Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 02.07.2019
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-А състав, в публично заседание на двадесет и трети април две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
Мл. с-я
ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря НИНА
СВЕТОСЛАВОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 14667
по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е върнато от ВКС на
Софийски градски съд за ново разглеждане и произнасяне по същество.
Производството е за делба във фаза по
допускане на делбата.
С Решение от 26.08.2016г., постановено
по гр.д. №40389 по описа за 2013г., на СРС, 62 състав е допусната съдебна делба
между И.А.А. и Г.И.И.на недвижим имот, представляващ гараж № 4, с площ 22.28
кв.м., при граници: север - гараж № 1, изток - блок, юг - двор и запад -
проход, заедно с прилежащите ид.ч. о.ч. на сградата и правото на строеж върху
поземлен имот пл. № 111 по плана на гр.София, м. „Подуяне - Центъра -
Ботевградско шосе“, целият с площ 329 кв.м., който гараж е с идентификатор
68134.408.188.1.13 по КККР на гр.София, с адрес: гр.София, район „Оборище“, ул.
„*********, ет.0, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с
идентификатор 68134.408.188 при квоти: 15/16 ид.ч. за И.А.А. и 1/16 ид.ч. за Г.И.И..
С решението на основание чл.537 ал.2 от ГПК СРС е отменил нотариален акт № 6,
том I, рег. № 808, д.282а/2008г., с който Г.И.е била призната за собственик по давностно
владение на 15/16 от процесния гараж.
С решение №2812 от 27.04.2017г.,
на Софийски градски съд, IV-A състав по в.гр.д.№16195/2016г., е обезсилено
решението на първоинстанционния съд с мотиви, че с влязло в сила решение от
21.01.1986г. на СГС е признато между кои лица и при какви квоти се допуска
делба на сградата, в която се намира и процесният гараж. Съдът е приел, че е
недопустимо воденето на паралелно делбено производство за същия имот между
различни съделители.
С Решение №147 от 29.10.2018г.
на ВКС, 1 ГО, по гр.д. №4332 от 2017г. е отменено постановеното въззивно
решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС и
произнасяне по съществото на спора.
Срещу първоинстанционното
решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника по иска П.А.Г. – син на първоначалната ответница, починала
на 20.09.2015г. след приключване на устните състезания в първа инстанция. П.Г.
е конституиран на основание чл.227 от ГПК като наследник по закон на Г.И.И.. Въззивната жалба е депозирана в
законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и е съобразена с
изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което
същата се явява допустима. Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че решението
е недопустимо, доколкото искът по чл.537 ал.2 от ГПК може да бъде предявен само
съединен с иск за собственост. Сочи, че искът по чл.34 от ЗС вр. чл.341 за делба
е недопустим поради липса на правен интерес, доколкото с решение на СГС по
гр.д. №3680 от 1985 година е отхвърлен
искът за делба на Т.И.М.за поземления имот и сградата, в която се намира
процесният гараж. Твърди, че исковете са и неоснователни, доколкото И.А. е
закупил имота от несобственик. Сочи, че с решение на СГС от 21.03.2006г. по
гр.д. №2424/2005 година съдът е признал за собственик на 1/16 идеални части от
процесния гараж ответницата Г.И., чиито законен наследник е конституираният
пред СГС неин син. Позовава се и на цитираното по-горе решение, с което искът
за делба е отхвърлен спрямо праводателят на ищеца – Т.М.. Излага доводи и че с
решение по гр.д. №2424/2005г. е отменен нотариален акт №18, том 1, рег. №1157,
дело №80 от 1999г., с което Т.М. се легитимира като собственик на процесния
гараж по давностно владение. Сочи, че поради това Т.М. като продавач не е могъл
да прехвърли правото на собственост на последващите купувачи. Твърди, че не е
спазено изискването на чл.33 от ЗС при извършване на прехвърлителните
сделки. Излага доводи, че въззиваемият е
собственик на имота по силата на нотариален акт от 2008г., с който майка му е
призната за собственик на имота по давностно владение. Моли съда да отмени
обжалваното решение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна е получила
препис от въззивната жалба, като в законоустановения срок е постъпил отговор, с
който се оспорва въззивната жалба. Счита първоинстанционното решение за правилно
и обосновано. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба. Претендира
разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявен за разглеждане пред
СРС е иск с правно основание чл.34 от ЗС вр. чл.341 от ГПК за делба на недвижим
имот, като е отправено и искане по чл.537 ал.2 от ГПК за отмяна на нотариален
акт, с който първоначалната ответница е призната за собственик по давностно
владение на процесния гараж.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът намира за неоснователни възраженията
на въззивника, че искането по чл.537 ал.2 от ГПК е
недопустимо, доколкото то може да бъде предявено само с иск за собственост.
Неоснователно е и оплакването, че искът по чл.34 от ЗС вр. чл.341 за делба е
недопустим поради липса на правен интерес, тъй като с решение на СГС по гр.д.
№3680 от 1985 година е отхвърлен искът
за делба на Т.И.М.. Въззивният състав следва да отбележи, че в отговора на
въпроса, по който е било допуснато настоящето дело до касация, ВКС е приел, че ако
след влизане в сила на решение по допускане или по извършване на съдебна делба
някои от съделителите са се позовали на изтекла в тяхна полза придобивна
давност за имота, предмет на делбата или на друг, предвиден в закона придобивен
способ, спрямо тях, както и спрямо техните универсални или частни
правоприемници силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по допускане
на делба не се разпростира. По конкретния казус с Решение на СГС от 1986г. е
допусната делба на дворно място, находящо се в гр.София, ул.“*******, заедно с новостроящата
се в него сграда. Нотариалният акт, с който продавачът Т.М. се легитимира като
собственик на процесния гараж №4 е от 12.03.1999г. Вярно е, че това е и лицето,
по отношение на което искът за делба е бил отхвърлен, но този факт не променя
обстоятелството, че в настоящия процес има позоваване на ново обстоятелство, настъпило
след влизане в сила на решението за допускане на делбата и това е твърдяна изтекла
придобивна давност. Поради тези съображения новият делбен процес между частният
правоприемник на Т.М. и универсалният правоприемник на Г.И.е допустим. Както
приема и ВКС: силата на пресъдено нещо на
решението по допускане на делбата не препятства възможността позовалото се на
изтекла придобивна давност лице, респ. неговите правоприемници, да поискат от
съда установяване на настъпилата промяна в принадлежността на правото на
собственост.
Не е основателно и второто възражение за недопустимост на
искането по чл.537 ал.2 от ГПК. Както ВКС посочва в решението, с което отменя
първоначално постановеното въззивно решение, в първата фаза на делбения процес
съдът се произнася и по въпроса за наличие на съсобственост, поради което той има
възможността да отмени или измени констативен нотариален акт, съставен по
обстоятелствена проверка, с който един от съделителите е признат за
изключителен собственик на целия имот. Производството по съдебна делба е и
способ за защита правото на собственост, което от своя страна обуславя възможността
в делбения процес да бъде заявявано и искане по чл.537, ал.2 ГПК.
По
същество, настоящият въззивен състав намира първоинстанционното решение за
правилно поради следните съображения:
Пред
СРС е предявен е иск за делба от ищеца И.А. срещу Г.И.на недвижим имот,
представляващ гараж №4, находящ се в гр.София, на етаж 0, находящ се в сграда с
адрес ул.“*******. В исковата молба се излагат доводи, че същият притежава
15/16 идеални части от процесния имот. Легитимира се като собственик с договор
за замяна, сключен на 19.07.2013г., обективиран в нотариален акт №59, том I,
рег.№1767, дело №51/2013г. Сочи, че праводателят му Р.Ч.е придобил
собствеността върху същите идеалните части от М.Й.и А.Н.Й.с нотариален акт за
замяна на недвижим имот срещу движими вещи №69, том V, рег.№6442, дело
№775/2013г. Твърди се, че М.Й.е закупил процесния гараж от Т.М. с нотариален
акт №75, том IV, рег.№13905, дело №728/2001г. В исковата си молба ищецът
признава, че ответницата Г.И.през 2002г. е предявила срещу Т.И.М.иск за
признаването си за изключителен собственик на гаража, като с влязло в сила
решение, постановено по гр.д.№2424/2005г. на СГС е признато правото й на
собственост върху 1/16 идеална част. Сочи, че поради товаМ.и А.Й.са прехвърлили
30/32 или 15/16 идеални части от процесния имот на Р.Ч., който е прехвърлил
също толкова идеални части от имота на ищеца А.. С исковата молба ищецът иска
отмяната и на нотариален акт №6, том I, рег.№808, дело №282а/2008г., с който Г.И.е
призната за собственик на целия имот с твърдението, че същата от 1999г. и до
настоящия момент не е владяла имота, тъй като е бил владян от неговите
праводатели и от него самия. Моли съда да допусне делбата при квоти 15/16 за
него и 1/16 за ответницата, като и да се отмени нотариалния акт по
обстоятелствена проверка от 2008г., с които Г.И.е призната за собственик на
целия имот.
С отговора на исковата молба
ответницата оспорва исковете, като излага аргументи, че ищецът е придобил имота
от несобственик, доколкото с решението от 28.04.2005г. на СГС е отменен
нотариален акт №18, том I, рег.№1157, дело №80/1999г., с който като собственик
се е легитимирал Т.М.. Твърди, че следва да се зачете обстоятелството, че с Определение
от 19.04.2007г. на СГС по гр.д.№3680/1985г. е възстановено съдебно решение, с
което е бил отхвърлен искът за делба на Т.И.М., поради което приема, че същият
не може да претендира право на собственост освен на давностно владение или чрез
възмезден придобивен способ.
Видно от материалите по
делото, ответницата Г.И.е починала на 20.09.2015г. след устните състезания пред
първоинстанционния съд, като на основание чл.227 от ГПК на нейно място е
конституиран синът ѝ П.Г..
Както бе посочено по-горе,
решението за допускане на делба на дворно място и сграда от 1986г. на СГС не
обвързва страните по настоящето производство, доколкото ищецът се позовава на
нов юридически факт, имащ отношение към собствеността на делбения имот, а
именно – придобивна давност. Същият твърди, че Т.М. е владял имота през 1999г.,
като следващите приобретатели не са губили владението, а към тяхното ищецът
присъединява и своето владение от 2013г. Въззивният съд следва да провери дали
ищецът е собственик по давностно владение на твърдените 15/16 идеални части от
процесния гараж.
От
своя страна ответницата твърди, че е собственик на целия имот по силата на
нотариален акт по обстоятелствена проверка от 2008г. Представя доказателства,
че с влязло в сила на 24.04.2006г. решение по гр.д.№2424/2005г. на СГС, е
признато за установено спрямо Т.И.М., че Г.И.И.притежава 1/16 ид.част от
правото на собственост върху гаража, предмет и на настоящето дело, като от
мотивите на въззивното и частично отмененото с него първоинстанционно решение е
видно, че положителният установителен иск е бил предявен от нея при позоваване
на придобивните основания приращение, участие в групов строеж и придобивна давност
и е уважен до размер на 1/16 на основание приращение и давност. Това решение не
следва да бъде вземано предвид при решаване на настоящето дело, доколкото искът
на ищцата по цитираното дело е предявен през 2002г., а ответникът по нейния иск
– Т.М. е прехвърлил процесния недвижим имот – гараж №4, на М.Й.през 2001г. ВКС
приема, включително и в решението, с което настоящето дело е върнато за ново разглеждане, че силата на пресъдено нещо на влязло
в сила решение по спор за собственост се разпростира спрямо правоприемниците на
страните по този спор само ако правоприемниците на ответника са придобили имота
след предявяване на иска. В случаите, когато приобретателят е придобил имота
преди предявяване на иска, той няма да бъде обвързан от силата на пресъдено
нещо на решението. Лицето, което претендира да притежава право на собственост
върху един недвижим имот следва да предяви иска си едновременно срещу
прехвърлителя и срещу приобретателя по сделката, предмет на която е спорният
имот. В противен случай не е възможно да обвърже и двамата със силата на
пресъдено нещо на решението и да противопостави от момента на влизането му в
сила правата си по отношение и на двамата (ТР №4/14.03.2016г. по
тълк.д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС, т.3Б).
В настоящето производство е необходимо да бъде
изследван въпросът за наличието или липсата на съсобственост на осъществило се придобивно
основание след постановяване на решението за допускане на делба от 1986г., а
именно – придобивна давност. И двамата съделители в настоящия процес се
позовават на придобивна давност, като ответницата се легитимира с констативен
нотариален акт по обстоятелствена проверка от 2008г., а ищецът заявява, че Т.М.
черпи правата си по силата на нотариален акт от 1999г., като заявява, че от
тази дата до 2013г. неговите праводатели са владели имота, а съответно след
19.07.2013г., когато същият е придобил имота, го е владял необезпокоявано.
Владението от своя страна
представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи,
лично или чрез другиго, като своя (чл.68 от ЗС). Според разпоредбата на чл. 79 от
ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато
владение в продължение на 10 години, но в случай, че владението е
добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 5 години.
За да е основание за придобиване
на един имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато,
несъмнително, явно и спокойно. По отношение последния признак на владението
правната теорията и практиката приемат, че едно владение е спокойно, когато не
е установено с насилие. Освен да не е установено с насилие, то не следва и да
се поддържа с насилие. Владението престава да бъде спокойно и когато се оспорва
с насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като
своя. Въпрос на фактическа преценка във всеки отделен случай е дали владението
е смутено чрез извършване на определени действия, но във всички случаи тези
действия следва да сочат на противопоставяне от страна на невладеещия
собственик за продължителен период от време на поведението на владеещия
несобственик по отношение на владения имот. В този смисъл е и съдебната практика,
обективирана в Решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на ВКС,
I-во г. о, Решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 260/2012 г., I г.
о., ГК. В конркетния казус никоя от страните не прави възражения и не навежда
доводи, че владението е установено, оспорвано или поддържано с насилие.
Според чл. 116 ЗЗД, приложим
съответно към института на придобивната давност съгласно чл. 84 ЗС, давността
се прекъсва с изчерпателно посочените в разпоредбата действия. Други действия,
вън от ограничително посочените, не могат да прекъснат течението на започналата
придобивна давност. Така например различните покани - устни, писмени,
нотариални; фактическите смущения на владението, извършвани от собственика,
които не са се изразили в отнемане на владението за повече от шест месеца, не
водят до прекъсване на придобивната давност, съгласно чл.81 от ЗС.
Въззивният съд намира, че в
конкретния казус следва да се приложи късата петгодишна придобивна давност.
Съгласно чл.79 ал.2 от ЗС ако владението е добросъвестно, правото на
собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години.
Владението е добросъвестно, когато фактическата власт се придобива на правно
основание, целящо прехвърляне правото на собственост към владелеца, макар
вещноправният ефект да не настъпва, тъй като праводателят не е бил собственик
или е била опорочена формата на сделката (Решение № 31 от 15.02.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 1273/2009 г., II г. о., ГК). Съгласно чл. 70 ал.1 и 2 от ЗС владелецът
е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи
собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната
от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е
съществувала при възникване на правното основание. Добросъвестността се
предполага до доказване на противното. В случая е спазена предвидената от
закона форма, като всички вещнопрехвърлителни сделки са извършвани с нотариален
акт, като владението върху имота, съответно върху 15/16 идеални части от него е
осъществявано на основание, годно да направи приобретателите собственици. Без значение
е въпросът дали към 2001 година, когато Т.М. продава имота наМ.Й., продавачът е
бил собственик на имота, доколкото приобретателят е владял имота на основание,
годно да го направи собственик, поради което същия се явява добросъвестен
владелец.
Съгласно чл. 82 от ЗС владелецът
може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. В своята
практика (Решение № 178 от 9.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7749/2013 г., I г.
о., ГК), ВКС приема, че присъединяването на владението е допустимо само при
наличие на правоприемство между двамата владелци: общо правоприемство /при
наследяване/ или частно правоприемство /когато вторият владелец получава
владението върху определен имот от предходния владелец на правно основание,
което е годно да прехвърли собствеността върху имота/. Когато се присъединява
еднородно владение /например когато и праводателят и правоприемникът са
добросъвестни владелци или когато и праводателят и правоприемникът са
недобросъвестни владелци/, необходимият срок за придобиване на имота по давност
е този, предвиден в чл. 79 от ЗС за съответния вид владение: общо 10 г.
недобросъвестно владение на праводателя и на правоприемника или общо 5 г.
добросъвестно владение на праводателя и на правоприемника. Когато владението е
разнородно /владението на праводателя е недобросъвестно, а на правоприемника е
добросъвестно или обратно/, събирането на периодите на владение на праводателя
и на правоприемника може да стане само чрез незачитане на добросъвестното
владение като такова. Тоест, при присъединяване на разнородно владение
необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът,
предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение - 10 г. В
конкретния случай е налице частно правоприемство между отделните приобретатели,
като както беше посочено по-горе, всеки от тях се явява добросъвестен и съответно
е налице хипотезата на присъединяване на еднородни добросъвестни владения. В
този смисъл е необходимо да се установи дали ищецът и неговите праводатели са
владели спорните 15/16 идеални части в рамките на 5 години.
В исковата молба, съответно в
отговора на ответницата се правят взаимоизключващи се твърдения от кого е
владян имотът в периода 1999г.-2013г. За доказване на своите доводи страните са
ангажирали по двама свидетели, разпитани в съдебно заседание на 25.09.2014г.
Настоящият въззивен състав кредитира депозираните от свидетелите показания,
които не си противоречат досежно обстоятелството кой от двамата съделители е
владял имота и в каква част. Показанията са логични и последователни, подкрепят
се от останалите събрани доказателствени материали и съдът ги намира за добросъвестно
депозирани, поради което ги кредитира и ги взема предвид при изграждане на
фактическите си изводи. Свидетелите на ищеца – Ч.и Й. са страни по сделките с
процесния имот в качеството им на продавачи съответно от 19.7.2013г., когато Ч.прехвърля
на ищеца 15/16 идеални части от процесния имот и от 11.06.2013г., когато Й. прехвърля
15/16 идеални части от имота на Ч..
От показанията на свидетеля Ч.се
установява, че непосредствено преди сделката от 11.06.2013г. двамата с
продавача Й. са заплатили данъците за процесния имот, доколкото същите не са
били заплащани повече от 10 години. Тогава
установили, че ответницата претендира да е собственик на 1/16 от гаража.
Свидетелят заявява, че продавачът М.Й.останал изненадан от факта, че има
съсобственик. При двата огледа на гаража преди сделката се установило, че в
гаража има отпадъчни материали. Установява се и че докато е бил собственик, М.Й.заключвал
гаража с катинар, който впоследствие бил премахнат през времето, когато Й. не
го посещавал няколко месеца. С оглед новоузнатото обстоятелство за наличието на
съсобственик, Й. прехвърлил на приобретателя само 15/16 ид.ч. от имота.
Свидетелят съобщава и че непосредствено след закупуването на имота се запознал
с ответницата и водили многократно разговори за изкупуването на нейните идеални
части. Съдът установи от свидетелските показания и че била направена уговорка
между съсобствениците всеки от двамата да има ключ от гаража, но когато
свидетелят посещава имота, да се обажда на ответницата. Заявява, че не могъл да
се разбере с ответницата да изкупи идеални части, поради което продал гаража на
ищеца по делото.
Разпитан в съдебно заседание,
свидетелят Й. заявява, че е закупил гаража през 2001 година от Т.М., като
същият бил за ремонт. През 2013 година решил да продаде гаража, защото му
трябвали пари, за да помогне на сина си. Когато той самият правил оглед на
имота, преди да го закупи, си спомня, че вратата била отворена, като сложил
катинар след сделката и го заключвал и от време на време го наглеждал. Заявява,
че при огледа с Ч.катинарът си е бил на мястото. Съобщава, че едва когато
отишли да платят данъците преди сделката разбрал, че гаражът не е изцяло негова
собственост. Твърди, че е платил и данъците на ответницата. Изрично отбелязва,
че докато бил собственик на имота никой не го е търсил във връзка с ползването
на гаража и не е предявявал претенции. Заявява, че в гаража преди да го закупи
имало материали, а стените били неизмазани. От свидетелските показания се
установява, че Й. дал ключа от катинара,
който бил поставил на новия приобретател, който впоследствие му заявил, че няма
катинар.
Съдът следва да отбележи, че има
несъществено разминаване между показанията на двамата разпитани свидетели,
досежно обстоятелството дали при огледите през 2013г., когато Й. прехвърля
15/16 ид.ч. от процесния имот на Ч.катинарът е бил на мястото си и съответно дали
вратата на гаража е била заключена. Това обстоятелство е ирелевантно по делото,
доколкото не се твърди от страна на ответницата, че е установила в този период
владение върху имота. Още повече, че според чл.81 от ЗС с изгубването на
владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва, а се установява
от показанията на свидетеля Ч., че М.Й.не е ходил до гаража в продължение на не
повече от 3-4 месеца. От самото противоречие в тази част на показанията на
двамата свидетели не може да се направи извод, че същите са недостоверни,
доколкото в съществените си части показанията се припокриват, а разминаването в
детайлите може да се дължи на изтеклия дълъг период от събитията, който е
повече от година.
От свидетелките показания на
свидетеля Ч.и на свидетеля Й., които съдът кредитира като логични,
последователни и подкрепени от доказателствата по делото, се установява, че
непосредствено преди сделката между двамата – през 2013г., същите установили,
че ответницата претендира 1/16 ид. ч. от процесния гараж и съответно св. Й.
прехвърлил на Ч.само 15/16 идеални части от имота. В този смисъл двамата
свидетели, така и последващия купувач – ищецът А., са добросъвестни владелци на
15/16 идеални части от имота. Същите са считали, че техния праводател е
собственик на съответните квоти в собствеността и тяхното владение се явява
добросъвестно. В подкрепа на това разбиране е и практиката на ВКС, обективирана
в Решение № 336 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 322/2009 г., I г. о., ГК,
според която владението на купувача по договор за продажба на чужда вещ е
добросъвестно, защото е получено на правно основание - действителна сделка.
Двамата свидетели са се считали за собственици на процесния имот, придобили са
го по сделка, която би могла да прехвърли уговорените права и съответно са
налице предпоставките за придобиване на идеалните части от имота по давностно
владение. Следва да се отбележи и обстоятелството, че независимо от факта, че Ч.към
момента на сделката е знаел, че 1/16 от процесния имот принадлежи на друго
лице, различно от неговия праводател, това не променя субективното му
отношение, че купува от собственик останалите 15/16 идеални части и не превръща
нито неговото, нито владението на праводателя му в недобросъвестно по отношение
на прехвърлените идеални части. От свидетелските показния се установява по
безспорен начин, че на вратата на имота е бил поставен катинар от Й. още при
закупуването му от Т.М., съответно приобретателят го е владял, което означава,
че е упражнявал фактическа власт върху него, считайки се за негов собственик и
с намерение да упражнява това право. Извод за това е обстоятелството, че
процесният имот е бил заключван, като няма данни друг освен Й. да е имал ключ.
Владение е било установено и от следващия приобретател – Ч., но вече само за
15/16 ид.ч. Последният е владял за себе си и се е имал за собственик на процесните
части, като е считал, че е придобил правата си от правоимащо лице. Обстоятелството,
че е узнал за съсобствеността върху имота не е в състояние да превърне неговото
владение в недобросъвестно, доколкото за прехвърлените нему права същият е
приемал праводателя си за техен титуляр. Ето защо съдът намира, че и правоприемникът
на Ч.– ищецът А., също е установил добросъвестно владение върху имота. В този
смисъл настоящият състав констатира, че в периода 2001-2013 година М.Й.и неговите
частни правоприемници – Ч.и И.А. са владели процесния имот в качеството си на
добросъвестни владелци. Съдът намира, че в условията на пълно и главно
доказване ищецът установи, че е упражнявана фактическа власт върху процесните
идеални части от имота с намерение за своене в продължение на 5 години, поради
което същият се явява собственик на имота при квота 15/16. По делото безспорно
и несъмнено се установява, че ответницата от своя страна е собственик на 1/16
от гараж №4.
Тези изводи на съда не се
разколебават и от показанията на разпитаните в хода на първоинстанционното
производство свидетели на ответницата. От разпита на св. Д. съдът установява,
че същата е съседка на Г.И.и ѝ е известно, че същата е живеела в
процесния гараж докато сградата е била в строеж. Свидетелката съобщава, че е
посещавала имота заедно със своята съседка. Св. Д. заявява и че след като е приключил
строежът на сградата, ответницата се преместила да живее в апартамента си, а
гаражът използвала за склад. От показанията, депозирани пред СРС се установява
и че двете посетили отново процесния гараж по-малко от година преди разпита,
като вратата на гаража била с ключ. Свидетелката уточнява, че ответницата е ползвала
гаража като жилище около 1980 година. Съобщава също и че И.ѝ се оплакала,
че други хора имали претенции към имота. Заявява, че когато ответницата била
болна е ходила да ѝ заплаща данъка.
Анализирайки изложеното от
свидетелката, съдът установи, че показанията ѝ не са в противоречие с
показанията на ищцовите свидетели. Следва да се има предвид, че в голяма част
показанията на св. Д. касаят период, който е извън процесния – след 2001
година. Съдът кредитира показанията на свидетелката в частта, в която се съобщава,
че около 1980 година ответницата ползвала гаража, за да живее в него. От страна
на ищеца няма твърдения, че в този период някой от неговите праводатели е бил
собственик или че е установил владение върху имота. Напротив, Т.М. е признат за
собственик на имота по давностно владение едва през 1999 година, като за този
период свидетелката не твърди, че имотът е обитаван като жилище постоянно, а
точно обратното – бил е ползван като склад за продукти. Фактът, че е Д. е ходила
с ответницата преди по-малко от година от датата на съдебното заседание в
гаража и там са оставяли продукти също не разколебава показанията на ищцовите
свидетели. Свидетелката съобщава, че към този момент вратата е била с ключ.
Това обстоятелство кореспондира и с показанията на св. Ч., който заявява, че
когато закупил гаража през 2013 г. при разговори с И.и нейния син –
конституиран като ответник в производството, същият му дал ключ, като по този
начин и двамата имали достъп до гаража. В този смисъл от показанията на свидетелката
не може да се установи по безспорен и категоричен начин, а дори не могат да се
извлекат и индиции, че в процесия период гаражът е владян от И.като същата е
считала себе си за собственик на целия имот. Фактът, че инцидентно същата е
посещавала гаража около 2000 година и след това, като го е ползвала за склад за
продукти, не може да формира в настоящия въззивен състав убеждението, че същата
е владяла имота като негов изключителен собственик, а напротив – от съвкупния
анализ на показанията на свидетелите на ответника и на ищеца може да се
установи, че в процесния период и И., и А., съответно неговите праводатели, са
владели имота, като всеки се е считал собственик на идеална част от него.
Фактът, че И.е подала сигнал в МВР за извършени самоуправни действия от страна
на ищеца не означава, че същата брани собствеността си върху целия имот или че
същата се счита за единствен собственик на веща. Съдът намира, че същата е
целяла да защити своите идеални части от имота, съответно правото си да ги
владее, ползва и да се разпорежда с тях, като елемент от сложното право на
собственост. В този смисъл, макар и показанията на свидетелката да се
кредитират от настоящия състав, същите не са в състояние да мотивират съда да
приеме, че И.е владяла имота като единствен собственик в процесния период. Съдът
кредитира и показанията на свидетелката в частта, в която същата заявява, че е
заплащала данъци от името и за сметка на И., когато последната била болна.
Следва обаче да се има предвид, че по делото се установи, че починалата
ответница е притежавала и друг имот в сградата – апартамент 3, за който
всъщност свидетелката е заплащала данъци и такси.
Видно от доказателствата,
находящи се на лист 51 и 52 от делото, за процесния имот на 7.6.2013г. са
заплатени данък сгради, такса битови отпадъци и лихви за периода 2008-2013г.
Съдът взе предвид и обстоятелството, че представените квитанции за платен данък
от страна на ответницата, находящи се на лист 37 от делото, не касаят процесния
гараж, а са платени данъци и такси към местния бюджет за апартамент №3, находящ
се на същия адрес, който е вън от предмета на делото. Това е видно и от самите
документи, на които е изрично посочено за кой имот се заплаща съответната сума.
Партидният номер върху тези две квитанции, како и на тези, приложени на лист
38-45 също е различен от този, отнасящ се до процесния гараж №4, който е
данъчен обект №72176779 и с партида №7216Н39168. За този имот, видно от
приходна квитанция, находяща се на лист 68-69 по делото, на 10.06.2013г. за Г.И.е заплатен данък за периода 2008-2013г.
Видно и от удостоверение, находящо се на лист 85 по делото, за периода
1999-2013г. са постъпили плащания от страна на ответницата на суми в общ размер
на 2533,31 лева. При извършено от съда сравнение между приложените квитанции на
лист 37-45 от делото и посочените в цитираното удостоверение дати на плащане,
съдът установи, че за този период не са заплащани данъци от страна на
ответницата за процесния гараж. До този извод съда достигна като съобрази
факта, че посочените в удостоверението от Столична община суми са идентични с
тези, обективирани в приходните квитанции, приложени към отговора на исковата
молба. Макар и по данни на столична община да не става ясно дали част или
целите плащания са се отнасяли до делбения имот, съдът констатира, че такъв
извод не може да се направи, доколкото в самите представени от ответницата
квитанции е посочено, че се плаща за имот, находящ се на ул. *******№*******,
който е и притежаваният от ответницата апартамент в същата сграда, който не е
предмет на настоящето дело. Партидата в дирекция „МДТ“ към СО на този имот е
№4309166794001. На останалите квитанции е изрично посочено също, че се плаща
данък за апартамент №3, като номерът на данъчния обект и на партидата се
различава от цитирания по-горе, който се отнася до гараж №4. Дори и в
квитанциите, находящи се на лист 39 от делото, на които не е изрично упоменато,
че се плаща данък и такса битови отпадъци за имот, представляващ апартамент, партидният
номер на документа съвпада с този, посочен на другите квитанции (например лист
37), където е отбелязано, че данъкът и таксите се внасят за апартамент, а не за
гараж. Този извод на съда кореспондира и с посоченото в становището на СО,
според което формираните задължения за гараж №4 за периода 2008-2013 са платени
с приходна квитанция №********** от 10.06.2013г., която е и приложена на лист
68 от делото. Дори от становището на Столична община става ясно, че не може да
се установи кое лице е внесло дължимия от Г.И.данък и такси на тази дата.
Вторият свидетел на ответницата –П.също
не разколебава изводът на съда, че имотът е владян като съсобствен от двамата
съделители. В своята цялост показанията подкрепят и затвърждават изложеното от
св. Д., като отново се съобщава, че Г.И.е ползвала процесния гараж, за да живее
в него в периода около 1980 година. От показанията на свидетелката също се
установява, че И.престанала да живее там около края на осемдесетте години, като
след този период ползвала гаража само като мазе. От свидетелските показания
обаче се установява и че когато е била построена сградата, И.ѝ споделяла
многократно, че имало и други лица с претенции, че са собственици на гаража,
като претенциите станали по-явни през последните години. Съдът установява и от
показанията, че след края на осемдесетте години, когато И.се пренесла да живее
в завършеното си жилище, свидетелката не е посещавала гаража, като не е виждала
съседката си да влиза или да излиза от него. Информацията, че го ползва като
мазе имала от самата ответница. От анализа на така депозираните показания се установява,
че И.е обитавала като жилище процесния имот, но в период, който не се
припокрива с този, посочен от ищеца като основание за придобиването на имота по
давностно владение. Напротив, анализирайки свидетелските показания, съдът установява
по несъмнен начин, че след напускането на имота от страна на Г.И.други лица са
имали претенции към него. Така изнесените сведения напълно кореспондират и подкрепят
свидетелските показания на ищцовите свидетели и предходни съсобственици на
гаража, че имотът е владян от тях. Още повече, че от свидетелските показания
може да се направи несъмнен извод, че владението на И.в никакъв случай не може
да се приеме за необезпокоявано. В периода от 2001 година до датата на иска,
всички приобретатели са изразявали по несъмнен начин намерението си да държат
съответните идеални части за себе си - да ги владеят като собственици. В този
смисъл настоящият състав не счита, че свидетелите на ответницата съобщават
данни, които да налагат извода, че след края на осемдесетте години Г.И.е
осъществявала едно необезпокоявано владение върху целия процесен имот. Точно
обратното, същата е владяла имота като съсобственик, като в процеса се установи
по безспорен начин нейната квота в съсобствеността, която отговаря и на посочената
в исковата молба. До този извод съдът достигна като съобрази факта, че базирайки
се с решението на съда от 2006 година М.Й.и А.Й.а прехвърлят на Ч.15/16 ид.ч.
от имота, съответно прехвърлителите и Ч.и самият той обективират съзнаваното от
тях обстоятелство, че са притежавали не целия имот, а само 15/16 от него. Точно
толкова права е прехвърлил Ч.на ищеца А..
В допълнение следва да се посочи,
че дори и владението на ищеца, съответно на някой от неговите праводатели, да
се приеме за недобросъвестно и да е необходимо идеалните части от имота да са
владени в рамките на поне 10 години, то това обстоятелство не би променило
изводите на въззивния състав, че посочените по-горе идеални части са придобити
от ищеца. Следва да се има предвид, че М.Й.е владял имота от 2001 година, а
исковата молба е подадена през 2013г., в рамките на който период са изтекли и
необходимите десет години за придобиване на имота по давност при
недобросъвестно владение.
Поради тези съображения съдът
намира, че процесният имот е съсобствен между съделителите И.А. и П.Г. при
квоти 15/16 за ищеца и 1/16 за ответника.
Искането на ищеца по чл.537 ал.2
от ГПК се явява допустимо, а възраженията на ответника в обратния смисъл са
неоснователни. В своето решение, с което връща делото на СГС за ново
разглеждане ВКС посочва, че в първата фаза на делбения процес съдът се
произнася по въпроса за наличие на съсобственост, поради което, той разполага и
с правомощието да отмени или измени съставен по реда на обстоятелствената
проверка нотариален акт, с който един от съделителите е признат за изключителен
собственик на целия имот. Допълнено и че искът за делба е и такъв, с който се
защитава правото на собственост и следователно е допустимо в делбения процес да
бъде заявявано и искане по чл.537, ал.2 ГПК. В този смисъл настоящият състав
следва да се произнесе по основателността на това искане. Според трайната
практика на ВКС, обективирана в Решение № 138 от 21.05.2013 г. на ВКС по гр. д.
№ 799/2012 г., II г. о., ГК, разпоредбата на чл. 537, ал. 2 ГПК урежда
задължение на съда да отмени, респ. измени, порочен охранителен акт, като
последица от разрешен по исков ред спор за материално право. Касае се не до
предявен самостоятелен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, а до уредена от закона правна
последица от уважаването на иска за материалното право, засегнато от
охранителния акт.
Съдът констатира, че в исковата
си молба ищецът е поискал отмяна на нотариален акт № 6 от 2008г. в цялост. Настоящият
състав обаче установи, че с процесния нотариален акт по обстоятелствена
проверка Г.И.е призната за собственик не само на гараж №4, който е и делбеният
имот, но и на апартамент №3, находящ
се в гр. София, ул. *******, на втори етаж над гаражите със застроена площ от
49,74 кв.м., състоящ се от стая, коридор, кухня, балкон и сервизни помещения,
заедно с мазе №2 с площ от 16 кв.м. В случая констативният нотариален акт в
частта, в която Г.И.е призната за
собственик на апартамент №3 не засяга правата на ищеца, поради което същият
няма правен интерес и не е легитимиран да иска отмяната му. ВКС приема, че при
уважаването на предявен иск за установяване правото на собственост срещу
ответник, който се позовава на констативен нотариален акт за собственост,
издаден въз основа на обстоятелствена проверка, нотариалният акт се отменява,
съгласно разпоредбата на чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.), респ. чл. 537, ал. 2 ГПК,
като върховните съдии посочват, че това е законна последица от уважаването на
предявен иск с предмет засегнато право на собственост на ищеца (в случая
признато право на собственост върху
идеални части от имот по иск за делба). След като искът е уважен в така
заявения обем права от ищеца /ид. ч. от целия имот/, то законната последица не
може да се приложи за по-голям обем права или за целия имот, тъй като няма да
съответства на признатите на ищеца права в имота. Прилагането на законовата
последица по чл. 537, ал. 2 ГПК за целия имот, както и за имот, който не е
предмет на иска за делба, по нотариален акт от 21.01.2008 г. с оглед крайния
резултат не съответства на признатите на ищеца права.
Настоящият състав следва да провери дали са налице
предпоставките за отмяна или изменение на нотариалния акт в частта, в която Г.И.е
призната за собственик на гараж №4, който е и предмета на настоящето делбено производство.
Страната, която оспорва
констативния нотариален акт за собственост по давност носи доказателствена
тежест да обори изводите на нотариуса относно принадлежността на правото на
собственост, като не е необходимо оспорването да стане по реда на чл. 154 ГПК
(отм.), респ. чл. 193 от действащия ГПК (Решение № 107 от 25.05.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 1297/2010 г., II г. о., ГК, Решение № 397 от 27.05.2010 г. по гр.
д. № 711/2009 г. на I г. о). В Тълкувателно решение 11/2012 на ОСГК на ВКС е
прието, че нотариалното производство, имащо за цел да удостовери правото на
собственост върху недвижим имот на лица, които не притежават документ за
правото си, е уредено в чл. 587 ГПК. Касае се до охранително производство,
посочено в чл.569, т.2 ГПК, различно от производството по извършване на правни
сделки с нотариални актове - чл. 569, т.1 ГПК и по удостоверяване на други
факти, посочени в чл. 569, т.2 ГПК. Законът предвижда две хипотези за издаване
на нотариален акт по този ред: нотариален акт, удостоверяващ право на
собственост въз основа на писмени доказателства - чл. 587, ал.1 ГПК и
нотариален акт, удостоверяващ право на собственост по давност въз основа на
обстоятелствена проверка - чл. 587, ал.2 ГПК. Именно такъв по чл.587 ал.2 от ГПК е и оспореният акт от 21.01.2008г., с който Г.И.е призната за собственик на
процесния делбен имот по давностно владение. Нотариалният акт, издаден по реда
на чл. 587 ГПК, представлява официален документ - съставен е от надлежно оправомощено
длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в
закона ред. Той се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал.1 ГПК досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения
нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в
акта документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността.
Съгласно чл. 537 ал.2, пр.3 ГПК
нотариалният акт се отменя когато бъде уважена претенция на трето лице срещу
титуляра на акта, т.е. когато по исков път бъде доказана неверността на
извършеното удостоверяване на правото на собственост. Върховните съдии приемат,
че оспорването може да се изразява както в доказване на свои права,
противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на
фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че
признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на
акта.
По конкретното дело се установи,
че ищецът съделител е собственик на 15/16 от процесния недвижим имот и като
последица от уважаване на иска за делба при квоти 15/16 за ищеца и 1/16 за
ответника следва да бъде отменен констативният нотариален акт № 6 т. 1, рег. №
808, д. № 282а/2008г., съставен на 21.01.2008 г. от нотариус с № 034 на
нотариалната камара, с район на действие - СРС в частта, с която с него Г.И.е призната
за собственик на 15/16 ид.ч. от гараж
№ 4, с площ 22.28 кв.м., при граници: север - гараж № 1, изток - блок, юг -
двор и запад - проход, заедно с прилежащите ид.ч. о.ч. на сградата и правото на
строеж върху поземлен имот пл. № 111 по плана на гр.София, м. „Подуяне -
Центъра - Ботевградско шосе“, целият с площ 329 кв.м., който гараж е с
идентификатор 68134.408.188.1.13 по КККР на гр.София, с адрес: гр.София, район
„Оборище“, ул. „*********, ет.0, находящ се в сграда № 1, разположена в
поземлен имот с идентификатор 68134.408.188.
Въззивният съд намира за нужно да отбележи, че е неотносимо
оплакването във въззивната жалба, че не е спазено изискването на чл.33 от ЗС
без идеалните части от процесния имот да се предложат на другия съсобственик.
Съгласно ал.2 на същия член заинтересованият съсобственик може да изкупи тази
част при действително уговорените условия. Искът трябва да се предяви в
двумесечен срок от продажбата. Следва да се отбележи, че правата по чл.33 от ЗС
се упражняват с предявяване на иск от страна на лишения от правото на
изкупуване съсобственик. В настоящето производство по делба подобно възражение
е ирелевантно.
Поради
съвпадане на изводите на първоинстанционния и на въззивния съд атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на делото право
на разноски има въззиваемата страна. Няма данни по въззивно гражданско дело 16195/2016г.
по описа на СГС въззиваемият да е сторил разноски, поради което такива не му се
следват. Пред касационната инстанция касаторът е направил разноски за държавна
такса в размер на 55 лева, които следва да му бъдат присъдени. Пред настоящата
инстанция няма данни за сторени разноски от въззиваемата страна.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 26.08.2016г., постановено по гр.д. №40389
по описа за 2013г. на СРС, 62 състав, с което е допусната съдебна делба между И.А.А.
ЕГН ********** с адрес *** и П.А.Г. ЕГН ********** с адрес *** – конституиран
на основание чл.227 от ГПК в хода на въззивното производство в качеството му на
наследник на починалия съделител Г.И., на недвижим имот, представляващ гараж № 4, с площ 22.28 кв.м., при
граници: север - гараж № 1, изток - блок, юг - двор и запад - проход, заедно с
прилежащите ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху
поземлен имот пл. № 111 по плана на гр.София, м. „Подуяне - Центъра -
Ботевградско шосе“, при граници: имот с пл. №110, имот с пл. №118, имот с пл.
№116, имот с пл. №112 и улица, целият с площ 329 кв.м., който гараж е с
идентификатор 68134.408.188.1.13 по КККР на гр.София, с адрес: гр.София, район
„Оборище“, ул. „*********, ет.0, находящ се в сграда № 1, разположена в
поземлен имот с идентификатор 68134.408.188 при квоти: 15/16 ид.ч. за И.А.А. и
1/16 ид.ч. за Г.И.И.и с което решение на основание чл.537 ал.2 от ГПК е отменен
нотариален акт № 6, том I, рег. № 808, д.282а/2008г., в частта, в с която Г.И.е
била призната за собственик по давностно владение на 15/16 от гараж № 4, с площ 22.28 кв.м., при
граници: север - гараж № 1, изток - блок, юг - двор и запад - проход, заедно с
прилежащите ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху
поземлен имот пл. № 111 по плана на гр.София, м. „Подуяне - Центъра -
Ботевградско шосе“, при граници: имот с пл. №110, имот с пл. №118, имот с пл.
№116, имот с пл. №112 и улица, целият с площ 329 кв.м., който гараж е с
идентификатор 68134.408.188.1.13 по КККР на гр.София, с адрес: гр.София, район
„Оборище“, ул. „*********, ет.0, находящ се в сграда № 1, разположена в
поземлен имот с идентификатор 68134.408.188.
ОСЪЖДА П.А.Г. ЕГН ********** с адрес *** да заплати на
основание чл.78 ал.3 от ГПК на И.А.А. ЕГН ********** с адрес *** сумата от 55 лева, представляваща държавна такса за касационно обжалване на
Решение №2812 от 27.04.2017г. на СГС, IV “A“ състав постановено по гр.д. 16195/2016 на СГС.
Решението подлежи на обжалване
с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.