РЕШЕНИЕ
№ 128
гр. Силистра, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на единадесети
октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Н. Димитров
Членове:Добринка С. Стоева
Кремена Ив. Краева
при участието на секретаря Антоанета Н. Ценкова
като разгледа докладваното от Пламен Н. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20223400500255 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба подадена от „Профи кредит България“
ЕООД с ЕИК *********, гр. София, бул. „България“, № 49, против Решение № 109 от
20.06.2022г. постановено по гр. дело № 638/2021г. на РС - Тутракан, в ЧАСТТА, с която
първоинстанционния съд е отхвърлил предявения от дружеството осъдителен иск за:
-главницата в размер на 2970,13 лева, явяваща се разликата над уважената сума от
828,52 лева до претендирания размер от 3798,65 лева;
-договорно възнаграждение за лихва в размер на 1843,26 лева за периода от
15.06.2020 г. до 03.07.2021 г.;
-възнаграждение за услугата „Фаст“ в размер на 711,12 лева;
- за възнаграждение за услугата „Флекси в размер на 2062,24 лева;
- за лихва за забава в размер на 313,34 лева за периода от 16.01.2020 г. до 03.07.2021
г.;
-за законна лихва в размер на 63,18 лева за периода от 03.07.2021 до 26.08.202г.
Въззивникът – „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК *********, гр. София, бул.
„България“, № 49, не е доволен от първоинстанционното решение в атакуваната му част,
намирайки го за недопустимо и неправилно, като в тази връзка желае същото да бъде
обезсилено и върнато на първоинстанционния съд за ново произнасяне по исковата
претенция на дружеството, с което тя да бъда изцяло уважена. В условията на евентуалност
моли въззивния съд да постанови ново решение, с което да признае за установена дължими
претендираната главница над сумата от 828.52 лв. до 3798.65 лв., ведно със законна лихва от
входиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, до окончателното изплащане на задължението
и договорно възнаграждение в размер на 1843.26 лв.
1
Въззиваемият – П. З. М. от с. Старо село, общ. Тутракан, ул. „Л.Д.“, № ..... уведомена
лично за жалбата не депозира писмен отговор или становище по нея.
Съдът – след като прецени събраните по делото доказателства приема за установено
следното от фактическа и правна страна.
При разглеждане на делото първоинстанционният съд приел, че предявеният иск е
осъдителен, с правна квалификация по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, във връзка със ЗПК, вр. чл. 79, и
чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 от ГПК. Тази правна квалификация е свързана с
обстоятелството, че вземането на ищеца произтича от договор, сключен с потребител, което
обуславя задължението на съда да следи служебно за интересите на ответницата потребител
и за наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор. По тези съображения
първостепенния съд приел, че сключения между страните договор за потребителски кредит
съдържа неравноправни клаузи обективирани в условията на договорените допълнителни
услуги „Фаст“ и „Флекси“. Съдът приел също, че част от тези услуги представляват
потенциални възможности, а не насрещни задължения за кредитора, щом за упражняването
им се иска неговото съгласие. Такива договори според първостепенния съд, при които
едната страна е поела задължение, а другата не са нищожни на основание чл. 26, ал. 2, изр.
1, пр. 4 от ЗЗД, поради липса на основание.
Съдът приел, че задължението за цена на допълнителните услуги представлява
всъщност допълнително възнаграждение за кредитодателя вместо лихва, което следва да
намери място при другите компоненти включени в годишният процент на разходите, който
пък в такъв случай би надхвърлил законния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Допълнително
първоинстанционният съдебен състав възприел, че като цената на коментираните
допълнителни услуги не е включена към ГПР по кредита препятства възможността на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, което
допълнително се явява неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на
потребителите, което обуславя хипотезата на чл. 23 във вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. В мотивите към решението е коментирано още, че неточното посочване на ГПР се
приравнява на липсващ ГПР, когато отклонението е значително. По тези причини
първостепенният съд отхвърлил ищцовите претенции в частта относно претендираната цена
на коментираните допълнителни услуги.
За да присъди в полза на ищеца не цялата отпусната сума, а само част от нея съдът
преценил договорката, че с част от кредита била предназначена за погасяване на задължение
по други, предходни задължения на същия кредитополучател и реално кредитодателя -
„Профи кредит България“ ЕООД, е наредил плащане към ответницата П. З. М. за 1463,95
лева. Затова съдът приел, че чистата сума по процесния кредит представлява сбор от
отпуснатата сума 1463,95 лева и сумата на действително рефинансираното предходно
задължение - 492,17 лева, който сбор общо е 1956,12 лева. Съобразявайки направените
погасителни плащания в общ размер на 1127,60 лева съдът приел, че разликата между
чистата получена сума и погасената е 828,52 лева, до който размер приел искът за главница
за основателен, а в останалата част до претендирания размер от 3798.65 лв. го е отхвърлил.
За да мотивира жалбата си представителят на „Профи кредит България“ ЕООД, е
изложил следните въззивни основания
На първо място се коментира законосъобразността на договорения между страните по
договора за кредит годишен лихвен процент в размер на 41.00 %. Това обстоятелство не се
коментира от първоинстанционния съд и въобще не е било предпоставка наличието на която
да е обусловила отхвърлителната част от атакуваното решение. По това съображение
въззивния съд намира, че не следва да я обсъжда.
В жалбата пространно се коментира договорения между страните по договора ГПР,
който според жалбоподателя е в размер на 49.15 %, и като такъв не е договорен в нарушение
на закона. Коментира се още смисловото значение на израза „добрите нрави“и прогласената
в чл. 9 от ЗЗД, свобода на договаряне. Жалбоподателят прави правен анализ на законовата
2
дефиниция – „Годишният процент на разходите по кредита“, коментирайки, че това понятие
включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит съгласно /чл. 19, ал.1 от ЗПК,
Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора. Коментира се още разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
ПМС. Така според жалбоподателя към датата на сключване на договора за кредит страните
са били обвързани от законовото изискване, третиращо размера на ГПР.
Съобразявайки размера на договорената в договора възнаградителна лихва
жалбоподателят приема, че в конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния размер на
законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не е
налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави. Действително
жалбоподателят не включва като компонент при изчисленията си цената на допълнителните
услуги „Фаст“ и „Флекси“.
В точка две от жалбата се коментира именно това дали цената на тези допълнителни
услуги следва да се включи в ГПР по договора или не. Според жалбоподателя
обстоятелството, че „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД в качеството си на кредитор не
създава задължение за потребителя при сключване на договор за потребителски кредит, да
избере и закупи допълнителни свързани с договора за потребителски кредит, е легално
уредено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, и не са задължителни за
кредитополучателя. Сочи, че в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се
отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за
сключването на договора за кредит, която хипотеза не се припокрива с процесната. По тези
съображения жалбоподателят приема, че разходите на потребителя за въпросните
допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, съответно не
следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Коментира се още т.4.3 от стандартния
европейски формуляр, в който са описани всички разходи, които възникват за потребителя в
резултат на изразено от негова страна желание да се възползва от допълнителни услуги, като
например застраховка по кредита, получаване на кредитна карта и др. Коментира се още, че
относително осведомен потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни
граници, може без затруднение да прецени напълно точно ефекта за него от сключване на
договор за потребителски кредит, ведно с допълнителни услуги.
Жалбоподателят коментира заключението на първостепенния съд, че извършените
рефинансирания по стари задължения на клиента, не са реално отпуснати суми на същия,
сочи, че това действие е предмет на договорка между страните и че сумата от 2536.05 лв. е
отишла за погасване на предишно задължение на ответницата по Договор за потребителски
кредит № 30034437911. Предвид това дружеството кредитодател е извършило плащания в
размер на 4000.00 лева, като сумата от 2536.05 лв. са заплатени по желание на длъжника по
старо негово задължение, а остатъчната сума е преведена по посочената от П. З. М. сметка.
В заключение жалбоподателят приема, че обжалваното решение е недопустимо на
основание чл. 270. ал. 3 от ГПК, тъй като съдът се произнесъл, излизайки извън границите
на предмета на исковата молба, като е нарушил и правилото за равенство на страните в
съдебния процес, ощетявайки ищецът. Това свое заключение жалбоподателят обуславя с
обстоятелството, че с част от отпуснатата сума по Договор за потребителски кредит №
30040004353, П. З. М. е пожелала да бъдат рефинансирани предходни нейни задължения към
„ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД.
Сочи се още, че в процеса дружеството е било задължено от съда да представи
3
договорите, по които е извършено посоченото рефинансиране, както и извлечение към тях,
от което да е видно, че те са изплатени. Жалбоподателят приема, че въпросните писмени
доказателства, трябва да послужат за доказване единствено и само на факти и обстоятелства
относими към процесния кредит и неизплатеното задължение по него, а не да бъдат предмет
на делото.
Жалбоподателят счита за недопустими действията на първоинстанционния съд, с
които е анализирал и прогласил клаузи от предходни договори за нищожни. Сочи се още, че
тези изведени мотиви на съда са произнасяне извън предмета на подадената искова молба,
както и предвид факта, че няма подаден насрещен иск от ответника.
Сочи се, че с атакуваното решение първостепенния съд е нарушил един от
фундаменталните принципи на гражданския процес, а именно - равенството на страните,
като е поставил ищеца в неравностойно положение спряло длъжника.
Представителят на въззивника приема още, че договорите, по които са
рефинансирани суми, са доброволно изплатени от длъжника, като предвид това и фактът, че
не са предмет на настоящото производство, няма как да бъдат прогласени за нищожни.
След като обсъди жалбата и становищата на страните ОС приема същата за
допустима и частично основателна по следните съображения:
ОС кредитира мотивите на първоинстанционния съд в частта, в която клаузите на
процесния договор за потребителски кредит № 30040004353 са обявени за недействителни и
препраща, към тях по реда на чл. 272 от ГПК. По отношение дължимостта на сумите
претендирани, като цена на услугите „Фаст“ в размер на 711,12 лева и „Флекси в размер на
2062,24 лева, въззивния съд е формирал становище, аргументирано в редица актове по
въззивини дела на СОС, споделяйки аргументите както на заповедния, така и на исковия
съд, за квалифицирането на допълнителните услуги по споразумението за предоставянето на
пакет от услуги като средство за заобикаляне на забраната по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По
същество услугите по т.нар. пакети с допълнителни услуги „фаст“ и „флекси“ представляват
действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, за които не може да се
приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Тава означава, че
възнаграждението за тях е договорено в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, която забранява събиране на такси и комисионни от кредитора за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Провежда се извод, че целта на посочените договорни
клаузи е да послужат като допълнително възнаграждение за кредитодателя, което
представлява разход за потребителя и поради това е следвало да бъде включен при
формирането на ГПР на основание на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. При съобразяване на сумата на
отпуснатия заем от 4000 лева, за срок от 36 месеца, като цялата дължима сума с лихвата
става 6981,38 лева, при лихва 41,00% и ГПР 49,15%. Отделно от задължението за плащане
на лихва и връщане на главницата, длъжницата е приела да закупи услуги Фаст на стойност
800 лева и услуга Флекси на стойност 2320 лева, които суми са разсрочени на 36 вноски по
86,66 лева (общо за двете услуги), дължими заедно с месечните погасителни вноски по
кредита. Разходите за услугите очевидно не са включени в ГПР, тъй като съгласно
погасителния план общата месечна сума по погасителните вноски е 280,58 лева. Общото
задължение по кредита и по пакета допълнителни услуги е 10101,38 лева. Размерите на
договорените възнаграждения по споразумението за предоставени допълнителни услуги,
които заедно надхвърлят размера на възнаградителната лихва за целия период на договора,
сочат за превишаване на общия размер на ГПР над допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК
(50%). След като в договора за кредит не е посочен действителния ГПР, то договорът не би
отговарял на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - хипотеза по чл. 22 от ЗПК.
Въззивният съд не намира аргументи да преразгледа изложеното вече и в заповедното
производство становище, развито и в мотивите на първата инстанция. В този смисъл дори
да се приеме, че разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не
4
представляват част от общите разходи по кредита и не следва да се отчитат при
изчисляването на ГПР, при такова договаряне се постига несъвместим с обществения морал
резултат. Невключването на коментираните разходи в компонентите при изчисляването на
ГПР по кредита води до недействителност на цялото кредитно правоотношение, което
обуславя основателност на ищцовите претенции само до размера на действително
отпуснатия кредит след приспадане на сумата на постъпилите погасителни вноски, като в
останалата си част исковите претенции са неоснователни и правилно са отхвърлени от
първоинстанционния съд.
Приемайки, че процесният договор е изцяло недействителен поради описаните по –
горе причини районния съдия правилно приел, че на ищеца се следва сумата на
предоставения кредит в размер на 4000 лв. редуцирана с направените от кредитополучателя
погасителни вноски в размер на 1127лв., а именно 2873лв.
В допълнение към това първоинстанционният съдебен състав приел още, че следва да
приспадне от подлежащата на връщане главница и сумата от 2043,88лв. представляваща
действителното /според съда/ рефинансиране на предходен договор за потребителски кредит
сключен между същите кредитодател и кредитополучател. За да стигне до този извод съда
приел, че част от сумата от 2536.05лв. отредена с коментирания договор за потребителски
кредит за рефинансиране на предходно задължение на ответницата на свой ред следва да се
редуцира поради наличие на нищожни клаузи в предходни два договора сключени между
същите съконтрагенти и по настоящем погасени поради плащане. Валидността на двата
предходни договора е обсъдена пространно в мотивите, към атакуваното решение.
ОС не споделя тази теза, като счита, че неправилно първоинстанционния състав е
разширил обхвата на дължимата проверка включвайки в предмета на делото ирелевантни
факти и обстоятелства. Становището на въззивния съд е формирано след преценка дали
договорът за потребителски кредит № 30040004353 представляващ основен правопораждащ
факт в процесното правоотношение може да се окачестви, като обективно новиране на
предходния сключен между същите страни договор за потребителски кредит с №
30034437911. Ако се установи, че отпуснатия по обсъжданото кредитно правоотношение
кредит всъщност представлява едно новирано старо задължение то тогава би било правилно
и необходимо да се провери валидността на предходния дълг и съобразно резултата от
проверката да се прецени основателността на претенциите по задължението – предмет на
делото.
В Решение № 138/22.08.2013 г., постановено по т.д. № 27/2012 г. на ВКС,II ТО,
решение № 210/22.12.2014 г. по т.д. № 4090/2013 г. на ВКС, ТК, I ТО, е прието, че
предпоставките, които характеризират обективната новация, са:1/. съществуване на валидно
възникнало задължение, което се погасява; 2/ валидно възникване на нов дълг на мястото на
стария; 3/ разлика между погасеното и новосъздаденото задължение; 4/ намерение за
новиране; 5/ страните трябва да са способни да новират. Новацията по естеството си
предполага нов елемент в състава на облигационното отношение и трябва да засяга някои от
съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета
на задължението - при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов
предмет или ново основание в замяна на старото. В последните две решения на ВКС, ТК,
постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че обективната новация изисква ясна воля за
поемане на длъжника на нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото
задължение по сключения с кредитора договор. С решение № 110/17.07.2015 г. по т.д. №
1568/2014 г. на ВКС,I ТО на поставения въпрос е отговорено, че обективна новация по
смисъла на чл. 107 от ЗЗД, е налице, когато волята на страните е обективирана в договора,
същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира
задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 от ЗЗД, с оглед на разкриване
на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заместването му
5
с нов /решение № 85 от 01.09.2017 г. по т.д. № 2286/2015 г. на ВКС,I ТО, постановено по
реда на чл. 290 ГПК/.
В случая от съдържанието на договора за потребителски кредит № 30040004353,
сключен между кредитора и ответницата е видно, че в същия не е обективирана воля на
страните за новиране на задължението по предходния договор.
Осъществяването на целта на отпуснатия с този договор кредит за частично
потребление и частично рефинансиране на предходно кредитно задължение не води до
новиране на задължението, без изрично страните да са заявили воля за това. Новацията не се
предполага, затова волята на договорящите за извършването й трябва да е изразена по
недвусмислен начин, а такава воля в случая не е налице.
Видно е от съдържанието на договора, че една от преследваните от страните цел е
предсрочно погасяване на предходно задължение като тази цел ясно и категорично е
посочена в чл. V от договора. С оглед осъществяването на тази цел и със съгласието на
ответницата част от отпуснатата по кредита сума е била насочена за погасяване на нейното
старо кредитно задължение.
В контекста на тези съображения съдът приема, че договорът за потребителски
кредит № 30040004353 има самостоятелен характер, т.е. представлява нов договор за
потребителски кредит, отпуснат на кредитополучателя с цел освен потребителско
кредитиране, но и предсрочното погасяване на предишни задължения по предходен договор
за потребителски кредит с № 30034437911.
В този смисъл и доколкото от данните по делото се установява по безспорен начин,
че едната от целите на новия договор е осъществена - остатъчните задължения по договор за
потребителски кредит с № 30034437911, са погасени изцяло и предсрочно, както и че не е
налице връзка между двата договора, обуславяща валидността на договора за потребителски
кредит с № 30040004353, от валидността на клаузите на договора за потребителски кредит
№ 30034437911, то въпросът за евентуалното наличие на неравноправни клаузи в
предходния договор се явява извън обхвата на настоящия правен спор.
По тези съображения ОС приема, че редуцирайки част от сумата предназначена за
рефинансиране на предходно длъжниково задължение с мотиви основани на
недействителност на предходната облигационна връзка обективирана в договор за
потребителски кредит с № 30034437911, първоинстанционния съдебен състав е излязъл
извън обхвата на дължимата проверка. Това е така защото по изложените по горе
съображения липсва корелативна връзка между двата коментирани договора.
Така мотивиран въззивният съдебен състав приема, че на ищеца се следва сумата от
2873лв. главница по недействителен договора за потребителски кредит с № 30040004353,
представляваща сумата на предоставения кредит в размер на 4000 лв. редуцирана само с
направените от кредитополучателя погасителни вноски в размер на 1127лв.
Ето защо ОС приема, че следва да отмени обжалваното решение в отхвърлителната
част за сумата над присъдените 828.52лв. главница по недействителен договора за
потребителски кредит с № 30040004353, до действително дължимият размер от 2873лв. /две
хиляди осемстотин седемдесет и три/ лева. В останалата част решението е правилно и
следва да се потвърди.
От направеното от въззивника искане за разноски обективирано в молба вх. № 2481
от 30.09.2022г. е видно, че се претендират разноски само за настоящото производство в
размер на 159,.27 лв. платена държавна такса и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Предвид изхода на делото такива се дължат съобразно уважената част от въззивната жалба в
размер на 73.80лв. Така определената сума представлява функция от стойността на
платената държавна такса за въззивно обжалване от 159.27лв. и 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение определено на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата на заплащане на
6
правната помощ, към която препраща чл. 78, ал. 8 от ГПК. Общата стойност на разноските в
размер на 259.27лв. следва да се редуцира съобразно размера на уважения обжалваем
интерес, което води именно до присъдения размер от 73.80лв. /седемдесет и три лева и
осемдесет стотинки/.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 109 от 20.06.2022г. постановено по гр. дело № 638/2021г. на
РС – Тутракан, В ЧАСТТА, с която е ОТХВЪРЛЕН иска на „Профи кредит България“
ЕООД с ЕИК *********, гр. София, бул. „България“, № 49, съда да осъди П. З. М. , от с.
Старо Село, общ. Тутракан, ул. „Л. Д.“ № ...., да плати на „Профи кредит България“ ЕООД с
ЕИК *********, главница по договор за потребителски кредит № 30040004353 от
15.10.2019г. над присъдената с решението сума от 828,52 лева /осемстотин двадесет и осем
лева и петдесет и две стотинки/, до размера от 2873/две хиляди осемстотин седемдесет и
три/ лева - главница по договор за потребителски кредит № 30040004353 от 15.10.2019г.,
ведно със законната лихва върху присъдената сума от 26.08.2021г. до изплащане на
задължението.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 109 от 20.06.2022г. постановено по гр. дело №
638/2021г. на РС – Тутракан, в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА П. З. М. , от с. Старо Село, общ. Тутракан, ул. „Л. Д.“ № ..., да плати на
„Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК *********, СУМАТА ОТ 73.80лв. /седемдесет и три
лева и осемдесет стотинки/ деловодни разноски за въззивно обжалване.
Решението е окончателно и подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7