№ 4603
гр. София, 31.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100502564 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 21059 от 19.12.2023 г., постановено по гр. д. № 43369/2023 г. по описа
на СРС, 74- и с- в, по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено, че К. И. Я. дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД сумата в размер на 2 111,26 лева, представляваща главница за цена на доставена
топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. в имот, находящ се в гр. София,
ж.к. „******* аб. № 303747, ведно със законната лихва от 23.06.2021 г. до окончателното
плащане, сумата в размер на 261,14 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.09.2019 г. до 08.06.2021 г. върху вземането за главница за
цена на доставена топлинна енергия, както и сумата в размер на 32,07 лева, представляваща
главница за цена на извършена услуга дялово разпределение през периода от 01.05.2018 г. до
29.02.2020 г., ведно със законната лихва от 23.06.2021 г. до окончателното изплащане, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
гр. д. № 36447/2021 г., по описа на СРС, 148 състав. Със същото решение е отхвърлен искът
за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за главница за цена на
доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 261,14 лева до пълния
предявен размер от 285,86 лева и за периода от 16.07.2019 г. до 14.09.2019 г., както и искът
за сумата в размер на 6,06 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху вземането за цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от
01.07.2018 г. до 08.06.2021 г.
С решението си съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК съдът
е разпределил отговорността за разноски в производството.
В срока по чл. 259 ГПК срещу решението в частта, в която предявените искове са
уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника К. И. Я. с доводи за неправилност и
необоснованост. Твърди се, че в производството не е установено, че ответникът е титуляр на
1
правото на собственост, както и че районният съд неправилно е приел, че ответникът е
поставен в забава за процесните вземания за топлина енергия. Оспорва се и основанието за
присъждане на сумата за дялово разпределение. Моли се съда да отмени решението.
Претендират се разноски.
Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД е подала в срок писмен отговор на
въззивната жалба, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съда
да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се
разноски.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл. 86 ЗЗД, както следва: за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху вземането за главница за цена на доставена топлинна енергия за
разликата над уважения размер от 261,14 лв. до пълния предявен размер от 285,86 лв. и за
периода от 16.07.2019 г. до 14.09.2019 г., както и за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху вземането за цена на извършена услуга дялово разпределение в
размер на 6,06 лв. за периода от 01.07.2018 г. до 08.06.2021 г., като необжалвано от ищеца
/въззиваем/ е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд намира следното:
С оглед доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция
въззивна жалба, спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период
страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на
топлинна енергия /ТЕ/, т. е. дали въззивникът има качеството на потребител на ТЕ за
процесния имот, респективно дължи ли заплащането на начислените за имота суми за
исковия период.
При извършване на собствена преценка на ангажираните по делото писмени
доказателства въззивният съд намира, че по делото се установява наличието на
облигационни отношения между страните за процесния имот за периода от 01.05.2018 г. до
30.04.2020 г. вкл. В този смисъл неоснователни се явяват оплакванията на въззивникът,
поддържани с депозираната срещу съдебното решение въззивна жалба, че не е потребител,
респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а ДР на ЗЕ /приложима редакция
след 17.07.2012 г./ потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия е физическо лице –
ползвател или собственик на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване
или природен газ за домакинството си.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие
обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
2
одобрените от КЕВР публично известни общи условия този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето
ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК.
Не е спорно между страните, а и от ангажираните по делото доказателства – договор
за покупко – продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ с рег. № 196 и
удостоверение, издадено от Географска информационна система – София“ ЕООД /ГИС
София/, се установява, че ответникът е придобил процесния имот – ап. 90, находящ се в гр.
София, ж. к. ******* /стар адрес, идентичен с настоящ адрес – ж. к. *******/. Както
правилно отбелязва в решението си първоинстанционният съд, по делото не са ангажирани
доказателства и не се твърди ответникът да е отчуждил процесния имот преди исковия
период. Не се установява от представените по делото доказателства и наличието на договор
между трето ползващо лице и топлопреносното предприятие.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост
може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото
съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на
собствеността или вещното право на ползване/. В случая от данните по делото не е
установено, че между ответника и ищцовото дружество е възникнало облигационно
правоотношение по изричен писмен договор за доставка на топлинна енергия, сключен чрез
подаване на заявление-декларация за откриване на индивидуална партида за целия имот.
Следователно в случая въззивникът като собственик на имот, попадащ в сграда в режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята за потребител на постъпилата в
сградата топлинна енергия. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. В настоящия случай между
страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства /протокол от
Общо събрание на етажните собственици в сградата, в която се намира и процесният имот, в
който е обективирано решение за сключване на договор със СД „Електрон Комерс“ за
въвеждане на система за индивидуално отчитане и разпределяне на разходите за отопление и
за топла вода, и сключения впоследствие договор № 2060/15.08.2002 г./ се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране
/КЕВР/ /чл. 150, ал. 1 ЗЕ/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите
/чл. 150, ал. 2 от закона/. В този смисъл са и разясненията, дадени в решение №
35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС, III ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК,
което настоящият състав възприема. В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Според нормата на чл. 150, ал.
3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения,
нито има данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия. Настоящият състав на съда приема, че по силата на цитираните законови
разпоредби между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия,
без да е необходимо изричното им приемане от потребителя.
Предвид изложеното, ответникът, собственик на топлоснабдения недвижим имот,
има качеството на клиент на топлинна енергия и като такъв се явява страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното дружество. За последното възниква
задължение за доставка на топлинна енергия за битови нужди, а потребителят ответник
дължи цената на доставената топлинна енергия. Между страните не е формиран спор
3
относно количеството, качеството и стойността на топлинната енергия, доставена в имота,
поради което въззивната инстанция намира, че в процесния имот е доставена топлинна
енергия на стойност в претендирания от ищеца размер от 2 111,26 лв.
Доводите на въззивника, че не дължи такса за дялово разпределение за исковия
период, съдът намира за неоснователни. Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по
система за дялово разпределение. В този смисъл без дялово разпределение не може да се
определи цената на ТЕ за имоти в сгради в режим на етажна собственост. Следователно
предоставянето на такава услуга е задължително. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради – етажна
собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна
енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. В този смисъл дяловото разпределение може да бъде осъществявано и от самото
топлопреносно дружество, без да е необходимо наличието на договор между етажната
собственост и дружество, извършващо дялово разпределение. Доколкото в настоящия
случай по делото не се установява наличието на такъв договор, следва да се приеме, че
услугата „дялово разпределение“ е осъществявана именно от „Топлофикация София“ ЕАД
Ето защо, заплащането й следва да се извърши именно на ищовото дружество. Между
страните не е спорно, че дължимата сума за процесния период от 01.05.2018 г. до 29.02.2020
г. е в размер на 32,07 лв., поради което искът за дялово разпределение се явява изцяло
основателен.
Следващият спорен въпрос в производството е относно изпадането в забава на
ответника досежно изпълнение на задължението му за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия. Във въззивната жалба се твърди, че ищецът не е ангажирал
доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на топлинното дружество,
поради което и не е установено изпадането в забава на ответника.
По общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж
на задълженията си с договора, а в случая такава уговорка се съдържа в общите условия.
Настоящият съдебен състав намира, че за относимия исков период се прилагат Общите
условия на топлопреносното дружество, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР,
публикувани във в. "Монитор" от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., а не цитираните от
въззивника Общи условия от 2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ, продавачът начислява
лихва за забава само върху задълженията по чл. 32, ал. 3, а именно само върху сумите по
изравнителните сметки, които съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ следва да бъдат заплатени в 45-
дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Лихва за забава обаче на основание
чл. 33, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява
единствено след 45- дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, доколкото падежът на задължението за
заплащане стойността на ТЕ е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след
изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон.
От цитираните разпоредби се налага изводът, че „Топлофикация София“ ЕАД не
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължения, определени
по прогнозна консумация, а начислява обезщетение за забава само за задълженията по
общата фактура, като за вземанията за топлинна енергия за процесния период не е
необходимо отправянето на покана или предприемането на други действия от страна на
ищеца, за да се поставят клиентите в забава – арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Следователно в случая не
е предвидено съществуващото в Общите условия от 2014 г. /с уточнението по- горе, че са
неприложими за процесния период/ изтичане на срок от публикуването на месечните
дължими от клиентите суми и общата фактура, издавана след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвянето на изравнителните сметки, на Интернет страницата на
ищеца. В този смисъл, доколкото такова условие не е предвидено, за да изпадне клиентът в
забава, то е неоснователно възражението на въззивника, че не са ангажирани доказателства
за датата на публикуване на сумите в сайта на топлинното дружество.
4
Във връзка с горното правилно първата инстанция е посочила, че за вземанията за
периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г., за които е издадена обща фактура № ********** от
31.07.2019 г., обезщетение за забава се дължи от 15.09.2019 г., а не от 16.07.2019 г., в какъвто
смисъл е твърдението на ищеца. Настоящата инстанция счита, че определена по реда на чл.
162 ГПК, мораторната лихва за посочения период е в размер на 261,14 лв. С оглед на
изложеното предявеният иск за мораторна лихва върху вземането за главница за цена на
доставена топлинна енергия се явява основателен за посочения период и в посочения
размер.
Във въззивната жалба не са изложени други конкретни оплаквания във връзка с
предявените искове за начислена цена на доставена топлинна енергия, цена за дялово
разпределение, както и за обезщетение за мораторна лихва върху главницата за ТЕ.
Районният съд не е нарушил императивни материалноправни норми при обосноваване на
изводите си, поради което и като съобрази ограниченията по чл. 269 ГПК, съдът приема, че
решението на СРС в обжалваната част следва да се потвърди.
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1
ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
въззиваемата страна, която претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. С оглед
релевантната практика на СЕС и ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, а именно
решение Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22г., както и Определение
№ 1016/06.03.2024 г. по ч.гр.д. № 4123/2023 г. на ВКС, IVг.о., възнаграждението следва да
бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, цената на
защитавания материален интерес и действително извършената работа. Ето защо, в случая
съдът счита, че въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сума в размер
на 50 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 21059 от 19.12.2023 г., постановено по гр. д. №
43369/2023 г. по описа на СРС, 74- и с- в, по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено,
че К. И. Я. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 2 111,26 лева, представляваща главница за
цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. в имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „******* аб. № 303747, ведно със законната лихва от 23.06.2021
г. до окончателното плащане, сумата в размер на 261,14 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2019 г. до 08.06.2021 г. върху
вземането за главница за цена на доставена топлинна енергия, както и сумата в размер на
32,07 лева, представляваща главница за цена на извършена услуга дялово разпределение
през периода от 01.05.2018 г. до 29.02.2020 г., ведно със законната лихва от 23.06.2021 г. до
окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 36447/2021 г., по описа на СРС, 148 състав.
ОСЪЖДА К. И. Я., ЕГН: ********** да заплати на „Топлофикация“ ЕАД, ЕИК:
********* на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК сумата от 50 лв., представляваща
разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6