№ 1134
гр. Варна, 05.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Таня Кунева
при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова
като разгледа докладваното от Таня Кунева Гражданско дело №
20223110109950 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявени от Т. А. В. срещу „*“ АД
установителен иск за ПРОГЛАСЯВАНЕ нищожността на клаузата на чл. 10
от сключения между страните Договор за потребителски кредит № * от
08.09.2021 г., с която е уговорено заплащането на неустойка, на основание чл.
124, ал. 1, предл. II ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Твърди се в исковата молба, че на 08.09.2021 г. между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № *, по силата на който се е
задължила да върне сумата от 1802,75 лв., при получена сума 1450лв., при
ГПР 49,65 %, ГЛП 28,80 %. Ищецът следвало да заплати и сумата от
1268,46лв. за срока на договора. Счита, че клаузата в чл. 10 от Договора, с
която е уговорена неустойката, е нищожна, поради противоречието й със
закона и в частност разпоредбите на чл. 11, 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК, както и
чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Сочи още, че уговорката противоречи на добрите нрави.
Сумата по уговорената неустойка е в размер почти колкото сумата по кредита,
с което се нарушават принципите на добросъвестност и справедливост.
Счита, че клаузата е и неравноправна, защото предвижда заплащането на
неустойка, която е необосновано висока. Излага също, че неустойката е
уговорена за репариране на вредите от непредставяне на обезпечение, което е
в противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел кредиторът да
прави предварителна оценка на риска от неплатежоспособност на длъжника,
като по този начин този риск се прехвърля върху потребителя. Излага още, че
клаузата е неравноправна, защото не е индивидуално уговорена и има за цел
заобикаляне на закона, поради което е и нищожна на основание чл. 21, ал. 1
ЗПК, защото сумата не е включена в посочения в договора ГПР, за който е
предвиден максимален размер в ЗПК. Моли за прогласяване в отношенията
1
между страните нищожността на клаузата и за присъждане на разноски.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител.
Депозирана е писмена молба, с която иска се поддържа и се моли за
уважаването му. Изразява се подробно становище по същество на спора.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника „*" АД, с който оспорва иска. Счита същият за
недопустим, евентуално неоснователен. Твърди, че ищецът няма правен
интерес да води същия, тъй като не се сочат доказателства, че процесната
клауза е произвела действие. Сочи се, че е налице само потенциална
възможност да се начисли неустойка при определени обстоятелства, като
договорът понастоящем не е с настъпил краен падеж, който е на 08.03.2023 г.
В тази връзка и задължението било в по-малък от посочения размер.
Настоява се, че страните при спазване на свободата на договаряне са
уговорили заплащане на неустойка,която намира, че не е прекомерна. Сочи
се, че ищецът е имал възможност да се запознае предварително с изготвения
договор и всички условия по него и се е съгласил с него преди сключването
му. Подчертава се, че уговорената неустойка не се включва в ГПР и не води
до увеличаването му, което да обоснове нищожност.. Счита, че уговорената
клауза за заплащане на неустойка не противоречи на добрите нрави и не е
нищожна. Същата не е в прекомерен размер. Моли за прекратяване на
производството, евентуално за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
В съдебно заседание ответникът не изпраща представител. Депозирана е
писмена молба, в която е изразено становище по същество на спора и е
релевирано възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
С оглед събраните по делото доказателства и при съблюдаване на
действащата нормативна уредба, съдът установи следното от фактическа
и правна страна:
По делото се установява по категоричен начин възникването на
облигационно правоотношение между страните по Договор за потребителски
кредит № *, по силата на който се е задължила да върне сумата от 1802,75 лв.,
при получена сума 1450лв., при ГПР 49,65 %, ГЛП 28,80 %.
В случая кредитното правоотношение попада в приложното поле на
Закона за потребителския кредит, поради което императивните разпоредби на
този закон следва да бъдат служебно съобразени и приложени от съда.
Съгласно трайната съдебна практика и теория добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, тъй като
правната последица от тяхното нарушаване, е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави към момента на сключване на
договора /в този смисъл и Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. Добрите нрави предполагат еквивалетнтост на
престациите и при явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо
до нищожност на сделката.
Оспорената с исковата молба разпоредба на чл. 10 от договора
2
предвижда задължение за ищеца за неустойка при непредставяне на
обезпечение съобразно чл. 20 от договора - в срок от три работни дни от
сключването на договора, да обезпечи кредита с поръчителство на едно
физическо лице, което да отговаря на определени условия.
Уговореното вземане за неустойка, произтича от клауза на договора за
заем, съгласно която неустойка се дължи, в случай, че заемателят (т.е.
потребителят) не предостави срок обезпечение на задълженията си
посредством поръчителство на физическо лице или учредяване на банкова
гаранция. Такова договаряне обаче противоречи и заобикаля изискването към
търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам
платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК) и да предложи
добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна на
получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо
оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на
кредитодателя да получи сигурно завишено плащане, без това оскъпяване да
е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за
неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно
цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в
ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. На последно място,
уговарянето на такава неустойка противоречи на императивната разпоредба
на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че при забава се дължи само
обезщетение в размера на законната лихва, а с процесната клауза се добавя
задължение за заплащане на още едно обезщетение за неизпълнението на едно
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не
произтичат вреди.
От така изложената фактическа обстановка следва, че посочената
разпоредба е в разрез с добрите нрави, поради което е нищожна.
С оглед гореизложените мотиви следва изводът, че предявената главна
искова претенция е основателна, поради което подлежи на уважаване.
Предвид нейното уважаване, съдът не следва да разглежда предявените в
условията на евентуалност исковите претенции.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се
присъдят сторените от ищеца разноски за заплатена държавна такса в размер
на 51 лв. в тежест на ответника.
Ищецът е претендирал разноски и е представил доказателства за
3
оказана безплатна адвокатска защита по реда на чл. 38 от ЗА от адвокат М.
М.. Ето защо на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на адвоката следва да
бъдат определени от съда разноски за исковото производство в размер на 427
лева съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство,
защита и съдействие /приложима в редакцията към момента на сключване на
договора за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Т. А. В.,
ЕГН **********, с адрес гр. * и „*" АД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление гр*, че клаузата на чл. 10 от сключения между страните Договор
за потребителски кредит № * от 08.09.2021 г., с която е уговорено
заплащането на неустойка, е нищожна, на основание чл. 124, ал. 1, предл. II
ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „*" АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр* да
заплати на адв. М. В. М., АК -*, адрес: град *, сумата от 427 лева
/четиристотин двадесет и седем лева/, на основание чл. 38, ал.1, т.2 ЗА.
ОСЪЖДА „*" АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр* да
заплати на Т. А. В., ЕГН **********, с адрес гр. *, разноски в размер на 51
лева, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез
процесуалните им представители, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
4