СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Б въззивен състав, в публичното заседание на трети февруари две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл. съдия
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
4097 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 46845 от 04.10.2018 г., постановено по гр.
д. № 60501/2015 г., по описа на СРС, 73 състав, е признато за установено по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че З.П.К., ЕГН **********, В.З.К., ЕГН **********,
и Д.З.К., ЕГН **********, дължат разделно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, следните
суми: на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ - 1902,06 лв.,
представляваща цена по договор за продажба на топлинна енергия и услуга за
дялово разпределение в жилище в гр. София, бул. „******, за периода от януари
2013 г. до април 2014 г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2015 г.
до плащането на сумата и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - 161.95 лв.,
представляваща обезщетение за забава за плащане на главниците за периода от
28.02.2013 г. до 22.12.2014 г., при квоти от задълженията 4/6 за З.П.К., и по
1/6 за В.З.К. и Д.З.К..
С решението съдът е осъдил З.П.К., ЕГН **********, В.З.К.,
ЕГН **********, и Д.З.К., ЕГН **********, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 695 лв. - разноски в исковото
производство и сумата от 91,28 лв. - разноски в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач
на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от З.П.К., В.З.К. и Д.З.К.,
чрез редовно упълномощените им процесуални им представители - адв. П.Х., адв. Р.
М.и адв. С.Г., е депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в
частта, в която са уважени предявените от ищеца искове. В жалбата се твърди, че
обжалваното решение е недопустимо по отношение на В.К. и следва да бъде обезсилено,
тъй като е извършен отказ от наследство, доказателство за което било
представено пред Софийски районен съд. Поддържа се, че искането за прекратяване
на производството било своевременно направено и неправилно не било уважено от
първоинстанционния съд. По отношение на З.П.К. и Д.З.К. в жалбата се излагат
твърдения, че обжалваното решение е неправилно. Посочва се, че от ищеца не е
проведено пълно и главно доказване, че между страните е налице облигационно
правоотношение за доставка на топлинна енергия до процесния имот през исковия
период. Подчертава се, че ищецът претендира суми изчислени на база два водомера,
а от заключението на съдебно - техническата експертиза се установявало, че
водомерът е само един, ето защо първоинстанционният съд следвало да съобрази
постанови решението си не на база заключението на съдебно - счетоводната
експертиза, а на заключението на съдебно - техническата експертиза.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД и
третото лице - помагач „Т.С.“ ЕООД не е депозиран отговор.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
СРС, Гражданско отделение, 73 състав е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове, по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно.
Решението в обжалваната част по исковете за главница за възнаграждение за
услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода от м.01.2013 г. -
30.04.2014 г. в размер на 6,12 лв. и за обезщетение за забава за периода от
28.02.2013 г. до 22.12.2014 г., дължимо върху главницата за възнаграждение за
дялово разпределение, в размер на 0,85 лв. е недопустимо и като такова следва
да се обезсили и делото по исковете в тази част следва да се прекрати. В случая
със заповедта по чл. 410 ГПК не е присъдена на заявителя сума за възнаграждение
за дялово разпределение на енергията. Заповедта изрично сочи основанието на
задълженията - потребена стойност на топлинна енергия и лихва за забава, поради
което и само на такова основание е допустим установителният иск по чл. 422, вр.
чл. 415 ГПК. Релевантно при преценката за допустимост на иска е заповедта за
изпълнение, а не заявлението за издаването на такава заповед. Това е така,
защото заявлението не се връчва на длъжника и на него не е дадена възможност да
признае или оспори вземанията, посочени в него. На длъжника се връчва заповедта
за изпълнение, като именно тя очертава претенцията към него и съответно
очертава рамките на спорния предмет по делото. В конкретния случай със
заповедта за изпълнение не е разпоредено плащане и на сума, представляваща
обезщетение за забава за периода от 28.02.2013 г. до 22.12.2014 г., дължимо
върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение, поради което искът
за тази сума е недопустим, респективно постановеното по този иск решение на СРС
е недопустимо и следва да се обезсили в тази му част, а производството по
исковете за главница за възнаграждение за услугата дялово разпределение на
топлинна енергия за периода от м.01.2013 г. - 30.04.2014 г. и за обезщетение за
забава за периода от 28.02.2013 г. до 22.12.2014 г., дължимо върху главницата
за възнаграждение за дялово разпределение, следва да се прекрати. Съдът не
следва да се произнася по заповедта за изпълнение за тези суми, защото иск за
такива не е допустим и в правомощие на заповедния съд е да прецени, дали следва
да обезсили заповедта в тази ѝ част.
Решението в обжалваната част по исковете за главница за възнаграждение за
услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода от м.01.2013 г. -
30.04.2014 г. и за обезщетение за забава за периода от 28.02.2013 г. до
22.12.2014 г., дължимо върху главницата за възнаграждение за дялово
разпределение е недопустимо и на още едно основание. С исковата молба ищецът не
е претендирал заплащане на възнаграждение за услугата дялово разпределение и
обезщетение за забава върху тази главница. В този смисъл районният съд се е
произнесъл по искове, с които не е бил сезиран.
По правилността на решението съдът намира следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
За уважаването на така предявения иск, ищецът
следва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответниците като потребители
за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от
ответниците на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за
доставка на ТЕ до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена ТЕ, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Този договор за търговска
продажба се счита за сключен с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като топлопреносното предприятие публикува
общите условия най-малко в един централен и един местен всекидневник, които
влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане.
В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат при съответния краен снабдител на
електрическа енергия заявление, в което да предложат специални условия (чл.
150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ).
По делото е установено обстоятелството, видно от
представения и приложен на л. 17 - 99 нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 28, т. 2, рег. № 1412, дело № 206 от 2003 г., че З.П.К. и З.А.К. са придобили правото на собственост върху имот, находящ се в гр. София, бул.
„******, за отоплението на който е открита партида по аб. № 003323.
От удостоверение за наследници на З.А.К. е видно, че след смъртта си на 08.11.2016 г.
същата е оставила за свои наследници по закон З.П.К. - съпруг, В.З.К. - дъщеря и Д.З.К. - дъщеря.
От удостоверение за извършен отказ от наследство се установява, че В.З.К.
е направила отказ от наследството на З.А.К., вписан в специалния регистър на СРС под № 718/ 13.06.2017 г.
От протокол от дата 25.09.2002 г. от ОС на
собствениците на сграда, находяща се в гр. София, бул. „******, се установява,
че квалифицираното мнозинство съсобственици в етажната собственост са дали
съгласие за доставка на индивидуални разпределители и за индивидуално
разпределяне на топлинната енергия, съгласно системата за индивидуално
разпределяне, прилагана от „Т.С.“ ЕООД. По смисъла на Тълкувателно решение № 2
от 27.05.2017г. по т.д. № 2/ 2016г. на ОСГК на ВКС: „Поради естеството на
етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да
бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той
може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна
енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки
отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.“
Съдържанието на договора за доставка на топлинна
енергия е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които
обвързват ответниците, дори и без да са ги приели изрично съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява
изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответниците
да са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ. Следователно, установено е принципното съществуване на
облигационно договорно правоотношение между страните за процесния период,
произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е
доставял топлинна енергия, а ответниците дължат заплащане на стойността на ползваната
услуга.
Исковата
претенция срещу ответника В.З.К. подлежи на отхвърляне поради
извършения и вписан по законоустановения ред отказ от
наследството на посочения по-горе
наследодател. Това е така, защото съгласно
нормата на чл. 6, ал.
2 ГПК предметът на делото и
обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В случая с определение от 03.02.2017 г. съдът
е конституирал като ответници по делото наследниците на З.А.К., като едва в съдебно заседание на 09.03.2018 г.
процесуалният представител на ответниците е представил удостоверение за отказ
от наследство, от което е видно, че В.З.К. е направила отказ от наследството на
З.А.К.. В този момент ищецът е могъл да насочи
исковата си претенция само спрямо другите двама ответници като съобрази отказа,
но не го е сторил. В този смисъл, с оглед диспозитивното начало и предвид
бездействието на ищеца, въпросът за дължимостта на претендираните суми от В.З.К.,
е въпрос на материалноправна легитимация, а не процесуалноправна.
По делото не е установено В.З.К. да е потребител
на топлинна енергия. С направения отказ от наследство тя не е придобила вещни
права върху процесния имот. По делото не е установено възникването на договорно
правоотношение между ищеца и В.З.К. на друго основание, поради което и
предявените срещу нея искове за топлинна енергия и обезщетение за забава върху
главницата за топлинна енергия са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Съгласно изложените по - горе мотиви, въззивният
съд приема, че между ответниците З.П.К. и Д.З.К., и ищеца е възникнало и
съществува облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия,
сключен при общи условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна
енергия за посочения обект с абонатен № 003323, като ответниците имат
качеството потребители на топлинна енергия и на това основание дължат
заплащането на доставената топлинна енергия.
Като страна по посоченото правоотношение,
потребителите дължат заплащане на реално потребената въз основа на отчетени
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение - топломери,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответна част от стойността на
топлинната енергия отдадена от сградната инсталация, по данни от общия топломер
монтиран в абонатната станция, с оглед въведения с разпоредбата на чл. 156 ЗЕ
принцип за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия,
при уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите
на ТЕ в сграда - етажна собственост.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост, се извършва
по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действащите към
процесния период Наредба за топлоснабдяването (отм.), Наредба № 2 от 28.05.2004
г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 г. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда-етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ и съответстващата норма в отм. ЗЕЕЕ/, като
според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда-етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
За установяване доставянето на топлинна енергия
в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото
дялови разпределения, съставени от фирмата за дялово разпределение, извлечения
от сметки, съставени от топлопреносното предприятие, както и протоколи за
извършен главен отчет за процесния период. В тази връзка са назначени,
изготвени и приети в хода на производството пред първата инстанция първоначална
и допълнителна съдебно - технически и съдебно - счетоводна експертизи, които
съдът счита за задълбочени и компетентно изготвени от лица с необходимите
познания и опит, поради което кредитира същите с доверие.
От заключението на вещото лице по първоначалната
съдебно - техническа експертиза се установява, че в конкретния случай дължимите
суми за доставена в имота на ответниците топлинна енергия са начислени в
съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е.
спазени са изискванията на действащите технически правила и норми. Установява
се още, че от отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати
технологичните разходи в абонатната станция, както и че за процесния период
ответниците не са ползвали топлинна енергия за отопление на имота, като
съответно не им е начислявана такава. В заключенито е посочено, че за периода
от м. 05.2013 г. до 2014 г. топлинната енергия за БГВ е начислявана на база
показанията на два водомера. Установява се и обстоятелството, че през процесния
период третото лице - помагач „Т.С.“ ЕООД е извършвало дялово разпределение на
топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна уредба, като са
издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово разпределение за абонатен №
003323 и същите са издавани на името на Здравка К..
Съгласно заключението на допълнителната съдебно -
техническа експертиза, неоспорена от страните, в процесния имот има монтиран
само един водомер за измерване потреблението на БГВ, като в имота не може да
има втори водомер. Вещото лице дава заключение, че за процесния период потребеното
БГВ е било измервано само с един водомер, но в рамките на периода водомер №
004804 е бил заменен с водомер № 2759641.
От заключението на съдебно - счетоводната
експертиза се установява, че за процесния период на ответниците е начислена
сума в размер на 6,12 лв. за такси за изготвяне на изравнителни сметки, като
законната лихва върху тази сума възлиза на 0,85 лв.
Съдът приема, че от събраните по делото
доказателства, вкл. и от заключението на съдебно - техническите експертизи, по
делото е установено, че през процесния период за имота общият размер на главницата за топлинна енергия възлиза на
сумата от 1 814,09 лв. За да
достигне до този извод съдът съобрази сумите по фактури за м. януари до м.
април 2013 г. на стойност от 523,81 лв., сумата от изравнителната сметка за
периода от м.05.2013 г. до м.04.2014 г. в размер на 1 562,23 лв., сумата
за връщане от изравнителната сметка за периода от м.01.2013 г. до м.04.2013 г.
в размер на 81,75 лв., както и постъпилите плащания в размер на 190,20 лв. Неоснователен
е доводът на въззивника, че топлинната енергия в имота е начислявана на база
два водомера. От доказателствата по делото е видно, че в имота може да има само
един водомер и топлинната енергия за процесния период е начислявана само за
един водомер. Посочените в изравнителните сметки два водомера са за различни
периоди, а именно от 01.05.2013 г. до 30.06.2013 г. и от 01.07.2013 г. до
30.04.2014 г.
Ищецът претендира главница за топлинна енергия
от ответниците при квоти 4/6 за З.П.К. и 1/6 за Д.З.К.. Исковете за
главница следва да се уважат срещу З.П.К. за сумата от 1 209,39 лв. и срещу Д.З.К. за сумата от 302,35 лв.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С оглед приятия от въззивния съд размер на
главницата за топлинна енергия, претенцията за заплащане на обезщетение за
забава за периода от 28.02.2013
г. до 22.12.2014 г. възлиза на сумата от 154,46
лв.
Искът за обезщетение за забава срещу В.З.К. за сумата от 25,74 лв. подлежи на отхвърляне. Искът срещу З.П.К. следва да се уважи за сумата от 102,97 лв., а
искът срещу Д.З.К. за сумата от 25,74 лв.
Във въззивната жалба не са изложени доводи за
неправилност на обжалваното решение в тази част на друго основание, поради
което с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК и липсата на нарушение на императивните правни норми въззивният
състав приема същата за неоснователна.
По разноските:
С подаване на възражение срещу
заповедта и образуване на исково дело по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК
изпълнителната сила на заповедта по чл. 410 ГПК отпада, като заповедният съд не
разполага с правомощие да издава изпълнителен лист за сумите. Разноските по
заповедното дело не са самостоятелна претенция, която да подлежи на
установяване в хода на исковото дело. Същевременно, произнасянето на съда по
исковете по чл. 422 ГПК предоставя правомощието на исковия съд да разпредели
отговорността за разноски по заповедното дело и съдът дължи изричен осъдителен
диспозитив в хода на исковото дело по тези разноски. Това е така, защото
отговорността за разноски по заповедното дело се разрешава с оглед на изхода на
делото по иска по чл. 422 ГПК и съобразно разпоредба на чл. 81 ГПК именно
исковият съд следва да разпредели тази отговорност, като съд, слагащ край на
спора по вземането по повод на което тези разноски са направени. (В този смисъл
т. 12 от ТР от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС)
С оглед гореизложеното съдът
приема, че решението на СРС в частта, в която в тежест на ответниците е
поставена отговорност за разноски, припадащи се на недопустима част от решение,
тоест за разноски по заповедно производство в размер на 0,31 лева и исково
производство пред СРС в размер на 6,97 лв. следва да се отмени.
За първата инстанция: в
заповедното производство ищецът е сторил разноски в размер на 41,28 лв. - държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, прието
от районния съд в размер на 50 лв. В исковото производство ищецът е
сторил разноски в размер на 75 лв. - държавна такса, 500 лв. - депозити за вещи
лица и юрисконсултско възнаграждение, прието от районния съд в размер на 100 лв. Съразмерно с уважената част на
исковете, ищецът има право на разноски за заповедното производство в размер на 87,05
лв. и за исковото производство в размер на 643,72 лв. Доколкото исковите претенции срещу В.З.К. са изцяло отхвърлени, последната не следва да бъде осъдена за разноски. З.П.К. следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 58,03 лв. за
заповедното производство и в размер на 429,15 лв. за исковото производство, а Д.З.К. в размер на 14,51 лв. за заповедното производство и в
размер на 107,29 лв. за исковото производство. В исковото производство
ответниците са представили списък по чл. 80 ГПК и претендират заплащането на
сумата от 1 100 лв. адвокатско възнаграждение за З.П.К., сумата от 600 лв. - адвокатско възнаграждение
за В.З.К., сумата от 600 лв. - адвокатско възнаграждение за Д.З.К. и сумата от
203,90 лв. - депозит за вещо лице. С оглед представените договори за правна защита и съдействие, в които е
отразено, че уговорените адвокатски хонорари са заплатени изцяло в брой, което
има характер на разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им.
Направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатскотото
възнаграждение заплатено от З.П.К. е основателно. Минимално предвиденият размер
на възнаграждението, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ, е 326,32 лв., с оглед
на което уговореното и заплатено възнаграждение от 1 100 лв. надвишава
минималния размер. Направеното от ответника възражение за прекомерност на
адвокатскотото възнаграждение заплатено от В.З.К. и Д.З.К. също е основателно. Минимално предвиденият размер на
възнаграждението, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, е 300 лв., с оглед на
което уговорените и заплатени възнаграждения от по 600 лв. надвишават
минималния размер. Предвид обстоятелството, че исковите претенции срещу В.З.К. са отхвърлени изцяло, последната има право на разноски в размер на 333, 98 лв.
(адвокатско възнаграждение от 300
лв. и 33,98 лв. - депозит за вещо лице) Съразмерно с отхвърлената част от исковете ответниците имат право на следните разноски: З.П.К. в размер на 21,42 лв. и Д.З.К. в
размер на 15,45 лв.
За въззивната инстанция право на разноски имат
въззивниците, които са представили списък по чл. 80 ГПК и претендират
заплащането на сумата от 600 лв. адвокатско възнаграждение за З.П.К., сумата от
500 лв. - адвокатско възнаграждение за В.З.К., сумата от 500 лв. - адвокатско
възнаграждение за Д.З.К. и сумата от 68,04 лв. - държавна такса. С оглед представените договори за правна защита и
съдействие, в които е отразено, че уговорените адвокатски хонорари са заплатени
изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е доказано
заплащането им. Направеното от въззиваемата страна възражение за прекомерност
на адвокатскотото възнаграждение заплатено от З.П.К. е основателно. Минимално
предвиденият размер на възнаграждението, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ, е
326,32 лв., с оглед на което уговореното и заплатено възнаграждение от 600 лв.
надвишава минималния размер. Направеното от въззиваемата страна възражение за
прекомерност на адвокатскотото възнаграждение заплатено от В.З.К. и Д.З.К. е
основателно. Минимално предвиденият размер на възнаграждението, съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 1 НМРАВ, е 300 лв., с оглед на което уговорените и заплатени
възнаграждения от по 500 лв. надвишават
минималния размер. Предвид обстоятелството, че
исковите претенции срещу В.З.К. са
отхвърлени изцяло, последната има право на разноски в размер на 311,34 лв. (адвокатско възнаграждение от 300 лв. и 11,34 лв. - държавна такса). Съразмерно с отхвърлената част от исковете ответниците имат право на следните разноски: З.П.К. в размер на 17,23 лв. и Д.З.К. в размер на 14,40 лв. Право на разноски има и въззиваемата страна, която
претендира заплащането на
юрисконсултско възнаграждение, за което съдът
определя, по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, общо сумата от 100 лв. Съразмерно с уважената част от исковете въззиваемата страна има право на разноски в размер на 95,37 лв. Доколкото исковите претенции срещу В.З.К. са изцяло отхвърлени, последната не следва да бъде осъдена за разноски. З.П.К. следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 63,58 лв.,
а Д.З.К. в размер на 15,90 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
решението не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА
решение №
46845 от 04.10.2018 г., постановено по гр. д. № 60501/2015 г., по описа на СРС,
73 състав, в частта, в която е признато за установено, по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че З.П.К., ЕГН **********, В.З.К., ЕГН **********,
и Д.З.К., ЕГН **********, дължат разделно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, следните
суми: на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ - 6,12 лв.,
представляваща цена за услуга за дялово разпределение в жилище в гр. София,
бул. „****** за периода от януари 2013 г. до април 2014 г., ведно със законната
лихва, считано от 14.01.2015 г. до плащането на сумата и на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД - 0.85 лв., представляваща обезщетение за забава за плащане на
услугата за дялово разпределение за периода от 28.02.2013 г. до 22.12.2014 г.,
при квоти от 4/6 от задълженията за З.П.К., и от 1/6 за В.З.К. и Д.З.К., И
ПРЕКРАТЯВА като недопустимо производството
по исковете в тази част.
ОТМЕНЯ решение № 46845 от 04.10.2018 г., постановено по гр. д. № 60501/2015 г., по
описа на СРС, 73 състав, както
следва: 1/ в частта, в която е признато за
установено, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
че З.П.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал.
1 ЗЕ, сума в размер над 1 209,39
лв. до уважения размер от 1 268,04 лв., представляваща стойност на потребена топлинна
енергия по договор за продажба на топлинна енергия в жилище в гр. София, бул. „******
за периода от януари 2013 г. до април 2014 г., ведно със законната лихва,
считано от 14.01.2015 г. до плащането на сумата; 2/ в частта, в която е признато за установено, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Д.З.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150,
ал. 1 ЗЕ, сума в размер над 302,35 лв. до уважения размер от 317,01 лв., представляваща стойност на потребена топлинна
енергия по договор за продажба на топлинна енергия в жилище в гр. София, бул. „******
за периода от януари 2013 г. до април 2014 г., ведно със законната лихва,
считано от 14.01.2015 г. до плащането на сумата; 3/ в частта, в която е признато за установено, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че З.П.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сума в размер над 102,97 лв.
до уважения размер от 107,97 лв., представляваща обезщетение за забава за
плащане на главницата за периода от 28.02.2013 г. до 22.12.2014 г.; 4/ в частта, в която е признато за
установено, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
че Д.З.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сума в размер над 25,74 лв. до уважения размер от 26,99 лв.,
представляваща обезщетение за забава за плащане на главницата за периода от
28.02.2013 г. до 22.12.2014 г.; 5/ в частта, в която е признато за установено, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че В.З.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, сумата от 317, 01 лв.,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия по договор за продажба на
топлинна енергия в жилище в гр. София, бул. „******, за периода от януари 2013
г. до април 2014 г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2015 г. до
плащането на сумата; 6/ в частта, в която е признато за установено, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че В.З.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на 26,99 лв., представляваща
обезщетение за забава за плащане на главницата за периода от 28.02.2013 г. до
22.12.2014 г.; 7/ в частта, в която З.П.К., ЕГН **********, В.З.К., ЕГН **********, и Д.З.К., ЕГН ***********, са осъдени да заплатят на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 0,31 лв. -
разноски в заповедното производство и сума в размер на 6,97 лв. - разноски в
исковото производство; 8/ в частта, в която З.П.К., ЕГН **********, и Д.З.К., ЕГН **********, са осъдени да заплатят на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер над 536,44 лв.
до уважения размер от 695 лв. - разноски в исковото производство и сума в
размер над 72,54 лв. до уважения размер от 91,28 лв. - разноски в заповедното
производство; 9/ в частта, в която В.З.К., ЕГН **********, е осъдена да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на
115,83 лв. - разноски в исковото производство и сума в размер на 15,21 лв. -
разноски в заповедното производство, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу З.П.К., ЕГН **********, иск, по реда на чл. 422 ГПК,
за признаване за установено, че З.П.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал.
1 ЗЕ, сума в размер над 1 209,39
лв. до уважения размер от 1 268,04
лв., представляваща стойност на потребена топлинна
енергия по договор за продажба на топлинна енергия в жилище в гр. София, бул. „******
за периода от януари 2013 г. до април 2014 г., ведно със законната лихва,
считано от 14.01.2015 г. до плащането на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу Д.З.К., ЕГН **********, иск, по реда на чл. 422 ГПК,
за признаване за установено, че Д.З.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал.
1 ЗЕ, сума в размер над 302,35 лв. до уважения размер от 317,01 лв., представляваща стойност на потребена топлинна
енергия по договор за продажба на топлинна енергия в жилище в гр. София, бул. „******
за периода от януари 2013 г. до април 2014 г., ведно със законната лихва,
считано от 14.01.2015 г. до плащането на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу З.П.К., ЕГН **********, искове, по реда на чл. 422 ГПК, за признаване за установено, че З.П.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сума в размер над 102,97 лв. до уважения размер от 107,97 лв.,
представляваща обезщетение за забава за плащане на главницата за периода от 28.02.2013
г. до 22.12.2014 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу Д.З.К., ЕГН **********, искове, по реда на чл. 422 ГПК, за признаване за установено, че Д.З.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сума в размер над 25,74 лв. до уважения размер от 26,99 лв., представляваща
обезщетение за забава за плащане на главницата за периода от 28.02.2013 г. до
22.12.2014 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу В.З.К.,
ЕГН **********, иск, по реда на чл. 422 ГПК, за признаване за установено, че В.З.К.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, сумата от 317, 01 лв., представляваща стойност на
потребена топлинна енергия по договор за продажба на топлинна енергия в жилище
в гр. София, бул. „******, за периода от януари 2013 г. до април 2014 г., ведно
със законната лихва, считано от 14.01.2015 г. до плащането на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу В.З.К.,
ЕГН **********, иск, по реда на чл. 422 ГПК, за признаване за установено, че В.З.К.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на 26,99 лв., представляваща обезщетение за забава за
плащане на главницата за периода от 28.02.2013 г. до 22.12.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 46845 от 04.10.2018 г., постановено по гр. д. №
60501/2015 г., по описа на СРС, 73 състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на З.П.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 21,42 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на Д.З.К.,
ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 15,45 лв., представляваща
разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на В.З.К., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 333,98 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на З.П.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 17,23
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на Д.З.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 14,40 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на В.З.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 311,34
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА З.П.К., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 63,58 лв., представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА Д.З.К., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 15,90 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.