№ 358
гр. Пазарджик , 17.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на шестнадесети април, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Христо Георгиев
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело №
20215220100066 по описа за 2021 година
Предявена е искова молба от К. М. К., ЕГН- ********** от гр.
Пловдив, ул. „********“№*, обл. Пловдив, срещу „Профи Кредит
България“ЕООД, ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление- гр.
София, район „Средец“, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“№49, бл.53Е, вх.В,
представлявано винаги от двама от управителите С. Н. Н., Я. Я. Ч., Ц. Г. С. и
Я. К. Ч..
В подадената искова молба се твърди, че ищецът е страна по договор за
потребителски кредит № 30035916385, подписан с ответното дружество на
27.03.2019г. Счита се, че Договор № 30035916385 е нищожен, поради
противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че
е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с
чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно
потребителят е дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем,
но не дължал лихва и други разходи по заема. Счита се, че с договорения
лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което е налице
нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 2860,22лв., като са
изложени съображения в тази насока, а именно: Сочи се, че в правната
доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на
1
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД е налице именно,
когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Сочи се, че
възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на
заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при
участие в облигационните отношения. Приема се, че максималният размер, до
който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително,
ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени
заеми/. Твърди се, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се
нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
на ПМС № 426/14г. Възразява се, че са нищожни като противоречащи на
добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК
клаузите на раздел VI от договора за заем, в които е посочено, че годишният
процент на разходите е в размер на 46.35%, а действителният ГПР е в
различен размер от посочения, с което потребителят е бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на заема. Сочи се, че при съобразяване съдържанието на
процесния договор за кредит и поетите с него права и задължения се формира
извод, че последният има правната характеристика на договор за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици освен
общите правила на ЗЗД, следва при преценка на валидността и последиците
му да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за
периода на
сключването му редакция /така в определение № 351 от 22.04.2016г. на ВКС
по търг. дело № 3026/2015г., 1 г.о./. С оглед на изложеното за ищеца възниква
правния интерес от предявяване на следните искове:
Моли се съдът да прогласи нищожността на Договор №30035916385/
27.03.2019г., сключен с „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в условията
на евентуалност, ако не уважи иска за прогласяване на нищожността на целия
договор, то моли съдът да уважи иска на ищеца за обявяване на нищожността
на клаузата в раздел 6 касаеща заплащането на „пакет от допълнителни
услуги" и даваща право на ответното дружество да получи заплащането на
2
такса по пакет от допълнителни услуги по договор № 30035916385/
27.03.2019г. в размер на 1932,00 лева.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с
който се твърди, че по процесния договор за кредит ищецът е получил сумата
в размер на 1500 лева. На дружеството е върнал сумата в размер на 1528.89
лева, т.е. с 28.89 лева повече от сумата, която е получил. С това кредитът е
приключен, задължението по споразумението за предоставяне на
допълнителни услуги - също, а дружеството няма никакви претенции към
ищеца за заплащане на каквито и да било суми от страна на ищеца. С оглед на
това считат, че за последния не съществува правен интерес за предявяване на
настоящия иск. Твърди се, че предявеният отрицателен установителен иск за
признаване на установено по отношение на ответника, че сключеният договор
за кредит е недействителен е недопустим, поради липса на правен интерес.
Счита се предявения иск за неоснователен, поради следните
съображения: Твърди се, че с ищеца К. М. К., в качеството му на
кредитополучател, ответното дружество има сключен договор за
потребителски кредит (ДПК) № 30035916385. Твърди се, че процесният
договор е сключен на 27.03.2019 г. за сумата от 1500 лева, с размер на
възнаградителната лихва 1039.72 лева (а не 2860.22 лева както неправилно е
посочено в исковата молба). Преди подписване на процесния договор, към
предоставения му стандартен европейски формуляр, на същия е предоставена
и допълнителна преддоговорна информация, съдържаща информация,
касаеща допълнителни услуги, които дружеството предлага, включени в
пакет, в случай че ищецът пожелае да се възползва от него. Видно от
предоставеното към исковата молба копие на споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, същият е пожелал неговото закупуване и е
сключил, освен договора за потребителски кредит, и процесното
споразумение, като възнаграждението по него възлиза на 1820.52 лева, а
дължимата сума е разсрочена във времето за улеснение на клиента, за срока
на договора за кредит, като размерът на месечната вноска по споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги възлиза на 50.57 лева
месечно. Ищецът е заплатил първите 7 вноски, 8-мата - частично.
Твърди се, че в депозираната искова молба са посочени множество
неверни твърдения, множество неточности, множество бланкови абзаци,
3
останали очевидно по грешка в исковата молба, които противоречат, както на
представените от смия ищец доказателства, така и съгласно предоставените с
настоящия отговор такива. Твърди се, че възнаграждението по процесния
договор е в размер на 1039.72 лева, а годишният лихвен процент по кредита е
39.10 %, Съгласно изложеното в отговора на исковата молба,
възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги не следва да
бъде включвано в изчисляването на ГПР, респективно и при изчисляване на
възнаградителната лихва, която е част от този ГПР /така Решение № 309126
от 9.01.2018 г.. постановено по НАХД № 19243/2018 г. по описа на СРС, 95-ти
състав/. Считат се за неоснователни и твърденията на ищеца, че
„действителният ГПР е в различен размер от посочения, с което потребителят
е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на заема". Счита се, че уговорките в раздел VI от договора за
потребителски кредит № 30035916385, не се съдържат нито общите
предпоставки за неравноправност, нито съдържат специалните такива в
отделните хипотези на неравноправни клаузи, предвидени в ЗЗП.
Допълнително, за да се приложи разпоредбата на чл. 146 от ЗЗП, е
необходимо да бъде доказано наличието на неравноправна клауза съгласно
изискванията на чл. 143 от ЗЗП. Относно твърдението на ищеца, че размерът
на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, се сочи, че
ищецът счита, че договорната в процесния договор за кредит възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави, тъй като същата била в размер близо
150 % от главницата по кредита. С оглед на гореизложеното се моли съдът да
отхвърли предявеният иск и в тази му част. Счита се, че определените в
процесния договор за кредит размер на възнаградителната лихва, както и
годишният процент на разходите, са допустими съгласно императивното
изискване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случай, че съдът обяви за
недействителна клаузата за възнаградителната лихва, то се моли да приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД
приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен процент следва да се
замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се
дължи законната лихва за забава от датата на сключването на процесния
договор за кредит до окончателното му изплащане, /така решение №
906/30.12.2004 год. по гр.д. № 1106/2003 год.. на ВКС, II г.о.. решение №
1270/09.01.2009 год. по гр.д. № 5093/2007 год.. на ВКС. II г.о. и др./
4
Въз основа на гореизложените съображения относно основателността на
иска, се моли съдът да се произнесе с решение, с което да отхвърли изцяло
предявените от ищеца К.К. искове, като неоснователни и недоказани.
Претендират се направените съдебни и деловодни разноски по делото,
включително и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 (триста)
лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с Наредбата за заплащането
на правната помощ за изготвянето на настоящия отговор и досежно
предявения насрещен иск.
Районният съд, като се запозна с твърденията и исканията, изложени в
молбата и доразвити в хода на производството,като обсъди и анализира
събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, при
съблюдаване на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
По делото се установява от събраните доказателства, че на 27.03.2019г.
ищецът К. М. К., ЕГН- ********** /в качеството си на кредитополучател/ е
сключил Договор за потребителски кредит №30035916385 /приложен по
делото/ с „Профи Кредит България“ЕООД, ЕИК- *********, със седалище и
адрес на управление- гр. София/ в качеството му на кредитор/. При условията
на сключеният между страните Договор за потребителски кредит, на ищеца са
били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1500, 00 лева,
при годишен лихвен процент по кредита 39, 10%, годишен процент на
разходите на кредита - 46,35 % и срок за погасяване на заема: 36 месеца, с
размер на погасителна вноска в размер на 70,56 лева. /дължимата сума по
кредита е в размер на 2539.70лв./
Съгласно сключеният между страните договор, общата сума, дължима
от кредитополучателя, като се вземат предвид допусканията, посочени в
договора , е 2539.70 лв. С подписването на посоченият договор за кредит,
кредитополучателят е удостоверил, че е получил от кредитора изцяло и в
брой заемната сума, за което не се спори между страните по делото.
Постигната е договореност между страните за заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
1820.52лв. /съгласно т.V от договора/, при размер на вноската по закупения
пакет от допълнителни услуги от 50.57лв., като общото задължение по
5
договора за кредит и по пакета от допълнителни услуги възлиза на
4360.22лв. По делото е представено и прието от съда и Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги и Погасителен план към
договора за потребителски кредит.
В хода на производството по делото, съдът е допуснал извършването на
съдебно-счетоводна експертиза, видно от заключението по която, годишният
процент на разходите, изчислен съобразно формулата, определена по силата
на Приложение 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК е в размер на 46.23%. В годишният
процент на разходите са включени разходи по кредита за потребителя, за
договорени лихви при годишен лихвен процент от 39.10 %, като са взети
предвид брой и размер на месечните погасителни вноски. С уговорената
възнаградителна лихва и такса по пакет от допълнителни услуги , кредитът се
оскъпява с 50.56 процентни пункта годишно , и годишният лихвен процент
възлиза на 89.66%. Годишният процент на разходи по кредита в този случай
възлиза на 140.85 % и оскъпяването при него е с 94.62%.
По делото не са били разпитвани свидетели.
Предвид установената фактическа обстановка, от правна страна
съдът съобрази следното:
По отношение допустимостта на предявените искове: Предявените
искове са допустими, тъй като е налице правен интерес за ищеца потребител
от воденето на настоящето производство. Исковете са допустими, тъй като
ищецът има право на избор по какъв начин да предяви претенциите си и да
защити правата си на потребител- дали чрез установителен иск за
недействителност на договора или осъдителен иск за връщане на дадено по
недействителен договор. Обстоятелството, че ищецът има на разположение да
предяви осъдителен иск за връщане на платени суми по недействителен
договор, респективно клаузи от него, не изключва правото му да предяви иск
за установяване на недействителност на договора, което е залегнало и в
мотивите на т.2 от ТР № 8/2012 г. на ВКС.
По отношение основателността на предявените искове:
По главния иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД: За
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
6
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели
такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д.
№ 3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по
аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г.
на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит
може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е
наведен такъв довод.
Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит,
намиращ своята правна регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална
дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане
и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на
длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл.
10, ал. 1 от ЗПК.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава
шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т.
10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
7
ГПР по определения в приложение № 1 начин.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа
информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният
лихвен процент – 39,10 %, , посочен е ГПР – 46,35 % и общата сума, дължима
от потребителя.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит
както и на поетите с него права и задължения съдът счита, че същият има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което
неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на
специалния закон – Закон за потребителския кредит в релевантната за
периода редакция/ в т.см определение №351 от 22.04.2016г на ВКС по
търг.дело №3026/2015г. По спорните между страните въпроси следва да бъде
установено дали е налице валиден обвързващ страните договор като
преценката за това се прави както в съответствие с общите правила на ЗЗД ,
така и с нормите на приложимия ЗПК. Съответствието на договора с
добросъвестното упражняване правата на ответника-кредитор , а оттам и с
добрите нрави се включва в основанията за нищожността му предвидени и по
специалния закон като общо към частно основание за нищожност.
Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е
налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Трайна и
непротиворечива е съдебната практика за нищожност на договора поради
накърняване на добрите нрави и тя приема , че „добри нрави“по смисъла на
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от
юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие , свързано с
относително определени правни норми, при положението на които съдът
прави конкретна преценка на обстоятелствата . Във всеки отделен случай въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното
дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект
8
съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“ злепоставя чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода.
В разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП се предвиждат критерии, чрез
които може да се установи неравноправния характер на клаузата в договор,
сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:1/
клауза, сключена във вреда на потребителя, 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите и 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. В съответствие с разпоредбата на чл.4, пар.1
от Директива93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, при преценка за неравноправност на
дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или
услугите, за които е сключен договора и да се вземат предвид всички
обстоятелства, довели до сключването му към момента на неговото
сключване.
В раздел VI, именуван “Параметри“ от сключения между страните
договор за кредит се предвижда задължение на кредитополучателя да
заплаща годишна лихва в размер на 39.10%. Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД
предвижда, че страните могат свободно да определят съдържанието на
договора доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и
на добрите нрави. Към датата на сключване на договора за кредит липсват
императивни разпоредби на закона по отношение на размера на
възнаградителната лихва.При положение, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически , поради което се
ползва със засилена защита на ЗЗП и ЗПК следва да се приеме, че
максималния размер на лихвата било възнаградителна, било за забава е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно като недостигът на материални
средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Принципно
възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на
заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената за това цена се нарушава принципа на добросъвестност
при участие в облигационните отношения.
9
Поради това в съдебната практика се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва ,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечените
кредити- двукратния размер на законната лихва/ в този смисъл Решение
№906/30.12.2004г по гр.д.№1106/2003г на ВКС, Решение №378/18.05.2006г по
гр.д.№315/2005г на ВКС, Решение №1270/09.01.2009г по гр.д.№5093/2007г на
ВКС/. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна
клауза с добрите нрави следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Към
момента на сключване на процесния договор законната лихва е 10%. , при
което уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на
39.10% годишно е почти 4 кратно по-висок размер от законната лихва.
По делото не се установява, а и липсват твърдения за наличие на
обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на
вреди за заемодателя неизпълнение на задълженията на заемателя.
Следователно уговаряне на възнаградителна лихва в размер четири пъти над
законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга, преполагащ недостиг на
парични средства у едната страна следва да се приеме, че процесната
уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по това
правоотношение. Следователно същата е неравноправна по смисъла на чл.143
от ЗЗП и на това основание нищожна.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена
като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен
само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната
лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9
от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието
10
на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на
ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр.
Съгласно установена съдебна практика, която се възприема от настоящия
съдебен състав, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр.
ипотека, залог), противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща
двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение №
378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение №
901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.).
Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната
лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин
накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит
е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата
за договорна лихва има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка. Независимо от принципа на
свободата на договаряне, регламентиран в нормата на чл. 9 от ЗЗД,
противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени
икономически неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо
отношение страна по нея.
По наведеното с исковата молба оплакване за нарушение на
разпоредбите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната
11
норма на чл.19, ал.4 от ЗПК предвид обстоятелството, че уговорената сума в
раздел VI от процесния договор за пакет допълнителни услуги в размер на
1820.52лв. съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като
такава следвало да бъде включена в годишния процент на разходите съгласно
чл.19 ,ал.1 от ЗПК съдът намира следното:
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като съгласно ал.4 от
визираната правна норма в сила от 23.07.2014г. и приложима към процесния
договор, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размер на законната лихва по просрочените задължения в левова и
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България . В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, а това са всички разходи
по кредита, включително лихви комисионни , такси и възнаграждения за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни
услуги , свързани с договора за кредит и по –специално застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. По
отношение на сумата от 1820.52лв., представляваща възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги, настоящият съдебен състав счита
клаузата за нищожна поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и добрите
нрави. Налице е противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като включените в
този пакет услуги по своята същност са действия, обслужващи усвояването и
управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла
на чл.10а, ал.1 от ЗПК, която разпоредба сочи,че това са услуги, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест
по предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва на падежа. С този пакет се въвеждат допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 46.35% и
възлиза на 140.85 % според заключението на вещото лице, тоест са над
12
максимално допустимия петкратен размер , определен в чл.19, ал.4 от ЗПК,
който петкратен размер е 50%. С уговарянето на плащане за пакета
допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй
като не съставлява плащане на услуга , а прикрити разходи по кредита, с
които се надхвърлят допустимите разходи по чл.19, ал.4 от ЗПК . Съгласно
чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. В
противоречие с императивната норма на чл.10а, ал.4 от ЗПК за посочените
пет допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане ,
което потребителят следва да заплати само за възможността за предоставяне
на изброените услуги без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана, което противоречи на принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето и оттам и на добрите нрави, изискващи
потребителят да заплаща за реални услуги, а не за хипотетични.
По този начин размерът на ГПР се явява по-голям от законово
допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за пакета от
допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй
като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по
кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК-за определяне
на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и
след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като нищожни не
пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява недействителен на
основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи
лихва или други разходи по кредита.
При това положение следва да се разгледа предявеното от ответника
13
възражение за приложение разпоредбата на чл.26,ал. 4 от ЗЗД.Съгласно чл.26,
ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожността на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
без недействителните и части. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на
процента възнаградителна лихва и годишния процент на разходите да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за
потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са включени двете
клаузи като се изходи от характера на този договор, който е възмезден и
включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по
него е въведено като изрично изискване в чл.11,ал.1т.9 и 10 от ЗПК. Предвид
на това в случая е неприложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността
на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителност на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона , то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК- за определяне на
възнаградителна лихва и годишен процент на разходите.
По изложените съображения настоящия съдебен състав намира, че
процесния договор за кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД-
поради противоречие с добрите нрави и нарушения на императивните норми
по чл.11, ал.1т.9 и 10 от ЗПК във вр.с чл.22 от ЗПК.Ето защо главният иск
като основателен следва да бъде уважен.
С оглед уважаване първоначално предявения иск, съдът не следва да се
произнася по предявения такъв при условията на евентуалност. Предвид
изхода на делото по главния иск, съдът не следва да разглежда предявения
при условията на евентуалност иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл.
22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за прогласяване нищожност на
споразумението за предоставяне на пакет за допълнителни услуги към
договора за кредит, тъй като не се е сбъднало вътрешно процесуалното
условие за разглеждане на евентуалния иск, доколкото главният иск е бил
14
уважен, а не отхвърлен.
По отношение на разноските: С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноските в исковото производство съразмерно уважената част от
исковете. Непротиворечива е съдебната практика, че отговорността за
разноски се преценява с оглед основателността на предявената претенция
срещу ответника – предявена по главен иск или по съединен с него
евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по главния иск, ответникът
дължи направените от ищеца разноски, ако главният иск бъде отхвърлен или
производството прекратено, тогава отговорността за разноски по делото се
определя от изхода по евентуалния иск. Както е посочено в Определение
№284/6.04.2012г. по ч.гр.дело № 238/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., когато между
същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове
държавната такса е една, едно и също е адвокатското възнаграждение,
какъвто е случая по настоящото дело.
Видно от материалите по делото, ищецът е направил разноски във
връзка с образуването и воденото на гр.дело №66/2021г. в общ размер на
277.28лв, от които 77.28лв. – държавна такса и 200.00лв. – внесен от ищеца
депозит за възнаграждение на вещото лице по изслушаната експертиза, като
тези разноски следва да му се присъдят. Предвид изхода на делото , в полза
на адвокат Е. И. от АК- Пловдив, със съдебен адрес- гр. Пловдив, ул.
„******“№* се дължи адвокатски хонорар на основание чл.38 от Закона за
адвокатурата в размер на 535.00лв. Възражението на ответната страна за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, съдът приема
за неоснователно. Предвид обемът на извършените от процесуалния
представител на ищеца процесуални действия, доказателствата, събрани по
делото, включително и въпросите, обсъждани въз основа на направените от
ответната страна възражения, делото се явява сравнително сложно от
фактическа и правна страна, поради което съдът намира, че размерът на
адвокатското възнаграждение се явява справедлив и същият не е
прекомерен.
Воден от горното, Районен съд- Пазарджик,
15
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит
№ 30035916385, сключен на 27.03.2019г. между К. М. К., ЕГН- **********
от гр. Пловдив, ул. „********“№*, обл. Пловдив и „Профи Кредит
България“ЕООД, ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление- гр.
София, район „Средец“, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“№49, бл.53Е, вх.В,
поради противоречие с добрите нрави на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във
вр.с чл.22, във вр.с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление град София, бул.“България“№49, бл.53 Е,
вх.В, ет.7, представлявано винаги от двама от управителите С. Н. Н., Я. Я.
Ч., Ц. Г. С. и Я. К. Ч., да заплати на К. М. К., ЕГН- ********** от гр.
Пловдив, ул. „********“№*, обл. Пловдив, сумата от 277.28 лв. /двеста
седемдесет и седем лева и двадесет и осем стотинки/ за сторените от ищеца
разноски по гр.дело №66/2021г. по описа на РС-Пазарджик, на осн. чл.78,ал.1
ГПК
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ЕООД с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление град София, бул.“България“№49, бл.53 Е,
вх.В, ет.7, представлявано винаги от двама от управителите С. Н. Н., Я. Я.
Ч., Ц. Г. С. и Я. К. Ч., да заплати на адвокат Е.Г. Иванова от АК- Пловдив,
личен №**********, със съдебен адрес- гр. Пловдив, ул. „******“№*, обл.
Пловдив , на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., адвокатско възнаграждение в
размер на 535.00 лв. /петстотин тридесет и пет лева/
Решението подлежи, на обжалване с въззивна жалба, в двуседмичен
срок от връчването му на страните,пред ОС- Пазарджик.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
16