Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………10.04.2020 година………………....Град Гълъбово
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГЪЛЪБОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……………….…Гражданско отделение
На………двадесет
и пети февруари……...…………….……..……..Година 2020
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Белослава Колева..………………………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от……….………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 590……по описа за………….….…………2019 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание – 1/ по чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 594,72 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за предоставяне на потребителски
кредит с № ***/01.05.2018 г., за сумата от 57,76 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода
16.05.2018 г. – 07.11.2018 г., за сумата от 59,49 лв. представляваща лихва за
забава за периода 17.05.2018 г. – 30.08.2019 г., ведно със законната лихва
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, както и сумата от 369,84 лв. неустойка за неизпълнение на договорно
задължение и сумата от 18,00 лв. такса разходи.
Ищецът твърди, че е подал против ответника И.Г.К.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на
което било образувано ч.гр.д. № 459/2019 г., по описа на Гълъбовски
районен съд и издадена заповед за изпълнение. Ответникът бил уведомена за
издадената заповед за изпълнение при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради
което на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК били предявени настоящите обективно
съединени установителни искове срещу И.Г.К..
Ищецът сочи, че претендираните
вземания произтичат от сключен между „И.А.М.“ ООД /кредитор/ и И.Г.К. договор
за потребителски кредит № ***/01.05.2018 г.
В изпълнение на договора кредиторът предоставил на
ответника потребителски кредит с размер 650,00 лв. и договорна лихва в размер
на 72,25 лв., като с подписване на договора за заем заемателят
удостоверил получаването на заемната сума.
Задължението на кредитополучателя било да върне
заемната сума ведно с начислените лихви, в сроковете и при условията, указани в
договора, на вноски, чиито брой, размер и падежи били в договора. Общата сума,
която ответникът се задължил да върне била в размер на 722,25 лв., която
съгласно клаузите на договора била платима на 27 броя месечни погасителни
вноски, всяка в размер на 26,75 лв. Първата погасителна вноска била дължима на
09.05.2018 г., а последната била с падеж на 07.11.2018 г.
Ищецът изяснява, че съгласно клаузите на договора, ответниикът се задължил в 3-дневен срок от подписване на
договора за заем, да предостави на ищеца обезпечение на задълженията й по
договора, а именно - поръчител физическо лице, което трябвало да представи на
ищеца бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на
представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна
възраст; да работи на безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на
1000,00 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР или да има
кредитна история със статус не по- лош от 401 „Редовен"; да не е поръчител
по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател или валидна банкова
гаранция, която била издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на ответника по договора, която да била валидна за целия срок
на договора за заем. Предвид обстоятелството, че ответника не бил представил на
ищеца, нито едно от договорените обезпечения, съгласно уговореното от страните,
на същия била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 416,07 лв., за
която страните били постигнали споразумение да бъде разсрочена на 27 равни
вноски, всяка в размер на 15,41 лв., дължими на падежните дати на погасителните
вноски по договора за заем.
Така, общата погасителна вноска, която следвало да
заплати ответницата била в размер на 59,49 лв., която включвала вноската по
кредита и вноската по неустойката
Въпреки това ответникът не бил заплатил изцяло
дължимия паричен заем към ищеца. Ищецът признава, че погасената сума била в общ
размер на 143,00 лв.
Поради забавата на ответника той дължал на ищеца и
такса разходи за събиране на просрочени задължения в размер на 45,00 лв.,
съгласно тарифата на заемодателя. Освен това страните били постигнали съгласие,
при забава за плащане на някоя от погасителните вноски, ответницата да дължи
законна лихва за забава за всеки ден забава, като на това основание й било
начислено обезщетение за забава върху дължимите суми в общ размер на 59,49 лв.
за периода от 17.05.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда.
На 01.03.2019 г. между ищеца и „И.А.М.“ АД било
подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 22.01.2013 г., по силата на което вземането на „И.А.М.” АД,
произтичащо от Договор за паричен заем № ***/01.05.2018 г., било прехвърлено на ищеца. Ищецът сочи, че в
качеството на цесионер се е задължил от името на цедента и за своя сметка да изпраща уведомления за
извършената цесия, за което „А.С.В.” ЕАД имала изрично пълномощно от „И.А.М.“
АД. В изпълнение на изискванията на закона ответникът е уведомен по реда на чл.
99, ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането с Уведомително писмо с Изх.
№ УПЦ-П-ИАМ/*** от 06.03.2019 г., изпратено чрез Български пощи ЕАД от страна
на „И.А.М.“ АД чрез ,А.С.В." ЕАД. Видно от известието за доставяне,
ответникът е получил писмото на 14.03.2019 г.
Срокът на договора е изтекъл с падежа на последната
погасителна вноска, а именно 07.11.2018 г. и не е обявяван за предсрочно
изискуем.
Моли съда да признае за установено, че ответникът
дължи на ищеца главница в размер на 594,72 лв., договорна лихва в размер на
57,76 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
заявлението в районния съд до окончателното изплащане на задължението,
неустойка за неизпълнение в размер на 369,84лв., обезщетение за забава в размер
на 59,49 лв. и такса разходи в размер на 18,00 лв., или обща сума в размер на
1099,81 лв. ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателно
погасяване на дълга.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът, не е подал
отговор на исковата молба.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се
явява и не се представлява. Депозира молба, с която заявява, че поддържа
исковата молба и няма възражения по доклада. Моли съда да уважи предявените искове
и да му присъди направените разноски.
В съдебното заседание ответникът не се
явява и не се представлява.
С определение постановено в о.с.з.
съдът е взел становище по искането на ищеца за постановяване на неприсъствено
решение, като е отхвърлил искането с неподлежащо на обжалване определение /така
решение № 705/17.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1388/2009 г., IV г.о. досежно необжалваемостта определението по искане за постановяване
на неприсъствено решение/.
Съдът, след като взе предвид становищата
на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено
от фактическа страна следното:
Между „И.А.М.“
АД, като кредитодател, и ответника И.Г.К., като кредитополучател,
е бил сключен
на 01.05.2018 г. договор за
паричен заем № ***/01.05.2018 г., като сумата по кредита била реално предоставена от кредитора
и усвоена от длъжника – в договора е обективирана
разписка, като с 394,98 лв. ответникът е погасил свой предходен заем /№
3161747/ със същия кредитор /така договор за паричен заем № ***/01.05.2018 г./
Съгласно представения по делото договор за паричен
заем № ***/01.05.2018 г., сключен между „И.А.М.“ АД и ответника И.Г.К., страните са уговорили предоставяне на кредит в
размер на 650,00 лв., с начин на усвояване – в брой и погасяване на друго
задължение по договор за заем № 3161747 /със сумата от 394,98 лв./, с фиксиран
годишен лихвен процент 40,00%, и начин на връщане: 27 седмични вноски, всяка от
които по 26,75 лв., с краен срок на погасяване – 07.11.2018 г. В договора погасителен
план, са посочени падежите на отделните вноски и размерите на главницата и на
договорната лихва, които се включват във всяка отделна месечна вноска в общ
размер на 26,75 лв., като общият размер на уговорената договорната лихва
възлиза на 72,25 лв. В тридневен срок от
сключване на договора ответникът е следвало да предостави обезпечение за
изпълнение на задължението си – две физически лица поръчители отговарящи на
определени изисквания, като е уговорено при неизпълнение на това задължение той
да дължи неустойка в размер на 416,07 лв. върху заемната сума – 75 % от
заемната сума /така чл. 4 от процесния договор/.
Представени са също по делото рамков договор от
16.11.2010 г. за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „И.А.М.“ АД
и „А.С.В.“ ЕАД, като съгласно Приложение 1 от 01.03.2019 г. към индивидуалния
договор, вземането на „И.А.М.“ АД, произтичащо от договор за паричен заем № ***/01.05.2018 г. с длъжник
- ответника, е било прехвърлено на ищеца. „И.А.М.“ АД е упълномощило „А.С.В.“
ЕАД в качеството си на цесионер от свое име и за своя
сметка да уведоми длъжника за извършената цесия /така пълномощно/. До ответника
е било изпратено от „И.А.М.“ АД чрез „А.С.В.“ ЕАД уведомление за извършената цесия с изх. № УПЦ-П-ИАМ/***/06.03.2019
г. на „Български пощи“ ЕАД за станалата
продажба, за задължението на длъжника към дата 06.03.2019 г. и ответникът е бил
поканен да заплати сумата посочена в писмото до пет дни от получаване на писмото
или да се свърже с цесионера, с известие за
доставяне, като писмото е било получено
лично от ответника /така обратна разписка/.
Ищецът признава, че по горепосочения договор за кредит
ответникът е изплатил сума в общ размер на 143,00 лв.
От приложеното ч.гр.д. № 459/2019 г. по описа на Гълъбовски районен съд, се установи, че съдът е издал в
полза на „А.С.В.“ ЕАД срещу И.К. заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК за сумите: сумата от 594,72 лв., представляваща неплатена главница
по договор за предоставяне на потребителски кредит с № ***/01.05.2018 г., за
сумата от 57,76 лв., представляваща възнаградителна
лихва за периода 16.05.2018 г. – 07.11.2018 г., за сумата от 59,49 лв.
представляваща лихва за забава за периода 17.05.2018 г. – 30.08.2019 г., ведно
със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение, както и сумата от 369,84 лв. неустойка за неизпълнение
на договорно задължение и сумата от 18,00 лв. такса разходи както и за
разноските по заповедното производство в размер на 25,00 лв. за държавна такса
и 50,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Тъй
като длъжникът не е бил открит на известните му адреси, съобщението до него е
било приложено по делото, на основание чл. 47, ал. 5 и ал. 6 ГПК и съгласно чл.
415, ал. 1, т. 2 ГПК и в изпълнение на дадените от заповедния съд указания,
заявителят е предявил настоящите искове за установяване на вземанията по
заповедта.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„И.А.М.“ АД представлява финансова институции по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Представеният по делото договор за паричен заем № ***/01.05.2018 г., установява възникналото
заемно правоотношение между кредитора „И.А.М.“ АД и кредитополучателя –
ответника, по силата на което ответникът е получил сумата в размер на 650,00
лв. /съгласно чл. 3, ал. 1 от договора със сумата от 394,98 лв. се погасява
предходно задължение на ответника/ и се е задължил да я върне, заедно с договорна
лихва, на двадесет и седем седмични вноски в размер на 26,75 лв. Представеният
по делото договор за паричен заем установява всяка погасителна вноска какво
вземане включва и в какъв размер. Ищецът
признава, че ответникът е заплатил по договора за кредит сумата от 143,00 лв. Не
е спорно, че крайният срок за изпълнение на договора е 07.11.2018 г. /т.е.
падежът на последната вноска е настъпил към датата на приключване на съдебното
дирене пред настоящата съдебна инстанция/.
Освен това в чл. 4, ал. 1 от договора е уредено, че в
тридневен срок от сключване на договора длъжникът е следвало да предостави
обезпечение за изпълнение на задължението си – две физически лица поръчители
отговарящи на определени изисквания или банкова гаранция, като е уговорено при
неизпълнение на това задължение той да дължи неустойка в размер на 416,07 лв.
върху заемната сума – 75 % от заемната сума.
След като по делото се установи възникналото валидно
облигационно правоотношение между „И.А.М.“ АД и кредитополучателя – ответник,
предоставяне на заемната сума в размер на 650,00 лв. и настъпилата изискуемост
на задълженията по договора преди да се произнесе по размера на дължимите суми
по договора, следва да се даде отговор на въпроса дали надлежно е цедирано вземането на ищеца.
В тази връзка настоящият съд приема, че преди
образуване на съдебното производство ответникът е бил уведомен за извършената
цесия. Това се установява от неоспореното писмено доказателство, което е
обратната разписка към писмо изх. № УПЦ-П-ИАМ/***/06.03.2019
г., като обратната разписка без съмнение
носи имената и подписа на ответника. Следователно ответникът е получил
уведомлението за извършената цесия и поканата за доброволно изпълнение. Съгласно
константната съдебна практика, включително на върховната съдебна инстанция
/Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК
на ВС, решение № 156/30.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 2639/2014 г., II т.о.,
решение № 137/02.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5759/2014 г., III г.о./, за да
породи извършената цесия действие по отношение на длъжника, следва до него да е
достигнало волеизявлението на досегашния кредитор – цедента
за прехвърляне на вземането. В този смисъл е разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
съгласно която предишният кредитор /цедентът/ трябва
да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането, като по силата на
принципа на свободата на договаряне предвидена в чл. 9 ЗЗД, предишният кредитор
/цедентът/ може да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник, като това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД /така решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 96/17.04.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3049/2017 г., IV г.о., решение № 114/07.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015
г., II т.о./. Това изискване е спазено в настоящия случай – налице е
пълномощно от цедента в полза на цесионера
с представителна власт да изпраща уведомления от името и за сметка на цедента до длъжниците.
Уведомлението е било получено от длъжника както преди образуване на съдебното
производство, така и заедно с исковата молба, т.е. налице е двукратно
уведомяване на ответника по делото за извършената цесия.
След като по делото се установи възникналото валидно
облигационно правоотношение между „И.А.М.“ АД и кредитополучателя – ответник,
предоставяне на заемната сума в размер на 650,00 лв., и валиден договор за
цесия, вкл. и надлежно уведомяване на длъжника за него, следва се прецени дали претендираните суми са дължими.
Като потребител ответникът разполага със защитата
срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява
служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е
налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която
задължава първоинстанционният и въззивният съд да
следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се
произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №
384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г.о. на ВКС и определение №
751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС/. Но дори и без
наличието на специалната потребителска закрила съдът е длъжен и служебно да
изследва този въпрос, когато данните по делото индицират
наличието на порок на клаузите - вж. в този смисъл решение № 178/26.02.2015 г.
на ВКС по т.д. № 2945/2013 г., II т.о., както и мотивите към Тълкувателно
решение № 1/ 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1
от 2009 г. на ОСТК. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
В изпълнение на служебните си задължения за преценка
наличието на неравноправни клаузи съдът намира, че по отношение на
претендираната неустойка и разходите за извънсъдебно събиране на кредита е
налице нищожност на договора поради следните съображения:
1/ по отношение на неустойката за неизпълнение на
договорно задължение - Според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД страните могат свободно
за определят съдържанието на договора. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка
обаче е ограничена от същата тази разпоредба в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави.
В конкретния договор за заем било уговорено, че в тридневен
срок от сключване на договора заемателят ще
предостави на заемодателя две физически лица – поръчители, както и конкретно
посочени доказателства за тяхната финансова надеждност или банкова гаранция, в
противен случая се начислява неустойка в размер на 416,07 лв. – около 75% от заемната сума – 650,00 лв. Дори
само така съпоставени тези суми водят до извода за излизане на неустойката от
нейните присъщи обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като води до неоснователно обогатяване. Императивната
разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, повелява, че при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху платената в срок сума за времето на
забавата, а по ал. 2 – само законната лихва, т.е. посочената клауза се намира в
пряко противоречие със закона. Предпоставка за начисляване на неустойката е
забавата на длъжника, след настъпване на неговата забава му се възлага още едно
задължение /макар, че обикновено даването на обезпечение предпоставя
отпускането на кредита/ и това директно противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Освен
това съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка /в този смисъл е и Решение на Съда на ЕО /първи състав/ от 14 юни
2012 г. по дело C-618/10 /Banco Español
de Crédito SA/.
Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява
конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на
договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на
сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от
който той зависи. Налице е хипотезата на разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка – в случая около 75 % от заемната сума. Законът - чл. 143, т. 5 ЗЗП не прави разграничение
относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок
размер, какъвто безспорно е настоящият случай. В този смисъл е налице и
постановена съдебна практика по аналогични искания – определение №
232/19.06.2018 г. на Силистренски окръжен съд по в.ч.т.д. № 86/2018 г.,
определение № 401/05.06.2018 г. на Ловешки окръжен съд по в.ч.гр.д. № 209/2018
г. определение № 177/8.05.2018 г. на Силистренски окръжен съд по в. ч. т. д. №
56/2018 г., определение от 2.05.2018 г. на Силистренски окръжен съд по в.ч.т.д.
№ 49/2018 г., определение № 27/ 22.01.2018 г. на Силистренски окръжен съд по в.
ч. т. д. № 206/2017 г. и мн. др. Доколкото в случая размерът на неустойката от
416,07 лева е еквивалентен на 75 % от заетата сума от 650,00 лева, тя се явява
прекомерна и противоречи на обезщетителната й
функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не
се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението
на заемателя да върне заетата сума, като по този
начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го
обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата
по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени
изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на
принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката от договора. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че
клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и
ограничението в чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ при
определяне ГПР - неустойката представлява 75 % от заетата сума. Категорична е и
разпоредбата на чл. 33, ал.1 ЗПК, която повелява, че при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху платената в срок сума за времето на
забавата, а по ал. 2 – само законната лихва. Независимо от произхода на сумата
за неустойка, която в случая е договорна, законодателят е разпоредил, че тя не
се следва в случай на сключен потребителски кредит, какъвто несъмнено е и
настоящия, като се намира и в противоречие с чл. 143, т. 5 ЗЗП /така и
определение № 576/25.07.2017 г. на Ловешки окръжен съд по в. ч. гр. д. № 422/2017
г./.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на
неустойката, за неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо
да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по
смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността
следва да бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане на
значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя. /така
решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т.о.,
определение № 1346 от 27.06.2018 г. на Пловдивски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1320/2018 г./. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено
несъответствие в насрещните престации на страните по
договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и и в несъответствие във
възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В конкретния
случай, от начина по който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо
се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му
ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една
страна, това задължение не е определено от кредитора, като предварително
условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от
друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях
длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация.
Характерът на информацията е свързан и с получаване на информация от различни
държани институции /за неплатени осигуровки, трудова заетост, кредитна история
свързана със справка от БНБ/, като срока /тридневен/ за събирането на тази
информация не отчита сроковете по АПК за отговор на отправени евентуални
запитвания, които са с доста по-голяма продължителност. Изискванията свързани с
кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други
кредити също е свързано със затруднения – в тази връзка следва да се подчертае,
че да се вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител
не е заемател или поръчител по друг кредит с
кредитора „И.А.М.“ АД, който разполага с тази информация, се намира в сериозно
противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от
заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите
знания и умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства.
Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя,
съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че
клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни.
По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката.
Съдът намира, че дори само поради тези особености на договора, клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД,
което я преви нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
Отделно от това съдът намира, че главното задължение
на заемателя по договора за заем е да върне заетата
сума, а не даването на обезпечение. Поставя се обаче въпроса какви са вредите,
които биха настъпили за кредитора при неизпълнение на задължението за даване на
обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената
неустойка да обезщети очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на
доброволно изпълнение по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си
доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на
съдебни дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че
уговорената парична неустойка в размера на 75 % от заетата сума, няма как да
улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да
обезпечи разходите по принудителното събиране, т.к. те са дължими на кредитора
както в исковото така и в изпълнителното производство. Напротив, начислената
неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено
води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на
разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод,
че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне
на закона. В случай, че кредиторът е искал да обезпечи по-добре задължението си
е следвало да отпусне заема едва след намирането на поръчители /още повече, че
става въпрос за кратък тридневен срок за намирането им/.
Съдът намира, че в случая уговорената между страните
неустойка за непредставяне на обезпечение чрез намиране на поръчители, излиза
извън присъщата й обезщетителна функция. Проявлението
на тази функция е компенсиране на кредитора за вредите от неизпълнението
/пълното или неточно изпълнение с оглед характеристиките време, количество и
качеството/ чрез получаване на благото от неустойката. Вредите за кредитора от
неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит се проявяват
с неосигуряване на следните дължими престации - за
връщане на предоставените в заем парични средства, за заплащане на
възнаграждение за тяхното ползване и реалните разходи по събирането.
Уговорената между страните неустойка в случая не обезпечава възстановяването на
тези вреди от неизпълнение на задълженията по договора, а евентуални такива от
непредставянето на обезпечение чрез поръчителство, затова тя надхвърля обезщетителната й функция. Неустойката в случая е свързана
единствено с неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване
на поръчител или банкова гаранция. Предвид акцесорния
характер на това задължение, неизпълнението му не води до самостоятелни
неблагоприятни последици, а единствено парира възможен механизъм за тяхното
избягване. Такъв механизъм, обаче, е бил изначално несигурен, защото кредиторът
е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем
кредит. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, защото
уговорката за неустойка е свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът
разполага с достатъчно много източници на информация, за да оцени предварително
кредитоспособността на потребителя /чл. 16 ЗПК/, и ако оценката му е лоша, той
може да откаже да предостави кредит /чл. 18 ЗПК/, вместо да сключи договора за
потребителски кредит.
2/ по отношение на таксите за извънсъдебно събиране на
кредита - съдът намира, че тази договорна клауза, от която произтича вземането
за такси директно противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Единствено уговорената
предпоставка за начисляване на такси и разходи е единствено забавата на
длъжника. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, както се твърди в
исковата молба, което се установява и от самата Тарифа представена по делото, а
точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава. Според цитираната разпоредба, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата /чл. 33, ал. 1 ЗПК/. Ето защо валидността на уговорката, от
които произтича вземането за такса за разходи в размер на 45,00 лв. преценена с
оглед на императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, води до извод за нейната
нищожност. Освен това конкретната уговорка противоречи и на чл. 10а, ал. 4 ЗПК,
която също е с императивен характер. От изложеното в исковата молба не се
установява да е изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се
събират такси да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Кредиторът може да събира само такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит /чл. 10а, ал. 1 ЗПК/. Таксите и
разноските са основани на забавата на длъжника, която е последица от договорно
неизпълнение и не съставлява допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. При това става ясно, че това не е никаква такса, защото не се дължи заради
извършени разходи, а самото наименование прикрива истинската цел на клаузата да
служи за обезщетение за вреди от забавата. В действителност таксата нараства с
всеки ден забава, като нейното начисляване не е свързано с извършване на
каквото и да е действие или разноски.
Отделно от всичко гореизложено и в рамките на
проверката за неравноправни клаузи съдът намира, че доколкото договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално
императивното правило на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал. 1
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че
въведените с договор за паричен заем № ***/01.05.2018 г. клаузи за начисляване
на неустойка за неизпълнение на задължение и таксата разходи, по същество се
цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана
с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че подобни
клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел
да се присъди още едно обезщетение за забава. Поради това те не пораждат права
и задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани
произтичащите от тях вземания.
По делото се установи по признание на ищеца /чл. 175 ГПК/ заплащане от страна на
ответника на суми в общ размер на 143,00 лв., което е недостатъчно за
погасяване на неговото задължение, като ищецът е посочил в исковата молба кои
задължения по договора за заем се погасяват. От тази сума /143,00 лв./ предвид
на прогласената нищожност на клаузите на неустойка за неизпълнение на договорно
задължение и таксата разходи за извънсъдебно събиране на вземания следва, че
платените от ответника и отнесени за погасяване на тези две нищожни задължения
от ищеца суми в общ размер на 73,23 лв. /46,23 лв. неустойка за неизпълнение на
задължение и 27,00 лв. такса разходи/ следва да бъдат отнесени за погасяване на
неговите действителни задължения за главница и лихви. В случая е налице изпълнение,
респ. прихващане на две лихвоносни задължения, т.е. в случая изпълнението на
длъжника не е достатъчно, за да покрие главницата и лихвите. Поради това се
поставя въпроса кои свои задължения за главница и мораторна
лихва и в каква поредност е погасил длъжникът с
плащанията в размер на 73,23 лв.? Съдът съобрази, че по поставения проблем е
налице задължителна съдебна практика на ВКС обективирана
в Тълкувателно решение № 3/29.03.2019 г. на ВКС по тълк.д.
№ 3/2017 г. на ОСГТК по въпроса „Когато извършеното плащане не е достатъчно,
погасителният ефект за законната
лихва за забава
при неизпълнение на
парично задължение настъпва при условията и в поредността
по чл. 76, ал. 1 ЗЗД или при условията и в поредността
по чл. 76, ал. 2 ЗЗД“?, като ВКС е приел, че „Когато извършеното
плащане не е
достатъчно, погасителният
ефект за
законната лихва за
забава при неизпълнение
на парично задължение настъпва
при условията и в поредността по чл.76, ал. 2 от
Закона за задълженията и договорите“, тъй като законът не провежда
разграничение дали лихвите са възнаградителни или обезщетителни.
В допълнение може да се посочи, че материята на
изпълнението гражданският закон не прави никаква разлика между различните
видове лихва – възнаградителна или мораторна /за забава/, договорна или законна. Такава
разлика не е уредена нито в ЗЗД от 1892 г., нито в ЗЗД от 1951 г., който
възпроизвежда съдебната практика, че макар законът /ЗЗД от 1892 г./ да урежда
само погасяването на лихвите преди главницата, преди нея се удовлетворяват и
разноските. Различна поредност при погасяването е
законово уредена само за държавните вземания. В Закона за събиране на
държавните вземания и всички последващи закони,
уреждащи събирането на такива вземания е установено правилото, че те се
погасяват в последователност: главница, лихви, разноски. Това обаче е изрична
законова разпоредба, която се отклонява от правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, но която също не прави
разлика между различните видове лихва – възнаградителна
или мораторна /за забава/, договорна или законна.
Следователно извършеното плащане на 73,23 лв. погасява
най-първо вземанията на ищеца за обезщетение за забава върху сумата от 59,49
лв., за периода от 17.05.2018 г. до 30.08.2019 г. и част от договорната лихва в
размер на 13,74 лв. за периода 09.05.2018 г. – 07.11.2018 г., т.е. остава да се
дължи сумата от 44,02 лв. договорна лихва за периода 09.05.2018 г. – 07.11.2018
г. Поради това иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава следва да бъде отхвърлен поради
извършено плащане от страна на ответника, а иска за договорна лихва за периода 09.05.2018
г. – 07.11.2018 г. уважен само за сумата от 44,02 лв., като до пълния предявен
размер от 57,76 лв. бъде отхвърлен поради извършени плащания преди хода на
процеса.
Предвид гореизложеното, се налага извода, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сумата от 594,72 лв. – неизплатена главница по Договор
за паричен заем № ***/01.05.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда и сумата от 44,02 лв.,
представляваща договорна лихва за периода
09.05.2018 г. – 07.11.2018 г.
Следва да бъдат отхвърлени като неоснователни исковите
претенции за сумата от 369,84 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, за сумата от 18,00 лв. - такса разходи за събиране на просрочени
вземания, а за сумата от 59,49 лв. представляваща обезщетение за забава за
периода от 17.05.2018 г. до 30.08.2019 г. и част от договорната лихва в размер
на 13,74 лв. за периода 09.05.2018 г. – 07.11.2018 г. също като неоснователни –
погасени чрез плащане преди образуване на делото.
При този изход на делото, с оглед задължителното
тълкуване на закона, дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
по тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда
иска по чл. 415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Предвид изхода по настоящия спор и на основание чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ
и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ вр. чл. 78, ал.1 ГПК, основателна се явява претенцията на
ищеца за присъждане на направените по делото съдебни разноски за доплатена
държавна такса, за юрисконсултско възнаграждение,
както и за присъждане на направените в заповедното производство разноски за
платена държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство, които следва да бъдат възложени в
тежест на ответника съразмерно уважената част от иска както следва: в размер от
72,60 лв. – разноски в исковото производство и в размер от 43,56 лв. – разноски
в заповедното производство.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Гълъбовски районен съд,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иска с правно основание
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, по отношение на И.Г.К. с ЕГН: **********
и адрес: *** съществуването на вземането на „А.С.В.“ ЕАД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от Н.С. и М.Д., за сумата от
594,72 лв. /петстотин деветдесет и четири лева и седемдесет и две стотинки/,
представляваща неизпълнено задължение за главница по договор за предоставяне на
паричен заем № ***/01.05.2018 г., сумата от 44,02 лв. /четиридесет и четири
лева и две стотинки/ неплатено парично задължение за договорна лихва за периода
от 09.05.2018 г. до 07.11.2018 г., заедно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.08.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 282/03.09.2019 г. по ч.гр.д.
№ 459/2019 г. по описа на Гълъбовски районен съд,
КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание 422, ал. 1 вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, предявен от „А.С.В.“ ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от Н.С. и М.Д., за признаване за установено по
отношение на И.Г.К. с ЕГН: ********** и
адрес: ***, че дължи на „А.С.В.“ ЕАД следните суми: сумата над 44,02 лв. /четиридесет и четири лева и две стотинки/ до пълния предявен размер от 57,76
/петдесет и седем лева и седемдесет и шест стотинки/ представляваща договорна
лихва за периода от 09.05.2018 г. до 07.11.2018 г., т.е. за сумата от 13,74 лв.
/тринадесет лева и седемдесет и четири стотинки/, сумата от 59,49 лв. /петдесет
и девет лева и четиридесет и девет стотинки/ представляваща обезщетение за
забава за периода 17.05.2018 г. – 30.08.2019 г., сумата от 369,84 лв. - неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за периода 30.05.2018 г. – 07.11.2018
г. и 18,00лв. /осемнадесет лева/ – такса разходи за събиране на просрочени
вземания, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 282/03.09.2019 г. по ч.гр.д. № 459/2019 г. по описа
на Гълъбовски районен съд, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И.Г.К. с ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати на „А.С.В.“
ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Н.С. и
М.Д. сума в размер на 72,60 лв. /седемдесет
и два лева и шестдесет стотинки/, представляваща част направените в исковото
производство съдебни разноски и сума в размер на 43,56 лв. /четиридесет и три
лева и петдесет и шест стотинки/, представляваща част от направените в
заповедното производство по ч.гр.д. № 459/2019 г. по описа на Гълъбовски районен съд съразмерно на уважената част от
исковете.
Решението подлежи на въззивно
обжалване с въззивна жалба пред Старозагорски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: