Решение по дело №341/2024 на Апелативен съд - Велико Търново

Номер на акта: 140
Дата: 2 декември 2024 г. (в сила от 2 декември 2024 г.)
Съдия: Красен Георгиев
Дело: 20244000600341
Тип на делото: Въззивно частно наказателно дело
Дата на образуване: 28 ноември 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 140
гр. Велико Търново, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:КОРНЕЛИЯ КОЛЕВА
Членове:КРАСЕН ГЕОРГИЕВ

ДЕСИСЛАВА ЧАЛЪКОВА
при участието на секретаря Атанаска Ст. И.
в присъствието на прокурора Т. Н. И.
като разгледа докладваното от КРАСЕН ГЕОРГИЕВ Въззивно частно
наказателно дело № 20244000600341 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взема предвид следното:

Производството е въззивно по реда на чл.12 ал.11 от Закона за
признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на
наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от
свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/.
Въззивното производство е образувано по жалба на осъденото лице П.
В. Т., чрез упълномощения му защитник адвокат П. Ц. Н. от АК-Разград,
против Решение № 166 от 01.11.2024год., постановено по ЧНД №
930/2024год. по описа на Окръжен съд-гр.Русе, в производство по чл.12 от
Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане
на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от
свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/.
С обжалваното решение първоинстанционният съд признал и приел за
изпълнение Съдебно решение /Присъда/ №/10 KLs - 27/17/ на Областен съд в
1
Билефелд, Германия от 13.03.2018г., в сила от 21.03.2018г. по дело №216 AR
303/18, с което българският гражданин П. В. Т., роден на 24.01.1993г. в
гр.Русе, ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес гр.Русе, ********* е
признат за виновен за 16 престъпления: - по чл.242, ал.1, чл.243, ал.1, чл.244,
ал.2, чл.244а, ал.1 и 2, чл.263, ал.5, чл.263а, ал.1 и 2 от немския НК,
извършени в периода м.януари,2017г.- 07.02.2017г. в различни населени места
в Р.Германия, съответстващи на престъпления по чл.195 ал.1 т.5, вр.чл.26, ал.1
и по чл.249, вр.чл.20 от НК на Република България, за които му е наложено
общо наказание ДВЕ години и ШЕСТ месеца /912 дни / лишаване от свобода.
Постановено е осъденият П. В. Т. да изтърпи наказанието лишаване от
свобода по посочения съдебен акт, като на основание чл.57 ал.3 от ЗИНЗС е
определен първоначален ОБЩ РЕЖИМ за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода.
На основание чл.12 ал.9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, при изпълнение на
това наказание, е приспаднат срока на изтърпяната част от наказанието в
Германия в размер на 184дни, считано към 20.01.2023год.
С жалбата на осъденото лице, подадена чрез защитника му, е заявено
оплакване, че решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно,
неправилно и издадено в нарушение на материалния закон, а искането на
немската държава е неоснователно.
Излага се, че документите представени от Германия са непълни и
неясни, тъй като в приложените документи Удостоверение и Решение на
немския съд са изброени само разпоредбите на наказателния закон /НК/ на
Ф.Р.Германия, от които не е видно какво съдържат съответните посочени
разпоредби, без тяхната пълнота в какво се изразява диспозицията и санкцията
на съответните наказателни разпоредби.
Твърди се, че непосочването в пълнота и изчерпателност на посочените
в съдебния акт разпоредби не дава яснота за законовия състав на
престъпленията описани с членове, както и невъзможността да бъде
изследвана съставомерността на деянието, тоест дали е налице пълно
покритие между фактическия и законовия състав на престъплението.
Излага се, че липсата на такава яснота/какво гласят разпоредбите на
немския НК/, а само изброяването им, лишава от възможноста осъдения да
разбере за какви престъпления и какво наказание е предвидено в тях. Тоест
2
тази непълнота и неяснота нарушава правото на защита на осъдения, да се
запознае напълно със тях , а от там при обсъждането на въпроса следва ли да
се изпълнява издаденият съдебен акт на немската държава от Областния съд в
Билсфелд.
Възразява се, че от посочените в съдебния акт разпоредби като кратко
описание на деянията не може да се приеме обосновката на РОП , че се касае
за престъпление по чл.195 ал. 1т.5,във вр.с чл.26,ал.1 и по чл.249, вр.чл. 20 от
НК на Р. България, дали са точно с такава правна квалификация.
Посочва се, че не е достатъчно самото изреждане на разпоредбите в
издадения съдебен акт на Р.Германия-Областен съд Билефелд, за да се сравни
какво е предвиденото наказание по немския наказателен закон, поради
липсата на изчепрателно посочване на наказателната норма като съдържание,
което не е известно на българската държава и на правораздавателните ни
органи, нежели на гражданина на Р. България.
Твърди се, че именно липсата на яснота по въпроса за размера на
наказанието по немския наказателен закон не дава възможност на осъденото
лице да се защити при преценката на факта дали са налице условията за
прилагане на абсолютната давност по немския закон и дали се припокрива
напълно или е различен от нашия наказателен кодекс.
Посочва се, че следва да се има предвид и обстоятелството, че при
спазването на общите принципи в наказателното право в Общата част на НК
на Р.България, изрично е визирана правната възможност осъденият,
респективно обвиняемият да се възползва от по-благоприятния закон, а да се
отговори на този въпрос не е възможно при наличието на тази правна
неясното за съдържанието на посочените правни норми от немската държава в
издадения съдебен акт.
Иска се въззивният съд да отмени обжалваното първоинстанционно
решение и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд,
като даде подробни указания по прилагането на закона, как, по какъв начин и
какво следва да извърши РОС, с оглед допуснатите нарушения за отправяне на
искане от изпълняващата държава Р.България до издаващата държава за
посочване в пълнота на нормите, на които се позовава съдебният акт на
Областния съд Билефелд, Германия.
В съдебно заседание във въззивната инстанция прокурорът от
3
Великотърновската апелативна прокуратура изразява мотивирано становище
за неоснователност на жалбата и предлага въззивният съд да потвърди
решението на първоинстанционният съд.
Осъденото лице П. В. Т. и защитника му адв.П. Н. поддържат жалбата
по изложените в нея съображения и молят да бъде уважена.
В последната си дума във въззивната инстанция осъденото лице П. Т.
моли въззивния съд да уважи жалбата му.
Великотърновският апелативен съд, като съобрази изложеното в
жалбата, доводите на страните изложени в съдебно заседание, доказателствата
по делото и като извърши служебна проверка на първоинстанционното
решение, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения 14-дневен срок от лице, което
притежава активна процесуална легитимация, съдържанието й отговаря на
изискванията на закона и е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
В първата инстанция производството по чл.12 от Закона за признаване,
изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание
лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода
/ЗПИИСАННЛСМВЛС/, е образувано въз основа на постъпило удостоверение
по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС - /удостоверение по чл.4 от Рамково
решение № 2008/909/ПВР на Съвета от 27.11.2008 г., за прилагане на принципа
за взаимно признаване на съдебни решения по наказателни дела, с които се
налага наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от
свобода за целите на тяхното изпълнение в ЕС/, издадено на 22.03.2023г. от
прокурора при Прокуратурата в Билефелд, Германия, за изпълнение в
Република България на присъда на Областен съд Билефелд, Германия от
13.03.2018г., в сила от 21.03.2018г., постановена по отношение на българския
гражданин П. В. Т., роден на 24.01.1993г. в гр.Русе, ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес гр.Русе, ********* чрез Министерството на
правосъдието на Р България, с приложени към него писмени доказателства.
По делото са приложени следните доказателства:
Удостоверение по чл.4 от Рамковото решение 2008/909 ПВР на Съвета
за прилагане принципа на взаимно признаване към съдебни решения по
4
наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или
мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в
ЕС- в оригинал и в превод на български език;
Съдебно решение /Присъда/ №/10 KLs - 27/17/ на Областен съд в
Билефелд, Германия от 13.03.2018г., в сила от 21.03.2018г. по дело №216 AR
303/18, с която П. В. Т. е осъден на общо наказание от 2 години и 6 месеца
лишаване от свобода;
Упътване, съгласно приложение II от Рамковия договор с приложение
на български език;
Решение за одобрение на Ръководещата прокурорка в Билефелд от
11.01.2023г. с превод на български език;
Становище на адвоката в Германия на осъдения от 29.08.2022г., с
приложено пълномощно.
Справка от НБД „Население“ от която е видно, че осъденото лице П. В.
Т. е с постоянен и настоящ адрес в гр.гр.Русе, *********;
Бюлетин за съдимост на П. В. Т., от който е видно, че лицето не е
осъждано от българските съдилища;
От отразеното в удостоверението по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС -
/удостоверение по чл.4 от Рамково решение № 2008/909/ПВР на Съвета от
27.11.2008 г. и приложения към него съдебен акт е видно, че българският
гражданин П. В. Т. е осъден за общо 16 деяния- 14 престъпления,
квалифицирани като тежка кражба в банда и компютърна измама по занаят в 2
случая, според §§ 242 алинея 1, 243 алинея 1, изречение 2 номер 2, 244 алинея
2 номер 2, 244а алинея 1 и 2, 263 алинея 51 263а алинея 1 и 2, 53 от немския
Наказателен кодекс.
Предвид посоченото в Удостоверението описание на фактическите
обстоятелства, при които са извършени инкриминираните деяния,
първоинстанционнияат съд правилно е приел, че те съответстват на
престъпления по чл.195 ал.1 т.5, вр.чл.26, ал.1 от НК и по чл.249 ал.1 , вр.
чл.20 от НК на Република България.
С присъдата на немския съд на П. В. Т. е наложено наказание 2 години
и 6 месеца лишаване от свобода.
Според посоченото в Удостоверението по чл. 3 от
5
ЗПИИСАННЛСМВЛС, общата продължителност на наложеното с присъдата
наказание лишаване от свобода е 912 дни, като целия срок на лишаване от
свобода, изтърпян във връзка с наказанието, по отношение на което е
постановено съдебното решение е 184 дни, изчислено към 20.01.2023г.
Отразеното в удостоверението напълно кореспондира с отразеното в
приложените документи.
Според посоченото в удостоверението, П. Т. се намира в България и е
дошъл краткосрочно в Германия за извършване на инкриминираните деяния.
Той се е явил лично на делото, приключило с постановеното съдебно решение,
като е била представляван от защитник по предвидения в германското
законодателство ред. Т. е дал съгласието си за предаване, след като е
представил молба за трансфер в България.
В удостоверението и в приложените към него други документи, не е
посочено при какъв режим следва да се изтърпява наложеното с присъдата на
немския съд наказание.
От приложеното свидетелство за съдимост е видно, че осъденото лице
П. Т. не е осъждан от български съдилища.
При тези установени фактически положения, първоинстанционният
съд е направил правни изводи, които са законосъобразни и напълно се
споделят от въззивния съд.
В конкретния случай са изпълнени изискванията по чл.2, чл.3, чл.4 и
чл.7 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. Касае се за постановен от държава-членка на
ЕС съдебен акт по наказателно дело, против български гражданин с постоянно
местоживеене на територията на Р. България, намиращ се в момента на
територията на Р.България. Съдебният акт е придружен с надлежен превод на
български език и се придружават от удостоверение по образец, съгласно
приложение № 1, издадено от компетентен орган на държава-членка- в случая
от МП на Федерална Република Германия. Като първа инстанция делото е
родово и местно подсъдно на Русенския окръжен съд, където е постоянното
местоживеене на осъденото лице.
Искането се отнася до признаването и приемането за изпълнение на
процесния съдебен акт, постановен в издаващата държава Германия, с което
на осъденото лице е наложено наказание лишаване от свобода.
6
По същество искането е основателно.
С присъдата на немския съд на българския гражданин П. В. Т. е
наложено наказание лишаване от свобода за деяния, представляващи
горепосочените престъпления по германския наказателен закон,
квалифицирани като тежка кражба в съучастие и компютърна измама по
занаят. От съдържанието на съдебния акт е видно, че се касае за 14бр.кражби
след предварителен сговор и 2бр.компютърна измама в съучастие, извършени
от Т. и други лица, като описанието на престъпленията сочи на идентичен
начин на извършването им. Деянията съответстват на престъпления по чл.195
ал.1 т.5, вр.чл.26, ал.1 от НК и по чл.249 ал.1, вр.чл.20 от НК на Република
България.
За престъплението по чл.195 ал.1 от НК е предвидено наказание от 1 до
10 години лишаване от свобода, а за престъплението по чл.249 ал.1 от НК е
предвидено наказание от две до осем години лишаване от свобода, поради
което са налице предпоставките на чл.8 ал.1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. Освен
това, според посоченото в удостоверението е налице хипотезата на чл.8 ал.2
т.8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, при което не се изисква двойна наказуемост.
П. Т. е български гражданин, който се намира в държава-членка- в
случая в Р.България. Надлежно са представени, преведени и удостоверени
съдебните документи за неговото осъждане във ФРГ.
Не е налице никоя от предпоставките за отказ за признаване и
изпълнение по чл.15 от ЗПИИСАННЛСМВЛС- посочените удостоверение и
останалите документи са ясни, пълни и съответстващи на закона; деянията са
престъпления и по българското законодателство; лицето е дало съгласие за
трансфера; изпълнението на наказанието не е погасено по давност съгласно
българското законодателство; касае се за пълнолетно лице, което не се ползва с
имунитет по българското законодателство; към момента на получаване на
съдебния акт от съда не са оставали по-малко от 6 месеца до изтърпяване на
наказанието; не е налице хипотезата „ne bis in idem“; наложеното наказание не
включва принудителни медицински мерки; съдебният акт не се отнася за
престъпления, които се считат за извършени на територията на България.
Видно от отразеното в удостоверението, осъденият П. Т. е присъствал
лично на съдебния процес в Германия и той е бил представляван от защитник,
с което е била осигурена ефективна защита, според законодателството на
7
издаващата държава.
Липсват предпоставки за отказ по чл.15 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, не са
налице и предпоставки за частично признаване и изпълнение по чл.16 от
същия закон.
Предвид горното първоинстанционният съд правилно е приел, че
присъдата на немския съд следва да бъде призната и приета за изпълнение в
Р.България.
Съгласно българското законодателство максималния срок на
наказанието лишаване от свобода за престъпленията по чл.195 ал.1 т.5,
вр.чл.26, ал.1 от НК и по чл.249 ал.1, вр.чл.20 от НК не е по-малък от
наложеното в издаващата държана, поради което липсва основание за
приспособяване на наказанието по чл.13 ал.1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС
Не са налице предпоставките на чл.16 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, за
частично признаване и изпълнение.
Първоинстанционният съд правилно е определил първоначален общ
режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, тъй като са налице
предпоставките на чл.57 ал.3 от ЗИНЗС.
С решението на първоинстанционния съд правилно е приложена и
разпоредбата на чл.12 ал.9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, като при изпълнение на
наказанието е приспаднат срока на изтърпяната част от наказанието в
Германия в размер на 184дни, съгласно посоченото в удостоверението.
Доводите в жалбата на осъденото лице за допуснати от
първоинстанционния съд съществени нарушения на процесуалните правила,
изразяващи се в това, че първоинстанционният съд е решил делото при
неизяснени обстоятелства от значение за правилното му решаване, са лишени
от основания.
В конкретният случай изпратеното от компетентния орган на
издаващата държава удостоверение по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС -
/удостоверение по чл.4 от Рамково решение № 2008/909/ПВР на Съвета от
27.11.2008 г.,/, отговаря на законовите изисквания относно съдържанието му и
съдържа информация по всички въпроси, необходими за правилното решаване
на делото. В удостоверението са посочени фактите относно деянията на П. Т.,
за които е осъден с присъдата в издаващата държава. Квалификацията на
8
деянията като престъпления по чл.195 ал.1 т.5, вр.чл.26, ал.1 от НК и по чл.249
ал.1, вр.чл.20 от НК на Република България следва да бъде и е направена въз
основа на тези факти, като за това не е необходимо българският съд да
разполага с информация за конкретното съдържание на §§ 242 алинея 1, 243
алинея 1, изречение 2 номер 2, 244 алинея 2 номер 2, 244а алинея 1 и 2, 263
алинея 51 263а алинея 1 и 2, 53 от немския Наказателен кодекс, приложението
на които е от изключителната компетентност на съда в издаващата държава. За
правилното решаване на делото не е необходимо и българският съд да
разполага с информация какво наказание се предвижда за престъпленията,
съгласно немското законодателство, тъй като това обстоятелство има
отношение само към давността за наказателно преследване. За тази давност
може да следи само съдът в издаващата държава, който постановява
присъдата. Освен това, в конкретния случай има постановена влязла в сила
присъда на немски съд, поради което значение за правилното решаване на
делото има въпросът за изпълнителската давност, която се определя не от вида
и размера на предвиденото наказание за престъплението, а от вида и размера
на наложеното наказание с влезлия в сила съдебен акт. Във връзка с
изпълнителската давност не е необходимо българският съд да разполага с
нормите уреждащи тази давност в издаващата държава, тъй като за тях следва
да следят компетентните органи в тази държава. В настоящото производство
българският съд следва да извърши преценка само дали изпълнението на
определеното със съдебния акт наказание е погасено по давност съгласно
българското законодателство, защото това е основание за отказ по чл.15 ал.1
т.5 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. В конкретният случай такова основание за отказ
не е налице, тъй като предвид вида и размера на наложеното наказание и
доказателствата по делото за предприети от компетентните органи в
издаващата държава действия за изпълнението му в срока по чл.28 ал.1 т.4 от
НК, съгласно българското законодателство не е изтекла нито основната
петгодишна давност за изпълнение на наказанието по чл.28 ал.1 т.4 от НК,
нито абсолютната давност за изпълнение на наказанието, която съгласно чл.82
ал.4 вр. с ал.1 т.4 от НК е седем години и шест месеца.
По изложените съображения решението на първоинстанционния съд
е правилно и следва да се потвърди.
Мотивиран така, Великотърновският апелативен съд
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 166 от 01.11.2024год., постановено по
ЧНД № 930/2024год. по описа на Окръжен съд-гр.Русе.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10