РЕШЕНИЕ
№191
гр. Велико Търново, 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – осми състав, в съдебно заседание,
проведено в Съдебна зала №1 на Административен съд – Велико Търново чрез
видеоконферентна връзка със Затворническо общежитие „Атлант 1“, гр. Троян, на
двадесет и седми май две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Диана Костова
при
участието на секретаря Пенка ... И. и прокурора от ВТОП – С.И., изслуша
докладваното от съдия Костова адм. д. №51 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл.
1, ал. 1 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и
чл. 284, ал. 1 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража (ЗИНЗС).
Делото е
образувано по искова молба на Т.И.М. *** против ГД „Изпълнение на наказанията“,
ГДИН гр. София 1309, бул. „Ген. Н.
Столетов“ № 21 с искане за присъждане на обезщетение, в размер на 20000лв.,
ведно със законната лихва от момента на увреждането 12.10.2016г. до окончателното изплащане, представляващи
претърпени неимуществени вреди за периода от 21.06.2016г. о 12.10.2016г. , когато
ищецът е бил задържан с МНО „Задържане под стража“ в Следствения арест гр.
Велико Търново в килии № 4 без осигурена благоприятна среда и условия за
съхранение на физическото и психическото здраве на ищеца, като постоянен достъп
до санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, ежедневен едночасов престой
на открито, и е нарушена тайната на разговорите с адвокат, съобразно чл. 29 и
31, ал. 5 от КРБ, чл. 2, т. 3, чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 2 и
ал. 3 от ППЗИНЗС. Това е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство,
унижило го е, породило е в него чувство на отритнатост, отхвърленост,
незащитеност и страх. Причинени са му яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на
желание за живот, обективирано в защитна реакция на организма при болка и
стрес- сълзене на очите.
Неизпълнението
на произтичащи от закона задължения от страна на ответника ГДИН да осигури
благоприятна среда и условия за съхраняване на физическото и психическо здраве
на ищеца, както на достъп до санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, е
рефлектирало негативно върху човешкото достойнство, унижило го е, породило е в
него чувство на отритнатост, отхвърленост, незащитеност и страх. Причинени са
му страх, яд, нерви, безпокойство, стрес,
липса на желание за живот, обективирано в защитна реакция на организма при
болка и стрес. С оглед изложеното от съда се иска да осъди ответника да заплати
претендираното обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в следствие на
престоя на ищеца в следствения арест в гр. Велико Търново, ведно със законната
лихва.
В съдебно
заседание ищецът се явява лично в залата на Затворническо общежитие „Атлант 1“,
гр. Троян, от която се осъществява видеоконферентна връзка. Представлява се и
от назначения му служебен защитник ... С.С., вписан в Националния регистър за
правна помощ, който се явява в съдебната зала. По изложени в исковата молба
съображения и такива, допълнително развити от служебния защитник, от съда се
иска да уважи предявения иск в претендирания размер. Намира, че от събраните по
делото доказателства по безспорен начин се установява, че са доказани всички
факти от значение за претендираните права, а именно условията, при които е
пребивавал ищеца, и същите не отговарят
на изискванията както на вътрешното законодателство, така и на европейското.
Били са неблагоприятни, предизвикващи чувство на унижение, подтискане на
човешкото достойнство и създаващи негативни емоции. Счита, че допълнителното
въведените факти за исканото обезщетение, представляващи нанесено му физическо
насилие са доказани чрез разпита на допуснатия свидетел. Счита, че предявения
размер от 20 000 лева и силно завишен, но моли да се присъди обезщетение в
размер поне на половината.
Ответникът
по иска – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуалния си
представител главен ... О., в представен отговор на искова молба, оспорва изцяло предявения иск
като неоснователен и недоказан. Излага подробни съображения по всяко от
твърденията на ищеца, като аргументира липсата на незаконосъобразни действия
или бездействия на административен орган или длъжностни лица от неговата
система, липса на доказани вреди от такива действия, съответно липса на пряка и
непосредствена причинна връзка между тях.
В
съдебно заседание поддържа становището, че не се обективира съставомерност по
чл. 284, вр. чл. 3 от ЗИНЗС.на следващо място намира, че се претендират вреди
за периода юни- октомври 2016г., а изменението на ЗИНС, касаещо квадратура от 4
кв.м. е от 2017г.Представената Заповед
на Началник ГДИН , макар към онзи момент да не е била актуална, но актуалната е
била със същото съдържание, от което се установява, че престоят на открито може
да се осъществява в помещение с отворени прозорци при конструктивни особеност.
По отношение на дървениците, счита, че се е водила ефективна борба с тях,
поради което не може да се твърди неизпълнение на задълженията. Счита , че
нормата на чл. 20, ал. 3 от ЗИНС касае затрорите, а не арестите, поради което
не е задължително всяка килия да има собствен санитарен възел. По отношение на
твърдението за упражнено насилие счита ,че същото не е доказано. С тези
съображения моли искът за бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира
присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Участващият
в делото прокурор от Окръжна прокуратура – Велико Търново счита, че искът е
частично основателен. От доказателствата по делото се потвърдиха част от
твърденията на ищеца в исковата молба, а именно неблагоприятните условия в
следствения арест, изразяващи се в липса на санитарен възел и течаща вода,
липса на пряка дневна светлина и ежедневен престой на открито, които в
съвкупност водят до неблагоприятно засягане личността на ищеца. Недоказани са
твърденията на ищеца за нарушаване на тайната на адвокат, както и тези изложени
в допълнението към исковата молба, касаещи упражнено върху него насилие. С
оглед на така установените обстоятелства и презуппцията по чл. 284, ал. 5 от
ЗИНС счита, че за ищеца са настъпили претендираните от него неимуществени вреди
и искът се явява доказан по основание , но по размер , същият е значително
завишен, като предлага за определяне на обезщетението по справедливост , същото
да бъде съобразено с утвърдената практика на съда. Моли последния да се
произнесе в този смисъл.
Съдът като
взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства,
приема за установено следното:
Съгласно
данните от справка с рег. №650/26.2.2021г. на Главен надзирател в РСИН – Велико
Търново при Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – гр. Велико Търново
/л. 25 и сл. от делото/ ищецът Т.И.М. е задържан в арест в гр. В. Търново на
21.6.2016г. с Постановление № 4003/2015г. от 21.6.2016г. на Прокурор в РП В.
Търново за задържане за срок до 72 часа, по ДП ЗМ-943/2015г. по описа на РУ
В.Търново. На ищеца е повдигнато обвинение по чл. 196, ал.1, т. 3,пр.1 вр. с
чл.195, ал.1,т.3,пр.1 от НК. С Определение от 22.06.2016г. на Районен съд В.
Търново по ч.н.д. 1186/2016г. му е взета мярка за неотклонение „Задържане под
стража“ .При постъпването си на 21.6.2016г. е настанен в спално помещение № 4,
където е пребивавал до 7.10.2016г., а от тази дата до 12.10.2016г. е прибивавал
в спално помещение № 2 или общо пребиваването му е 3 месеца и 21 дни.
Арестът е в
експлоатация от 1982 г. и според тогавашните изисквания помещенията са без
външни прозорци, като светлина се осигурява от лиминисцентни лапми, разположени
над вратите на спалните помещения и чрез
отваряне на плътните им врати към арестния коридор, откъдето се извършва и проветряване
на помещенията. В същото писмено
доказателство е посочено, че арестните помещения са 11 на брой, като всяко е с
площ по 8 кв. м. и в тях са разположени две „вишки“ с по 2 легла, масичка,
столчета 2 , шкаф за лични вещи. Леглата са стандартни единични, с дюшеците
като във всички места за лишаване от свобода. Масичката и столчетата са
закрепени към стената и пода, а шкафът е пластмасов с чекмеджета за съхранение
на личните вещи на задържаните. Арестът разполага с общ санитарен възел с
течаща вода и е бил ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Достъп до тоалетна и течаща вода се е
осигурявал на всички задържани лице денонощно,
като и всички са били извеждани покилийно с цел запазване сигурността в
ареста. Топлата вода се е осигурявала с електрически бойлери, като липсва
каквато и да било практика задържаните да удовлетворяват своите естествени
нужди в пластмасови бутилки.
Видно от
това писмо и дневник за извеждане и прибиране на задържаните лица е , че същите
са били извеждани на 4 етаж в стая около 20 кв.м. с отворени пророци. Това помещение
представлява място за престой на свеж въздух и има два прозореца с решетки за
проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и
разхождат по график по един час в рамките на работния ден. Телефонните разговори се осъществяват по
време на престоя на мястото за свеж въздух като за този период ищецът е
провеждал множество телефонни разговори, видно от приложения Дневник. За
осигуряване на сигурността в ареста по време на разговорите на разстояние от
задържаните са ситуирани служители. Посочва
се, че не са постъпвали жалби до началника на ареста за унижаване на
човешкото достойнство, чувство на отритнатост, отхвърленост, незащитеност,
страх и липса на желание за живот.
Като писмени
доказателства по делото са приети документите, представени от ответника:
горепосоченото писмо на Главен надзирател РС ИН В. Търново, извадки от Дневник
за проведените телефонни разговори от задържаните, извадки от Дневник за
извеждане и прибиране на задържаните лица за
и от престой на отрито или определеното за целта помещение, както и
допълнителна справка изх. № 703/1.3.2021г. на Главен надзирател РС ИН В.
Търново, в която са посочени периодите и лицата , с които е пребивавал ищеца,
като от нея следва извода, че в арестанските помещения са били само две лица за
целия период на престоя.
В хода
съдебното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит
на свидетеля С.Й. С. – лишен от свобода,
изтърпяващ наказанието си в затвор гр. Ловеч и
на свидетеля Г.Й. Г. – началник Сектор „Арести“ в Областна служба
„Изпълнение на наказанията“ – гр. Велико Търново.
Свидетелят М.
посочва, че е бил в ареста в гр. Велико Търново от и е стоял там година и шест
месеца, от 2016-2017г., като около два или три месеца е бил заедно с ищеца в
една килия. Твърди, че са били в 4 и 5 килия, като и в двете са били заедно. По
време на престоя им в началото са били двама, после е имало трети напр. брат му
, който е бил в затвора в Ловеч, но е идвал в съда и са го оставяли в ареста
заедно с него. Когато арестът е препълнен може да сме били четирима. Описва
килиите като помещения с 2 м. и 3-4 м. дълга. В нея е имало две вишки с двойни
легла, като от двете страни остават по около 15-20 см , за да може да се
предвижваш в спалното.Килиите са няма прозорци, а е имало една плътна врата и
една решетка към коридора, която се е отваряла, за да влиза въздух в килиите.
Твърди, че са поддържали контакти почти всеки ден, когато са излизали в така
нареченото „каре“ – 15 – 20 кв. м на четвъртия етаж, което се е считало за извеждане на открито.В тази стая са били
отваряни проморците – метър на три, като не е имало никакво движение на въздух,
само ако стоиш непосредствено до прозореца може да го усешташ. Свидетелят
обяснява, че е провеждал телефонните си разговори в „карето“, като съвсем близо
до него има служител на охраната, който
чува всичко, защото е на около 40 см.
Заявява, че в килията няма течаща вода и тоалетен възел, а банята и
тоалетната са общи, където се намира и мивката за сутрешен и вечерен тоалет.
Извеждането до тоалетна се осъществява при почукване, но понякога със закъснение, което е налагало
да се ползват бутилки. Тоалетната могат да я ползват двама души, а душът само
един човек, за това са ги извеждали покилийно. В килиите е имало насекоми –
хлебарки и дървеници, които са били даже в яденето, за което е писал жалби.
Дървениците са ги хапали постоянно, като фелдшерката е давала на ищеца спирт,
за да се маже. Ищецът не се е чувствал добре в тези условия, пиел е някакви лекарства,
защото е имал проблем с кръста. Често е правил оплаквания за дървениците, като
администрацията е извършвала пръскания, които обаче са били безрезултатни.
Свидетелят сочи, че на 15.09.2016г. е бил бит от охранителите, като едният е Й.
от Павликени, който го е бил с юмруци и ритници.
В периода от
втората половина на 2016г. и досега изпълнява
длъжността Началник сектор „Арести“ в
Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – Велико Търново. Според
дадените показания арестът разполага с 11 еднакви спални помещения по 8 кв. м,
които са оборудвани с по 2 двуетажни легла, с масичка и две столчета – метални,
неподвижно закрепени. Има пластмасови шкафчета с четири чекмеджета за личните
вещи на задържаните. От разпита става ясно, че вратите на килиите са към
арестния коридор. Те са масивни, дървени, обковани с метал и са с решетки. Над
тях има прозорец, който е с решетка и частично от там се проветрява и влиза
светлина. Няма външни прозорци. Помещения така са проектирани. В спалните
помещения има луминесцентни осветителни тела. Осветляване се осигурява чрез
отваряне на масивната дървена врата и влизане на въздух и светлина оттам.
Свидетелят обяснява, че тоалетните са с три места – клекало, седало и писоар.
Санитарният възел включва умивалня – обща мивка с две батерии, и баня за
къпане. Осигурява се топла вода с електрически бойлер. Къпането се извършва два
пъти по седмичен график. Ходенето до тоалетна – при необходимост и желание на
задържаните лица. Дава се сигнал с почукване на вратата и желаещите се извеждане.
Случвало се е 2 – 3 помещения едновременно да подадат сигнал. Тогава се
извеждат по определен ред, но свидетелят няма впечатления на някого да е
отказано извеждане до тоалетна. Твърди, че няма практика да се удовлетворяват
нуждите в бутилки. Пластмасовите бутилки са от разрешените вещи, от списъка,
който е утвърден от министъра на правосъдието. Те са разрешени вещи и могат да
си ги държат да си наливат вода. По отношение на дървениците твърди, че такива
има във всички пенетенциарни заведения и трудно се унищожават. ГДИН има договор
с определено дружество, което планово извършва дератизация и дезинсекция на
помещенията. По договорите това се извършва планово –шест пъти годишно, а
извънпланово – по сигнал, подаден от фелдшера на ареста. Всяка обработка се
вписва в дневник и фирмата издава протокол. Според свидетелските показания
телефонните разговори обичайно се провеждат, когато задържаните се извеждат за
мястото за престой на свеж въздух. Това е помещение, което се намира на
четвъртия етаж и е 18 кв. м. Разговорът е по заявка на задържаното лице.
Задържаните имат фонокарти, които са тяхна собственост. Постовият набира
желания номер и дава слушалката на задържаното лице през решетката. Това се
документира в дневник. На задържаните лица се осигурява извънредно време за
разговор с адвокат или друго спешно. Служителят е на близко разстояние, тъй
като самото място не позволява да се отдалечи и трябва да се грижи за
сигурността в ареста, ако забележи опасност или чуе нещо трябва да реагира.
Свиждания могат да се осъществяват с близки и адвокати. Извършват се на
партерния етаж. Свидетелят си спомня ищеца, и че на посочената от него дата
15.9.2016г. е чул викания от задържани и колеги, но за насилие не е чувал,
такова счита, че не е имало.
При така
установената фактическа обстановка, настоящата инстанция прави следните правни
изводи:
Така
предявеният иск е допустим. Същият е
предявен на иска след изтичането на предвидения в § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС срок.
Доколкото с нормата на § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС се разширява приложното поле на
иска по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС и спрямо факти и обстоятелства, възникнали преди
нормативното регламентиране на този иск, предвиденият в посочената разпоредба
6-месечен срок не може да се разглежда като преклузивен такъв за предявяването
на иска. Отделно от това ограничаването на лишените от свобода и задържаните
под стража лица, които са били освободени преди повече от 6 месеца преди
влизането в сила на ЗИД на ЗИНЗС /ДВ бр.13/ 2017г., в сила от 07.02.2017г./ и
които не са подали иск до този момент пред ЕСПЧ или пред национален съд, да
предявят иск по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е в противоречие с чл. 13 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, тъй като
въвежда пречка за ефективното упражняване на правото на компенсаторна защита
пред националния съд за допуснати нарушения на чл. 3 от ЕКПЧ от органите по
изпълнение на наказанията. Това, както и препоръките, дадени от Европейския съд
по правата на човека в § 289 на пилотното решение „Нешков и други срещу
България“ /във връзка с които препоръки е приет и ЗИДЗИНЗС - ДВ бр.13/ 2017г./,
обуславя извод, че предявяването на исковата претенция извън 6 месечния срок по
§ 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС, не може да бъде разглеждано като процесуална пречка,
релевираща недопустимост на иска по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Съгласно Определение
№ 189/ 08.01.2018г. по адм. дело № 10037/ 2017г. по описа на ВАС, на основание
чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБългария, § 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС (ДВ,
бр. 13/2017) не следва да бъде прилаган в частта си „до 6 месеца“, като
вътрешно законодателство, което противоречи на чл. 13 от ЕКПЧ.
Искът е
предявен от лице, което видно от събраните писмени доказателства е имало
качеството обвиняем и спрямо което са
били приложени 72 часово задържане по посоченото по- горе прокурорско
постановление и принудителна мярка за неотклонение „Задържане под стража“ с
Определение на ВТРС. Това сочи, че същото има активна процесуална легитимация
да предяви иск по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 484 от ЗИНС.
На следващо
място искът по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 484 от ЗИНС е предявен против
надлежен ответник. Искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано
от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са
причинени вредите, съгласно чл. 205, ал. 1 от АПК. В конкретния случай
ответникът ГД „ИН“ – София съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице
към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контролът
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част
от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“
съгласно чл. 12, ал. 1 и ал. 3 от ЗИНЗС. Главната дирекция е пасивно
легитимирана да отговаря по иска за обезщетение за вреди на ищеца.
Искът е
предявен пред надлежния съд – Административен съд В. Търново, родово и местно
компетентен, съгласно правилата на местната подсъдност по чл. 133, ал.1 от АПК.
Предвид
изложеното след като исковата молба е
подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент
от чл.205 от АПК във чл.284, ал.1 във вр. с чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС съдът
приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр.
София иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди, е допустим и подлежи на разглеждане в производство по
реда на чл. 203 и сл. от АПК.
Разгледан по
същество е частично основателен и
доказан.
Според чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за
вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени
за нищожни подзаконови нормативни актове, като исковете се разглеждат по реда,
установен в АПК, а по аргумент от чл. 203, ал. 2 от АПК за неуредените в този
кодекс въпроси се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ или на ЗИНЗС.
Разпоредбата
на чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ предвижда, че държавата и общините дължат обезщетение
за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от
длъжностното лице. По смисъла на чл. 204, ал. 4 от ЗОДОВ в случаите на
незаконосъобразни действия и/или бездействия незаконосъобразността им се
установява от съда, пред който е предявен искът.
В контекста
на посочените по-горе правни разпоредби съдът намира, че е сезиран с искова
претенция по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 203 от АПК за
обезщетение за неимуществени вреди, за които се твърди, че са настъпили в
резултат на незаконосъобразни действия и бездействие на длъжностни лица от
следствения арест в гр. Велико Търново. Последните извършват правно
регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни
да спазват изискванията на този закон.
Разпоредбата
на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС въвежда специална отговорност на държавата за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл. 3 от
същия закон. Според чл. 3,
ал. 1 от ЗИНЗС л. 3, ал. 1 от ЗИНЗС въвежда забрана осъдените и
задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко
или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба, за нарушение
на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
За да бъде
приета основателността на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.
3, ал. 2 от ЗИНЗС и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в
правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по
силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима
презумпция. В случая не се твърдят
действия на длъжностни лица от вида на визираните в чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, а
поставяне на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода, които неблагоприятни условия са резултат от бездействието
на администрацията на следствения арест. За да бъде едно бездействие квалифицирано като
незаконосъобразно, е необходимо да бъде установено неизпълнение
нарегламентирано в нормативен акт задължение за фактическо действие от страна
на административен орган или на длъжностно лице от администрацията.
По твърдения
на ищеца, неимуществените вреди се изразяват в яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за
живот, обективирано в защитна реакция на организма при болка и стрес, сълзене на очите /плач/, причинени в
резултат на неосигурена благоприятна среда и условия за съхранение на
физическото и психическото здраве, като постоянен достъп до тоалетна, течаща
вода, дневна светлина и проветрение, ежедневен едночасов престой на открито,
тайна на разговорите и наличие на дървеници в килиите.
В пилотното решение по делото
"Нешков срещу България", постановено във връзка с
оплаквания за нарушения на забраната за нечовешко и унизително отношение по чл. 3 от
Конвенцията, ЕСПЧ прие, че е налице нарушение на чл. 13,
вр. чл. 3 от Конвенцията
- право на ефективно средство за защита, защото не е убеден, че съществуващите
средства за защита в българската правна система могат да доведат до ефективна
защита при оплаквания по чл. 3 от
Конвенцията. Прието е, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ
не е ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път
"незаконосъобразността" на действията или бездействията на
затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията
на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове
за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не
толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото
релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи
националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането
в лоши условия, причинява неимуществени вреди.
Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са
съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на
тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното
страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на
лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно
обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат
предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането.
Неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване
от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във
всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното
отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на
нормите на ЕКЗПЧОС.
Основателно
е първото оплакване на ищеца, че не му е
осигурена минималната жилищна площ в килиите, както и достъп до пряка слънчева
светлина и до свеж въздух. В чл. 43, ал. 3 от ЗИНС (в действалата към
2014г. – 2016г. редакция на нормата,
сега ал.4), минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от
свобода, не може да бъде по-малка от 4 кв.м., Съгласно
§ 13 от ПЗР на
ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 1.01.2019 г. Възражението на ответника, че към момента на
пребиваване на ищеца в следствения арест, тази норма не е била част от националното
законодателство, тъй като е било отложено изпълнението й е неоснователно. Независимо,че тази норма
започва да действа от 2019г. , на основание чл. 3 от
Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи
/ЕКПЧ/, администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в
местата, където се изтърпяват наказания, наложени с влезли в сила присъди. ЕКПЧ е ратифицирана от
Република България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното
право. Следователно, спазването на чл. 3 от
Конвенцията представлява задължение, пряко произтичащо от нормативен
акт. В този смисъл неоснователни са касационните доводи на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" за недоказани противоправни действия и
бездействия на негови длъжностни лица. Съдебната практика на националните
съдилища и на Европейския съд по правата на човека в последните години е
константна в смисъл, че недостатъчната площ на спалните помещения, лошото
осветление, недостатъчният приток на чист въздух, липсата на санитарен възел и
достъп до течаща вода кореспондират на понятието "нечовешко" и
"унизително" отношение, като превишават целите на изтърпяване на
наказанието. Поради това, изводите за основателност на претенцията в частта за
нарушение по смисъла на чл. 13
вр. чл. 3 от ЕКПЧОС
са обосновани.
В този ред на мисли, следва да се отбележи, че съгласно чл. 20, ал. 2, изр. първо от
ППЗИНЗС в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и
възможност за естествено проветряване. От
изслушаните свидетелски показания се установява, а и ответникът не отрича, че килиите
не разполагат със собствени прозорци, които да са източници на пряка дневна
светлина. Притокът на светлина се осигурява косвено – от прозорците на външния
коридор, към който са вратите им. Естествена светлина прониква чрез
отвор над вратите на килиите и при възможност – чрез отваряне на масивните
врати на килиите, които са дублирани с решетка. В килиите има изкуствено осветление от луминесцентни осветителни
тела. Съдът намира, че по този начин не е обезпечено естествено проветряване и
приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти
за обществени сгради. Освен това, твърдения и доказателства за отварянето на
плътните врати на килиите, в които е пребивавал ищеца при престоя си в
следствения арест, липсват. Обяснението, че сградата е проектирана така през
1982 година и това е конструктивното решение не освобождава ответника от
отговорността да изпълни законовите си задължения и да осигури пряк достъп на
дневна светлина и възможност за естествено проветряване в спалните помещения.
Основателно
е и второто оплакване е , че не му е осигурен постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от
ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява
достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип
ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС
е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на
ЗИНЗС Съгласно чл. 20,
ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. От събраните
гласни доказателства, които съдът кредитира като безпристрастни и взаимно
кореспондиращи, а също от справката, представена от ответника, се установява,
че в килиите не е изграден самостоятелен санитарен възел, а задържаните лица
имат възможност да ползват общ такъв с осигурена течаща вода през цялото
денонощие, но след подаване на сигнал до охранителния състав и извеждането им
по ред. От показанията на свидетелите се установява, че има случаи, в които сигнал
се подава едновременно от няколко килии и се налага да се изчаква.
Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен случай до тоалетната
и то само при обективна възможност за това, несъобразена с физиологичните нужди
на всеки арестант, включително и на ищеца безспорно нарушава нормативно посоченото
изискване. Твърденията на ответника, че достъп до тоалетна и течаща вода е
осигуряван, не изпълняват изискването на закона ползването им да се осъществява
в спалните помещения. При липсата на санитарен възел и течаща вода в
помещението основателно се явява оплакването на ищеца.
Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп
до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в
затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за
задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред
Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България -
Решение от 2.02.2006 г., делото Шахънов срещу България -
решение от 10.01.2012 г., констатацията за условията в затворите се
основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на
изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята
практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по
конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице
нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС.
Основателно
е и оплакването за липсата на гарантирания от чл. 86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС
едночасов престой не по- малко от един час на открито. В чл. 71,ал.2 от ППЗИНЗС е записано, че
престоят на открито се провежда на специално определени места в затвора, като
по възможност същите предлагат защита при лошо време. Освен това съгласно ал.3
и 4 от текста, по време на престоя на открито администрацията на затвора
осигурява подходящи условия – съоръжения, екипировка и организирани дейности,
насърчаващи поддържането на добро физическо здраве, като лишените от свобода
могат да се обединяват за участие във физически упражнения или спортни игри.
Законодателят е предвидил, че при неблагоприятно време се осигуряват
алтернативни условия за упражнения на затворниците (ал.7). Редът за провеждане
на престоя се определя с правилника за вътрешния ред по смисъла на чл.71, ал.8
от ППЗИНЗС. Следователно съдът приема, че правото за престой на открито на
лишените от свобода, минималната му продължителност и местата за провеждането
му са законово регламентирани, а конкретния ред за осъществяването му се урежда
в съответния правилник за вътрешния ред. Безспорно е по делото, че престоят се е осъществявал в помещение от
около 20 кв.м. с отваряеми прозорци на четвърти етаж на сградата, което
определено не може да покрие законовото изискване. Представената от ответника
Заповед № 1-1321/10.2.2020г. на ГД на ГДИН е неотносима към процесния период на
престой, няма доказателства същата да има същото съдържание като отменената от
Заповед № Л -4102/6.10.2016г. Освен това дори да се приеме, че с нея се допуска
в т.5.5.1, че когато в арестите няма възможност за изграждане на места за
престой на открито , провеждането се извършва в изградени за целта закрити
помещения с осигурен достъп на свеж въздух и вентилация, същата не може да
противо речи на акт от по- голяма степен, какъвто е чл. 86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС.
Доказано наличието на дървеници в килиите, доколкото
същите се установяват от събраните по
делото доказателства- изслушаните свидетелски показания,от които се вижда, че са предприемани мерки по обработване на
помещенията в ареста против паразити, насекоми и всякакви други вредители, за
което има договорни взаимоотношения със специализирана компания, която е
ангажирана с регулярна дезинсекция и дератизация и с извънредна такава – при нужда.
Именно необходимостта от честа дератизация и дезинсекция доказва, че в
арестанските помещения е имало зачестени случаи на ухапване от дървеници, което
определено е довело до дисконфорт на ищеца.
Въпреки гореизложеното в исковата молба не се прави такова оплакване, поради
което същото не следва да се обсъжда.
Съдът намира
за неоснователно твърдението за извършена
физическа принуда спрямо жалбоподателя, макар разпитания свидетел да
посочва, че е имало някаква конфликтна ситуация. Не се доказани в настоящото
производство твърдените факти, доколкото, за да възникне отговорност на
работодателя за поведение на негов служител следва да бъде установено точно
лицето, упражнило такова насилие, както и липсват документи, които да
установяват каквито и да било последици от така твърдяното деяние напр.
амбулаторен лист.
Недоказано
остава оплакването, че е нарушена тайната на разговорите на ищеца с адвокат. Според приложимата разпоредба на
чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна
връзка с роднини, близки, защитници и повереници по ред, установен от главния
директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Видно от представения от
ответника Дневник за проведените телефонни разговори на задържаните лица на
ищеца е осигурено правото на телефонна връзка, но липсват, каквито и да било
доказателства , че е възпрепятстван разговор с адвокат, доколкото тези
разговори попадат под особена защита с оглед
принципа за професионална привилегированост и изключват всякакъв вид слушане и записване
от други лица по смисъла на чл. 254, ал. 3, изр. второ от ЗИНЗС. Действително
по делото е доказано, че по време на провеждане на телефонни разговори в ареста
в гр. Велико Търново през цялото време лице от надзорно-охранителния състав
стои в непосредствена близост с цел да наблюдава задържания, но поради
ограничение в мястото, няма възможност да застане така, че да не чува
разговора. Присъствието обаче на служители на ответника по време на провеждане
на телефонни разговори с лица от другите категории по чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС – извън защитници и повереници, не може да се приеме като неправомерно
поведение. В ЗИНЗС и в правилника за неговото приложение липсва разпоредба,
регламентираща неприкосновеност на тези разговори, подобно на разговорите със
защитник или повереник. Поведението на охранителния състав в тази хипотеза не е
довело до унижаване на човешкото достойнство на ищеца. Няма данни да е нарушена
тайната на разговорите между ищеца и негов защитник, като не му е позволено да
упражни правото си на неприкосновеност на тези разговори. Освен това, презумпцията
за доказаност на претърпените неимуществени вреди по смисъла на чл. 284, ал. 5
от ЗИНЗС не се отнася за такива вследствие на подобно поведение от страна на
служителите на ответника.
Предвид
изложеното съдът приема за доказани като факти за периода на пребиваване на
ищеца в Следствения арест гр. В. Търново за периода от 21.06.2016г. о
12.10.2016г. , когато ищецът е бил задържан с МНО „Задържане под стража“ в
Следствения арест гр. Велико Търново в килии № 4 без осигурена благоприятна
среда и условия за съхранение на физическото и психическото здраве на ищеца,
като липса на дневна светлина в килиите
на ареста, постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, ежедневен
едночасов престой на открито, и наличието на дървеници.
Съдът намира
за неоснователни всички останали оплаквания на ищеца относно битовите и
санитарно-хигиенни условия, при които същият е бил поставен при пребиваването
му в ареста през посочените периоди.
При така
установеното от фактическа страна съдът намира, че някои от битовите и
санитарно-хигиенните условия, при които ищецът е пребивавал в ареста в гр.
Велико Търново в посочените периоди, накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България и респ. от страна на администрацията на ГД
„Изпълнение на наказанията” е допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи, както и на чл. 2, т. 3, и чл.
43, ал. 2 и ал. 5 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени хигиенни и битови стандарти от
гледна точка на липсата на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения,
както и за липсата на пряка дневна светлина и на осигурена възможност за
престой на открито, са обстоятелства, които в своята съвкупност, неминуемо
водят до потискане и неблагоприятно засягане на личността. Действително по
делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо
или психическо заболяване/ на ищеца, което би могло да бъде разглеждано като
последица от условията, при които е бил поставен при престоя му в ареста в гр.
Велико Търново. В контекста на съдебната практика на ЕСПЧ обаче изложеното от
фактическа страна не може да не доведе до неблагоприятно засягане на личността,
до накърняване на човешкото достойнство и до психически болки и страдания. В
този смисъл е и разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която при
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката „задържане под
стража”, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление,
проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени
вреди се предполага до доказване на противното. За ангажиране отговорността на
държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно
обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на
арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти
за условията в арестите. Необходимо и достатъчно е да бъде установено
настъпване на вреди – неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на
защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и
основни ценности, което засягане следва закономерно от обективния факт на
наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или
други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват
отговорността на държавата, тъй като задължение на същата е да организира
своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените
от свобода в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от
финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото „Нешков и други срещу България“/. Отделно от това, разпоредбата на чл.
43, ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да
разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица.
Конкретният
размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по
правилата на чл. 52 от ЗЗД, вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Според
чл. 52 от ЗЗД размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се
определя по справедливост. Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС в случаите по чл.
3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на
условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които
имат значение за правилното решаване на спора. Понятието „справедливост“ е
морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието.
Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а
размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени
вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и
времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в
страната към момента на увреждането, по начин че обезщетението да не бъде
средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта,
като законово въведен критерий за определяне на паричния еквивалент на
моралните вреди, изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени
вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и
обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна
дейност се е отразила на увреденото лице. В случая, от съда се отчитат
обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразната административна
дейност и периода на исковата претенция – времето, през което ищецът е
пребивавал в следствения арест в гр. В. Търново /пет месеца и седемнадесет дни
– от 21.06.2016г. до 12.10.2016г. От
друга страна се вземат предвид характера и интензитета на породените страдания
и негативни преживявания – липсват данни за конкретно физическо или психическо
увреждане на здравето, не се твърди, че ищецът не е бил извеждан своевременно
до тоалетна и баня, признава се недостатъчната дневна светлина, както и
извеждането за престой макар и на закрито, няма данни лицето да е нахапано от
дървеници, осигурени са му телефонни разговори. Съобразно това и при
прилагането на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът приема, че справедливото
обезщетение, което следва да се присъди на ищеца, възлиза на 350,00 лева. При
така изложеното и доколкото размерът на претендираното от ищеца обезщетение за
причинените му неимуществени вреди не съвпада с този, определен от съда, следва
искът да бъде уважен частично.
Основателна
е и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от 25.11.2017
г. /датата на прекратяване на бездействието/ до окончателното изплащане на
сумата. В т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. №
3/2004 г. на ОСГК е прието, че началният момент на забавата и съответно
дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни
действия и бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им.
Следователно законна лихва следва да бъде присъдена от датата, на която
незаконните действия и бездействия са били преустановени – 12.10.2016 г.,
когато задържането на ищеца в ареста в гр. Велико Търново е преустановено, до
датата на окончателното изплащане на сумата.
На ищеца не следва да му се присъждат
съдебно-деловодни разноски по делото, тъй като е представляван от адвокат, назначен по реда и
при условията на Закона за правната помощ. С определение от 12.2.2021г. на
Административен съд – Велико Търново ищецът е освободен от заплащане на д.т., а
с определение от 2.03.2021г. му е предоставена правна помощ във вид на
процесуално представителство по делото. Предвид нормата на чл. 286, ал. 2 от ЗОДОВ Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София следва да бъде
осъдена да заплати в полза на органа на съдебната власт Административен съд – Велико
Търново разноски за държавна такса в размер на 10 лв.
Неоснователно е направеното от ответника искане за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 286, ал.
2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да
заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и
при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл. 286, ал.
2 и ал. 3 от
ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3
от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане
на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето
защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.
Водим от горното и на основание чл.203 от АПК във
вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, Административен съд – В. Търново, VІІІ-ми състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – София – 1309, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21, да заплати на Т.И.М. с ЕГН:**********– лишен от свобода, изтърпяващ
наказанието си в Затворническо общежитие „Атлант 1“, гр. Троян, сумата от 350-
триста и петдесет- лева, ведно със законната лихва, считано от 12.10.2016 г.
/датата, на която незаконните бездействия са били преустановени/, до
окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразна административна дейност,
изразяваща се в неосигуряване на необходими битови и санитарно-хигиенни условия
/минимална жилищна площ, липса постоянен достъп до санитарен възел и топла
вода, липса на пряк достъп в килията на дневна светлина, един час престой на
открито на ден при престоя на ищеца в следствения арест в гр. Велико Търново, в
периода от 21.06.2016г.
до 12.10.2016г. .
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск в частта му над 350
лв. до претендирания размер от 20 000 лв., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – гр. София – 1309, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21 да заплати в
полза на органа на съдебната власт Административен съд – Велико Търново,
разноски по делото за държавна такса в размер на 10 лв. /десет лева/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване
в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред троен състав на
Административен съд В. Търново.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :
.
.