Решение по дело №11848/2020 на Софийски градски съд

              Р    Е    Ш   Е   Н   И   Е    №…..

        Гр. София, 22.11.2021 г.

 

 

 

   В      И  М  Е  Т  О     Н  А     Н  А  Р О  Д  А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.

                                                              ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска 

                                                               Мл. Съдия : Калина Станчева

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия И. в. гр. д. № 11848 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника А.И.Н. срещу решение  № 36230/10.02.2020 г. на Софийския районен съд, 51 с - в по гр. д. № 78067/2018 г., в частта, в която е уважен срещу нея иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, предявен от Р.И.Н. (починал в хода на производството пред СГС, заместен от наследниците си по закон Р.Р.Н. и М.Р.Н.,  конституирани с определение на СГС от 21.10.2020 г.), за заплащане на сумата от 5 303, 89 лв., обезщетение за лишаване от ползване за периода от 10.12.2015 г. до 10.12.2018 г. на 1/2 ид. ч. от недвижим имот - двуетажна еднофамилна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „********, с разгърната площ от 155 кв. м., ведно с 67 % идеални части от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо УПИ XV-5, кв. 201 от плана на гр. София, местност „Павлово-Бъкстон“ (идентичен с имот пл. № 3 от кв. 201 на местността „Павлово-Бъкстон - Триъгълника“ и с парцел 14 от кв. 20, землището на с. Бояна, местност „Под Гърдова глава“), с площ от 622 кв. м., с идентификатор на поземле­ния имот 68134.1931.5, ведно със законната лихва от 10.12.2018 г. – подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата 1 019,  53 лв. съдебни разнос­ки.

С решението иска е отхвърлен до пълния предявен размер. В тази част решението -  като неоспорено от ищцата, е влязло в сила.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Излагат се доводи, че претенцията е неоснователна, доколкото правото на обезщетение за лишаване от ползване възниква само ако съсобственика е бил лишен от възможност да ползва имота съобразно дела си, каквато не се установява в производството. Поддържа, че ако не са му създадени пречки да я ползва, обезщетение не се дължи. Ищецът не е установил по безспорен начин, че е бил лишен от възможност да ползва частта си от имота. Твърди, че между страните се води дело за делба, като ответницата не е лишавала ищеца от достъп до имота и не е предприемала действия, с които да препятства ползването му, което обстоятелство се установява и от свидетелските показания. Съдът неоснователно е кредитирал само показанията на свидетелите на ищеца. Твърди, че доколкото претенцията за заплащане на обезщетение за ползване в производството по делба е била оттеглена и производството е било прекратено в тази част, СРС неправилно е приел исковата молба по делбата като покана за заплащане на обезщетение.  Поддържа, че след оттегляне на искането правните последици от предявяването му са заличени и то не представлява покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Сочи, че присъждането на обезщетение в полза на ищеца е в нарушение на материалния закон. Прави се възражение срещу периода и размера на обезщетението. Ответницата не оспорва, че е получила препис от исковата молба за делба на 04.12.2011 г., като твърди, че от този момент започва да тече 5 годишния давностен срок за предявяване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Неправилно в решението е прието, че се дължи обезщетение за времето от 10.12.2015 г. до 10.12.2016 г. При определяне размера на обезщетението неоснователно съдът е взел предвид само заключението на основната ССчЕ, като не е обсъдил повторната такава. Моли да се отмени решението в оспорената уважителна част и да се постанови друго, с което иска да се отхвърли изцяло. Претендира разноски в зависимост от изхода от спора, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Въззиваемата страна – първоначалния ищец Р.И.Н. (починал в хода на производството пред СГС, след подаване на отговора, и заместен от наследниците си по закон - Р.Р.Н. и М.Р.Н.,  конституирани с определение на СГС от 21.10.2020 г.), чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е постановено при правилна преценка на събраните доказателства и материалния закон. Съдът е установил фактическата обстановка по спора и въз основа на нея е приел, че ответницата дължи обезщетение за ползване на 1/2 ид. ч. от съсобствения имот. По делото е установено, че страните не са успели да постигнат доброволна подялба на имота, поради което е заведено дело за делба. В производството се установява, че след смъртта на майката на ищеца имотът се полза само от ответницата А. Н., както към момента на завеждане на делото за делба, така и преди този момент. Тези обстоятелства се установяват от показанията на разпитаните в производството свидетели. Според тях, след завеждане на делото за делба, отношенията между страните са били обтегнати и ищецът не е допускан в имота от ответницата. Поддържа, че основателно СРС е приел, че в подадената от Р.Н. искова молба за делба се съдържа искане за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, което представлява покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Не е спорно, че исковата молба е получена от ответницата на 04.12.2011 г. Позовава се на ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което писменото поискване е едностранно изявление за заплащане на обезщетение, като в закона е регламентирана само формата му. В практиката на съдилищата се приема, че поканата за заплащане на обезщетение може да се съдържа и в исковата молба, получена от съсобственика. Обстоятелството, че през процесния период ответницата е ползвала целия имот се установява и от свидетелските показания. Моли да се остави въззивната жалба без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение в оспорената част. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :        

Районният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС - за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на имот на един от съсобствениците.  

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо в оспорената част. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни материално правни норми.  

СРС е обсъдил в цялост събраните пред него писмени и гласни доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към мотивите на СРС, съгласно възможността, предвидена в чл. 272 ГПК.

Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС всеки съсобственик има право да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин, да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използва лично само от един или няколко съсобственици, а другите съсобственици са лишени от възможността да я ползват и да си служат с нея, ползващият я съсобственик дължи на останалите обезщетение в размер на ползите, от които ги е лишил след поканата за това. Вземането за обезщетение на съсобственика, който не си служи с вещта срещу съсобственика, който я използва по свои нужди, представлява граждански плод от правото на собственост на съсобственика - кредитор върху общия имот. Размерът на обезщетението по начало се определя в съответствие с наемното възнаграждение - средномесечно за такава вещ, тъй като това е реалната стойност на ползата, от която неползващият съсобственик е лишен, като се съобразява обема, за който ползващият имота съсобственик - длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността.

Съгласно възприетото в ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС становище, „задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето - докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.“

В заключение следва да се посочи, че вземането по чл. 31, ал. 2 от ЗС цели да се избегне неоснователното обогатяване на единия съсобственик за сметка на другия. Ето защо за възникването му не е необходимо да има противоправно действие от ползващия вещта съсобственик. Достатъчно е той да ползва вещта в обем, който надвишава неговите собствени права върху нея, без да е нужно с действията си да препятства достъпа на останалите съсобственици до вещта.

Предвид изложеното възраженията, поддържани и във въззивното производство, че ответницата не е препятствала ползването на имота от ищеца, са ирелевантни за възникване на правото на обезщетение, стига по делото да се установи, че ищецът не е ползвал реално имота през претендирания период съобразно правата си.

Доказателствената тежест за установяване на всички кумулативно необходими елементи от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 от ЗС (ползване, лишаване от ползване и писмено поискване до ползващия съсобственик) и на размера на обезщетението се носи от съсобственика, претендиращ обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС - от ищеца.

По делото не се е спорило по въпроса, поради което е отделено и като безспорно и ненуждаещо се от доказване от СРС, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, че между първоначалните страни е била налице съсобственост върху процесния имот, находящ се в гр. София, ул. „*********, при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки от тях в рамките на исковия период от 10.12.2015 г. до 10.12.2018 г.

От доказателствата представени във въззивното производство и съобразени по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, в това число копие от решение № 1646/07.03.2019 г. на СГС, в. гр. д. № 9113/2017 г., ІІ Е с - в, СГС и определение № 279/28.05.2020 г. на ВКС, І ГО по гр. д. № 4075/2019 г., с което въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване, се установява, че делбата на процесния имот е приключила едва на 28.05.2020 г.  

От приетото пред СРС копие от искова молба вх. № 41569/03.10.2011 г. по описа на СРС, с която Р.И.Н. е предявил срещу А.И.Н. иск за съ­дебна делба на имота е видно, че в исковата молба е отправена изрична покана от първоначалния ищец към ответницата да му заплаща обезщетение за ползата, от която е лишен, по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС.

Последователната практика на съдилищата по въпроса с поканата за заплащане на обезщетение приема, че от съдържанието на писменото поискване следва по категоричен начин да е видно, че лишеният от ползване желае да му се плаща обезщетение за в бъдеще. Писменото поискване действа само за в бъдеще - за времето, през което съсобственикът ползвател си е служил с имота. След деня на писменото поискване изключителното ползване от един от съсобствениците става неправомерно, поради което той дължи на другите съсобственици обезщетение.

В заключение на изложеното настоящият състав намира, че няма пречка исковата молба за делба да се приеме като покана за плащане на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС. В случая в исковата молба се съдържа изрично искане от Р.И.Н. за заплащане на обезщетение за ползване на съсобствения имот от ответницата А.И.Н..  

СРС е приел за неоснователно възражението на ответницата, че искането за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствената вещ  следва да се счита за неизвършено, доколкото впоследствие искането за заплащане на обезщетение в рамките на производството по делбата на имота е оттеглено и производството в тази част е било прекратено. Настоящият състав споделя съображенията на СРС по този въпрос и също намира възражението за неоснователно.

Дейс­твително ищецът е уточнил в делбата, че искането, отправено в исковата молба, представлява претенция за присъждане на обезщетение на основание чл. 344, ал. 2 ГПК, което по същество е акт на спорна съдебна администрация. Този факт не променя по същество характера на исковата молба като отправената до ответницата покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот, от което ищеца е лишен. Както сочи и СРС, обстоятелс­твото, че искането по чл. 344, ал. 2 ГПК е оттеглено впоследствие, не рефлектира върху значението на поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС съдържаща се в исковата молба, адресирана до А.Н. и получена от нея с преписа от исковата молба, а касае упражняването на правото на ищеца да му бъде присъдено обезщетение за лишаване от ползване за срока от постановяване на решението по допускане на делбата до извършването й.

С оглед на горното настоящият състав намира, че ответницата е надлежно покане­на в изискуемата от чл. 31, ал. 2 ЗС писмена форма да заплаща на Р.Н. обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения  имот.

Въззивният съд изцяло споделя и изводите, че след като в исковата молба е отправена покана до ответницата за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на имота, тя е получена от нея с получаване на преписа от исковата молба, за което не се спори, че е станало на 04.12.2011 г.

На следващо място, ответницата не е оспорила факта, че в рамките на заявения в производството период от 10.12.2015 г. до 10.12.2018 г. е ползвала изцяло имота. Този факт се установява и от показанията на всички разпитани по делото свидетели.

Основателно СРС е съобразил показани­ята на И.Р., според които през 2015 г. - 2016 г., след като е започнало делбеното дело, Р.Н. е поискал да ползва къщата, но ответницата се е противопоставила изрично. Не следва нищо различно от показанията на останалите свидетели на ответницата -Г.М. и Т.Г., които само са дали показания, че не знаят ответницата да е препятствала брат си да ползва къщата. Показанията на свидетелите и на двете страни не водят до извод, че ищцата е предоставила възможност на ищеца да полза имота според правата си.

При това обосновано СРС е приел за установено, че ищецът е бил обективно лишен от възможност да ползва съсобствения имот.

Предвид изложеното, въззивният състав намира за съобразени с доказателствата и материалния закон изводите на СРС, че са установени кумулативно изискуемите предпоставки за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и се дължи обезщетение за лишаване от ползване на неговата 1/2 ид. част от процесния имот за периода от 10.12.2015 г. до 10.12.2018 г., т. е. за период, следващ получаване на по­каната чрез преписа от исковата молба за делба.

Както се посочи и по - горе, обезщетението за лишаване от ползване е в размер на средния месечен наем за имота.

Настоящият състав не намира основание за промяна на изводите на СРС и относно обстоятелството, че средната наемна цена за 1/2 ид. ч. от процесната сграда и прилежащото й дворно място е 148, 53 лв. месечно, при което обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване от ползване за периода 10.12.2015 г. - 10.12.2018 г. възлиза на 5 303, 89 лв., съобразно основното заключение на СОцЕ, което е представено към момент, по - близък до претендирания от ищеца период в сравнение със заключението на повторната СОцЕ.

Основателно СРС не е уважил и направеното от ответницата възражение за погасяване на правото на претендиране на обезщетение по давност. Обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС се погасява с изтичане на общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, доколкото за него не е предвиден друг специален давностен срок (ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС)

Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск за вземането. В случая исковата молба, въз основа на която е образувано производството, е подадена на 10.12.2018 г., като към момента на депозирането й претенцията за периода от 10.12.2015 г. до 10.12.2018 г. не е погасено по давност.

Предвид изложеното в съвкупност въззивният състав приема, че решението, с което искът за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за ползване на 1/2 ид. част от имота е уважен до установения по делото размер от 5 303, 89 лв. за процесния период, е постановено при правилно прилагане на материалния и процесуален закон и следва да се потвърди в тази част.

Доколкото изхода от спора няма да бъде променен, решението следва да се потвърди и в частта, в която са присъдени разноски в тежест на ответницата пред СРС.

По разноските пред СГС :

Предвид изхода от спора, право на разноски пред настоящата инстанция имат ищците - наследници по закон на първоначалния ищец Р.И.Н. - Р.Р.Н. и М.Р.Н., ЕГН **********. В последното съдебно заседание те са направили искане за присъждане на разноски в полза на представителя им, по реда на чл. 38, ал. 1 вр. с ал. 2 ЗАдв. Съдът констатира, че в производството пред СГС не са ангажирани доказателства да е уговорено процесуално представителство в полза на ищците по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Не е представен договор за правна защита и съдействие между страните, в който да е договорено адвокатското възнаграждение за СГС да се заплати на основание чл. 38, ал. 1 от ЗА - в хипотезата на оказване на безплатна правна помощ. Този извод следва и от разясненията, дадените в т. 1 от ТР от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС. Следователно, адвокат М. не е установила в нейна полза да е възникнало право на възнаграждение за оказаното безплатно представителство на ищеца съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА.

Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД

 

                                                               Р    Е   Ш   И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 36230/10.02.2020 г. на СРС, 51 с - в по гр. д. № 78067/2018 г., в частта, в която е уважен иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, предявен от Р.И.Н., ЕГН ********** (починал в хода на производството пред СГС, заместен в производството от наследниците си по закон - Р.Р.Н., ЕГН ********** и М.Р.Н., ЕГН **********, конституирани по делото с определение на СГС от 21.10.2020 г.) срещу А.И.Н., ЕГН ********** за заплащане на сумата от 5 303, 89 лв., обезщетение за лишаване от ползване за периода от 10.12.2015 г. до 10.12.2018 г. на 1/2 ид. ч. от недвижим имот - двуетажна еднофамилна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „********, с разгърната площ от 155 кв. м., ведно с 67 % идеални части от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо УПИ XV-5, кв. 201 от плана на гр. София, местност „Павлово-Бъкстон“ (идентичен с имот пл. № 3 от кв. 201 на местността „Павлово-Бъкстон - Триъгълника“ и с парцел 14 от кв. 20, землището на с. Бояна, местност „Под Гърдова глава“), с площ от 622 кв. м., с идентификатор на поземле­ния имот 68134.1931.5, ведно със законната лихва от 10.12.2018 г. (предявяване на иска) до окончателното изплащане, както и съдебни разнос­ки, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в частта, в която иска е отхвърлен до пълния предявен размер.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на съобщението до страните, че е изготвено.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                              

 

 

 

 

 2.