сумата от 2 841.35 евро по заявка на rSupply Solutions AG, Швейцария, от
13.07.2022 г., както и разходи за ремонт на товарна композиция, съставена от влекач
********* и полуремарке *********, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 7449,84 лв., като неоснователен.
С постановеното решение „Джи Ем Екс” ЕООД е осъдено да заплати на Д. Т. Ч.
сумата в размер на 257.83 лв., представляваща разноски по настоящото и заповедното
производство, както да заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на СРС сумата в
1
размер на 111.20 лв. – разноски по производството.
С решението Д. Т. Ч. е осъден да заплати на „Джи Ем Екс” ЕООД, сумата от 710,76
лв., представляваща разноски по заповедното и настоящото производство.
С Определение № 12136 от 20.03.2024 г., постановено по гр. д. № 14550/2023 г. по
описа на Софийски районен съд, 128-и състав, е оставена без уважение молбата на „Джи Ем
Екс“ ЕООД, с която се иска изменение на постановеното по делото решение в частта за
разноските.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от
ищеца искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца Д. Т. Ч., в която са изложени
оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на
материалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че първоинстанционният съд не е
формирал мотиви по отношение на наведено възражение за незаконосъобразност на заповед
№ 1536/30.12.2022 г. и сочи, че е научил за нея след запознаване с възражението по чл. 214
ГПК. Сочи, че със заповедта за налагане на ограничена имуществена отговорност се поставя
началото на рекламационното производство за доброволно осъществяване на ограничена
имуществена отговорност и поради тази причина е необходимо наличие на трудово
правоотношение. Посочва, че СРС неправилно е оставил без уважение искането за разпит на
свидетел, който да установи размери на командировъчните пари на ден. Твърди, че
обжалваното решение е недопустимо в частта относно произнасянето по предявения
насрещен иск с правно основание чл. 203, ал. 2 КТ, тъй като такъв иск не е бил предявен.
Сочи, че в решението липсва правна квалификация по насрещния иск и не става ясно дали
произнасянето на съда в решението е за ограничената имуществена отговорност на съда или
за пълната. Счита, че ищецът поддържа твърдения за пълна имуществена отговорност, а СРС
е разгледал иск с правно основание чл. 203, ал. 1 КТ, поради което се е произнесъл по
непредявен иск. Моли съда да отмени решението в обжалваната част. Моли съда и да
отмени решението, в частта, с която е осъден да заплати неустойка по т.5 от подписаното
споразумение между страните. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на
въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Моли съда да
потвърди решението в обжалваната от ищеца част и претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт,
в законоустановения срок, от ищеца Д. Ч., чрез адв. Р. М., с надлежно учредена
представителна власт, поради което въззивната жалба е допустима.
Подадена е въззивна жалба и от ответника „Джи Ем Екс“ ЕООД срещу
първоинстанционното решение, в частта, с която са уважени предявените от ищеца искове
за неизплатено трудово възнаграждение, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният
от ответника насрещен иск за разликата до пълния предявен размер от 7449,84 лева.
Въззивникът ответник твърди, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон, като
вместо да приложи чл. 104 ЗЗД неправилно е приложил чл. 210 КТ. Сочи, че при положение,
че съдът е уважил насрещния иск за причинените от работника вреди, той е следвало да
уважи и съдебното прихващане, дори да счита, че материалното прихващане на
работодателя не е породило действие. Отбелязва, че изводът на първоинстанционния съд за
размера на имуществената отговорност на ищеца е необоснован, като в тази връзка счита, че
всяка една от посочените в насрещния иск вреди е възникнала по различно време през
втората командировка на водача и е напълно самостоятелна и без връзка с останалите вреди.
Акцентира върху това, че водачът не е ангажирал никакви доказателства, установяващи
връзката между отделни вреди, нито е установил, че не са причинени по негова вреда.
Поддържа, че Кодексът на труда предвижда имуществена отговорност на работника за всяка
отделна щета, а не сумарна отговорност за различни вреди, още по-малко ако са причинени
по различно време и при различни обстоятелства. С оглед на изложеното моли съда да
отмени решението в обжалваното от него част и да постанови решение, с което да отхвърли
предявените от Д. Т. Ч. искове като погасени чрез прихващане, както и да осъди Д. Т. Ч. да
заплати на „Джи Ем Екс“ ЕООД сумата от 4964,84 лева, представляваща разликата до
пълния размер на предявения насрещен иск от 7449,84 лева. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба.
2
Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт,
в законоустановения срок, от ответника „Джи Ем Екс“ ЕООД, чрез адв. В. В., с надлежно
учредена представителна власт, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно
обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.
Подадена е и частна жалба от „Джи Ем Екс“ ЕООД, чрез адв. В. В. срещу
постановеното по реда на чл. 248 ГПК Определение № 12136 от 20.03.2023 г., постановено
по гр. д. № 144550/2023 г. по описа на Софийски районен съд, в който са изложени
оплаквания за неговата неправилност. Моли съда да измени обжалваното решение в частта
за разноски и да осъди Д. Т. Ч. да заплари сумата от 533,04 лева разноски в заповедното
производство и общо 1078.18 лева разноски в заповедното и исковото производство пред
първата инстанция.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, като е платена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното:
Предмет на разглеждане са искове с правно основание чл. 128 КТ за заплащане на
сумата от 378 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за времето от
01.11.2022 г. до 22.11.2022 г., ведно със законната лихва върху двете суми от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателното плащане, както и иск с правно основание
чл. 215 КТ за заплащане на сумата от 7020 лева, представляваща сбор на командировъчни
средства за 40 дни за периода от 01.10.2022 г. – 09.11.2022 г.
За основателността на предявения иск с правно основание чл. 128 КТ в тежест на
ищеца е да установи наличието на трудово правоотношение с ответника през процесния
период, за който твърди, че има право на трудово възнаграждение, наличието на отработване
на претендираното трудово възнаграждение, както и неговия размер, а в тежест на
ответника е да докаже плащането му. По делото не е спорно, а и от представените по делото
писмени доказателства – Трудов договор № 85/19.07.2022 г. и Заповед за прекратяване на
трудов договор № 67 от 22.11.2022 г., се установява, че ищецът Д. Т. Ч. е заемал длъжността
„шофьор товарен автомобил “ при ответника „Джи Ем Екс“ ЕООД за периода от 19.07.2022
г. до 22.11.2022 г. Не е спорно между страните, а и се установява от представения трудов
договор, че основната заплата на ищеца възлиза на 710 лева. От приетото по делото
заключение по назначената съдебносчетоводна експертиза се установява, че размерът на
възнаграждението за процесния период – 01.11.2022 г. до 22.11.2022 г. възлиза на 380,15
лева. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес и доколкото ищецът претендира
заплащане на трудово възнаграждение в размер на 378 лева, а и доколкото не се твърди,
нито се установява заплащане на трудовото възнаграждение, то предявеният иск с правно
основание чл. 128 КТ се явява изцяло основателен за сумата от 378 лева.
На следващо място, основателността на иска с правно основание чл. 215 КТ се
обуславя от установяване от страна на ищеца на следните предпоставки: 1) че е работил по
трудово правоотношение с ответника и е полагал труд за периода, за който претендира да му
се заплатят командировъчни; 2) че с надлежен акт на работодателя е бил командирован за
изпълнение на трудовите си задължения в чужбина; 3) размера на претендираната сума.
В настоящия случай не е спорно, а и от писмените доказателства се установява, че в
рамките на исковия период ищецът е изпълнявал при ответника възложените му функции на
длъжността „шофьор на товарен автомобил“, като със Заповед № 1-0034 от 14.09.2022 г. за
командировка е командирован за срок от 56 дни в Германия. В чл. 121, ал. 2 КТ е уредено
правото на работодателя да командирова работник или служител извън страната за нуждите
на предприятието за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната
му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. В този случай
командированият работник или служител освен брутното си трудово възнаграждение има
право да получи още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери,
определени в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ).
3
Съгласно чл. 5, ал. 1 от Наредбата командироването или изпращането за специализация в
чужбина се извършва въз основа на писмена заповед, в която се съдържат посочените в чл.
5, ал. 2 НСКСЧ реквизити и условия. В настоящия случай работодателят надлежно е
изпълнил процедурата по командироване, доколкото същият е издал писмена заповед с
изискуемите реквизити, а освен това полагайки подписа си върху нея, командированото лице
е изразило съгласието си за командироването му за повече от 30 календарни дни.
Ето защо, законосъобразно ответното дружество е командировало служителя си Д. Ч.,
възлагайки задача да извърши международен превоз, а той от своя страна е започнал и
осъществил изпълнението на задачата, по които факти страните не спорят. Поради тази
причина за изпълнените курсове в чужбина на ищеца се дължат командировъчни пари, за
определяне на размерите на които следва да се има предвид разпоредбата на чл. 31, ал. 1
НСКСЧ.
Спорен в производството е въпросът относно дължимия размер на командировъчните
пари. Размерът на командировъчните пари не може да бъде под нормативно установения в
наредбата минимум, като работодателят може да определи и по-висок размер. В
производството, включително пред въззивната инстанция ищецът е поддържал, че има
установена уговорка между него и работодателя за заплащане на командировъчни в размер
на 90 евро на ден. С доклада по делото първоинстанционният съд е възложил процесуалното
задължение за установяване на размера на командировъчните пари в тежест на ищеца по
делото. Доказателствените искания на ищеца по иска във връзка с доказателствената му
тежест да установи, че работодателят се е задължил да заплаща командировъчни пари в
размер на 90 евро на ден не са с характер да докажат твърденията му. Ищецът е релевирал
доказателствено искане за допускане на свидетел, чрез който да установи, че
командировъчните пари са уговорени в размер на 90 евро на ден, което обстоятелство съдът
намира, че не може да бъде доказвано със свидетелски показания, тъй като определянето на
размер на командировъчните пари различен от минималния следва да става с писмен
вътрешен акт на работодателя. Поради тази причина и не допускайки събирането на гласни
доказателства за установяване на размера на дължимите командировъчни,
първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение.
Съгласно заключението по назначената съдебносчетоводна експертиза, което
настоящият състав кредитира като обективно и компетентно, от преведените по сметка на
ищеца командировъчни и направените изчисления се установява, че командировката за един
ден е в размер на 58,52 лева или 29,92 евро. Отделно от това, в процесната заповед е
посочено, че командировката е с право на пътни, дневни и квартирни пари, паспортни,
визови и други такси и разходи за служебен багаж и други. Представени са и вътрешни
правила на ответното дружество, от чийто чл. 9, ал. 2 се установява, че работниците имат
право на командировъчни в размер на 35 евро на ден съгласно Приложение № 3 към
Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина. При това и доколкото в
издадената заповед за командироване на служителя липсва определен размер на
командировъчните и отчитайки императивната правна уредба, която не позволява размер на
командировъчни под 35 евро на ден, приложение намират Вътрешните правила, съгласно
които служителите, които командированите работници имат право на командировъчни в
размер на 35 евро на ден.
Поради изложеното ищецът по иска с правно основание чл. 215 КТ не установи в
установи в условията на пълно и главно доказване дължим размер на командировъчни
средства за 90 евро на ден, поради което същият следва да бъде уважен за установения
размер от 35 евро на ден.
С предявяването на исковата молба ищецът претендира заплащане на
командировъчни за 40 дни за периода от 01.10.2022 г. до 09.11.2022 г. Съгласно заключението
на вещото лице по изслушаната и приета в хода на първоинстанционното производство
експертиза дължимите командировъчни средства на ищеца на основание заповеди за
командировка и Вътрешните правила за работна заплата на ответното дружество в размер на
35 евро на ден за периода 16.09.2022 г. – 08.11.2022 г. възлизат на 3696,51 лева, като са
заплатени командировъчни средства в размер на 2802,89 лева, поради което дължимият
остатък за процесния период възлиза на 893,62 лева.
Предвид основателността на предявените искове следва да бъде разгледано и
4
направеното от ответника възражение за прихващане с негови вземания спрямо ищеца. За
пръв път изявлението за прихващане е достигнало до знанието на ищеца с подаването на
възражение по чл. 414 ГПК. Предвид обстоятелството, че ищецът е предявил иск по чл. 422
ГПК той по същество е оспорил действието на прихващането. Доколкото оспорването на
активното вземане е пречка за настъпване на неговата ликвидност, която от своя страна е
условие за настъпване на погасителния ефект на прихващането, то настоящият състав
намира, че не са настъпили последиците на извънсъдебното прихващане по смисъла на чл.
104 ЗЗД.
По направеното от ответника съдебно възражение за прихващане с негови вземания
спрямо ищеца, за които е предявил и насрещен иск, настоящият състав намира следното:
Както е разяснено с мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.
д. № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС с насрещния иск не се прави изявление за прихващане.
Решението установява вземанията такива, каквито са към приключване на съдебното дирене.
При уважаване на исковете след влизане в сила на решението всяка от страните може да
направи изявление за извънсъдебно прихващане, като насрещните вземания са определени
по основание и по размер, т.е. ликвидни. Недопустимо е едно и също вземане да бъде
предмет едновременно на насрещен иск и на възражение за прихващане. След като е
предявил насрещни искове, за ответника е преградена процесуалната възможност да
използва възражението за прихващане като средство за защита срещу първоначалния иск.
Възражението за прихващане като способ за правна защита цели да отблъсне предявения
първоначален иск. Само при липса на насрещни искове възраженията за прихващане на
ответника, ако са основателни, щяха да бъдат разгледани и съответно уважени. Затова
ответникът и ищец по насрещните искове не разполага с възможността да прави възражение
за прихващане със същите вземания, за които е предявил насрещни искове. Поради тази
причина възражението за прихващане не следва да бъде разглеждано по същество.
По предявения насрещен иск с правно основание чл. 203 КТ:
На първо място, и с оглед релевираните от страна на въззивника ищец оплаквания за
недопустимост на постановеното решение в частта, с която е уважен предявеният насрещен
иск, следва да се посочи, че решението в тази част е валидно и допустимо. С насрещната
искова молба ищецът цели да ангажира ограничената имуществена отговорност на
ответника отчетник по чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ, като не са изложени фактически твърдения,
нито е формулиран петитум за ангажиране на пълната имуществена отговорност на
служителя. Противно на изложеното във въззивната жалба на ищеца, съдът намира, че не са
налице твърдения за наличие на пълна имуществена отговорност от страна на работодателя,
поради което произнасяйки се по това решение, съдът не е се е произнесъл по непредявен
иск.
Относно заявеното вземане с правно основание чл. 203, ал. 1, вр. чл. 207, ал. 1, т.1, вр.
чл. 210, ал. 1 и 2 КТ за обезщетение за ограничена имуществена отговорност за нанесени
вреди, наложена със заповед № 1536/30.12.2022 г.:
Съгласно разпоредбата на чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ работник или служител, на когото е
възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или
материални ценности, отговаря спрямо работодателя в размера на вредата, но не повече от
трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение.
Фактическият състав, от който произтича отговорността на работника или служителя
по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ предполага кумулативното наличие на следните
юридически факти: 1) наличие на трудово правоотношение между ищеца и отчетника; 2)
неизпълнение на трудовите задължения от страна на отчетника; 3) претърпяна имуществена
вреда от страна на работодателя; 4) виновно поведение на отчетника; 5) причиняване на
липсата при или по повод на специфичните функции по трудовото правоотношение на
отчетника и 6) наличие на причинна връзка между липсата и действията или бездействията
на отчетника.
За да се реализира по съдебен ред ограничената имуществена отговорност на
работника/служителя е необходимо след пораждане на правото за работодателя да получи
обезщетение за причинените вреди от спрямо работника/ служителя, същия да изпълни
процедурата по чл. 210 от КТ за издаване на заповед с основанието и размера на
5
отговорността на работника или служителя и оспорването й от същия в едномесечен срок от
работника. С издаването на заповедта по чл. 210, ал. 1 КТ се поставя началото на едно
извънсъдебно рекламационно производство за доброволно осъществяване на ограничената
имуществена отговорност. По своето естество заповедта по чл. 210, ал. 1 КТ представлява
изявление за прихващане на насрещни вземания – вземането на работодателя за
обезщетение срещу вземането на работника за трудово възнаграждение. Правото да издаде
такава заповед принадлежи единствено на работодателя, който е субект на вземането за
обезщетение за имуществена отговорност. Компенсаторното действие на заповедта не
настъпва веднага с връчването й на работника или служителя, защото валидността на
прихващането зависи не само от изискуемостта, но и от ликвидността, като последната не се
поражда, докато работникът не изрази становище по издадената заповед и по претенцията
на работодател. В тази връзка и законът предоставя възможност на работника в едномесечен
срок да оспори основанието и размера на предявеното от работодателя вземане, като с
упражняването на това право в рамките на рекламационното производство правото на
работодателя да извърши прихващане се погасява и той може да осъществи отговорността,
като предяви вземането си по съдебен ред.
При прекратено трудово правоотношение субектът на вземането за обезщетение губи
качеството на работодател и не може да издаде заповедта, която слага начало на
рекламационното производство, поради което последното става и неизпълнимо като способ
за събиране на вземането поради трудността да се извърши размяната на волеизявленията на
участващите в него. Затова рекламационното производство не може да бъде проведено и в
случаи като процесния, когато вредата е установена след прекратяване на трудовото
правоотношение. В тази хипотеза правоимащият да получи обезщетението вече няма
качеството на работодател, поради което не може да издаде заповед по чл. 210 КТ, а
делинквентът вече не притежава качеството служител и не може да бъде извършена
компенсацията. Поради тази причина и в случаите, когато вредата е установена след
прекратяване на трудовото правоотношение, заповедта по чл. 210 КТ не е условие за
допустимост на претенцията на работодател. В този смисъл е и Определение № 239 от
22.06.2022 г. по ч. гр. д. № 694 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, в
който върховните съдии са достигнали до извода, че издаването на заповед по чл. 210 КТ не
е положителна процесуална предпоставка за възникване и надлежно учредяване на правото
на иск за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на работника в случаите,
при които трудовото правоотношение е прекратено и причинените вреди са установени от
работодателя след това. За пълнота следва да се отбележи, че при прекратено трудово
правоотношение работодателят би могъл да ангажира пълната имуществена отговорност на
работника, от което следва, че по аргумент за по-силното основание след като може да бъде
търсена „по-голямата“ отговорност, може и „по-малката“.
При извод за допустимост на насрещния иск, същият следва да бъде разгледан по
същество с оглед релевираните оплаквания и предвид събраните нови доказателства за
относими факти от значение за крайния изход на спора.
Както бе посочено по-горе, по делото не е спорно, че страните са били обвързани от
трудово правоотношение, като не е спорно и че ответникът по насрещния иск е изпълнявал
отчетнически функции.
За установяване на посочените обстоятелства, работодателят е ангажирал писмени
доказателства заповед № 1536/30.12.2022 г. и протокол за оглед на МПС от 11.11.2022 г.,
находящ се на л. 46 от делото на СРС. По делото са приети и фактури № ********** от
17.11.2022 г. с получател ответното дружество в размер на 1 903,13 лв. за монтаж на кама
NT202 и сваляне, качване и монтаж, както и фактура № ********** от 19.12.2022 г. с
получател ответника за авточасти и в размер на 4945 лева. Представен е и фискален бон за
последната фактура. Представена е и фактура № ********* от 30.12.2022 г. на стойност
1660,80 лева с получател ответното дружество. За установяване състоянието на камиона са
събрани и гласни доказателства чрез разпитите на свидетелите И.Л. и Д.С., които дават
информация за състоянието на камиона към момента на връщането му в паркинга на ищеца.
Като съобрази всички събрани по делото доказателства в цялост – писмени и гласни,
въззивният съд намира, че ищецът по насрещния иск не е изпълнил процесуалното си
задължение да установи в условията на пълно и главно доказване, че ответникът по
6
насрещния иск е осъществил неправомерни и неоснователни действия и бездействия,
вследствие на които да са настъпили твърдените от ищеца по насрещния иск вреди.
Събраните по делото доказателства съдържат информация относно състоянието на камиона
към момента на връщането му, но не са информативни досежно това дали причинените
вреди са следствие от неправилна експлоатация на ответника по насрещния иск. Липсват
доказателства за конкретни действия, извършени от ответника, респ. негови бездействия,
които да са довели до тези вреди. Показанията на свидетеля Л., че конкретно сцепената гума
е вследствие на каране на композицията по някакъв ръб се базира на предположения на
свидетеля, тъй като последният не е придобил преки впечатления от начина, по който е
експлоатирано превозното средство, които предположения от своя страна не се подкрепят от
други събрани по делото доказателства. Липсват каквито и да е други преки и косвени
доказателства, от които да се установят конкретни действия на ответника, които са довели до
настъпилите увреждания. Доколкото по делото не се установява настъпилите вреди -
сцепени десни гуми на втора и трета ос на полуремаркето, което е увредило необратимо
външния слой на гумите и не е свързано с нормалното им износване, уреден преден ляв
ресьор на влекача, увреден резервоар на влекача, да са настъпили вследствие на
противоправно поведение на ответника, то претенцията на ищеца по насрещния иск се явява
неоснователна и следва да бъде отхвърлена за разходите за ремонт на товарната
композиция.
При липса на установено неизпълнение на трудовите задължения от страна на
отчетинка е безпредметно да бъдат обсъждано наличието на вреди по процесното МПС.
По отношение на наложените глоби на ответното дружество във връзка с разпиляната
стока настоящият състав намира следното: От представената от ищеца и приета по делото в
превод на български език транспортна поръчка от 13.07.2022 г. се установява, че рСъплай
Солюшънс АГ – Риедщрасе 1 – СН 6343 Роткройц възлага на ответното дружество
натоварването и доставянето на посочените в поръчката материали, с цена на транспорта
1700 евро и с дата на доставка – 16.09.2022 г./19.09.2022 г. В поръчката е посочено, че в
случай на големи чували, те трябва да бъдат надлежно обезопасени, така че да се
предотврати подхлъзване или накланяне, като това се отнася за цялата продължителност на
транспорта. Посочено е също така, че е абсолютно задължително да се коригира затягането
след първите 30 км, както и че разходите за изправяне в случай на подхлъзване/накланяне
ще бъдат за сметка на превозвача. По делото е представена и електронна кореспонденция, от
която е видно, че възложителят рСъплай Солюшънс АГ уведомява ответното дружество, че
големите чували са пристигнали увредени, като не е възможно нормално разтоварване без
увреждане, поради което разтоварването трябва да бъде извършено с кран. Посочено е, че
разходите за наем на кран биха били за минимум от 5 часа за 149 евро на час и 250 евро за 2
допълнителни служители и електрокар, като е посочено също така, че ответното дружество
ще бъде фактурирано за тези допълнителни разходи.
Представено е кредитно известие от 19.09.2022 г. за сумата в размер на 1 846,35 евро
по горепосочената поръчка. От представената на л. 39 от делото на СРС нотификация се
установява, че възложителят е превел на „Джи Ем Екс“ ЕООД сумата в размер на 558,65
евро, като е удържана сумата от 2841,35 евро.
По делото не е спорно, а и от представената по делото командировъчна заповед се
установява, че на ответника е възложено да осъществи превоза по процесната товарна
поръчка. От представения на л. 23 от делото на СРС протокол за предаване на материални
ценности, подписан от ищеца и работодателя, които подписи не са оспорени, се установява,
че на водача са предадени укрепващи колани. От събраните по делото гласни доказателства
чрез разпита на свидетеля Л., изпълняващ също длъжността шофьор в ответното дружество,
се установява, че укрепването на товара в камиона става с обезопасяващи колани, като
дванадесет ремаркета били снабдени с 15 колана, а имало и три в резерва, както и че е
задължение на водача да укрепи стоката с тези колани. Съдът кредитира показанията на
свидетеля Л., тъй като те са логични и кореспондиращи с останалия доказателствен
материал, а именно и с намиращия се на л. 23 от делото на СРС приемо-предавателен
протокол, подписан от страните по делото, чиито подписи не са оспорени, и от който се
установява, че на ищеца в качеството му на водач са предадени 14 броя укрепващи колани.
Съдът кредитира показанията на свидетеля и поради обстоятелството, че същият заема
7
сходна длъжност при ответното дружество и е наясно какви са задълженията на служителя
при осъществяване на трудовите функции. Наред с това по с длъжностната характеристика е
уредено задължението на служителя да се грижи за запазване на поверения му товар, като с
т. 8 от длъжностната характеристика е вменено и задължението да изпълнява и други
конкретни задачи, възложени от ръководителя, свързани с изпълнение на длъжността.
Доколкото изрично е посочено от възложителя на превоза, че товарът следва да бъде
укрепен, то е било задължение на ответника по насрещния иск да укрепи товара по начин,
който да предотврати разпиляването му. По делото се установи, че работодателят е изплатил
обезщетение във връзка с разпиления товар, поради което е доказано претърпяването на
имуществени вреди. Ответникът по насрещния иск не е депозирал писмен отговор на
исковата молба, респ. не е изложил фактически твърдения за обстоятелства, които биха
изключили отговорността му, като в тази връзка не са събрани и доказателства. Ето защо,
съдът намира за установено, че вследствие на противоправното поведение на ищеца са
наложени глоби на ответното дружество, като последното е претърпяло вреди в размер на
2841,32 евро или левовата равностойност на 5557,20 лева. Тази сума надвишава трикратния
размер на брутното трудово възнаграждение от 710 лева. Ето защо, ограничената
отчетническа отговорност на служителя следва да бъде ограничена до 2130 лева,
следователно предявеният насрещен иск да бъде уважен само за тази сума.
По отношение на искането на въззивника за отмяна на решението и в частта, с която
е присъдена неустойка, въззивният състав намира следното: Съгласно чл. 5 от подписаното
от страните Споразумение от 20.07.2022 г. при прекратяване на трудовия договор или при
други обстоятелства при преценка на работодателя, водачът е длъжен да върне получените
материални ценности, за което страните подписват приемо-предавателен протокол. При
отказ да подпише протокола водачът дължи на работодателя неустойка в размер на 50%
(петдесет на сто) от брутното му месечно трудово възнаграждение.
Въпреки че липсват конкретни оплаквания касателно правилността на обжалваното
решение в частта, с която е уважен предявеният иск за неустойка, предвид задължителните
за органите на съдебната власт указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010
г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно за съответствието й с добрите нрави. Наред с това, с постановеното по реда на чл.
140 ГПК определение първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест,
като по иска за неустойка е указал, че е в тежест на ищеца да докаже наличието на валидна
неустоечна клауза и настъпването на предвидените в нея елементи на фактическия състав за
възникване на процесното вземане в съдебно предявения размер.
Съгласно т. 3 от цитираното по-горе тълкувателно решение нищожна поради
накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност следва да
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се вземат
предвид специфичните факти и обстоятелства за всеки конкретен случай, при съобразяване
на примерно посочени критерии като: естеството им на парични или на непарични и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог,
ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се
използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай. Ето защо, преценката за нищожност на договорна неустойка поради
накърняване на добрите нрави следва да почива единствено на извод за надхвърляне на
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции като нормативно
закрепен в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД коректив на недопускане тя да бъде използвана като
средство за несправедливо обогатяване на кредитора.
Настоящият съдебен състав намира, че уговорената в т. 5 от споразумението
неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й функции, което възпрепятства настъпването на целените с договарянето й
правни последици. Съдът намира, че така уговорена, неустойката представлява средство за
8
неправомерен натиск върху волята на служителя, който под страх от имуществена санкция,
се задължава да подпише в бъдеще документ, с чието съдържание не е запознат, а и което не
може да предвиди, доколкото то зависи от осъществяването на други факти, а именно
връщането на определени по вид и количество материални ценности към един бъдещ
момент. Следователно към момента на подписване на споразумението за служителят не са
налице условия, въз основа на които да направи преценка за задължаването си по
неустоечната клауза, доколкото същата би могла да се счита и като отказ от бъдещо право на
служителя да откаже да подпише документ, с който не е съгласен. Хипотетично, уговорена
по този начин, неустойката би довела до случаи, в които макар и да са върнати материалните
ценности, при липса на подписан приемо-предавателен протокол работодателят да се
обогати неоснователно от заплащането на неустойката. За пълнота, следва да се посочи и че
отказът на служителя да подпише приемо-предавателен протокол не би довела до вреди за
работодателя, доколкото вредите за последния биха настъпили от евентуалната липса на
материални ценности, а не от двустранно подписан приемо-предавателен протокол.
Доколкото крайните изводи на двете съдебни инстанции частично съвпадат,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която ответникът по
насрещния иск е осъден да заплати сумата в размер на 355 лева, представляваща
представляваща неустойка по т. 5 от подписаното между страните споразумение от
20.07.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 03.05.2023 г., до
изплащане на вземането, както и за разходи за ремонт на товарна композиция, съставена от
влекач ********* и полуремарке *********. Решението следва да бъде отменено и в частта,
с която Д. Т. Ч. е осъден да заплати на „Джи Ем Екс“ ЕООД сумата над 667,28 лева до
присъдения размер от 710,76 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
По разноските:
С оглед изхода на спора и частичната основателност на въззивната жалба на ищеца,
на последния следва да му бъдат присъдени разноски съобразно уважената част на
въззивната жалба. По делото е представен договор за правна зашита и съдействие, сключен
между Д. Т. Ч. и адв. Р. М. за процесуално представителство във въззивното производство, в
който е удостоверено, че последният е получи уговореното възнаграждение от 500 лева в
брой. Доколкото друго не е уговорено, съдът намира, че платеното възнаграждение от 500
лева се претендира поравно – за процесуално представителство по подадената от ищеца
въззивна жалба и защита по подадената от ответника въззивна жалба. С оглед частичната
основателност на въззивната жалба на въззивника ищец и на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл.
273 ГПК следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение съобразно основателната
част на въззивната жалба в размер на 10,31 лева. Предвид изцяло неоснователната въззивна
жалба на ответника и на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК, на въззивника ищец следва
да бъде присъдена сумата от 250 лева.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено
адвокатско възнаграждение в полза на адв. В. В. за сумата от 1050 лева за изготвяне на
въззивна жалба и защита във въззивното производство. Представени са и доказателства за
извършеното плащане. Доколкото друго не е уговорено, съдът намира, че платеното
възнаграждение от 1050 лева се претендира поравно – за процесуално представителство по
подадената от ответника въззивна жалба и защита по подадената от ищеца въззивна жалба.
Следователно и съразмерно неоснователната част на въззивната жалба на ищеца, на
ответника следва да бъде присъдена сумата от 503,36 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата
от 7,10 лева – държавна такса по сметка на Софийски градски съд за подадената от ищеца
въззивна жалба.
По частната жалба на въззивника ответник:
С молбата по чл. 248 ГПК ответникът излага оплаквания единствено относно
определения размер на възнаграждение за подадено възражение в заповедното
производство, доколкото по отношение на адвокатсково възнаграждение за процесуално
представителство в исковото производство пред Софийски районен съд не е уважено
възражението за прекомерност.
С Определение № 12136 от 20.03.2024 г., постановено по гр. д. № 14550/2023 г. по
9
описа на Софийски районен съд, 128-и състав, е оставена без уважение молбата на „Джи Ем
Екс“ ЕООД, с която се иска изменение на постановеното по делото решение в частта за
разноските.
В частната жалба на ответника са изложени оплаквания за неправилност на
постановеното определение, като частният жалбоподател твърди, че възнаграждението
следва да бъде определено на основание чл. 7, ал. 7 НМРАВ на базата на половината от
стойностите на претендираните суми.
Целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство не е да
установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Издадената заповед за
изпълнение съдържа покана до длъжника да изпълни задължението си, т.е. същата играе
ролята на покана за доброволно изпълнение. Характерно за заповедното производство е и
това, че при подаване на възражението от длъжника по чл. 414 ГПК делото не се
трансформира служебно в исково производство. Заповедното производство в пълна степен
се основава на принципа, че съдбата му е изцяло поставена в зависимост от реакцията на
длъжника или от нейната липса, без да се изисква каквато и да било намеса от съда –
длъжникът би могъл да предотврати влизането в сила на издадената заповед за изпълнение с
простото отричане на дълга, като подаде възражение. Същевременно заповедното
производство е изключително формализирано – то се развива изцяло в писмена форма, като
се използват стандартни, утвърдени образци за волеизявленията на съда и страните – всичко
това осигурява достъпност и позволява бързо произнасяне по исканията, респ. чрез
създаването на образец на възражението длъжникът е облекчен в реализацията на правото
му на оспорване, тъй като този образец е посочен като задължително приложение към
заповедта.
Въпреки формалния характер на производството и това, че е предвиден образец на
възражението срещу издадената заповед за изпълнение, това не означава, че длъжникът не
може да ангажира услугите на адвокат за оказване на правна помощ и съдействие. Аргумент
в тази връзка е и приетото в т. 11а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, че длъжникът има възможност да обоснове оспорванията си във
възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, като това действие ще има правните последици на
отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Отделно от това процесуалният закон не
обвързва представляването на страната от адвокат с вида, характера или сложността на
производството, в което същата участва, тъй като присъждането на разноските е свързано
със санкционирането на едната страна за неправомерно въвличане на другата в съответното
производство.
В настоящия случай от представените по делото доказателства се установява, че
длъжникът е сторил разноски във връзка с организиране на защитата си срещу издадената
заповед за изпълнение чрез подаване на възражение по чл. 414 ГПК. В Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) в
действителност не е изрично предвидена разпоредба, която да обхваща процесуално
представителство за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, но в този случай съгласно § 1
от Допълнителните разпоредби на НМРАВ в непредвидените в тази наредба случаи
възнаграждението следва да се определи по аналогия. Изхождайки от вида на самото
процесуално действие по подаване на възражение по чл. 414 ГПК, съдът намира, че то в
най-голяма степен съответства на подаването на „други молби“, поради което и
определянето на възнаграждението по аналогия в този случай следва да бъде извършено по
правилата на чл. 6, т. 5 НМРАВ, в този случай, в полза на процесуалния представител на
длъжника в заповедното производство се присъжда възнаграждение в размер на 50 лева.
Доколкото положението на жалбоподателя не може да бъде влошено при липсата на
подадена частна жалба от насрещната страна, то отказът на първоинстанционния съд да
ревизира решението си в частта за разноските, считайки, че сумата от 200 лева за адвокатско
възнаграждение за подадено възражение по чл. 414 ГПК не следва да бъде увеличавана, е
законосъобразен, поради което определението следва да бъде потвърдено.
С оглед цената на иска въззивното решение подлежи на касационното обжалване по
правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, съдът
10
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20191 от 07.12.2023 г., постановено по гр. д. № 14550/2023 г.
по описа на Софийски районен съд, 128-и състав, в частта, с която Д. Т. Ч. е осъден да
заплати на „Джи Ем Екс” ЕООД сумата в размер на 355.00 лв., представляваща неустойка
по т. 5 от подписаното между страните споразумение от 20.07.2022 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба - 03.05.2023 г., до изплащане на вземането, както и за
разходи за ремонт на товарна композиция, съставена от влекач ********* и полуремарке
*********, и в частта, с която Д. Т. Ч. е осъден да заплати на „Джи Ем Екс“ ЕООД сумата
над 667,28 лева до присъдения размер от 710,76 лева – представляваща разноски за
заповедното и настоящото производство, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск за заплащане на сумата в размер на 355.00 лв.,
представляваща неустойка по т. 5 от подписаното между страните споразумение от
20.07.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 03.05.2023 г., до
изплащане на вземането, както и за разходи за ремонт на товарна композиция, съставена от
влекач ********* и полуремарке *********.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК „Джи Ем Екс“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати на Д. Т. Ч., ЕГН ********** сумата от 260,31 лева – разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред Софийски градски съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК Д. Т. Ч., ЕГН ********** да
заплати на ГПК „Джи Ем Екс“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от 503,36 лева – разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред Софийски градски съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Джи Ем Екс“ ЕООД, ЕИК ********* да
заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 7,10 лева – държавна такса за
въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20191 от 07.12.2023 г., постановено по гр. д. №
14550/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 128-и състав, в останалата част.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11