Присъда по дело №129/2014 на Софийски градски съд

П Р И С Ъ Д А

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

№            година 2015                                                                                                                                    Гр. С.     

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, 10 състав в публично съдебно заседание  четвърти юни две хиляди и петнадесета година, в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:	МИНА МУМДЖИЕВА
СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ:	С.Л.
	Д.Я.

 

Секретар	Т.Ш.
Прокурор	СТЕФАН РАЧЕВ

Като разгледа докладваното от съдия председателя

Наказателно НОХД 129 по описа за 2014г. по описа на СГС, НО, 10 състав въз основа на закона и доказателствата по делото

 

                                                               П Р И С Ъ Д И:

 

ПРИЗНАВА подсъдимия Ю.Р.П. – български гражданин, роден на ***г. в гр. Р., неженен, реабилитиран, със средно образование, с постоянен адрес ***, с ЕГН – ********** за НЕВИНОВЕН в това, че на 27.02.2013г. за времето от 07.20 часа до 13.00 часа в С., бул. „ *********** „ № *, ет.* в ап.* умишлено  да е умъртвил М.Б.Х.  чрез притискане на външните дихателни пътища и гръдния кош, като да е допринесъл за  генезиса на смъртта, свързан с развилата се мастна емболия в кръвоносните съдове на белите дробове в следствие на множеството фрактури на ребрата и да е причинил смъртта с  остра дихателна и сърдечно съдова недостатъчност, настъпила в следствие на механична асфиксия, поради което и на основание чл.304 от НПК го ОПРАВДАВА по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 115 от НК.

На основание чл.190, ал.1 от НПК направените деловодни разноски в размер на 1978, 12 лева ( в съдебното производство) и разноските от досъдебното производство в размер на  4684, 32 лева следва да останат за сметка на държавата.

Присъдата подлежи на обжалване и протест в 15 – дневен срок от днес пред Софийски апелативен съд.

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                          СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ:

 

 

                                                           1.

 

 

                                                           2.

           

МОТИВИ ПО Н.О.Х.Д 129/2014г. по описа на СГС, НО, 10 състав

 

От СГП е внесен обвинителен акт по обвинението на Ю.Р.П. за извършено от него престъпление по чл. 115 от НК, а именно – за това, че  на 27.02.2013г. за времето от 07.20 часа до 13.00 часа в С., бул. „ ***********„  № *, ет.* в ап.* умишлено  е умъртвил М.Б.Х.  чрез притискане на външните дихателни пътища и гръдния кош, като е допринесъл за  генезиса на смъртта, свързан с развилата се мастна емболия в кръвоносните съдове на белите дробове в следствие на множеството фрактури на ребрата и е причинил смъртта с  остра дихателна и сърдечно съдова недостатъчност, настъпила в следствие на механична асфиксия.

Наследникът на починалата М.Б.Х. – св. Г.Х. е участвал лично в производството с оглед задълженията си по чл.139, ал.3 от НПК, но не е упражнил правото да поиска от съда да се конституира като частен обвинител  и  граждански ищец срещу подсъдимия.

Прокурорът заявява, че  поддържа обвинението срещу Ю.Р.П. за извършено от него престъпление по смисъла на чл. 115 НК, като изразява становище, че то е  доказано в хода на съдебното следствие по безспорен и категоричен начин. Посочва се, че от фактическа страна подсъдимият на 27.02.2013 г. за времето от 07.20 часа до 13.00 часа в гр. С., на бул. „***********” № *, ет. *, ап. * умишлено е умъртвил М.Б.Х. чрез притискане на външните дихателни пътища и гръдния кош, както и че  в генезиса на смъртта участва и развилата се мастна емболия в кръвоносните съдове на белите дробове, вследствие на множество фактури на ребрата, като причината за смъртта се дължи на остра дихателна и сърдечносъдова недостатъчност, настъпила вследствие на механична асфиксия. Поддържа се позицията, че обвинението   е подкрепено от гласните доказателства, макар и при липсващи свидетели – очевидци. Извод за авторът на деянието според прокурора се обосновава при анализ на причините за смъртта, както и с оглед данните за личността на подсъдимия, сочещи, че  към момента на извършване на деянието той  е могъл да ръководи постъпките си и да разбира свойството и значението на действията си. Предлага се с оглед постигане целите на наказанието и обстоятелството, че към момента на деянието подсъдимият  не е осъждан, да бъде наложено наказание от 15 години лишаване от свобода.

Защитата отправя към съда искане за цялостното оправдаване на  подсъдимия Ю.П.. Искането е подкрепено с аргументи за липсата на доказателства относно връзката на подсъдимия, като автор на престъпното деяние и извършените действия на  травматично посегателство срещу живота на пострадалата. Отрича се наличието на каквито и да е преки доказателства, в т.ч. - веществени доказателства, свидетелски показания, ДНК експертиза, биологични експертизи на кръв, дактилоскопни следи. Защитата твърди, че  единствената кръв, която е открита, е установена по  халата на подсъдимия и нейният произход се свързва със собствената му кръв, тъй като се е бърсал в тази хавлия при нараняване на ръка в процеса на задържането му от полицейските служители. Защитата пледира, че задържането на подсъдимия е било съпроводено с причиняването на травматични увреждания по лицето му, както и че това обстоятелство е установено по несъмнен и непротиворечив начин от протокол за освидетелстване, както и от снимковия материал, съпътстващ действието по освидетелстване. В  заключение се посочва, че произходът на биологичните следи, открити по халата на подсъдимия, не се свързва с пострадалата и поради това самостоятелно не може да установи участието му в престъплението, в което е обвинен. Защитата предлага подробен анализ и на другата възможност – обвинението да е доказано не от преки, а от косвени доказателства, които в своята съвкупност да изключват друг възможен извод, освен участието на подсъдимия в престъплението, за което е била ангажирана неговата наказателна отговорност. Защитата предлага и своя отговор на този въпрос, като твърди, че обвинението не се подкрепя и от косвени доказателства. Разгледано е значението на факта, че подсъдимият е бил заварен на  мястото на което се е намирал трупа на М.Х., т.е. в апартамента, в който се предполага, че тя е  била убита. Оспорва се значението на това обстоятелство за обосноваване на обвинителната теза с аргумента, че подсъдимият е живял там една година преди момента на задържането, с което се навежда доводът, че подсъдимият не е имал причина да присъства в апартамента именно, за да умъртви М.Х.. Защитата подчертава в пледоарията си, че след като подсъдимият е открил трупа, е действал по най-стандартен и нормален начин – обадил се е на най-близкия роднина на починалата и му е съобщил за  смъртта на пострадалата,  след което е останал да чака него или екип от лекари, които да констатират смъртта. Защитата посочва, че в проведеното пред първоинстанционния съд съдебно следствие не е бил даден по-конкретен отговор за точния момент, в който е настъпила  смъртта на пострадалата. На критика се подлага фактът, че трупът на починалата е прибран в КСМД  в 05.30 часа и е замразен в този момент, а според аутопсионния протокол към момента на извършването  на аутопсията, обектът на изследване е труп от  първо денонощие. Според защитата при така събраните доказателства се установяват доста широки граници за настъпване на смъртта, т.е.  от 05.30 часа на 26.02.2013 г., т.е. от деня, предхождащ инкриминираната дата  до обяд на 27.02.2013 г. (инкриминираната дата). Защитата посочва, че краят на периода на престоя на трупа в жилището на пострадалата от момента на настъпилата смърт се свързва именно с обедните часове на 27.02.2013г., тъй като именно тогава подсъдимият се е обадил около един часа. Защитата посочва, че точният момент на настъпване на смъртта е неустановен и при наличието на данни за престой на труп от първо денонощие, то началото може да датира и от 26.02.2013г. Защитата акцентира върху извода, че в по-голямата част от посочения период в апартамента, където по-късно е бил открит трупа на М.Х.,  са присъствали  най-малко две лица - Ю.П. и Г.Х.. При така наведените доводи от фактическа страна защитата предлага на съда и извод, че критерият за установяване авторството на деянието, изведен от връзката на едно лице с мястото на откриване на трупа и достъпа му до това място, не може да послужи като стабилна опорна точка за извод относно авторството на престъплението. При собствена интерпретация на доказателствата защитата обосновава извод, че не може да се изключи категорично участието на Г.Х. в деянието, нито пък данните за авторството на деянието да се стеснят  само до Ю.П.. Предлага се на съда да отговори дали са напълно изключени  възможностите да се извърши престъплението  от Г.Х., дали може да се приеме с доверие твърдението на св. Х., че никой друг не е влизал в апартамента.

Защитата на подсъдимия подлага на критика и показанията на Г.Х.. Основният извод на защитата е, че св. Х. не е твърдял в нито един момент извършител на престъплението да е подсъдимият с едно, единствено изключение – по тел.112. Защитата подчертава в съдебните прения, че именно поради това обстоятелство е  ключова преценката на дадените от св. Г.Х. показания. На първо място се изтъква наличието на множество противоречия между дадените от св. Х. показания и останалия доказателствен материал. На второ място, се посочва, че поведението на св. Х. към момента на задържането на подсъдимия, а и в хода на досъдебното производство насочва за недобросъвестност и умишлено насаждане на внушения за авторството на деянието.  Защитата предлага своята оценка на посочените обстоятелства, като твърди, че действията на Г.Х. са показателни, целите му са така структурирани и  изобщо поведението му е на човек, който знае нещо повече от това, което обяснява. Защитата посочва, че към момента на задържането на подсъдимия самият Х. не е твърдял да разполага и с друга информация освен с твърденията на подсъдимия: „майка ти свърши”. В пледоарията си пред съда защитникът посочва, че св. Х. не е твърдял в този момент до пристигането на служителите на полицията да  е видял М.Х. в някакво безпомощно състояние, да е  ударена или телесно травматизирана. На тази база защитата предлага на съда да приеме за установено, че поведението на св. Х.  е  подготовка, навеждане на разследващите или подготвяне на алиби от негова страна, тъй като основният облагодетелстван от смъртта на М.Х. е именно свидетелят на обвинението – Г.. Защитата подчертава, че св. Х. е имал  практическата възможност да извърши деянието, а отделно от това и че  последващите му действия са красноречиви с разпорежданията, които е извършил с имоти, получени по наследство именно от майка му, т.е от починалата М.Х.. Подлага се  на критика подхода на органите на  досъдебното производство, които са игнорирали предварително възможността Г. Х. да е автор на престъплението и са отказали по какъвто и да е начин да проверят и тази възможност. Изразява се становище, че не може обвинението да бъде доказано по начина, изискуем от разпоредбата на чл.303, ал.2 от НПК, след като се основава преди всичко на крайно противоречиви, а на моменти – и на откровено лъжливи показания. Посочва се, че тези показания не са дадени от случаен свидетел, а от лице, което също е съжителствало с пострадалата и което е имало личен интерес от тази смърт с оглед откриването на наследство, което включва недвижими имоти със значителна стойност.  Защитата подчертава, че всички  последващи действия на св. Х. говорят много ясно за  отношението му към деянието.

Защитата изисква от съда да обсъди детайлно и показанията на свидетеля С.. Предлага се на съда да даде в. на твърденията му, че самият  Г.Х. заявил пред С., че  извършител на престъплението не е подсъдимият. Защитата посочва, че показанията на св.  С. са били потвърдени  под една или друга форма, а в някои случаи - и с писмени доказателства. Защитата посочва, че появата на този свидетел, който сам е предложил своето съдействие, без да е търсен от защитата, е странно, още повече с оглед съдържанието на първия  разпит, проведен в съдебното следствие, но се акцентира върху факта, че твърденията му са подкрепени от представени доказателства, каквито са заверен нотариално договор за наем, медицинските свидетелства за побой над майка му. В този смисъл, защитата предлага, ако бъдат  ползвани показания на хора, които по един или друг начин могат да бъдат свързани с мястото на извършване на престъплението, то в този кръг гласни доказателства да бъдат включени и показанията на св.  Л. С., които според защитата се отличават с  много по-висока  степен на достоверност и безпротиворечивост в сравнение с дадените  от св. Г.Х..  

Защитата обобщава при съдебните прения, че всички изложени доводи са наведени  с оглед принципното изискване на закона обвинението да се обоснове  не с висока степен на вероятност, а по начин, при който всички други възможни  варианти да са изключени. Твърди се, че в настоящия случай косвените доказателства не са достатъчни да обосноват единствено възможен извод за участието на подсъдимия в престъплението, в което е обвинен. Защитата посочва, че са налични свидетелски показания, че подсъдимият не е извършил престъпление срещу личността на М.Х.. Твърди се, че от събрания в досъдебното производство доказателствен материал е установено само и единствено, че подсъдимият е имал възможност да извърши престъплението, в което е  обвинен. Подчертава се, че този факт не се оспорва, тъй като несъмнено подсъдимият е пребивавал в едно и също жилище с трупа на пострадалата. Основното възражение на защитата е, че този факт не е достатъчен за осъждането на подсъдимия, тъй като обвинението не е дало отговор на друг въпрос – съществувала  ли вероятност друго лице, различно от подсъдимия, да извърши престъплението. Твърди се, че отговорът се съдържа именно в доказателствения материал, събран в съдебното производство и той е положителен.

Алтернативно се излагат и други самостоятелно съществуващи основания за оправдаването на подсъдимия. Посочва се, че поначало не може да бъде ангажирана наказателната отговорност на Ю.П., тъй като са налице основанията за прилагане на чл. 33, ал. 1 НК. Защитата твърди, че подсъдимият най-рано от 2009 г., когато е първата поставена му диагноза след престой в специализирана клиника, страда от „Биполярно разстройство” (БАР), потвърдено и от последната приета от съда психиатрична експертиза. Защитата предлага на съда да приеме за установено, че се  касае продължително разстройство на съзнанието, което не позволява да бъде ангажирана неговата наказателна отговорност. Пледира се, че дори и състоянието на подсъдимия  да не е константно, то съдът следва да  приеме, че към момента на деянието са съществували  достатъчно данни за разстройство на съзнанието. Защитата подлага на критика отказа на съда да назначи вещи  лица, различни от тези, които са работили по делото в досъдебното производство с оглед очакваната позиция да повторят вече изразено от тях становище. С посочената бележка защитата отбелязва, че вещите лица не са потвърдили в съдебното производство  категорично наличието на епизод на БАР, но не са отхвърлили и  категорично възможността да  е съществувал такъв епизод. Подчертава се, че липсата на данни за по-категорично становище, на която са се позовали назначените от съда вещи лица, не може да бъде в тежест на защитата, тъй като подсъдимият не  е длъжен да доказва, че не е бил в състояние да разбира свойството и значението на извършеното, както и да ръководи постъпките си, а обратното – прокуратурата е следвало да докаже, че подсъдимият е бил вменяем.  Защитата предлага на съда да приеме за установено, че подсъдимият страда от  биполярно разстройство, че се касае за заболяване, което е  категорично  приравнено на невменяемост. За да обоснове такъв извод, защитата се позовава и на обвинителни гласни доказателства, в частност – на дадените от св. Х. показания за състоянието на подсъдимия в дните, предхождащи непосредствено деянието,  които според защитата съдържат данни за болестно състояние, данни, че подсъдимият е спрял към онзи момент прием на  лекарствата, че не е бил добре, че постоянно лежал и бил в особено състояние, характеризиращо се с  резки смени на настроение на приповдигнатост с депресивно състояние. Защитата акцентира, че св. Х. е описал  точно белезите на епизод от БАР, посочени в последната експертиза на подсъдимия, изслушана и приета от съда ( от февруари 2015 г.)  и в епикриза от февруари 2015 г., издадена от болница „Шипковенски”.  Защитата предлага на съда да приеме с недоверие последната експертиза, относима към изясняването на психичното здраве  на подсъдимия, с аргумента,  вещите лица са пренебрегнали без мотиви коректните и точни показания на свидетелите Ш. и Т., които също според защитата кореспондират изцяло с белезите, изложени в епикризата от 2015 г. за човек в епизод от БАР. Защитата предлага на съда да се довери на твърденията на св. Ш. и Т. с аргумента, че техните показания се отнасят за период два или три дни след извършването на деянието, като са илюстрирали  развитие и влошаване на психическото състояние на подсъдимия. Защитата изисква отговор от съда и относно данните по делото за  тежко  физиологично състояние, в което се е намирал подсъдимият  вследствие на преживяна  криза от хепатит „С“.  Предлага се на съда да приеме с доверие твърдението на лекуващите лекари, обслужвали пациенти от  пенитенциарното заведение, където подсъдимият е бил настанен след задържане по настоящото производство. В заключение защитата твърди, че съвкупността от гласните доказателства, събрани при разпит на св. Ш. и Т., относно физиологическото състояние на подсъдимия и доказателствата за категорично установена  диагноза БАР обосновава във висока степен възможността в периода на деянието Ю.П. да е изпаднал в така наречения „епизод” , който да изключва неговата вменяемост. Оспорва се  заключението на д-р Е.С., че подсъдимият е бил в абстиненция. Посочва се, че подсъдимият не би могъл да бъде в абстинентно състояние, тъй като към  момента на деянието е разполагал с достъп до алкохол, потвърдено според защитата и от показанията на св. Х.. В тази връзка защитата навежда довода, че ако подсъдимият е бил в абстиненция, тя е настъпила след задържането му. Изразява се становище, че  алкохолният синдром, от който е страдал подсъдимият,  не изключва, а – напротив -  засилва реакциите на БАР. Защитата предлага на съда да приеме за установено, че заболяването БАР, усложненията на  здравето от  комбинацията му  с тежък хепатит, с халюцинации и с невъзможност за контрол на отделителната система, в по-висока  степен насочват за наличието за отключен „епизод“ на БАР, респективно- изключват вменяемостта и водят до прилагането на чл. 33, ал. 1 НК във връзка със съответните разпоредби от НПК.

Пледира се алтернативно, ако съдът приеме, че подсъдимият е виновен, да отчете наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, каквито са  наличието на изключително тежко здравословно състояние, особено към момента на деянието, занемарения бит в жилището на св. Х., адекватните действия на подсъдимия да сигнализира за настъпила смърт, липсата на каквото и да е възпрепятстване на правосъдието с бягство от апартамента  или с  укриване на трупа, наличието на  мълчаливо съдействие на Г.Х. за настъпването на инкриминирания общественоопасен резултат, както и обстоятелството, че подсъдимият е неосъждан.

Независимо от алтернативно изложените доводи основното искане на защитата е съдът да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност, както и искането  за цялостно оправдаване на подсъдимия.

Към казаното от своя защитник подсъдимият П. добавя, че поддържа  първоначално дадените обяснения да е намерил трупа на госпожа М.Х. и  да се е обадил веднага на нейния син - Г.Х. по телефона. Подсъдимият твърди, че е очаквал св. Х. да дойде и да извика линейка, а вместо това му бил устроен  капан, като св. Х.  довел  полиция и други съседи, за да бъде задържан подсъдимият. Ю.П. поддържа позицията, че полицейските служители са действали по внушения на св. Х. за възможния автор на престъплението, без да му бъде дадена възможност да възрази и да изрази своята версия по  случая. Подсъдимият твърди, че с пострадалата приживе поддържал  напълно нормални отношения, разменял  си с нея  книги за четене, говорили  си за филми и не са съществували конфликти. В последната си дума подсъдимият  П. твърди, че не  е виновен, тъй като не е  извършил  престъплението, в което е бил обвинен.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото съгласно изискванията на чл.305, ал.3 от НПК, намира за установено следното.

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА

            Към инкриминираната дата подсъдимият Ю.Р.П. живеел в дома на пострадалата М.Б.Х., находящ се на адрес гр. С., бул. „*********** „  № *, ет.* ап.*. Подсъдимият бил в  близки интимни отношения със сина на пострадалата - св. Г.Т.Х. и поради това бил поканен да живеят заедно на горепосочения адрес в началото на 2012г. По същото време св. Х. работел като портиер в Института по механика към БАН с определено трудово възнаграждение в размер от около  300 лева. В жилището живеела и пострадалата М.Х.. Преди деянието тя била с навършена 87 годишна възраст,  имала множество здравословни проблеми, движела се трудно, поради което обективно връзката и с други хора била ограничена до посетителите в нейното жилище на горепосочения адрес. Към инкриминирания период подсъдимият провеждал лечение на ръката си, свързано със счупване на кост. Същият продължавал да живее в  дома на св. Х. и в състояние на продължаващо лечение на претърпяната  травма (т.е. след  07.01.2013г. – л.146, СП, 1 том).

 Битът на М.Х. бил занемарен и същата по неустановен начин успявала да го поддържа до степен да постигне своето физическо оцеляване чрез прием на храна и лекарства. Тя обитавала самостоятелно стая от жилището. Св. Х. на неустановена дата преди деянието възприел състоянието на майка си, като характерът на комуникацията му с нея към този момент от тяхното съжителство в едно общо домакинство, е неустановен. По същото време са неустановени и  характерът и интензитетът на комуникацията между подсъдимия и М.Х.. Не се установява кога за последен път  подсъдимият възприел пострадалата преди да констатира смъртта й. Отношенията му със семейство Х.и датирали значително преди да получи описаната по-горе травма на ръката. Той се ползвал с доверието на М.Х. и Г.Х. още през 2012г., когато еднократно и помесечно му били делегирани права от пострадалата със съответни нотариално заверени пълномощни да получава нейната пенсия за периода от м. септември до м. ноември 2012г. ( от съдържанието на предоставено уведомление от Български пощи изх. № 94-00-601/03.04.2014г. –л.91а –л.91б от том 1 от СП).

Освен с подсъдимия, св. Х. поддържал интензивни контакти и с неустановени по делото лица, които го посещавали редовно на служебния му адрес, най-вече към момента, в който св. Х. следвало да получи трудовото си възнаграждение. Неустановени лица посещавали и домашния адрес на св. Х.. Същевременно св. М.Х. била почти в безпомощно състояние с парализирана лява ръка след преживян инсулт (установено от показанията на св. А. – съсед на сем.  Х.и).  Към инкриминирания период св. Х., видимо за своите колеги в Института по механика, изпитвал материални затруднения, свързани с липсата на парични средства. През м. февруари 2013г. св. Х. не разполагал и с мобилен телефон, поради което единствената възможност за телефонна комуникация с него била свързана с ползването на стационарен телефон, инсталиран на служебния му адрес  в Института по механика към БАН. Към инкриминирания период подсъдимият П. ползвал мобилен телефон с номер  ***********, въз основа на предоставена Прима – карта от МТЕЛ (л.20, том 1 от СП).

В неустановен с точност часови интервал, но в периода от неустановен час от 26.02.2013г. до около 13.00 часа на  27.02.2013г.  неустановен по делото извършител влязъл  в стаята на пострадалата в жилището й, повалил я на земята и чрез притискане на външните дихателни пътища и гръдния кош я умъртвил. Смъртта настъпила в следствие на остра дихателна и сърдечно съдова недостатъчност поради причинената  механична асфиксия, като в нейния генизис участвала и развилата се мастна емболия в кръвоносните съдове на белия дроб, развила се   в следствие на множеството фрактури на ребрата.

Междувременно в продължение на дни св. Х. ( умишлено или поради небрежност) не извършил опит да провери поне зрително какво е състоянието майка му, като не се доказва да е бил възпрепятстван да стори това дори в присъствието на подсъдимия. По делото не се установиха пречки срещу възможността на  св. Х. да възприеме състоянието на своята майка на инкриминираната дата, както и в предходен период от време. С оглед претенцията на св. Х., че подсъдимият е бил агресивен  и не е допускал синът да полага грижи за своята майка, не  се доказва св. Х. да се е възползвал да го направи в моменти, в които  подсъдимият обективно не би могъл да наблюдава и контролира осъществяването на контакти  с нея, било то поради неизбежната необходимост Ю.П. сам да се изолира в сервизни помещения от жилището, обусловена от обичайно функционираща човешка физиология,  било то, поради обичайното състояние на сън в нощните часове на денонощието.  

Същевременно по неустановено време неустановени по делото лица от близкото обкръжение на св. Х. също посещавали жилището на пострадалата като приходящи, между които напр. Н.П. от гр. П. ( от повторния разпит на св. Х.). При неустановени обстоятелства преди и в процеса на деянието М.Х. получавала травми, свързани с последващи кръвонасядания с различна давност, локализирани в областта на лицето, по дясно рамо, по гърдите, срединно и ляво, по гърба вдясно, по лява и дясна предмишница,  по гърба на двете ръце, в областта  на кръста вдясно, по двете бедра и двете подбедрици ( от заключение на СМЕ – л.40, том 1 от ДП). Счупването на ребрата било причинено на пострадалата прижизнено ( от уточненията към СМЕ в ОСЗ – л.425, стр.2 от СП, том 2.) Счупването на ребрата и притискането на външните дихателни пътища било извършено почти едномоментно.

На 26.02.2013г. около 12.00 часа св. Х. отишъл при св. М. и я помолил по спешност да бъде освободен от работното си място, като обяснил, че ще посети полицейски участък поради настъпил „голям проблем“ с  човек, който е приютил в жилището си и конфликти с него. В този разговор пред св. М. св. Х. изразил опасения, че проблемът е толкова голям, че могат да задържат от полицията и самия Х. (от прочетените показания на св. М., дадени от нея в досъдебното производство – л.149, том 1 от ДП, л.325, стр.2, том 2 от СП). Св. М. оказала поисканото от нея съдействие и дала разрешение на св. Х. да напусне работното си място, след което му потърсила заместник. Св. Х. отишъл на неустановено място и след около един час и  30 минути се върнал отново на работа, като застъпил на смяна, без да дава конкретна информация на колегите си.

На 27.02.2013г.  след 07.00 часа св. Х.  излязъл от дома си, находящ се на горепосочения адрес и отишъл на работа. Св. Х. пристигнал на работното си място необичайно около половин час преди началото на определеното работно време, т.е. – около 08.30 часа сутринта ( от показанията на св. Г. – л.80, стр.2, том 1 от СП). Около 13.00 часа подсъдимият телефонирал от неустановен по делото телефон на св. Х. към ползвания от този свидетел служебен телефон в портиерната с номер *********. По същото време домашният стационарен  телефон в апартамента на Х.и, където се намирал подсъдимия през инкриминирания период, бил с номер -  **********, установено с показанията на св. Х.  (л.79, том 1  от СП) и справки – л.165  и сл. от том 1 на ДП.

 

Подсъдимият обаче осъществил изходящо обаждане  от неустановен по делото  телефон, доколкото последният регистриран изходящ разговор от стационарния телефон в дома на сем. Х.и – *********  на 27.02.2013г.  е към домашния телефон на подсъдимия в ж.к. „*******“  с абонат Р.П. и е бил проведен в 09:27 часа (л.166, стр.2, том1  от ДП). Със служебния телефон на св. Х. – ********* с оглед установената система в Института по механика към БАН били технически възможни  само входящи повиквания, независимо дали от вътрешна или външна линия, но не и изходящи повиквания от самия телефон към абонати извън сградата на Института по механика към БАН.  По същото време подсъдимият разполагал и с мобилен телефон с номер ********** (л.20, том 1 от СП, СГС), но за провеждане на посочения разговор със св. Х. не било използвано изходящо повикване и от него (л.24, том 1 от СП).  По- късно в хода на разследването била изискана и приложена справка от обслужващия мобилен оператор, която удостоверила, че на 27.02.2013г. от мобилния телефон на подсъдимия не били регистрирани  каквито и да е изходящи обаждания, а само и единствено входящо обаждане в 13:08:29 часа от служебен телефон на БАН ( *********), към който междувременно св. Х. бил специално насочен от св. М. ( от показанията на св. М. –л.324, стр.1, том 2 от СП).

Целта на инициирания от подсъдимия разговор била да съобщи на св. Х., че е узнал за смъртта на М.Х.. В разговора подсъдимият използвал израза „ Майка ти най-после умря“  ( от прочетените показания на св. М. – л. 149, стр.2, том 1 от ДП, л.325, стр.2 от том 2 от СП). От своя страна св. Х. веднага съобщил на св. М. точния израз, употребен от подсъдимия. С оглед обстоятелството, че цитираният израз сам по себе си не съдържал информация за конкретна причина за смъртта, св. Х. добавил в разговора си със св. М. и факти, за които или предполагал, че вече са се случили  или ги добавил, защото вече му били известни, а именно, че се касае за насилствена смърт, а не за такава, обусловена от болест, както и че авторът на престъпление вероятно е човекът, който туко що му е телефонирал, т.е.  подсъдимият. Така след оказано съдействие от св. М.  св. Х. получил инцидентен достъп до стационарен телефон в Института по механика към БАН, а именно до номер ********, от който на 27.02.2013г. в 13:08:29 часа подсъдимият получил входящо повикване към мобилния си телефон от св. Г. Х.. Разговорът бил с неустановено съдържание и продължил 36 секунди ( установено от предоставена информация от МТЕЛ –л.24, том 1 от СП). Към този момент подсъдимият се намирал в жилището на сем. Х.и, поради което и разговорът бил обслужен от клетка, която била инсталирана именно в този район ( л.22, л.23, том 1 от СП). Около половин час по-късно, в 13.43 часа проф. Н. В. – служител в Института по механика към БАН, след оказано съдействие от  св. М. се обадил на тел. „112“, за да сигнализира за случая (установено от съчетания анализ на прочетените показания на св. М. и съдържанието на звукозаписа, предоставен от система „112“ – л.403 и сл., том 2 от СП).  В хода на разговора операторът на система „112“ поискал да проведе личен разговор с лицето, което проф. В. посочил, че е пряк източник на информация за извършено престъпление, поради което комуникацията по телефона продължила  след определен момент пряко между оператора на „112“ и  св. Г.Х..  В този разговор св. Х. съобщил, че домашният му адрес се обитава от приятел, който страда от шизофрения, че този човек е имал агресивно поведение към майка му и към самия него, както  и че преди малко е получил обаждане от въпросния приятел, в което последният му споделил, че е пребил майка  му. Малко преди това информацията от св. Х. към неговите колеги от БАН била не са нанесен побой, а за убийство ( от съдържанието на преразказаната информация от проф. В. в разговор със система „112“). В разговора с оператора на „112“  св. Х. сигнализирал, че въпросното лице му е отправило заплахи по телефона  и поради това самият Х. се страхува да се прибере у дома си (л.403, том 2 от СП). В хода на обработване на сигнала разговорът със св. Х. бил прехвърлен към дежурен офицер на 01 РУП, пред когото той отново потвърдил, че негов психично болен приятел му се обадил, за да му съобщи, че е пребил майка му (л.405, том 2 от СП). Обяснил също така, че се страхува да се прибере у дома си, както и че не разполага с мобилен телефон. Така от дежурния офицер му било разпоредено  в  14.30 часа да чака пред входната врата на бул. „********“ № * пристигането на полицейски патрул. Св. Х. изпълнил разпореждането и приблизително в указания час на посочения адрес се срещнал с полицейските служители  И.Ч., С.Р. и К.П.. (л.291 и сл., том 1 от СП).  Докато се изкачвали към жилището на М.Х.,  свидетелят Г.Х. обяснил на служителите на реда- св. П. и Ч. и Б., че в апартамента живеят само майка му М.Б.Х. с ЕГН: ********** и негов приятел, който е агресивен, като  той самият, поради страх се е изнесъл от там от няколко дни. Пред св. Б. св. Х. изразил опасения, че майка му може и да е починала. След като пристигнали пред апартамента служителите на полицията решили да позвънят на вратата, но св. Х. им казал, че П. е опасен и след като види, че са полицаи, няма да отключи. С посочените аргументи св. Г.Х. извадил ключа си и отключил входната врата, като преди да отвори, предупредил полицейските служители да внимават, защото според него съществува  опасност подсъдимият П. да вземе нож. Същевременно при отваряне на входната врата св. Б. чул повикване от подсъдимия с репликата „Ж., ти ли си?“. След отключването св. Г.Х. побягнал надолу по стълбите, като дошъл в апартамента малко по-късно, за да потвърди самоличността на подсъдимия ( от показанията на св. Б.). Междувременно свидетелите П., Ч. и Б. влезли в апартамента и преминали през коридор, разположен успоредно на входната врата. Фронтално срещу входната врата била разположена друга, по - голяма врата, тип портал, която била отворена и водела директно в холно помещение където се намирал подс. П.. Св.Х. потвърдил с кимане, че присъстващото лице е именно приятелят, за когото е твърдял, че е агресивен и опасен. Подсъдимият, след като видял служителите на реда, се стреснал и направил няколко крачки назад, като им обяснявал, че не е виновен и че нищо не е направил. Полицаите преценили поведението на подсъдимия като съмнително и поради това решили да го задържат. Св. П. и Б. хванали подсъдимия и направили опит да го задържат, като  му сложат белезници, но той им оказал яростна съпротива, съпроводена със словесни обиди и псувни, което наложило да използват, както  физическа сила, така  и помощни средства /белезници/. След задържането на подсъдимия св. Б. останал при него да го охранява през цялото време, а свидетелите  Ч. и П.  проверили стаите в апартамента, при което открили трупа на пострадалата. Те видели тялото на пострадалата Х.а, което било между масата и радиатора, под прозореца. Трупът бил разположен на пода, лежащ  по гръб. Долната  дреха на трупа, оранжева на цвят, тип анцуг, била свалена. По откритите части на тялото били визуализирани  синини. Пострадалата не давала признаци на живот. По най - бързия начин полицейските служители организирали провеждането на оглед на местопроизшествие и взели мерки за запазването на следи. Бил извършен оглед на място, при който присъствал като поемно лице и един от съседите на сем. Х. – доктор А. (л.296 и сл., том 1 от СП).

 

 ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА

В хода на разследването била назначена и изготвена СМЕ на труп от заключението на същата е видно, че смъртта на М.Х. се дължи на остра дихателна и сърдечно съдова недостатъчност в следствие на механична асфиксия от притискане на външните дихателни пътища и гръдния кош, като в генезиса на смъртта участва развилата се мастна емболия в кръвоносните съдове на белите дробове, която настъпила в следствие на множеството фрактури на ребрата.

От заключението на назначена и изготвена СППЕ на подс. П. било установено, че към момента на деянието подсъдимият е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Този извод не се променя и в последната изготвена СПЕ за оценка на душевното здраве на подсъдимия след поставена задача от съда ( л.471 – л.478, том 2 от СП). Следователно, няма никакво съмнение, че подсъдимият, макар и да е страдал от множество заболявания, е притежавал психичната годност да оценява и контролира постъпките си, както и да участва в наказателното производство.

Настоящият съдебен състав счита, че анализът на доказателствата следва да се подчини на спецификата на конкретния случай, при който трудностите са заложени още при конструирането на обвинителната теза.

І. При изложението на фактите, които се приемат за установени от настоящия съдебен състав, е удачно да бъде извършен паралел между тях и  изводите от фактическа страна, които са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Този подход при очертаване на фактическата обстановка е наложителен, тъй като голяма част от фактите, послужили като база на обвинителната теза, са отречени самостоятелно още в самия обвинителен акт поради наличието на логически несъответствия между тях. Успоредно с този анализ е наложително да се извърши и съпоставка на фактите, на които се гради обвинението, като се даде отговор на въпроса дали те съответстват на  съдържанието на доказателствения материал.

Настоящият съдебен състав не приема следните констатации от фактическа страна, послужили като основа на обвинителната теза:

Не се  споделят част от констатациите в обвинителния акт. Въз основа на събраните и проверени доказателства в съдебната фаза на производството не се потвърди обвинителната теза,  че поводът за престоя на подсъдимия в жилището на пострадалата е бил свързан с желанието на св. Х. да помогне на подсъдимия във връзка с лечение, което последният провеждал с оглед възстановяване от травматично счупване на  ръката. Не се споделят констатациите, че св. Х. поканил подсъдимия да живее в дома му именно с мотива да му помогне и за да го обслужва. Още в първия си разпит св. Х. е посочил, че е имал по – особени отношения с подсъдимия, с когото бил в интимни отношения. От писмените доказателства, предоставени по искане на съда от „Български пощи“, е видно, че отношенията на подсъдимия със сем. Х.и датират още от 2012г., т.е. значително преди подсъдимият да получи травма на ръката си и преди да възникне необходимост изобщо да бъде обгрижван. Отделно от това, въз основа на твърденията, изложени пред съда от св. Л. С. ( свидетел, който след деянието се нанесъл да живее под наем в жилището, където е било извършено престъплението), а косвено и въз основа на показанията на св. М. (служител в Института по механика към БАН  и колега на св. Х.)  се установи, че последният не е водил аскетичен живот, имал е многолюдно и агресивно обкръжение, като  е търсил интимни партньори от мъжки пол, по повод на което е поддържал и отношения с подсъдимия. От съчетания анализ на дадените от Л. С., Е. С.а показания, както и от разказа на св. Г. Х. при повторния му разпит се обосновава извод,  че в апартамент № *, находящ се на бул. „ ***********„  № *, ет.* по различно време пристигали различни приходящи лица, между които например  Н. П. от гр. П. и др. Гласни доказателства за поведението на тези приходящи лица в апартамента на М.Х., докато тя е била жива, не са събрани, поради факта, че подсъдимият е отказал да даде обяснения, както и поради уклончивите отговори на  св. Х..  От друга страна обаче агресивното и опасното поведение на лицата от обкръжението на св. Г.Х.,  е възпроизведено в многобройни доказателствени източници, относими към периода, непосредствено следващ извършване на инкриминираното деяние. Такива са показанията на свидетелите Л. С., Е. С.а, подкрепени със значителен обем писмени доказателства, каквито са полицейски преписки, образувани по жалба на С.и за нанесени телесни повреди и нарушаване на обществения ред. Видно от съдържанието на приложените полицейски преписки на 07.04.2013г., т.е. в период, по-малък от два месеца след смъртта на М.Х., лицето Н.Н.П. от П. дори е посочило адреса на пострадалата като свой личен адрес за призоваване по повод на проведена срещу него полицейска проверка (л.254, том 1 от СП),  а св. Е. С.а – наемател в жилището е разказала, че е ставала свидетел на оргии в дома на пострадалата, скоро след нейната смърт. (л.179, том 1 от СП).

Отделно от това, от показанията на св. А. М. ( майка на подсъдимия) се установи, че подсъдимият не е бил лишен от възможност да получи помощ от своите близки по повод счупването на кост в областта на хирургичната шийка на десен горен крайник, тъй като самата М. била ангажирана да води подсъдимия на лекар (л.82, том 1 от СП) или да му носи лекарства. Съдът даде в. на дадените от св. М. показания, че е била недоволна от факта, че нейният син - подсъдимият се изнася от семейното им жилище,  за да живее със св. Х.. В този смисъл данните за семейната среда на подсъдимия не дават опора на обвинителната теза, че подсъдимият инцидентно през м. януари 2013г. се настанил в жилището на св. Х., за да може последният да се грижи за него, защото нямало кой друг да го направи. Напротив, съчетаният анализ на гласните доказателства сочи, че св. Х. е имал свои лични мотиви, стоящи извън нуждите на подсъдимия, да изисква неговото присъствие в дома си, тъй като последният му е бил интимен партньор.  

По делото са налични доказателства, че  във втората половина на 2012г. подсъдимият  бил ангажиран дори да получава пенсията на М.Х., като за целта било издавано от пострадалата съответно  еднократно нотариално заверено пълномощно. По делото липсват каквито и да е данни за конфликти между подсъдимия и М.Х. в този доста продължителен период от няколко месеца преди деянието. Не се споменават такива и в обвинителния акт. Писмените доказателства за оказано от М.Х. доверие към подсъдимия по имуществени въпроси кореспондират с показанията на св. А. М. (майка на подсъдимия), която разказа пред съда, че дори и тя лично е посещавала сина си в дома на М.Х., като добила лични впечатления за личността на пострадалата и нейните приятелски отношения с подсъдимия  (л.82 и сл., том 1 от СП).  Настоящият съдебен състав приема с доверие твърденията на св. М., че подсъдимият е останал да живее в дома на Х.и още от  м. март 2012г. В тази част нейните показания влизат в съществено противоречие с твърденията на св. Х. за началото на съжителството му с подсъдимия, но съдът ги кредитира именно защото са подкрепени с писмени доказателства за отношения на доверие между Ю.П. и М.Х.. Ако се даде в. на казаното от св. Х., че подсъдимият е дошъл в дома му инцидентно и за първи път по повод злополуката, довела до травма на ръката през м. януари 2013г., няма как този факт да обясни обстоятелствата, при които трудно подвижната възрастна майка на св. Х., която не може да излиза от дома си, ще потърси именно подсъдимия, за да му възложи да получи пенсията й в период, който значително предхожда инкриминирания през 2013г.

От настоящия съдебен състав не се споделя и позицията във внесения обвинителен акт, че св. Х. се грижел безупречно за своята майка М.Х.. Във внесения обвинителен акт са били възпроизведени буквално и без необходимата проверка за достоверност твърденията на св. Х., дадени от него в разпит пред разследващия орган, включително и с логическите несъответствия, съдържащи се  в тях, а именно, че на 24.02.2013г. свидетелят  видял за последен път майка си, като  забелязал, че окото й е насинено. Тя обаче според обвинителния акт не му се оплакала. Неясно защо още в този момент полиция не е била сигнализирана от св. Х., след като това е било възможно дори и с едно обаждане по телефон до оператор на система „112“ и след като се твърди, че свидетелят е бил грижовен син. Още при съставянето на обвинителен акт е било пренебрегнато значението на СМЕ на труп в частта й, че кръвонасяданията по тялото на пострадалата са били с различна давност (л.40, том 1 от ДП). Според настоящия съдебен състав този факт самостоятелно води до извод за наличието на малтретиране спрямо пострадалата, което е започнало от неустановен момент преди деянието.

Пак във внесения обвинителен акт е възпроизведено безкритично и друго твърдение от първоначалните показания на св. Х., а именно, че на следващия ден (бел.авт. на мотивите –т.е. на 25.02.2013г.), когато се прибрал от работа, той  забелязал, че отношението на подсъдимия  към майка му било доста негативно. Как свидетелят е забелязал това отношение, че е било отнесено  именно към майката, с какви думи и действия се е изразило то, не става ясно. Как изведнъж при доста продължителния си престой в дома на пострадалата още от март 2012г. подсъдимият изведнъж през 2013г. започнал да я дразни  и да провокира забележки с нежеланието си да гаси лампите и да пуска вода в тоалетната точно на 25.02.2013г., също не става ясно, доколкото във внесения обвинителен акт  се описват  навици, които трайно се създават в бита и не се излага никакъв личен мотив, който да е тласкал подсъдимия внезапно да неглижира обичайните си, дребни ангажименти в едно домакинство. Така, дори и самостоятелният анализ само на фактите, с които е конструирана обвинителната теза, посочва, че те не са били проверени с  изследването на  евентуално наличие или отсъствие на логически несъответствия. По нататък, при разгръщането на обвинителната теза прокуратурата е приела за установено, че св. Х. е  видял за последен път майка си в предходния ден ( на 24.02.2013г.) и така не е имал никакви зрителни и изобщо каквито и да е други  впечатления за нея до момента на полицейската проверка (следобедните часове на 27.02.2013г.) Не става ясно обаче тогава въз основа на какви факти се твърди, че  св. Х. изобщо се е грижил за М.Х. (стр.1 от обвинителния акт). При разгръщането на обвинителната теза е игнорирано  без коментар едно съществено обстоятелство, а именно, че пострадалата в конкретния случай е  възрастна, трудно подвижна жена, която очевидно  не е имала възможност да поддържа самостоятелно бита си чрез домакинска работа, чрез пазаруване и други обичайни дейности. При така установените обстоятелства обвинението не е дало отговор въз основа на какви факти е изградило извод, че св. Х. все пак се е  грижел за своята майка, че е добросъвестен и грижовен син, който я е обичал, че е съпреживявал тежко нейната загуба и на чиито показания може да се вярва, след като нито на 25.02.2013г., нито на следващия ден, изобщо дни подред не е направил опит поне да  я види, било то, за да се увери, че тя няма оплаквания, било то, за да й приготви храна или  да положи грижа с други подобни действия, нито е извършил опит да телефонира на система „112“, каквато възможност несъмнено е имал на служебния си адрес, далеч от присъствието на подсъдимия. Последното обстоятелство е от съществено значение,  ако бъдат взети под внимание твърденията на св. Х., че опасното поведение на подсъдимия го е възпрепятствало да комуникира с майка си. Наличието на такава пречка е отречено по категоричен начин от свободата на придвижване, с която е разполагал св. Г. Х. през инкриминирания период и функционирането на този  свидетел в среда, към която подсъдимият не е имал  никакъв  досег, за да оказва каквото и да е препятствие в сигнализирането на правоохранителните органи.

 Не се установи от фактическа страна преди деянието подсъдимият и пострадалата да са били в обтегнати отношения, нито конкретни причини, свързани с пораждането на конфликт. Твърдението за наличието на такъв конфликт е прокарано преди всичко в показанията на св. Г. Х., но с оглед противоречивите сигнали в неговото поведение преди деянието, те следва да бъдат подложени на специална проверка. Констатациите в обвинителния акт, че свидетелят Х. забелязал конфликт между подсъдимия и М.Х., породен от битови пререкания да се гасят лампите в жилището и да се пуска водата в тоалетната, така, както е прието за установено в обвинителния акт, не намират опора в конкретни доказателствени източници, нито са от такова естество, че да обосноват въобще наличието на сериозен мотив за отнемането на човешки живот. Отстраняването на описаните в обвинителния акт битови неблагополучия от съжителството на две лица в едно общо домакинство е било възможно дори и с елементарно игнориране от страна на подсъдимия на евентуалните словесни забележки, отправени от  болна, трудно подвижна жена, т.е. с много по-ниска степен на посегателство срещу нейното лично жизнено пространство в сравнение с инкриминираното посегателство върху телесната й неприкосновеност.

Обвинителната теза е изградена неубедително с твърдението, възпроизведено единствено в показанията на св. Х.,  че подсъдимият  му забранил да влиза в стаята на майка си и да я вижда, както и че бил взел  домашния й телефон, който не се намирал в нейната стая и с  който тя по единствено възможен за нея  начин можела да общува със  сина си. Посоченото твърдение за наличието на причина св. Х. да е бил възпрепятстван да полага обичайната грижа за майка си именно поради прояви на  агресия от страна на подсъдимия самостоятелно поражда други несъвместими с обвинителната теза въпроси, а именно, защо св. Х. при така създалата се ситуация не е сигнализирал полиция за опасност от поведението на подсъдимия още на 25.02.2013г., защо е следвало да чака още един ден- до 26.02.2013г. ( обвинението е приело, че все пак на 26.02. св. Х. е ходил с тази цел в РУ на ул. „ Г.С. Раковски“, макар и да не става ясно какви точно непълноти и нередовности в жалбата си е следвало да отстранява и защо не е останала документална следа от това негово посещение).

Конструкцията на обвинението се гради и върху факта, че св. Х. също се страхувал от подсъдимия, тъй като се случвало на няколко пъти да му удря шамари, но очевидно описаното в обвинителния акт поведение на св. Х. по никакъв начин не навежда да е бил воден от разбирането, че следва да действа спешно, че се е чувствал наистина застрашен, тъй като точно в обвинителния акт е  изложена ясно обозрима непоследователност в поведението на св. Х., а именно, че на 26.02.2013г. той решил, че още на другата сутрин да допълни жалбата си пред полицията след направени корекции в нея (стр.2 от ОА) и същевременно, че точно на следващия ден, сутринта вместо да изпълни взетото вече решение, излязъл от дома си още в 07.20 сутринта, но не за да отиде в полицията, а за да отиде на работа. От показанията на св. М., дадени пред настоящия съдебен състав, се установи, че св. Х. е бил посрещан с изключително разбиране от страна на своите колеги в Института по механика към БАН, че те  са се отнасяли с уважение към него и въпреки че не  са одобрявали афиширания от него  кръг от приятели и познати, все пак са запазвали човешко отношение, като са проявявали служебна колегиалност и дори отзивчивост. С оглед изложеното  не може да се приеме, че пред св. Х. са съществували пречки от служебен характер.  

В обвинителния акт не се съдържа дължимият отговор как е изведена добросъвестност в поведението на св. Х. при наличието на едновременно изложени, но взаимно изключващи се твърдения, че той е полагал грижа за  майка си, но не я е виждал  в продължение на два, три дни, при все че е обитавал през инкриминирания период едно и също жилище с нея и е знаел, че тя не може да се обслужва сама. Без отговор е въпросът как св. Х. е проявил обективно синовна загриженост и опасения за нейната безопасност, след като и в досъдебното производство не е уточнил  конкретна пречка да сигнализира полицията или поне оператор на система „112“ по телефон преди 27.02.2013г. при наличието на твърдения за създадени затруднения от подсъдимия, както и твърдения за посегателство от страна на подсъдимия върху неговата лична телесна неприкосновеност. Съвкупната преценка на изложените в обвинителния акт факти дава основание да се приеме за установено, че св. Х. по никакъв начин не е ценил ситуацията, свързана с присъствието на подсъдимия в дома му, като ситуация на опасност, при която следва да се действа при условията на спешност, което означава, че или същият самостоятелно е взел решение да даде неверни показания в досъдебното производство ( възприети напълно безкритично при съставянето на обвинителния акт), или е бил принуден да даде такива показания поради затаяването на факти и наличието на зависимости от други неустановени по делото лица, за което се съдържат данни в показанията на св. Л. С., св. С.а, както и в показанията на напълно незаинтересованите от изхода на делото свидетели – св. Н. А. –М. (л.323, л.324, том 2 от СП), св. В.В. ( л.327, стр.1, том 2 от СП). Особено внимание следва да се отдели на дадените от св. В. показания в частта им, че св. Г. Х. почти постоянно бил придружаван в портиерната от различни момчета или мъже, но подсъдимият не е бил сред тях и той за свидетелката се явява абсолютно непознато лице.

Не се споделя от фактическа страна твърдението в обвинителния акт, че за времето от 07.20 часа до 13.00 часа на 27.02.2013г. подсъдимият П. и пострадалата останали сами в апартамента на горепосочения адрес и в  неустановен час, но точно  в посочения интервал време подсъдимият я е  умъртвил, като причинил механична асфиксия. Така и не е било установено в сроковете от ЗЕС от кой телефон подсъдимият се е обадил в кабината за портиери по служебния телефон на св. Х., за да съобщи за смъртта на пострадалата, след като своевременно не  е бил изследван входящият трафик към този служебен телефон и след като по същото време не е засечен изходящ трафик за такъв разговор нито от личния  мобилен телефон на подсъдимия, нито от домашния телефон на Х.и в кореспонденция с номера, ползван служебно от св. Г. Х. в БАН. Посочената непълнота на доказателствата е неотстранима към настоящия момент с оглед установените срокове за съхранение на трафични данни и тя допринася за непреодолимо съмнение, че подсъдимият може да е ползвал чужд телефон, регистриран  поначало от трето лице, както и че не е бил напълно сам в жилището на пострадалата през инкриминирания период. Подсъдимият е упражнил правото си да не дава обяснения и упражняването на това право не може да бъде отчитано в негова вреда. Ето защо органите на досъдебното производство са имали задължението да проверят показанията на св. Г. Х., че никой друг, освен подсъдимия не е имал достъп до жилището на пострадалата и с други доказателствени способи, извън хипотетичната възможност да съберат евентуално гласни доказателства с обяснения от Ю.П..

От изложените факти в обвинителния акт се потвърди единствено констатацията за факта и механизма  на настъпилата смърт, както и за  присъствието на подсъдимия в жилище, където в неустановен период от време се е намирал и трупът на М.Х.  ( установено въз основа на съдебно-медицинските експертизи и въз основа на показанията, дадени от полицейските служители, които задържали подсъдимия именно там).  В тази част от конструкцията на обвинението отново са изложени фактически обстоятелства, които пораждат преди всичко  въпроси, вместо да съдържат отговори. Липсва спор между тезата на защитата и обвинителната теза, че преди да отиде на работа на 27.02.2013г. св. Х. също е обитавал апартамента, където е бил открит същия ден трупът на М.Х.. Липсва спор и по факта, че точен час на смъртта по медицински критерии не може да бъде установен. На фона на тези обстоятелства неубедително е изложението в обвинителния акт, че от 07.20 часа до 13.00 часа на 27.02.2013г. подсъдимият П. е умъртвил пострадалата  и че това не е било възможно да се случи само двадесет минути по-рано преди началото на посочения часови интервал от време, т. напр. около 07.00 часа сутринта на 27.02.2013г., когато и в обвинителния акт се приема за установено, че св. Х. се  е намирал все още на мястото, където е било извършено престъплението. Точен час на настъпване на смъртта на пострадалата не може да бъде установен и извод в тази насока се обосновава от заключението на СМЕ на труп № 169/2013г. (л.33-л.41, том 1 от ДП), както и от разпита на вещите лица, проведен по повод изслушването на тази експертиза в производството пред съда. (л.427, л.428, том 2 от СП).

Така при наличието на едновременно установени обстоятелства, че подсъдимият не е бил единственият обитател на апартамента, в който е живеела пострадалата и където е било извършено престъплението, както и че точен час на смъртта не може да бъде фиксиран с конкретни доказателствени източници,  обвинителният акт поражда поредни  въпроси, останали без отговор – как са проверени показанията на св. Х. за началото на периода, в който е настъпила смъртта на М.Х. – точно от 07.20 часа на 27.02.2013г. и нито минута по-рано. В тази връзка следва да се преценява и уточнението на ВЛ А. в производството пред съда, че морфологичната характеристика на установените увреждания, касаещи в гръдната травма, могат да бъдат получени в кратък период от време, почти едномоментно с притискане на дихателните пътища, но не може да се изключи с медицински критерии да са настъпили и с различна давност при интервал от време до около един час разлика ( л.426, стр.2, абзац 2 от том 2 от СП). Извеждането в обвинителната теза началото на периода на настъпване на смъртта не почива на конкретни медицински критерии, доколкото съдебно – медицинската експертиза е установила следи от настъпила смърт от първо денонощие, но в никакъв случай не може да се ангажира за момента на настъпване на смъртта при фиксиране на конкретен час, отброяван назад във времето 24 часа, считано от постъпване на трупа в хладилна камера на КСМД за съхранение.

Поставянето на точен час за начало на инкриминирания период в 07.20 часа на 27.02.2013г. при съставянето на обвинителния акт не дава отговор и на друг въпрос, който също възниква неизбежно при съответен анализ на доказателствата -  защо подсъдимият е извършил престъплението в 07.20 часа на 27.02.2013г. или от неустановен час на посочената дата след  07.20 часа включително, но не е потърсил св. Х. чак до около 13.00 часа, въпреки, че е имал възможност да го направи; защо забавянето на сигнала за настъпилата смърт  от момента на причиняването й  до момента на осъществяване на контакт със св. Х. ( едва в следобедните часове) не е било „оползотворено“ от подсъдимия с укриването на следи или с бягството му от апартамента, а напротив, дори  според съдържанието на внесения обвинителен акт  се приема, че подсъдимият заявил в телефонен разговор със св. Х., че ще го чака, за да решат какво да правят ( стр.2 от обвинителния акт). Това поведение е категорично установено и от показанията на полицейските служители, запазили местопроизшествието за оглед, които заявиха пред съда, че са видели подсъдимия по халат в момента, в който им е бил оказан достъп от св. Х., т.е. около 14.30 часа на инкриминираната дата.  В това състояние очевидно подсъдимият не е имал и елементарна битова подготовка да напусне жилището, където е бил открит трупът на пострадалата.

Според обвинението на 27.02.2013г.  е било осъществено едно единствено обаждане и то  е било инициирано не от подсъдимия, а от  св. Х. към подсъдимия  – факт, който е разгледан изолирано от останалите контролни факти. От наличните по делото писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че за периода от 00:00 часа на 26.02.2013г. до 00:00 часа на 28.02.2013г. единственото регистрирано обаждане, при което е била ползвана сим-картата на подсъдимия, е входящо към неговия телефон, но се е осъществило на  27.02.2013г. едва в следобедните часове, т.е. в 13:08:29 часа от телефон 02/870 7498. Следователно подсъдимият не е използвал своя мобилен телефон, за да влезе в словесен контакт със св. Х.. Телефонът, за който същото обаждане се  явява изходящо -  02/870 7498 е служебен телефон в Института по механика към БАН и не е бил оставен обичайно на разположение на св. Х.. От показанията на неговите колеги в Института по механика към БАН се установи, че лицата, заемащи длъжността портиер, са разполагали само с телефон и то с друг номер, при наличието на  техническа възможност да инициират единствено вътрешни изходящи разговори, т.е. в рамките  на самия институт. Това обстоятелство  се извежда по категоричен начин от показанията на св. М.. Тя разказа пред съда, че е насочила св. Х. към ползването на този телефон поради наличието на отправена молба за помощ. Следователно, до  телефон с номер  02/870 7498 на св. Х.  е бил осигурен достъп инцидентно и едва след като преди това той самият  огласил опасенията си за своята майка и съмненията си, че подсъдимият е извършил престъпление, с което е засегнал тежко нейната телесна неприкосновеност. Изводи в тази насока съдът черпи от  данните, предоставени от система „112“, съпоставени с показанията на св. М. и Х.. Несъмнено ползваният от св. Х. телефон в портиерната е бил друг, различен от този, с който е засечен разговор при обаждане към „112“ и към него не е регистрирано входящо обаждане от мобилния телефон на подсъдимия. Доколкото самият подсъдим не оспорва факта да е търсил Х., след като е открил тялото на пострадалата, а този факт е обективно установен и   от признанията на самия Х. пред оператора на система „112“, които са били фиксирани в аудиозапис, изникват съществени противоречия между съдържанието на оптичния носител, записал разговора в тази система и показанията на св. Х. пред съда, в които свидетелят твърди точно обратното, не  че подсъдимият го е търсил, а напротив, че той самият е проверявал подсъдимия на два пъти по телефона, когато чул реплика от него „майка ти свърши“ (л.78, стр. 2, том 1 от СП). Ето защо настоящият съдебен състав прие за установено, че проверката от страна на св. Х. към подсъдимия се е осъществила по описания от Х. начин – с изходящ от него телефонен разговор, но много по-късно, едва след като между тях вече е бил проведен друг разговор и по повод на узнатото от този разговор състояние на М.Х.. Следователно входящото повикване към мобилния телефон на подсъдимия от служебен телефон в Института по механика към БАН, където е работел св. Х., не може да се свърже от фактическа страна с момента на узнаване на настъпилата смърт, както твърди Х.. Противно на дадените от Х. показания, то не може да се свърже и със спонтанно възникнало намерение той самият да е искал без конкретен повод да  телефонира на подсъдимия, само за да разбере какво прави и да провери обстановката у дома си. И това е така, тъй като достъпът до този телефон е бил предоставен на св. Х. по изключение от неговите колеги, при условията на спешност и поради факта, че вече са сигнализирани за извършено тежко престъпление срещу възрастна жена. Огласяването на тези обстоятелства пред служители на БАН вече е било факт към момента на провеждане на входящ разговор към телефона на подсъдимия и не е достоверно твърдението на св. Х., че тепърва е водил разговор с Ю.П., за да провери случващото се в жилището му. С оглед времето на провеждане на разговора и условията, при които е бил организиран - със специално оказан достъп до телефон с външна линия в Института по механика към БАН,  е видно, че е лишено от смисъл основанието, претендирано от св. Х. да бъдат узнати повторно обстоятелства, които вече са огласени от самия него пред служители на БАН с искане за помощ. Ето защо съдът счита, че съдържанието на така проведения разговор, единственият, в който е регистрирана на инкриминираната дата сим-картата на подсъдимия, е неустановено, както  и че същият  е продължил 36 секунди, като е иницииран едва около  13.00 часа на 27.02.2013г. Събраните в досъдебното производство данни от мобилни оператори, в частност – относно домашния телефон на сем. Х.и също не дават опора на обвинението. От съчетания анализ на дадените пред съда показания от св. Х. при първия му разпит (л.79, стр.1, том 1 от СП) и справка от Виваком ( л.173, том 1 от ДП) се установява, че домашният телефон на семейството е било с номер *********. На инкриминираната дата операторът е регистрирал изходящо обаждане  единствено в 09:27 часа към домашния телефон на подсъдимия  в ж.к. „********“, ползван от неговата майка с абонат Р. П.. Не е изследван своевременно трафикът към ползвания от св. Х. телефон в неговата портиерна – *********, поради което не е отречено твърдението на подсъдимия, че сам е потърсил св. Х., за да му съобщи за смъртта на М.Х.. Не става ясно обаче, след като Ю.П. не е ползвал мобилния си телефон или домашния телефон на сем. Х.и, как е станало това.

Съдът отчита посоченото противоречие в изявленията, които св. Г. Х. е дал в различни моменти от развоя на разследването и  намира, че то следва да се разреши в полза на отразеното съдържание на разговора в записващото устройство на  система „112“  по следните съображения. Няма никакви данни записът да е манипулиран и неговото съдържание да е било изменено. Изявленията пред оператора на системата са били направени от св. Х. при условията на спешност, в присъствието на други лица – негови колеги. Затова съдът счита, че в такава ситуация св. Х. не е имал възможност да осмисли задълбочено стратегията на своето поведение, като казаното от него в по-висока степен се доближава до обективната истина. С оглед изложеното, следва  да се приемат с доверие първоначалните изявления на св. Х., дадени от него при подаване на сигнал в система „112“, тъй като те са дадени на инкриминираната дата и вероятността да бъдат повлияни от интересите на свидетеля по чл.121 от НПК, особено при описаните обстоятелства, е най-малка.

На второ място, обстоятелството, че подсъдимият е изчаквал в жилището на сем. Х.и, а не е избягал от там, след като е узнал за смъртта на М.Х., обосновава извод, че той не е предприел никакви действия да укрие факта на настъпилата смърт или присъствието си в жилището на пострадалата. Не се установи подсъдимият дори да  е планирал такава подготовка, тъй като е бил открит часове по-късно от полицейските служители по халат в дома, където е  било извършено престъплението. Така характеристиката на поведението, което подсъдимият  е възприел след узнаването на смъртта на пострадалата,  самостоятелно сочи за добросъвестност.

На трето място, първоначалните твърдения на св. Х., че именно подсъдимият му се е обадил и това обаждане е отключило неговата активност да потърси съдействие, са потвърдени и от показанията на св. М., която е изключително добросъвестен и незаинтересован от изхода на делото свидетел  Въз основа на  показанията на св. М. – л.324 и сл. от том 2, СП, от съдържанието на оптичния носител, снет от ТЕ на хартиен носител– л.403, том 2 от СП, съдът приема за установено, че в неустановен с точност момент, но в близък часови интервал преди  13:08:29 часа подсъдимият е телефонирал на служебния телефон, който бил обичайно използван от св. Х. и към когото технически била възможно само входящо повикване. ( от справка МТЕЛ– л.24, том 1 от СП, от показанията на св. М., частично – от показанията на св. Х.).  Не може да се пренебрегне и значението на твърдението, на което св. Х. се опира в разказа си пред съда, че  именно той интуитивно, без конкретен повод решил да провери подсъдимия в  телефонен разговор, доколкото при тази версия, категорично отречена от останалия доказателствен материал, приносът на подсъдимия за разкриване на престъплението, е сведен до нулеви стойности, респективно – отречена  е и неговата добросъвестност. Така твърдението на св. Х. за случайно предприета от него  инициатива, извършена  по лични подбуди и от синовна загриженост да провери какво се случва в дома му очевидно се явява поредният елемент от поредицата внушения за участието на подсъдимия в престъпление срещу М.Х.. То обаче, както и останалите внушения за агресивно поведение на подсъдимия и психическа лабилност, не може  да играе ролята на заместващ свидетели – очевидци  или други преки доказателства фактор, то не може да допълни и веригата от косвени доказателства, така  че  подсъдимият да бъде уличен като автор на деянието по изискуемия по чл.303, ал.2 от НПК начин.

 В обвинителния акт се твърди, че разговорът е бил проведен  не сутринта, а  в ранните следобедни часове, когато  внезапно св. Х. узнал от подсъдимия за настъпилата смърт от думите на подсъдимия „Майка ти свърши, идвай си да видим какво ще правиме“  (стр.2 от ОА). На практика са възпроизведени точните показания на св. Х. от досъдебното производство (л.70, том 1 от ДП). В обвинителния акт се твърди, че св. Х. използвал стационарен телефон в Института по механика, за да инициира разговор, без да се посочва какъв е бил номерът на този стационарен телефон, имал ли е свидетелят обичаен достъп до него или само при изключителна ситуация и то след оказано съдействие на негови колеги. За всички изложени по-горе обстоятелства, отминати с мълчание в обвинителния акт, същият поставя все въпроси, без да дава отговори. Така необходимостта съдът да потърси отговорите на посочените въпроси в процеса на проведеното съдебно следствие доведе до събирането на доказателствен материал, от който се установи, че св. Х. обичайно не е разполагал с достъп до стационарен телефон с външна линия, а в кабината на портиера е бил инсталиран  само вътрешен, към който технически са били възможни само входящи, а не изходящи повиквания. От система „112“ категорично се установи, че не св. Х. е инициирал разговор към подсъдимия, при който случайно узнал за настъпилата смърт, а точно обратното– подсъдимият инициирал разговор именно за да съобщи на св. Х. за смъртта на М.Х. и това обстоятелство е било преразказано от самия Х., както при последвалите му разговори със служителка на Института по механика към БАН– св. М., така и в разговор с оператор на система „112“. Всички описани по-горе обстоятелства кореспондират с факта, че  именно подсъдимият е  автор на сигнал за извършено престъпление , а св. Х. е знаел много повече от това, което  е разказал както пред служители на система „112“, така и на полицейските служители.

В резултат на проведеното съдебно следствие не се потвърди и констатацията в обвинителния акт за последователността на полицейската проверка що се отнася до твърдението в  него, че първоначално е бил открит трупът при  последващо задържане на подсъдимия. От разказа на свидетелите  Ч., П. и Б. пред съда се установи точно обратното, а именно,  че подсъдимият още с влизането им в апартамента е бил задържан по внушението на св. Х., че е опасен и агресивен и може да ги нападне с нож, а едва след това свидетелите П. и Ч. направили обход в апартамента, за да проверят сигнала за убийство, като се натъкнали на трупа на пострадалата.

С  оглед всичко изложено самостоятелният анализ на извършените в обвинителния акт констатации поражда поредния  въпрос, останал  без отговор– защо св. Х. би могъл внезапно да реши да се обади на подсъдимия, след като не е знаел за настъпилата смърт и не е имал конкретна причина да се тревожи за състоянието на самия подсъдим, доколкото в самия обвинителен акт се твърди, че не  е бил в добри отношения с Ю.П. към инкриминираната дата и дори, че се е страхувал от него и планирал да потърси съдействие от полицията – инициатива, отлагана по неустановени причини. На фона на изложените обстоятелства възприетата безкритично в обвинителния акт фактология, че изведнъж св. Х. проявил загриженост около 13.00 часа на 27.02.2013г. да провери какво прави подсъдимия, не кореспондира на другите обстоятелства, описани в същия обвинителен акт. Липсата на съответствие между емоционалните състояния на св. Х., така, както са описани в обвинителния акт – от една страна - страх от личността на подсъдимия и от друга страна - спонтанното желание в обедните часове на 27.02.2013г. просто да му се обади, за  да го чуе какво прави, вместо да отиде в полицията да подаде жалба срещу него,  е  изразено в такава висока степен, че въз основа на обвинителния акт не може да се изгради  вътрешно непротиворечива и логически адекватна обща картина на случая. Отделно от това, излагането на констатации в обвинителния акт при непълнота на доказателствата относно ползвания от св. Х. стационарен телефон и обстоятелствата, при които последният е имал достъп до него, поначало не засяга съставомерни, а контролни факти и поради това техният анализ не може да доведе до  произнасяне от съдия – докладчик с акт по чл.249, ал.1 от НПК. С посочената непълнота на доказателствата обаче, обвинението само се е поставило в ситуация да изгражда обвинителната теза по непроверени факти, които също са значими, тъй като въз основа на тях  могат да се черпят  доводи за достоверност (или недостоверност) на основните свидетелски показания, както и да бъдат ползвани за основа при  извличане на релевантната фактическа обстановка.  След проведено съдебно следствие се оказва, че в голямата си част твърденията в обвинителния акт относно хронологията от действия на св. Г.Х. на инкриминираната дата и обстоятелствата, при които  е узнал за настъпилата смърт, не намират опора в проверения от съда доказателствен материал.

 Посочените въпроси възникват самостоятелно въз основа на хронологията от факти, изложени в обвинителния акт  и съдът ги съпоставя с действително установените. При подобна аналитична дейност се очертават различията между инкриминираните и подкрепените с доказателства факти, а   на тази база и  заложените трудности при обосноваване на обвинителната теза. Те са от такова естество, че не могат да бъдат преодолени с  конкретен  анализ на доказателствата, събрани в съдебната фаза на производството.

            Ето защо възприетата от съда фактическа обстановка е установена не само въз основа на съвкупния анализ на събраните доказателства, но и въз основа на анализа на логическите несъответствия в обвинителната теза.

            ІІ. Съдът обоснова изводите си за липсата на доказателства подсъдимият да е автор на престъплението, в което е обвинен и при друга форма на доказателствен анализ – чрез обособяването и отделянето на спорните от безспорно установените факти, както  и чрез изследването на косвените доказателства за автора на престъплението и  тяхното значение за крайния изход на делото. Този подход също е наложителен, тъй като по делото не са събрани преки доказателства за автора на престъплението – свидетели – очевидци на изпълнителното деяние, биологични  следи от пострадалата по дрехи или тялото на подсъдимия или друго лице, трасологични или дактилоскопни следи, както и веществени доказателства. Изпълнението на престъплението е било причинено, без външен излив на кръв от пострадалата, а  е било съпътствано и  от  множество хематоми с различна давност.

Изводът за липсата на преки доказателства относно автора на престъплението се обосновава от самостоятелния анализ на експертните заключения. По делото е налична биологична експертиза на дрехи, иззети по повод освидетелстване на св. Х. (л. 46, том 1 от ДП, л. 88, л.89, том 2 от ДП), като не е било доказано наличието на кръв. При условията на нетоложност е бил освидетелстван и подсъдимият П.  (с протокол на л.51, л.52, том 1 от ДП), като са констатирани охлузвания. По иззетия от подсъдимия халат е била установена кръв, без да се идентифицира кръвно групова принадлежност (л.96, л.97, том 2 от ДП). Посочените охлузвания също  самостоятелно не могат да свържат подсъдимия с авторството на деянието с оглед данните, че е оказал категорична съпротива при задържането му от трима полицейски служители. Обвинението следваше да ангажира доказателства, че те са резултат от съпротива на жертвата, а не от силата, която е била употребена спрямо подсъдимия за целта на полицейската проверка. Отделно от това от останалите експертни заключения се установява, че по дрехите, иззети от трупа на пострадалата, са открити косми, като само един е бил с морфологично сходство с косъм от главата на пострадалата, а останалите не  са показали сходство нито с косми, иззети за сравнителен анализ от подсъдимия, нито с косми, иззети от св. Х. (л.106, том 2 от ДП). Това обстоятелство, в съпоставка с факта, че подсъдимият се е обадил на св. Х. от неустановен по делото телефон, подсилва очерталите се вече съмнения за участието на трето лице при изпълнението на инкриминираното деяние. По блузата с дълги ръкави и оранжеви панталони, иззети от трупа на пострадалата, е било доказано наличието на кръв с човешки произход, но не е било възможно доказването на конкретна кръвно групова принадлежност. (л. 115, том 2 от ДП). По други ВД – дървен бастун и патерица, които могат да бъдат свързани с пострадалата, също не са били открити нито косми, нито конкретни биологични следи ( от заключение на СМЕ № 144-Б/2013г. – л.122, том 2 от ДП). Отговор за авторството на деянието не дава и ДНК експертиза, макар и същата да е базирана на пряко изземване на сравнителен материал от подсъдимия със съответен протокол –л.125, том 2 от ДП. Обектите на тази експертиза са три – първият -  нокти от лява и дясна ръка на М.Х., вторият- нокти от лява и дясна ръка на подсъдимия и третият - нокти от лява и дясна ръка от св. Г.Х.. По обекти 2 и 3 не е открит ДНК профил с характеристиките на комбинирания генотип на М.Х.. В останалата си част експертното заключение потвърждава, че обектите са били иззети именно от посочените по-горе лица и съвпадат с техния ДНК профил. Така при липсата на преки доказателства за автора на престъплението съдът е задължен да изследва обстоятелството дали са налице достатъчно по обем косвени доказателства, които да доведат до единствено възможен извод, че извършител на инкриминираното деяние е подсъдимият. Ето защо съдът анализира безспорните и спорните факти.

Безспорно установени факти по делото са съвместното съжителство между подсъдимия, св. Г. Х. и М.Х. през инкриминирания период, причината за настъпилата смърт на М.Х. (насилствена в резултат на механична асфиксия), приблизителният период на настъпването на смъртта, мястото на откриване на трупа – в жилище, което към момента на откриването е било обитавано от две лица – от подсъдимия и св. Г.Х..  Съдът не се спира на заключението на СМЕ относно причината за смъртта, тъй като по този факт не се спори и тя несъмнено е настъпила насилствено, а не е била обусловена от болест,  независимо от общото  тежко здравословно състояние на пострадалата и напредналата й възраст. Безспорно установен е и фактът, че св. Г. Х. е поддържал бурни взаимоотношения  с различни лица от мъжки пол независимо от причините за това, както преди деянието, установено от показанията на неговите колеги в Института по механика към БАН, така и след деянието, установено от показанията на св. Л. С. и Е. С.а.   

            Основният спор между защитата и обвинението, очертан при съдебните прения, е свързан с авторството на деянието, с психичното здраве на подсъдимия и възможността същото да обуслови вменяемост към инкриминираната дата, с физическото състояние на подсъдимия и фактическата възможност да извършва телодвижения с горните си крайници, при това с необходимия интензитет, за да причини съставомерния общественоопасен резултат. Спорът между страните е сведен и до оценката за достоверност на дадените от св. Г. Х. показания.

Настоящият съдебен състав счита,  че липсват както преки, така и косвени доказателства, от които по несъмнен  и безспорен да се установи участието на конкретно установено лице при изпълнение на престъплението.

            Основания за изключването на определен кръг лица от възможността да са автори на престъплението, не могат да се изведат самостоятелно от съдебно-медицинските експертизи, както и от съдебно – психиатричните експертизи, при които е бил освидетелстван подсъдимият. От съществено значение е заключението на комплексната петорна съдебно психиатрична и съдебно медицинска експертиза. (л.142, л.155, том 1 от СП). Въз основа на посоченото експертно изследване се установи от фактическа страна, че подсъдимият П. и към момента на деянието е страдал от множество соматични заболявания, както и че не са налице предпоставките по чл.33, ал.1 от НК, за да бъде изключена неговата наказателна отговорност.  От значение за процесния случай е състоянието на подсъдимия, обусловено от хроничен хепатит със смесена генеза – токсична и инфекциозна; хероинова и алкохолна зависимост, състояние след разместено счупване на дясна раменна кост в областта на хирургичната шийка. Не се потвърди тезата на защитата, че състоянието на горния десен крайник на подсъдимия след посоченото счупване, настъпило на 07.01.2013г., е изключвало възможността същият да извърши действия по травмиране на пострадалата, особено с интензитета, необходим да се постигне инкриминирания общественоопасен резултат. Настоящият съдебен състав приема с доверие заключението на вещите лица, че към инкриминирания период движенията на дясната ръка в раменната става на подсъдимия  са били ограничени по обем и болезнени, но не и невъзможни, като движенията във всички останали стави ( лакетна, киткова, дланно-фалангеални и междуфалангеални)  са били възможни в пълен обем. Несъмнено е при  тази доказателствена база, че подсъдимият е могъл да си служи с дясната ръка, ако желае  да изпълнява основната й функция – хватателната. При преодоляване на болка подсъдимият е можел да движи ръката си и в раменната става, но в ограничен обем и сила. Посочената особеност на настоящия случай обосновава извод, че подсъдимият от обективна страна е имал възможност да извърши деянието, в което е бил обвинен, противно на възраженията на защитата. Подсъдимият П. е бил физически по-силен от жертвата, обитавал е нейното жилище, т.е. физически достъпът до нея е бил възможен, самата пострадала е била жена в изключително напреднала възраст, със слабо телосложение и крехка костна система. Несъмнено е също така, че към момента на деянието подсъдимият независимо от тежките си заболявания и настъпили усложнения от тях, описани подробно в показанията на св. Ш., Т. и СПЕ към момента на деянието  е притежавал психична годност да разбира свойството и значението на извършеното, както и да ръководи постъпките си. Съдът приема с доверие заключението на вещите лица, че не са установени болестни прояви към инкриминирания период, водещи до краткотрайно или дълготрайно разстройство на съзнанието (л.152, том 1 от СП).

В цялата изброена верига от факти обаче от субективна страна липсва едно от основните звена, което  задължително следва да присъства като  отключващ агресията фактор, особено след като се твърди ( и е доказано), че подсъдимият не е бил невменяем. Напълно неправдоподобно е да се приеме, че престъплението може да е било извършено без никакъв личен или хулигански мотив от вменяемо лице. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че парадоксално заключението на СПЕ за годността на подсъдимия да извършва адекватна преценка на своите действия към момента на деянието кореспондира не с тезата на обвинението, а с тезата на защитата. В материалите по делото липсва информация за наличието на мотив подсъдимият да извърши деянието, за което  е привлечен към наказателна отговорност, още повече – толкова силен мотив, който да преодолее допълнително  създалата се пречка за двигателна активност с дясната ръка, свързана с усещане за болка в областта на раменната става. По делото липсват данни за конкретна мотивация, която да отключи цялата верига от действия, необходими за постигането на съставомерния общественоопасен резултат. Извличането на конкретен мотив за извършване на деянието въз основа на събраните доказателства става още по-трудно, ако се поставят  и следните въпроси: защо при продължително съжителство между подсъдимия и пострадалата в едно домакинство ( според обвинението – началото на периода на това съжителство датира от началото на м. януари, когато подсъдимият си счупил ръката – л.1 от ОА),  той е прибягнал към извършване на деянието точно на инкриминираната дата; защо не е сторил това на 25.02.2013г., когато подсъдимият също е имал възможност да остане насаме с пострадалата; ако е бил провокиран с конкретно действие или дума, какви са те и как би могла да се осъществи провокация от страна на пострадалата, след като деянието е било извършено в личната й стая. Последното обстоятелство несъмнено сочи, че деянието е извършено не в спонтанно възникнала ситуация на битов сблъсък по причините описани в обвинителния акт ( затова, че не били изгасени лампи в жилището), а при целенасочено, а вероятно и предумишлено нападение в стаята на пострадалата, която й е била отредена за самостоятелно и лично ползване.  

Спорът между страните е сведен и до оценката за достоверност на дадените от св. Г.Х. свидетелски показания. Съдът намира, че не е необходимо да бъдат изброявани всички противоречия в изявления, които св. Х. е дал в различни етапи от развитието на процеса, но следва да бъдат обсъдени най - основните. Такова е противоречието относно факта кой на кого е телефонирал по повод смъртта на М.Х. и то се съдържа в изявленията на св. Х.  пред съда – дадените в разпит на 06.03.2014г. –л.77, том 1 от СП и дадените в следващ разпит пред съда – на 06.02.2015г. (л.432, стр.2 от СП, том 2). В първия си разпит св. Х. е посочил, че той е търсил подсъдимия по своя инициатива, а във втория разпит, че подсъдимият му се е обадил. Налице е противоречие по факта дали подсъдимият е бил близък с пострадалата по повод издадени пълномощни за получаване на нейната пенсия, като това обстоятелство е било категорично отречено при първия разпит на св. Х. и е потвърдено при втория. Различни са твърденията на св. Х. за периода, от който датира неговото познанство с подсъдимия. При първия си разпит пред съда свидетелят твърди, че този период е зимата на 2012г.,  а при втория си разпит, че подсъдимият е живял една година в дома му, считано преди датата на деянието. Изявленията при втория разпит кореспондират и с разказа на св. А. М., поради което съдът счита, че това противоречие е разрешено чрез съпоставката с останалия доказателствен материал.

Налице са и  вътрешни противоречия в показанията на свидетеля Х., които не могат да намерят разрешение по пътя на съпоставянето им с останалите доказателства, поради наличието на неостранима непълнота изходните данни. Те се констатират дори и в рамките на един, единствен разпит, проведен с участието на св. Х.. Така в ОСЗ, проведено на 06.03.2014г.,  св. Х. е посочил, че не имал достъп до майка си след 24.02.2015г., но при конкретен въпрос да опише трудностите, които са му били създадени, е отговорил, че не му е оказвана пречка да влиза в обитаваната от майка му стая. В първия си разпит св. Х. е посочил, че е видял трупа на майка си и дори е описал как точно е бил разположен спрямо останалите вещи в стаята. (л.77, стр.2, том 1 от СП). При втория си разпит св. Х. твърдеше пред съда, че изобщо не е виждал трупа на М.Х. (л.432, стр. 2, том 2 от СП). Налице е противоречие и относно факта дали винаги св. Х. оставял храна на майка си в кухнята и ако това е така какви са причините за това ( твърдение при втория разпит на свидетеля пред съда) или започнал да я оставя там от 24 февруари, каквито факти св. Х. е поддържал при първия си разпит (л.77, стр.2, том 1 от СП). От предоставената справка от МТЕЛ категорично е отречено и твърдението на св. Х., че се е обаждал по мобилния телефон на подсъдимия на инкриминираната дата около 11.30 часа преди обяд. (л. 77, стр.1, том 1 от СП). Констатира се  противоречие и по факта за часа, в който на инкриминираната дата св. Х. е напуснал жилището си, за да отиде на работа, както и относно началото на работното му време. В първоначалния си разпит е посочил, че е сторил това в 8.45 часа, тъй като започва работа в 09.00 часа (л.78, стр.1, том 1 от СП),  а при втория разпит, че е напуснал дома си в 05.15 часа, тъй като работното му време започва в 06.00 часа. (л.432, стр.2 от том 2, СП). Видно е, че всички последователно направени от св. Х. изявления са насочени към разширяване на възможния интервал от време, в който той не е пребивавал  у дома си, като при първия му разпит началото на периода първоначално е фиксиран в 8.45 часа,  а по-късно – цели часове по-рано. Ако се приемат с доверие първоначалните  твърдения на свидетеля за часа, в който е напуснал дома си, се обосновава извод, че присъствието му в  дома на жертвата съвпада с част от инкриминирания период, в който обвинението претендира да е било извършено престъплението ( от 07.20 часа на същата дата). При втория разпит на свидетеля Х. по същите въпроси отсъствието от дома му се претендира да се е случило доста по - рано – от 05.15 часа и във всички случаи преди началото на инкриминирания период. На фона на особения интерес на св. Х. от изхода на делото, на фона на семейната му връзка с пострадалата и фактът, че от тази връзка за него произтича правото да наследява нейното имущество, което той успешно е реализирал след смъртта й,  противоречията в неговия разказ намират своето логично обяснение. Най-достоверно моментът на напускане на дома от страна на св. Х. може да се изведе от косвено доказателство, каквото са показанията на св. Л.Г. – портиер в БАН през инкриминирания период. Този свидетел е посочил, че св. Х. е пристигнал на работа половин час преди определеното работно време, т.е. в 08.30 часа, тъй като следвало да застъпи на смяна и да освободи св. Г. от присъствие. ( л.80, стр.2, том 1 от СП). Свидетелят е напълно освободен от каквито и да е интереси от изхода на делото, изпълнявал е регулярно задълженията си по застъпване на смяна, поради което съдът му се доверява изцяло. От особено значение е и твърденето на Г., че е било напълно необичайно св. Х. да идва половин час по-рано на работа. Касае се отново за контролен факт, който е останал неизследван в досъдебното производство и от който могат да се черпят изводи, че св. Х. не е бил  обичайната си кондиция, като е имал основание да се притеснява от някакъв проблем. Така въз основа на така описаните по-горе свидетелски показания се обосновава извод, че св. Х. е напуснал адреса си преди 08.30 часа, но не и в 05.15 часа, доколкото не се установи конкретна причина да пътува от домашния си адрес от центъра на С. до друг адрес в  С. повече от три астрономични часа.

В генезиса на логическите несъответствия и противоречия в разказа на св. Х. стои  специфичният интерес да се разграничи от авторството на деянието, доколкото за него, както и за подсъдимия е налице един и същи уличаващ факт, а именно, че и двамата са обитавали жилището на пострадалата през инкриминирания период или части от този период. С оглед изложеното са обясними особените усилия на защитата, изразени при разпита на вещите лица, изготвили СМЕ, да се установи точният час на смъртта. Съдът не допусна назначаването на допълнителна СМЕ с така поисканата от защитата задача, тъй като прие за добросъвестно и компетентно становището на вещите лица, че не съществуват медицински критерии, по които принципно подлежи на установяване точен час на настъпване на смърт. Това обстоятелство обаче според съда неправилно е оценено от защитата, като порок в попълване на доказателствената съвкупност, тъй като е пренебрегнато правилото на чл.103, ал.2 от НПК, както и факта, че  от това правило може да се ползва именно защитата. Подсъдимият няма задължение да доказва своята невинност. Напротив, в тежест на прокуратурата стои задължението да ангажира доказателства, че смъртта на М.Х. е настъпила точно в инкриминирания период, както и че е настъпила в отсъствието на св. Г. Х. или други лица. Липсват и преки доказателства за участието на подсъдимия в престъплението.  Само при наличието на безспорни и категорични доказателства, че в момента, в който М.Х. е  била лишена от живот в дома си, фактическото присъствие на подсъдимия в нейното жилище  е било съпътствано от пълната му  изолация от трети лица, можеше да даде основание за постановяването на осъдителна присъда.  

След като самият Х. в объркването си при първоначалния разпит посочи, че е бил в дома си за части от инкриминирания период, а самостоятелно това обстоятелство по косвен път се извежда и от показанията на св. Г.,  обвинението остава без доказателствена опора при изграждането на верига от косвени доказателства, че именно подсъдимият е автор на престъплението, в което е бил обвинен. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че голяма част от показанията на св. Х. са недостоверни, т. напр. недостоверно е твърдението да е напуснал дома си в 05.15 часа на инкриминираната дата. Обичайното време, в което свидетелят е тръгвал за работа е варирало от около 07.00 – 07.30 часа на всеки работен ден, потвърдено пред съда от разказа на неговата наемателка – Е. С.а. Отделно от това, по делото са налични писмени доказателства, предоставени по искане на съда от Института по механика към БАН за точния график и работното време на портиерите, назначени там през инкриминирания период. (л.340, л.341, том 2 от СП). От съдържанието на предоставената справка е видно, че на инкриминираната дата началото на работното време за св. Х. е било не в 06.00 часа, както свидетелят твърди при втория си разпит, а в 09.00 часа, както е твърдял при първия си разпит пред съда. Напълно опровергано от писмени доказателства е и твърдението на св. Х., че е посещавал 01 РУ – СДВР на 26.02.2013г., за да подаде жалба срещу подсъдимия, респективно, че е бил върнат да коригира жалбата си съгласно изискванията на органите на реда. В тази връзка съдът черпи сведения от справка, предоставена от Началника на група „Администрация“ при Първо РУ – СДВР, в която е удостоверено, че постовият дежурен офицер не е записал посещение от лицето Г.Х. ( л.332, л.336, том 2 от СП).  И в двата случая настоящият съдебен състав приема с доверие официалните източници на информация, каквито да справките, изготвени от 01 РУП – СДВР и Директора на Института по механика към БАН,  а не показанията на св. Х..

Критичната оценка на дадените от св. Г.Х. показания, тяхната недостоверност по важни контролни факти, чрез обсъждането на които  те могат да бъдат проверени и липсата каквито и да е преки доказателства, които да свържат подсъдимия с авторството на престъплението, изисква да бъдат анализирани три особено съществени въпроса:

·        първият – кога приблизително е настъпила смъртта на М.Х., съществува ли съмнение това да се е случило преди инкриминирания период и дали подсъдимият е бил сам в нейното жилище точно в този момент;

·        вторият – възможно ли е, ако  смъртта е настъпила преди 27.02.2013г.,  св. Х. да е узнал за това обстоятелство именно тогава, а не от разговор с подсъдимия на инкриминираната дата;

·        третият- възприемал ли е в действителност св. Х. подсъдимия като опасност за своята лична телесна неприкосновеност, както и като опасност за телесната неприкосновеност на своята майка.

По първия от изложените въпроси съдът намира за установено следното. Дори и при липсата на практически съществуващи медицински критерии за определяне на точния час на смъртта, наличният доказателствен материал е достатъчно пълен, за да обоснове извод, че е възможно тя да е настъпила и преди началото на инкриминирания период, т.е. преди 07.20 часа на 27.02.2013г. Относими към решаването на този въпрос са заключение на СМЕ на труп № 169/2013г.,  от съдържанието на което е видно, че експертното изследване е извършено на 28.02.2013г., т.е. един ден, след откриването на трупа. На тази дата експертите са заключили, че състоянието на трупните изменения отговарят на настъпила смърт от първо денонощие. ( л.41, том 2 от ДП). Относими към решаването на този въпрос са допълненията  и уточненията към заключението, извършени от ВЛ А. в производството пред съда,  чрез които се изясни, че трупното разложение на практика е било минимализирано и почти изключено след поставянето на трупа в хладилна камера. (л. 427, стр.2 от том 2 от СП). Следователно изминаването на едно денонощие от настъпването на смъртта, следва да се преценява назад във времето, считано от момента на замразяването на трупа на пострадалата.  От изисканите от съда писмени доказателства се установи, че трупът на пострадалата е бил приет в КСМД на 27.02.2013г., в 17:30 часа ( л.450-л.455, том 2 от СП). Следователно именно в този момент са били минимализирани или на практика са спрени трупните разложения, което от друга страна дава основание да се приеме, че периодът от едно денонощие на трупно разложение следва да се преценява назад във времето, считано от 27.02.2013г., 17.30 часа. Този факт от друга страна дава възможност да се обоснове извод за друг факт, а именно, че смъртта на пострадалата е било възможно да настъпи и в периода от около 17.30 часа на 26.02.2013г. и след това, когато несъмнено св. Х. също е пребивавал в дома си. Така непреодоляна от обвинението остава тежестта да докаже, че в този период подсъдимият е бил сам в жилището на М.Х.. Нещо повече, показанията на св. Х. неизменно го свързват с мястото на престъплението в периода, в който са започнали трупните изменения и този факт не може да бъде игнориран само защото прокуратурата не е инкриминирала периода преди 07.20 часа на 27.02.2013г. Установяването на точния момент на настъпване на съставомерния общественоопасен резултат е свързано с допълнително затруднение, което произтича от възможността пораженията в областта на  гръдния кош да са настъпили преди или след пораженията по външните дихателни пътища и то в интервал, който достига дори до един час разлика, установено от разпита на ВЛ А. пред съда. (л.426, стр.2, том 2 от СП). Съдът е обвързан с инкриминирания период в случай на постановяването на осъдителна присъда при условията на чл.303, ал.2 от НПК. При наличието на съмнения обаче, че деянието може да се е осъществило в друг период от време, който не е обхванат от фактическите рамки на обвинението и при липсата на категорични доказателства за автора на изпълнителното деяние на престъплението, единственият възможен изход на делото е постановяването на оправдателна присъда.

По вторият от изложените по – горе въпроси съдът намира за установено следното.  Св. Х. е знаел  за нанесени тежки телесни поражения спрямо пострадалата още на 26.02.2013г., което е самостоятелно основание подсъдимият да бъде оневинен. Това обстоятелство е установено категорично от искрения и непринуден разказ на св. М., която посочи пред съда, че още на тази дата Г. Х. изразил пред нея опасения, че той самият би могъл да бъде задържан в полицията (л.325, стр.2, том 2 от СП). Съдът приема с доверие и прочетените показания на св. М. от досъдебното производство, като приобщаването им е било извършено при наличието на съгласие на страните за това. В ДП св. М. е  разказала подробно, че точно в обедните часове на 26.02.2013г. св.  Х. е поискал да бъде освободен от работното си място, за да отиде в полицията, тъй като е станал някакъв „голям проблем“, по повод на който пред М. свидетелят изразил опасения, че може да бъде привлечен към наказателна отговорност (л.149, том 1 от ДП, л.325, стр.2, том 2 от СП). Вярно е, че точно в този момент св. Х. не е разказал за естеството на проблема, но още тогава е насочил вниманието на св. М. към лице със счупена ръка, каквото здравословно неразположение имал именно подсъдимият. Съдът счита, че опасенията на св. Х. за „голям проблем“, още повече свързан с правомощията на полицията, не може да се идентифицира с  неблагополучие от битов характер, а с много по-сериозни въпроси, каквито са здравето и животът на човешко същество. Частта от показанията на св. М., свързана с искането на св. Х. в обедните часове на 26.02.2013г. да бъде освободен от работа,  е потвърдена и от справка, предоставена от Директора на Института по механика към БАН (л.340, л.341, том 2 от СП). В нея се съдържа самостоятелно изведена информация, че на 26.02.2013г. св. Х. е бил освобождаван в обедните часове от работното си място по негово искане. Категорично опровергано е твърдението на св. Х. да е ходил на посочената дата в полицията, поради което като краен резултат не се установява къде точно е ходил, какво точно е правил и с кого се  е срещал. Смъртта на пострадалата обаче съгласно СМЕ би могла по медицински критерии да бъде факт още на тази дата, още повече, че понятието трупни изменения на „едно денонощие“ не се идентифицира с период от 24 часа, а има по-широк или по тесен обхват в зависимост от конкретната температура и влажност на въздуха или други физични фактори, за които по делото липсват конкретни данни (л.428, стр.2 от том 2 от СП). При така направеното уточнение от вещите лица в разпита им пред съда може да се говори само за ориентировъчно време на настъпване на смъртта на пострадалата, което не е изключено да обхваща и малко по-широк период от време от 24 часа, т.е. – да обхваща и обедните часове на 26.02.2013г., когато според св. Х. в дома му вече съществува не само  „голям проблем“, но и такъв „голям проблем“, за който се предвижда арест. Фактът, че св. Х. е знаел много повече от това, което реално е заявил пред колегите си на 27.02.2013г., се установява от искрения разказ на св. М. ( служител в Института по механика към БАН). Тя цитира пред съда точните думи на св. Х., в момента, в който на инкриминираната дата той е преразказал пред нея  съобщението на подсъдимия, а те са: „майка ти най-после умря“ ( л. 324, стр.2, том 2 от СП). Самостоятелната оценка на използваните изразни средства при разговора между подсъдимия и св. Х. позволява да се заключи, че подсъдимият в разговора не е съобщил конкретна причина за смъртта, нито за наличието на видими следи от травми. Следователно, ако св. Х. е бил добросъвестен и единственият източник на информация са думите на подсъдимия в разговор с него от същата дата, в този момент, в който е потърсил помощта на св. М. – т.е. на 27.02.2013г. в обедните часове, той не би могъл да знае каква е причината за смъртта на пострадалата, а именно, че е насилствена. Респективно, ако св. Х. е бил добросъвестен, той не би могъл само въз основа на тази реплика, изречена от подсъдимия,  да прави догадки за това, че подсъдимият е пребил майка му. Допълнителен аргумент е твърдението на  св. Х., че точно в този момент не е чувствал заплаха от личността на Ю.П. и никога не е подал срещу него оплакване в полицията.  Изказването на догадки от св. Х. за нанесен побой над майка му пред служители от БАН или за причиняването на насилствена смърт пред служители на полицията и то преди  да бъде открит трупът на пострадалата,  след като преди това той такава информация не е получил от подсъдимия и се твърди, че с друга информация не разполага, навежда на заключението, че целият начален процес по иницииране на разследването е бил на практика умело дирижиран от св. Х.. Допълнителен аргумент в тази посока е фактът, че пострадалата е  възрастна, 87 годишна жена, боледуваща от множество общи заболявания, всички го едно - изключително тежки. Затова съдът счита, че съобщението, че е починала, обичайно може да се свърже с  болестна причина за настъпване на смърт, а не с насилствена. Тази специфика на конкретния случай самостоятелно обосновава извод, че св. Х. е знаел за осъществено травматично посегателство над пострадалата и от други неустановени по делото източници, а вероятно и поради своя лична съпричастност към настъпването на съставомерния общественоопасен резултат.  

От показанията на самия Х. пред съда се установи, че през инкриминирания период, както и непосредствено преди това не е напускал трайно жилището си и е нощувал там, като  твърди дори да е дочувал постоянен, почти денонощен шум от телевизора на своята майка. В този смисъл са изявленията на свидетеля от първия му разпит. Пред полицейски служител обаче– в частност пред св. Б.Б. св. Х. е твърдял още на инкриминираната дата в хода на полицейската проверка, че от няколко дни се е изнесъл от апартамента и не живее там ( л.293, том 1 от СП).  Настоящият съдебен състав счита, че при разказа си в съдебното следствие св.  Х. очевидно е забравил точно какви изявления е правил пред полицейските служители, поради което не ги е възпроизвел и пред съда. Противоречията в изявленията на св. Х., дадени от него в различни етапи на производството, отново компрометират показанията му до степен да се изключи тяхната достоверност за участието на подсъдимия в престъплението, в което  е обвинен. Отделно от това, значението на евентуалното отсъствие на св. Х. от дома на пострадалата точно в този момент и то в продължение на дни преди смъртта й, както св. Х. е твърдял пред св. Б., е ясно – то навежда за усилие да се изгради алиби по евентуално подозрение, че той самият може да е свързан с авторството на престъплението и да наведе съответни внушения пред органите на МВР, че единственият възможен извършител е подсъдимият, който към момента на полицейската проверка също е обитавал жилището на пострадалата. Тежестта на доказване е отредена за обвинението. Ето защо в обобщение съдът счита, че при липсата на категорични доказателства за точния момент на настъпване на смъртта на пострадалата, при липсата на доказателства  за ограничен достъп до местопрестъплението по отношение на трети лица, освен подсъдимия, както и с оглед противоречивите сигнали в поведението на св. Х., единственият възможен изход от процеса е постановяването на оправдателна присъда.

По третия въпрос, а именно – дали св. Х. е възприемал подсъдимия като опасност за своята лична телесна неприкосновеност, както и като опасност за телесната неприкосновеност на своята майка, отговорът е категорично отрицателен. С други думи, настоящият съдебен състав счита, че св. Х. не е преценявал личността на подсъдимия като опасност. Вярно е, че при извличане на информация по този въпрос съдът констатира противоречия в доказателствените източници, но също така е вярно, че те са преодолени чрез съпоставката им един спрямо друг. Отправна точка за преценка на гласните доказателства са официално удостоверените от 01 РУП факти, че св. Х. в продължителното си съжителство с подсъдимия ( около една година) нито веднъж не е сигнализирал полиция за противозаконно деяние, извършено от подсъдимия, не се доказва и нито веднъж да е потърсил лекарска помощ, ако е станал жертва на агресия именно от него. От прочетените показания на св. Б. се установи, че в момента, в който св. Х. отключил входната врата и подсъдимият не е имал видимост за влизащите полицаи, реакцията на Ю.П. не е ни най-малко агресивна. Не е стоял до входната врата, не е причаквал с нож посетители в жилището. Отправената и дочута от полицейския служител реплика е „Жоржи, ти ли си?“ (л.66, том 1 от ДП, л.298,  том 1 от СП). Не се описва агресивно поведение. Съдът счита, че показанията на полицейския служител са достоверни и добросъвестни, като същият няма никакъв интерес от конкретен изход на делото, за да представи първоначалната реакция на подсъдимия по един или друг начин. Репликата „Ж., ти ли си?“, дочута от св. Б., носи информационна стойност и в друг аспект. Тя, анализирана сама по себе си и отделно от останалия доказателствен материал, показва, че обичайно жилището на сем. Х.и е било посещавано и от други лица, различни от св. Г. Х.. Така, макар и парадоксално, показанията на полицейския служител – св. Б. дават стабилна отправна точка на защитата на подсъдимия, а не на обвинението.

На фона на така събраните доказателства следва да се възприемат като искрени и достоверни и твърденията на св. Х.,  че не е възприемал подсъдимия като източник на опасност дори и в момента, в който последният съобщил за смъртта на пострадалата. ( л. 77, стр.2, том  1 от СП). Единствените данни, че подсъдимият е бил агресивен, се съдържат в преразказа, който полицейските служители са направили на отправените предупреждения от св. Х., че срещу тях може да бъде използван нож, както и че подсъдимият е опасен. Те обаче на практика не са били оправдани от лекотата, с която полицейските служители са проникнали в жилището, където се е намирал подсъдимият. Точно в този момент подсъдимият е седял на диван в хола и попитал „Ж., ти ли си?“. Данни за опасност, свързана с личността на подсъдимия, могат да се извлекат привидно и от оказаната съпротива при задържане, но тя не следва да се цени извън контекста на съпътстващите обстоятелства, а именно, че подсъдимият е чакал по халат св. Х., а не служители на полицията, че е бил изненадан от поведението на интимния си партньор да инициира внезапно полицейска проверка, а е знаел, че в жилището има труп на възрастна жена. Посочените обстоятелства са се развили хронологично след като подсъдимият е разполагал с изключителна възможност да избяга  от местопроизшествието, но не го е направил. Следователно оказаната съпротива при задържане не може да се свърже с желание на подсъдимия за осуети разследването, което така или иначе той преди това  е имал възможност да направи, а следва да се окачестви като бурна реакция от осъзнаването на последиците от поведението на св. Х.. С оглед изложеното съдът счита, че поведението на св. Х.  преди задържането на Ю.П. и по време на досъдебното производство ясно илюстрира преследваната от този свидетел цел – да насочи разследването към точно определено лице.

Съдът дължи отговор и на следния въпрос: защо след като св. Х. е знаел още на 26.02.2013г., че в жилището му има „ голям проблем“ и е бил подготвен с удобна позиция  пред органите на реда, но базирана на неверни факти, че не живее  в това жилище от няколко дни, не е  сигнализирал по-рано за проблемите, които твърди, че му създавал  подсъдимият. Настоящият съдебен състав счита, че именно сигналът от подсъдимия по служебния телефон на св. Х., че майка му е починала, е отключил внезапната активност на св. Х.. Съдът намира, че в такава ситуация към неудобството в жилището на св. Х. да се намира разлагащ се труп  и то на неговата майка, се добавя и фактът, че и подсъдимият вече знае за това обстоятелство. Неудобно за св. Х. е било и обстоятелството, че подсъдимият също в такъв момент е могъл да сигнализира органите на реда за факта на  починала жена. В тази ситуация обаче  инициативата на св. Х. по дирижиране на времето и мястото на проверката, би била отнета, още повече с риск да се осуети последвалата  безогледна и бърза разпродажба  на полученото от него по наследство имущество на пострадалата, при това – на  значителна стойност.

Информация за св. Х. и мотивите, от които е бил воден при инициирането на полицейска проверка, може да се извлече от поведението му след деянието  - бързото разпродаване на наследствено имущество – недвижим имот на висока стойност в центъра на  гр. С. ( в тази насока  са данните, предоставени от Агенцията по вписванията -  373, том 2 от СП). Показанията на колегите на св. Х. – св. Р. и св. М., както и на друга група свидетели – Е. С.а и Л. С., са достоверен източник на информация, че св. Х. е бил оплетен в зависимости в рамките на обкръжение от криминално проявени лица,  като той на практика оставал без парични средства и дори не е поддържал мобилен телефон. Установено е от показанията на самия Х. при повторно проведения разпит пред съда, че част от криминално проявените лица  постоянно били приходящи в жилището на майка му, т. напр. – за лицето Н.П. от П. От показанията на свидетелите  Л. С. и Е. С.а (наематели в жилището на св. Х. след деянието), от многобройните полицейски преписки, образувани по жалба от сем. С.и срещу неустановени по делото лица – Н. Н. и Н.П., от други писмени доказателства - СМУ, удостоверяващи нанесени телесни повреди на наемателката Е. С.а, се установи, че жертвата на престъплението при наличието на безпомощност, свързана с нейната инвалидност, е била поставена приживе в изключително опасна за нея среда.  Следва да се акцентира върху факта, че съдът няма задължение да установи кой е извършителят на престъплението, ако счита, че авторът не е лицето, посочено в обвинителния акт. Отговор на този въпрос следва да предложи прокуратурата, а съдът е сезиран единствено по обвинението на Ю.П. и е оправомощен да се произнесе единствено по въпроса дали авторството на деянието може да се свърже точно с това лице. И тъй като отговорът на посочения въпрос е отрицателен, съдът намира, че не следва да обсъжда подробно многословния разказ на Л. С. за отношенията му със св. Х.,  както и твърденията на същия свидетел, че пред него самият  Х. е признал участието си в престъплението, за което  е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия.   

ОТ ПРАВНА СТРАНА

            При така събраните доказателства съдът намира, че от обективна страна е извършено престъпление срещу личността на М.Х.. Възрастната жена е починала от насилствена смърт и това обстоятелство е установено по категоричен и несъмнен начин от СМЕ. Не е установен обаче авторът на престъплението, а когато отговорът на някой от въпросите по чл.301, ал.1, т.1 от НПК е отрицателен, единствено възможният изход е постановяването на оправдателна присъда.

            В тази връзка е напълно безпредметно да се обсъждат въпроси относно субективния състав на престъплението или свързаните с индивидуализация на  наказанието.

С съдържанието на постановената присъда и на основание чл.190, ал.1 от НПК съдът постанови направените деловодни разноски в размер на 1978, 12 лева ( в съдебното производство) и разноските от досъдебното производство в размер на  4684, 32 лева следва да останат за сметка на държавата.

С оглед изложеното, съдът постанови присъдата си.

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: