Р
Е Ш Е
Н И Е №197
гр.Кюстендил, 17.07.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, в
открито заседание на двадесет и седми
юни, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕНКА БРАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при секретаря: Р.С.,
след като разгледа докладваното от съдия Веселина
Джонева в.гр.д.№224/2019г. по описа
на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава Двадесета „Въззивно
обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивната жалба на Главна
дирекция „Гранична полиция“ при МВР, със седалище и адрес на управление в град
С., бул.„*“ №**6, със съдебен адрес:***, подадена чрез пълномощника
гл.юрисконсулт Д.И.М., против решение №820/22.11.2018г., постановено по
гр.д.№2741/2017г. по описа на Кюстендилския районен съд, в частта, в която Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР е
осъдена да заплати на ищеца П.К.П., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
сумата от *лева, представляваща сбор
на неплатено възнаграждение за неотчетено като отработено време за пътуване със
служебен транспорт, при командироване за участие в специализирани полицейски
операции в периода 01.10.2014г.-31.12.2016г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
29.12.2017г., до окончателното изплащане, както и сумата от ** лева,
представляваща сбора на законните лихви за забава върху дължащите се
възнаграждения за неотчетеното като отработено време за пътуване (отиване и
връщане) със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани
полицейски операции, начислени за периода от 01.02.2015г. до 29.12.2017г.
Във въззивната жалба се прави оплакване, че в
обжалваните части решението е неправилно, като постановено в нарушение на
материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. В подкрепа на
това си разбиране, жалбоподателят изтъква, че, за да приеме дължимост на
сумите, РС-Кюстендил неправилно се е позовал на чл.2 от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г. относно някои аспекти на
организацията на работното време и е приел за отработено времето на пътуване на
ищеца със служебни автомобили при командироването му за участие в СПО в РДГП Е.,
доколкото тази Директива, част от вторичното законодателство на ЕС, няма пряко
приложение в РБ, тъй като страната ни не е приела закон, с който да я
транспонира в българското законодателство. Сочи се, че в обжалваното решение
първоинстанционният съд изрично е отбелязал липсата на нормативна уредба
относно правата и задълженията на страните досежно времето за пътуване в период
на командироване, но независимо от това е приел, че въпросното време следва да
се счита за време на разположение на работодателя, който извод се окачествява
като противоречащ на действащите общи и специални нормативни актове, които
регламентират работата на служителите при сменен режим и реда за неговото
отчитане - не попадащ в приложното поле на Директивата. Във въззивната жалба се
твърди, че в атакуваното решение РС-Кюстендил е смесил понятията „време на
разположение“ и „време на пътуване при командировка“, между които липсвала на
идентичност. Според жалбоподателя, неправилно КнРС е приел, че през времето, в
което служителят е на път за достигане до мястото на командироване, същият е на
разположение на работодателя, тъй като по време на разположение служителят
следва да се намира в близост до работното си място и да е в готовност за
изпълнение на служебни задължения, което в случая не е било налице. Изтъква се
противоречието между застъпеното от съда разбиране, че по време на пътуванията
в двете посоки ищецът не е изпълнявал служебните си задължения и тезата, че при
пътуванията ищецът се е намирал на разположение на работодателя, в готовност да
изпълнява служебните си задължения.
Претендира се отмяна на решението на КнРС в
обжалваните части и отхвърляне на така предявения срещу ГДГП-МВР иск за
главница и лихви.
Претендира се присъждане на разноски за
първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от иска, на
такива за въззивното производство, а в случай на неоснователност на жалбата се
моли разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна да бъдат
редуцирани до минималния размер и с оглед ТР №6/06.11.2013г. по
тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – П.К.П.,
чрез пълномощника си адв.Д.З. ***, е подал отговор на същата. В отговора се
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и за липса на пороци
на атакувания съдебен акт, който се счита за валиден, допустим и правилен,
постановен при спазване на процесуалните правила, при правило приложение на материалния
закон. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение в обжалваните му
части и присъждане на въззиваемия на сторените по делото разноски. Изтъква се,
че по делото е било установено, че в процесния период ищецът е бил командирован
за специализирани полицейски операции от РДГП-Кюстендил до РДГП-Елхово и
обратно, като времето за отиване и връщане, когато не е бил назначаван за
шофьор на служебен автомобил, не му е било заплатено. Сочи се, че по делото се
е установило, че времето за пътуване е отнемало средно по 8 астрономически часа
в едната посока, което време е дължим извънреден труд, който не е бил заплатен.
Въззиваемият счита, че доколкото се касае за време за пътуване с оглед
изпълнение на служебни задължения по охрана на държавната граница, неоснователно
жалбоподателят се позовава на вътрешноведомствени нормативни актове, според
които това време не следва да се зачита за отработено и не представлява
извънреден труд, респ. същите не следва да се вземат предвид от съда, като
противоречащи на закона. Аргумент за това разбиране се търси в нормата на чл.22
ал.1 т.11 от Наредба №8121з-776 от 29.07.2016г. за реда за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на
работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките на държавните служители в МВР, според която, считано от 02.08.2016г.
отработеното време включва времето на пътуване със служебен транспорт при
командироване за участие в специализирани операции. Въззиваемият се позовава на
чл.48 от Конституцията на РБ, чл.124 от КТ и чл.2 от НКС. Според страната, КнРС
правилно е приел, че периодът на придвижване до мястото на командироване също е
част от работното време, за което се дължи възнаграждение, макар фактически действия
по служба да не са били извършвани, тъй като през това време служителят се е
намирал под отчет на работодателя. В хода на устните състезания се претендира
присъждане на сторени разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд.
Въззивната жалба, като подадена в
законноустановения срок срещу подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт от лице, имащо право и интерес от обжалване и
отговаряща на изискванията на закона се явява допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
КнОС, след като прецени становищата
на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания
съдебен акт, приема, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на
КнРС в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Съображенията
за това са следните:
Въззивният съд,
в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на
валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваните части, в
резултат на която проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е валидно и
допустимо.
Настоящият
съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението
от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, поради което и доколкото пред
настоящата съдебна инстанция не са събирани доказателства, на основание чл.272
от ГПК, препраща своята към нея. Окръжният съд споделя изцяло и правните изводи на първоинстанционния съд, които са
обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към
повдигнатия за разглеждане спор.
По оплакванията
във въззивната жалба относно правилността на атакуваното решение, трябва да се
отбележи следното:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с предявени от П.К.П. срещу Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР
обективно кумулативно съединени осъдителни искове, сред които и иск за
присъждане на сума в размер на *** лева, представляваща сбор на неплатено
възнаграждение за неотчетено като отработено време за пътуване (отиване и връщане)
със служебен транспорт, при командироване за участие в специализирани
полицейски операции в периода 01.10.2014г. – 31.12.2016г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане, както и иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за
присъждане на лихви за забава върху горната неизплатена сума в общ размер на *лева,
начислени за периода от 01.02.2015г. до 29.12.2017г.
Горните
искови претенции са уважени изцяло, като въззивният съд дължи даване отговор на
въпросите дали в отношенията между страните намира приложение разпоредбата на чл.2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 04.11.2003 г., съответно дали времето за пътуване със служебен
транспорт при командироване за участие в специализирани операции представлява работно време, за което на ищеца, който не е престирал ефективно
работна сила, се дължи заплащане на трудово възнаграждение.
Въззивната инстанция
споделя изводите на КнРС за основателност на предявения иск с правно основание
чл.179 ал. 1 от ЗМВР и приема, че
времето, през което служителите са на разположение на прекия си ръководител,
пътувайки до място на командироване, без да престират ефективно и в пълен обем
работна сила, не е почивка, а част от работното време, през което ищецът, макар
и не в пълен обем, е изпълнявал служебните си задължения. Според
нормата на чл.179 ал.1 от ЗМВР, на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за научна
степен, за полагане на труд през нощта от 22.00ч. до 6.00ч., за полагане
на труд на официални празници и за времето на разположение.
Не е спорно между страните, че същите са обвързани от служебно
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „*в „Мобилна гранична полицейска група“ при Регионална
дирекция „Гранична полиция“ гр.К. (РДГП) към Главна дирекция „Гранична полиция“
към МВР (ГДГП) и съгласно ЗМВР е имал качеството „*. Установено по делото е
също така, че за исковите периоди той е изпълнявал
служебните си задължения на 8-часов и 12-часов работен ден, на дневни и нощни
работни смени, при сумарно отчитане на работното време за тримесечен,
едномесечен и отново тримесечен период, съобразно законови изменения.
Няма
спор по делото относно факта, че ищецът е бил командирован многократно за участие в специализирани
полицейски операции (СПО), извън мястото на обичайната му работа, в друго населено място, което се намира извън
териториалния обхват на структурата, в която работи. Доказано е и обстоятелството, че командироването за участие
в СПО е било осъщестявано въз основа на заповеди на директора на ГДГП (подробно
посочени от КнРС). В изпълнение на заповедите ищецът
е пътувал със служебен автомобил до мястото на командироване, в дни, когато съгласно
изготвените графици е бил на работа като е безспорно, че по време на пътуванията в двете посоки не е изпълнявал
ефективно служебните си задължения, както и че времето за пътуване не е зачетено като част от работното време и съответно не му е заплатено.
КнОС приема, че дори и служителят,
непосредствено да не изпълнява своите служебни задължения в тази хипотеза, той престира своята трудова сила (предоставя я на разположение на ответната дирекция), като при необходимост
той не може законосъобразно да откаже да изпълни нареждане от своя
ръководител да изпълни своите служебни задължения по време на определения период
за пътуване. Именно поради това обстоятелство, времето на пътуване представлява т. нар. несъщинско
работно време по смисъла на определителната правна норма на чл.2 т.1 от
Директива на ЕП и на Съвета 2003/88/ЕО относно някои аспекти на организацията на
работното време, поради което и служителите, които са на разположение на
работодателите или органите по назначение - на територията на предприятието,
имат право на възнаграждение за предоставената на разположение трудова сила. В
този смисъл е и националната правна уредба - чл.10 от НСОРЗ,
който предписва, че за времето, през което работникът или служителят е на
разположение на работодателя и се намира извън територията на предприятието в
място, уговорено между тях, се заплаща допълнително трудово възнаграждение за
всеки час или за част от него, в посочените
в Наредбата размери. Следователно, per argumentum a contrario когато служителят
е на разположение през цялото време, през което е на смяна, се счита за работно време, т. е.
период, през който е престирал (поставил на разположение) своята трудова сила.
В този смисъл за това време възниква право на уговореното възнаграждение като
насрещна престация за предоставената трудова сила.
Правилно КнРС е отбелязал в
своите мотиви, че за процесния период, в действащото законодателство на
РБългария липсва уредба, която изрично да разпорежда правата и задълженията на
страните досежно времето за пътуване в хипотези, при които се осъществяват дежурства в период на командироване в отдалечени обекти, както и,
че липсва изрична уредба на въпроса дали се следва заплащане на възнаграждение
за времето за пътуване до мястото на командироване. Въпросът дали
при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на
разположение на
работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат
изцяло за работно време, е решен със задължителната за националните юрисдикции
практика на СЕС, с решения, постановени по преюдициални запитвания - напр.
Решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98 Sindicato de Mеdicos de Asistencia
Publica (Simap) срещу Conselleria de Sanidad y Consumo de la Generalidad
Valenciana; Решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02 Landeshauptstadt Kiel
срещу Norbert Jaeger; решение от 25.11.2010 г. по дело С-429/09 Gunter Fu?
срещу Stadt Halle, решение от 11.01.2007 г. по дело С-437/05 Jan Vorel срещу
Nemocnice Cesky Krumlov, решение от 10.09.2015г. по C-266/14/Federación de Servicios
Privados del sindicato Comisiones obreras срещу Tyco Integrated Security SL. Както
правилно е посочил в мотивите си КнРС, периодът на придвижване също е част от работното време, макар
фактически действия по служба да не са извършвани. По тази
причина той следва да бъде включен при сумираното изчисляване на работното време и да
се взема предвид при отчитането на положен извънреден труд, който следва да бъде заплатен.
Следователно, съобразно
задължителните указания на СЕС по тълкуването и прилагането на общностното
законодателство, когато по време на дежурството/смяната работникът или служителят е
длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, т. е.
когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място,
определено от работодателя, цялото дежурство/смяна се счита за работно време, а
когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето,
през което действително е положен труд - дело Simap. Неактивната част от
дежурствата (време за спане, почивка, храна, физиологични нужди) също
представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически
на място, определено от работодателя - дело Jaeger.
Преюдициалните
заключения на СЕС са правнообвързващи за всички национални юрисдикции, дори и
те да не са отправили преюдициалното запитване, тъй като те обвързват по
еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС и намират приложение и към
настоящия казус. Директивата е приложима и за процесното правоотношение, като
извън нормативната воля, изразена в нея, е изложеното разбиране на процесуалния
представител на въззивника, че тя не се прилага при
организация на работното време на служителите при сменен режим. Съгласно чл.1
т.2 от Директивата, същата се прилага за някои аспекти на нощния труд, работата на смени и
режима на работа. С оглед
гореизложеното, КнОС намира за изцяло неоснователно възражението на въззивната
страна за неприложимост на общностния нормативен акт.
По изложените съображения съдът приема, че предявеният иск е основателен до размерите,
установени от ССчЕ, поради което правилно са уважени в тези им части. Предвид основателността на главния иск, правилно е уважен и акцесорния иск
с правно основание чл.86 от ЗЗД за присъждане на лихва за забава в съответния
размер.
Изложените доводи очертават
правилността на обжалваното решение, което като правилно в атакуваната му част,
следва да бъде потвърдено.
Поради неоснователността на жалбата,
на въззивника не се следват разноски за настоящото производство.
Въззиваемият е претендирал
присъждане на разноски – 250.00 лева за адвокатско възнаграждение. Тези
разноски са своевременно поискани и надлежно удостоверени, поради което следва
да бъдат възложени в тежест на дружеството-жалбоподател.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
П О Т В Ъ Р
Ж Д А В А решение
№820/22.11.2018г., постановено по гр.д.№2741/2017г. по описа на Кюстендилския
районен съд, в частта, в която
Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР е осъдена да заплати на ищеца П.К.П.,
с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, сумата от *лева, представляваща сбор на неплатено възнаграждение за
неотчетено като отработено време за пътуване със служебен транспорт, при
командироване за участие в специализирани полицейски операции в периода
01.10.2014г.-31.12.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.12.2017г., до окончателното
изплащане, както и сумата от *лева, представляваща сбора на законните
лихви за забава върху дължащите се възнаграждения за неотчетеното като
отработено време за пътуване (отиване и връщане) със служебен транспорт при командироване за участие в
специализирани полицейски операции, начислени за периода от 01.02.2015г. до 29.12.2017г.
В останалите части решението е влязло в законна сила,
като необжалвано.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична
полиция“ при МВР, със седалище и адрес на управление в град С., бул.„******“ №*
със съдебен адрес:*** да заплати на П.К.П., с ЕГН **********, с постоянен адрес
*** сумата от ** лева (*лева),
представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.