Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.05.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично
заседание на четиринадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 4883/2019 г. по описа на
СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение от 13.11.2018 г., постановено по гр.д. №86654/2017 г., на СРС, 76
състав, е върната като недопустима исковата молба, подадена от Г.А.З. срещу „Т.С.“
ЕАД, в частта ѝ относно периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г. и за
сумата от 301,44 лв., представляваща главница, част от претендираните 1200
лева, частично от 5406,36 лв.
Със
същото решение е признато за установено по отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 150 от ЗЕ, предявен от Г.А.З.
срещу „Т.С." ЕАД, че ищецът (погрешно посочен в решението като ответник) с
аб. № 062320, не дължи никакви суми (главници и лихви) за доставена топлинна
енергия за периода от 09.2007 г. до 04.2013г., равняващи на 535,52 лв., като е
отхвърлен иска за горницата до пълния предявен размер от 898,56 лв.,
представляваща част от общия твърдян като недължим дълг от 4048,28 лева, като
неоснователен.
Съобразно
отхвърлената част от иска Г.А.З. е осъден да заплати на ответника сумата от
470,67 лв. - деловодни разноски, както и на основание чл. 77 ГПК по сметка на
СРС сумата от 89,26 лв., представляваща платено от бюджета на съда възнаграждение
за вещо лице. На основание чл. 77 ГПК „Т.С." ЕАД е осъдена да заплати по
сметка на СРС възнаграждение за вещо лице, в размер на 110,74 лв.
Срещу
решението на СРС, в частта имаща характер на определение, с което исковата
молба е върната относно периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г. и за сумата от 301,44 лв., представляваща главница,
част от претендираните 1200 лева, частично от 5406,36 лв., е подадена частна
жалба от 30.11.2018 г., от ищеца Г.А.З., чрез адв. Н.И., с надлежно учредена
представителна власт по делото, с оплаквания за неговата недопустимост.
Поддържа, че „Т.С.“ ЕАД е инициирала заповедно производство по ч.гр.д. №
64690/2017 г., на СРС, 78 състав срещу Г.А.З. и неговия брат Н.З., за вземания,
дължими поравно от всеки от тях в условията на разделност, както следва:
2751,03 лв. – главница за незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2013 г.
до м. 04.2015 г. и за лихви за забава за периода от 15.09.2014 г. до 12.09.2017
г., в общ размер на 655,98 лв. Сочи, че на 24.11.2017 г. Г.А.З. е подал възражение
срещу издадената заповед за изпълнение и на 11.12.2017 г. е предявил
отрицателен установителен иск за сумата от 1200 лв., представляваща част от
обща главница от 5406,36 лв., за периода м. 09.2007 г. – м. 10.2017 г. за
начислена топлинна енергия по абонатен №062320 лв., по което е образувано гр.д.
№ 86654/2017 г., на СРС, 76 състав. Излага, че с молба вх. №5044668 от
16.03.2018 г. ищецът е уточнил, че отричаното вземане от общо 1200 лв. е сбор от
следните суми: 261,23 лв., начислени по фактури в периода м. 09.2007 г. – м.
12.2009 г. и сумата от 938,77 лв., представляваща част от 1375,52 лв., заявена
за главницата, дължима за периода м. 08.2014 г. – м. 09.2017 г.
Поддържа,
че въпреки така направеното уточнение СРС недопустимо се е произнесъл извън
предмета на делото, очертан от ищеца, като сам е определил обема на търсената защита.
Изтъква, че по ч.гр.д. № 64690/2017 г., на СРС, 78 състав, „Т.С.“ ЕАД е
предявило установителен иск по чл. 422 ГПК на 11.01.2018 г., по който е
образувано гр.д. №2582/2018 г., на СРС, 78 състав. Доколкото делото е образувано
след подадения от Г.А.З. отрицателен установителен иск, последният се явява
допустим и СРС не е имал основание да връща исковата молба. Моли решението в
обжалваната му част да бъде обезсилено, евентуално отменено. Претендира
разноски.
Ищецът
е депозирал и въззивна жалба от 07.12.2018 г. срещу първоинстанционното решение
в частта, с която е отхвърлен отрицателния установителен иск, предявен срещу „Т.С.“
ЕАД, за недължимост на сумата за главница от 363,04 лв. (на места във жалбата неправилно
е посочена в размер на 363,40 лв.), начислена за периода 09.2007 г. до 04.2013
г., представляваща част от претендираните 1200 лв., частично от 4048,28 лв. Изложени
са оплаквания за неправилност на решението в тази му част, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Наред с това се сочи, че съобразно горепосочената уточнителна молба
съдът се е произнесъл свръхпетитум, въпреки че предявеният иск е за сумата от
261,23 лв. и за периода м. 09.2007 г. – м. 12.2009 г. Моли решението в тази
част да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално да бъде отменено. Претендира
разноски.
Въззиваемият
„Т.С.“ ЕАД, без да излага конкретни мотиви, моли въззивната жалба да бъде оставена
без уважение, като му се присъди юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице помагач на страната на ответника –„Н.“ ЕАД не
изразява становище.
Посочените по-горе въззивна и частна жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което са процесуално допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно, включително в частта имаща характер на определение с
което частично се връща исковата молба, а относно допустимостта му в
обжалваните части съдът намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, депозирана
на 11.12.2017 г., от Г.А.З. срещу „Т.С. ЕАД“. Изложени са твърдения, че ищецът
не дължи на ответника сума в размер на 1200 лв., представляваща част от общата
главница в размер на 5406,36 лв., за периода м. 09.2007 г. - м. 10. 2017 г., начислена
за топлинна енергия по абонатен № 062320, на основание настъпила погасителна
давност и за недоставена, неизмерена, непотребена доставка или услуга по
партидата.
Ответникът е оспорил предявения иск, поддържайки, че за периода от м. 05.2017
до м. 10.2017 г. за ищеца липсва правен интерес от предявяване на настоящия иск,
доколкото не е налице изискуемост на задължения за този период, тъй като тя
настъпва едва след извършване на реален отчет на уредите за индивидуално
разпределение и изготвяне на изравнителни сметки. Посочено е, че
топлофикационното дружество е депозирало искова молба срещу Г.З. за по реда на
чл. 422 от ГПК, въз основа на който е образувано гр. д № 2582/2018 г., по описа
на СРС, 78 състав, за следните суми:
2751,03 лв. – главница за незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2013 г.
до м. 04.2015 г. и за лихви за забава за периода от 08.08.2014 г. до 12.09.2017
г., в общ размер на 655,98 лв.
С молба-становище вх. № 5044668 от 16.03.2018 г. ищецът е уточнил, че оспорената
сума от 1200 лв. е сбор от следните суми:
261,23 лв., начислени по фактури в периода м. 09.2007 г. – м. 12.2009 г. и
сумата от 938,77 лв., представляваща част от 1375,52 лв., заявена за
главницата, дължима за периода м. 08.2014 г. – м. 09.2017 г.
На настоящия състав е служебно известно, че към момента на приключване на
устните състезания във въззивната инстанция (14.02.2020 г.), е налице влязло в
сила решение от 03.02.2020 г., по гр.д. № 12377/2018 г., на СГС, II-Е въззивен състав, с което е потвърдено решение №
434710/21.06.2018 г., постановено по гр. д. № 2582/2018 г. по описа на СРС, II
ГО, 78 състав. С последното е признато за установено, че ответниците Н.А.З. и Г.А.З.
дължат разделно, при равни квоти, на „Т.С.“ ЕАД следните суми: 2400 лв. - стойността
на потребена от ответниците топлинна енергия за периода 14.09.2014 г. - м. 04.2015
г.; 500 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 2400 лв. за
периода 15.09.2014 г. - 12.09.2017 г., като искът е отхвърлен като погасен по
давност в частта за сумата над 2400 лв. до пълния предявен размер от 2716, 03
лв., както и в частта за признаване за установено, че ответниците Н.А.З. и Г.А.З.
държат разделно, при равни квоти, на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата над 500 лв. до
пълния предявен размер от 655, 98 лв. - лихва за забава върху главницата.
По отношение на депозираната частна жалба срещу първоинстанционното решение
в частта му, имаща характер на определение, с което е върната исковата молба в частта ѝ относно периода от м. 05.2013 г. до
м. 04.2015 г. и за сумата от 301,44 лв., представляващи главница, част от
претендираните 1200 лева, частично от 5406,36 лв., настоящият състав я намира за
основателна. В тази част обжалваното решение е
постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, като районният
съд не се е съобразил с основен принцип в гражданското право, този на диспозитивното
начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) и се е произнесъл изцяло по непредявен иск. Основателни
са оплакванията на Г.З., че СРС не е взел предвид уточнителната молба от 16.03.2018
г., в която ищецът е очертал рамките на търсената защита посредством посочването
на конкретни периоди и суми. Видно от съдържанието на молбата отрича се
съществуването на вземане за сумата 261,23
лв., начислена по фактури в периода м. 09.2007 г. – м. 12.2009 г. и за сумата
от 938,77 лв., представляваща част от 1375,52 лв., последната претендирана от „Т.С.“
ЕАД от Г.З., като приспадащата му се 1/2 от общо задължение от 2751,03 лв.,
предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
64690/2017 г., на СРС, 78 състав.
В пълно противоречие с изложеното в
уточнителната молба районният съд е върнал исковата молба като недопустима в частта ѝ относно периода от
м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г. и за сумата от 301,44 лв., представляваща
главница, част от претендираните 1200 лева, частично от 5406,36 лв., въпреки че за такъв размер и период иск не е
предявяван, включително претенцията не е заявена като частична от 5406,36 лв.
Визираният порок обосновава недопустимост на решението в частта, имаща
характер на определение, с която е върната исковата молба, поради което същото
подлежи на обезсилване в тази му част и връщане на делото на районния съд за
ново разглеждане от друг съдебен състав – арг. чл. 270, ал. 3, изр. 2 ГПК. При
новото разглеждане първата инстанция следва да съобрази, че ищецът не е индивидуализирал
в уточнителната молба номера на фактурите и размера на отричаните главници за
всеки месец, чийто сбор формира претенцията му за сумата от 938,77 лв.,
представляваща сбора от главниците по фактури, издадени за периода м. 08.2014
г. - м. 09.2017 г., което представлява нередовност на исковата молба и СРС е
дължал даването на указания за отстраняването ѝ. Освен това, твърдението
на ищеца в уточнителната молба е, че сумата от 938,77 лв. представлява част от
главницата от 1375,52 лв. (половината от 2751,03 лв.), която главница е предмет
на издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД срещу Г.А.З. заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№ 64690/2017 г., на СРС, 78 състав и във връзка с която е било образувано гр.д.
№2582/2018 г. на СРС, 78 състав. В този смисъл е и изложеното в депозираната
пред настоящата инстанция частна жалба от 30.11.2018 г.
Същевременно главницата от 1375,52 лв., претендирана по ч.гр.д. №
64690/2017 г., на СРС, 78 състав, така и в исковото гр.д. №2582/2018 г. на СРС,
78 състав (и въззивното гр.д. № 12377/2018 г., на СГС, II-Е състав), се отнася за периода м. 05.2013 г. – м.
04.2015 г., крайната дата на който период е преди крайната дата на очертания в
уточнителната молба период – от м. 08.2014 г. до м. 09.2017 г. Ето защо е
налице противоречие между твърденията на ищеца, че отричаното вземане от 938,77
лв. е включено в претенцията на ответното дружество от 1375,52 лв. и сочената
крайна дата на този период, което несъответствие също следва да бъде отстранено
чрез даване на указания.
Както бе посочено, районният съд се е произнесъл по непредявен иск, порок
обуславящ необходимостта от разглеждането на действително предявената претенция
от СРС като първа инстанция и в този смисъл изброените по-горе две нередовности
на исковата молба, касаещи сумата 938,77 лв., следва да бъде отстранена при
връщане на делото, а не в настоящото въззивно производство. При новото
разглеждане и след уточняване на отричаното вземане от 938,77 лв., районният
съд следва да прецени дали не е налице пълна или частична идентичност между
уточнената претенция от 938,77 лв. и тази, предмет на влязло в сила между
същите страни решение по гр. д. № 2582/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 78
състав, с което е признато за установено, че ответникът Г.А.З. дължи на „Т.С.“
ЕАД половината от сумата 2400 лв., представляваща стойността на потребена от
ответника топлинна енергия за периода 14.09.2014 г. - м. 04.2015 г., като искът
е отхвърлен като погасен по давност за сумата над 2400 лв. до пълния предявен
размер от 2716,03 лв., тъй като съществува припокриване на размер и период на
претенциите. Следва да се отбележи, че макар и да не е отразено изрично в самия
диспозитив на решението по гр. д. № 2582/2018 г. на СРС, 78 състав, съдът се
произнесъл за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2015 г., видно от мотивите на
решението, приемайки, че за отхвърлената част над 2400 лв., дължима за периода
м. 05.2013 г. до 14.08.2014 г. е погасена по давност.
Доколкото
правният спор относно несъществуването на спорното вземане от 938,77 лв. не се
разрешава по същество пред въззивния съд, а делото се връща на СРС за ново разглеждане,
по аналогия с чл. 294, ал. 2 ГПК, именно първата инстанция дължи да се
произнесе по сторените от ищеца разноски в настоящото съдебно производство,
съобразно основателността на иска.
Основателна се явява и въззивната жалба, насочена срещу обжалваното решение
в частта, с която е отхвърлен
отрицателния установителен иск, предявен срещу „Т.С.“ ЕАД, за недължимост на
сумата за главница от 363,04 лв., начислена за периода 09.2007 г. до 04.2013
г., представляваща част от претендираните 1200 лв., частично от 4048,28 лв. Във
вече коментирана молба от 16.03.2018 г. ищцовата претенция е била ясно
уточнена, касаеща сумата от 261,23 лв., начислена за периода м. 09.2007 г. – м.
12.2009 г. Първоинстанционният съд е надхвърлил така очертаните предели на търсената
защита, като се е произнесъл свръхпетитум. От една страна, е уважил иска на
ищеца за по-голям период (м. 09.2007 г. – м. 04.2013 г.) и сума (535,52 лв.,
част от 898,56 лв.), но доколкото в тази част няма жалба от страните, то и по
аргумент от чл. 269 ГПК въззивния съд не дължи произнасяне в необжалваната
част, която е влязла в законна сила. От друга страна, СРС е приел, че ищцовата
претенция е неоснователна за главница от 363,04 лв., представляваща разликата
над уважените 535,52 лв. до 898,56 лв., начислена за периода 09.2007 г. до
04.2013 г., представляваща част от претендираните 1200 лв., частично от 4048,28
лв., въпреки че подобна по размер и период претенция не е заявявана, поради
което и в тази обжалвана част решението следва да бъде обезсилено като
недопустимо.
Разноските
във връзка с подаването на въззивната жалба, изразяващи се в платена държавна
такса от 26,02 лв. и адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ,
в размер на 300 лв., следва да бъдат понесени от въззиваемото дружество.
С
оглед горните съждения, към настоящия момент се установява, че претенцията на
ищеца за сумата от 261,23 лв. е изцяло основателна, а по отношение
допустимостта, евентуално основателността, на отрицателния установителен иск за
сумата от 938,77 лв., предстои произнасяне на СРС
след връщане на делото. Ето защо и
неправилен се явява и изводът в обжалваното решение за дължимост на разноски от
страна на ищеца, каквито евентуално следва да му бъдат възложени с оглед изхода
на спора относно претенцията за 938,77 лв. Поради това решението
подлежи на отмяна в частта, с която Г.А.З. е осъден да заплати на ответника
сумата от 470,67 лв. - деловодни разноски, както и на основание чл. 77 ГПК по
сметка на СРС сумата от 89,26 лв., представляваща платено от бюджета на съда
възнаграждение за вещо лице.
В
настоящото производство въззивният съд е сезиран и с частна жалба от 15.02.2019
г., по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, подадена от Г.З., чрез адвокатско съдружие
„Български правни услуги“ срещу определението на СРС от 16.01.2019 г., с което
е отказано на ищеца да бъде допълнено първоинстанционното решение в частта с
разноските, като такива бъдат присъдени, съобразно уважената част от иска, а
именно: 22,31 лв. – държавна такса и 156,19 лв. – адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ.
В
противоречие с нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК СРС е отказал присъждането на разноски
за държавна такса в полза на Г.З., доколкото претенцията му е била уважена за
сумата от 261,23 лв., начислена за периода м.09.2007 г. – м. 12.2009 г.
Уважената част от иска, съпоставена с общо предявената сума от 1200 лв., води
до извод, че държавната такса от 50 лв. следва да бъде присъдена до размера на
10,88 лв. (261,23/1200*50). Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение
обаче е неоснователно, тъй като то изхожда от самия ищец, а не от защитавалия
го на първа инстанция адв. В.Т., който единствено е материално легитимиран да
претендира този вид разноски. Последният няма данни да е подал жалба по чл.
248, ал. 3 ГПК, нито адвокатско съдружие „Български правни услуги“ да е
действало като негов пълномощник.
Разноски
за държавна такса от 16,02 лв., заплатена от ищеца по частната жалба по чл.
248, ал. 3 ГПК, следва да му се присъдят според уважената част от искането му
(10,88 лв.), т.е. в размер на 7,81 лв. На адвокатското дружество,
представляващо ищеца в това производство, разноски не се дължат, тъй като настоящият
състав намира за недопустимо в производството по обжалване определението на
съда по чл. 248, ал. 1 ГПК да се кумулират нови разноски за адвокатско
възнаграждение, освен дължимата за обжалването държавна такса.
Доколкото крайните правни изводи на СГС не съвпадат с тези в
обжалваното решение, същото следва да бъде обезсилено в обжалваните част, съобразно
приетото от настоящата инстанция, както и отменено в частта с възложените в
тежест разноски на ищеца.
Делото следва да бъде върнато на СРС в частта по предявения иск за
несъществуване на главнично вземане на ответника за начислена топлоенергия за периода м. 08.2014 г. – м. 09.2017 г., в размер на
938,77 лв., като при новото разглеждане на този иск СРС следва да съобрази
дадените по-горе указания за отстраняване на констатираната нередовност на исковата
молба. Според изхода на спора при новото разглеждане, първоинстанционният съд
следва да се произнесе и относно сторените от страните разноски и тези заплатени
от бюджета на съда, като отчете, че за уважената част от иска за 261,23 лв.
настоящата въззивна инстанция се е произнесла относно дължимостта на държавна
такса и адвокатското възнаграждение.
С оглед цената иска въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение от 13.11.2018 г., постановено по гр.д.
№86654/2017 г., на СРС, 76 състав, в частта, в която е върната като
недопустима исковата молба, подадена от Г.А.З. срещу „Т.С.“ ЕАД, в частта
ѝ относно периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г. и за сумата от 301,44
лева, представляваща главница, част от претендираните 1200 лева, частично от
5406,36 лв. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на
Софийски районен съд за произнасяне по предявения иск в размер на 938,77 лв. и
за периода м. 08.2014 г. – м. 09.2017 г., при съобразяване на дадените указания
в мотивната част на настоящото решение.
ОБЕЗСИЛВА решение от 13.11.2018 г., постановено по гр.д.
№86654/2017 г., на СРС, 76 състав, в частта, в която е отхвърлен
отрицателния установителен иск, предявен от Г.А.З. срещу „Т.С.“ ЕАД, за признаване
за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата за главница от
363,04 лв., явяваща се разликата между приетите с решението за недължими 535,52
лв. до предявените 898,56 лв., начислена за периода 09.2007 г. до 04.2013 г.,
представляваща част от твърдяно като недължимо общо задължение от 4048,28 лв.
ОТМЕНЯ
решение от 13.11.2018 г., постановено
по гр.д. №86654/2017 г., на СРС, 76 състав, в частта с разноските,
възложени в тежест на Г.А.З., а именно: за сумата 470,67 лв., присъдени в полза
на „Т.С.“ ЕАД и за сумата от 89,26 лв., присъдена на основание чл. 77 ГПК в
полза на СРС.
ОТМЕНЯ
определението от 16.01.2019 г., по
гр.д. №86654/2017 г., на СРС, 76 състав, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на Г.А.З. за допълване на
първоинстанционното решение в частта с разноските, за сумата от 10,88 лв.,
представляваща държавна такса за предявените искове, и ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА
решение от 13.11.2018 г., постановено
по гр.д. №86654/2017 г., на СРС, 76 състав, като ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, на Г.А.З., ЕГН **********,***, чрез адвокатско съдружие
„Български правни услуги“, сторените разноски пред СРС от 10,88 лв.,
представляващи държавна такса във връзка с уважената част от иска за сумата от
261,23 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 16.01.2019 г., по гр.д. №86654/2017
г., на СРС, 76 състав, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, с което е
оставена без уважение молбата на Г.А.З. за допълване на първоинстанционното
решение за държавна такса – за разликата над 10,88 лв. до претендираните 22,31
лв. и за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. В.Т.ов за
оказана на ищеца безплатна правна помощ, в размер на 156,19 лв.
РЕШЕНИЕТО е влязло в законна сила в
необжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление
***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на Г.А.З., ЕГН **********,***,
чрез адвокатско съдружие „Български правни услуги“, разноски, както следва: 26,02
лв. – заплатена държавна такса за подадена въззивна жалба от 07.12.2018 г.,
както и 7,81 лв. – заплатена държавна такса за подадена по реда на чл.
248, ал. 3 ГПК частна жалба от 15.02.2019 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление
***, да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на процесуалния
представител на ищеца адвокатско съдружие „С.К.“, БУЛСТАТ ******, с адрес на
кантората ул. „******, сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна помощ в производството пред СГС по подадена въззивна жалба
от 07.12.2018 г.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника –„Н.“
ЕАД с ЕИК *********.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.