№ 3699
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:В.а Пейчинова
Теодора И.а
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100501543 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И. Ц. М., подадена чрез пълномощника
адв.С. Г. срещу решение № 13241 от 27.07.2023 г., постановено по гр.дело №
50074/2022 год. по описа на СРС, І Г.О., 28 състав, с което е признато за установено
по предявения от М. Г. М. отрицателен установителен иск с правна квалификация
чл.439 ГПК във връзка чл.117 ЗЗД по отношение на И. Ц. М., че М. Г. М., с ЕГН:
**********, с адрес: София, бул.„****, ап.10, не дължи на И. Ц. М., с ЕГН:
**********, с адрес: София, ж.к.****, сумите 2900 лева /две хиляди и деветстотин
лева/ - главница, ведно със законната лихва от 10.12.2003 г. до изплащане на
вземането, и 133 лева /сто тридесет и три лева/ - разноски - задължения по
изпълнителен лист от 10.02.2004 г. по частно гражданско дело № 9901/2003 г. на
Софийския районен съд, 65 състав. С решението на съда е осъден на основание чл.78,
ал.1 ГПК И. Ц. М., с ЕГН: **********, с адрес: София, ж.к.****, да заплати на М. Г.
М., с ЕГН: **********, с адрес: София, бул.„****, ап.10 сумата от 695,48 лева
/шестстотин деветдесет и пет лева и 48 ст./ -разноски в настоящото производство.
Твърди се, че решението е незаконосъобразно, неправилно и неоснователно.
1
Въззивникът- ответник, чрез своя пълномощник моли съда да отмени изцяло
обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск.
Претендира присъждане на направени разноски по делото. След срока за въззивно
обжалване по делото са депозирани от И. Ц. М., чрез пълномощника му адв.С. Г.,
мотиви към въззивна жалба, в които са изложени доводи за неправилност на
обжалваното решение и е направено искане за неговата отмяна и за постановяване на
ново решение, с което да бъде отхвърлен изцяло предявения иск.
Въззиваемата страна - ищец М. Г. М., чрез пълномощника си адв.В. И. оспорва
жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде остъвена
без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото
въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на
неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за
2
неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на
решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни
норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради
това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното
начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното
право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г.
на ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявения от ищеца М. Г. М. срещу ответника И. Ц. М.,
отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени
конкретни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства.
В жалбата на ответника не са изложени каквито и да е конкретни доводи и
твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателят И. Ц. М., чрез
пълномощника си адв.С. Г., единствено е посочил общо, че обжалваното решение е
незаконосъобразно, неправилно и неоснователно, без обаче да излага каквито и да
било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор и относно
неправилността на обжалваното решение. Относими доводи във връзка с
неправилността на обжалваното решение и предмета на спора съдът намира, че не са
изложени във въззивната жалба. В процесния случай едва след срока за въззивно
обжалване по делото са депозирани от И. Ц. М., чрез пълномощника му адв.С. Г.,
мотиви към въззивна жалба, в които са изложени доводи за неправилност на
обжалваното решение.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по
действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво
точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно
указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и
подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по
3
съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да
го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни
съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е
неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и
допустимостта на обжалвания акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба
следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по
аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди
изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи
всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва
въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато
тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.
Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с
доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело №
3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. В процесния случай във въззивната жалба подадена от
ответника не са изложени каквито и да било конкретни оплаквания относими към
предмета на правния спор и относно неправилността на обжалваното решение.
Относими доводи във връзка с неправилността на обжалваното решение и предмета на
спора съдът намира, че не са изложени във въззивната жалба. В процесния случай едва
след срока за въззивно обжалване по делото са депозирани от И. Ц. М., чрез
пълномощника му адв.С. Г., мотиви към въззивна жалба, в които са изложени доводи
за неправилност на обжалваното решение. В процесния случай съдът приема, че
обжалваното решение следва да се потвърди, тъй като е валидно и допустимо и тъй
като във въззивната жалба липсват посочени конкретни основания за неправилността
на това решение, а по посочените в мотивите към въззивната жалба основания за
неправилност на първоинстанционното решение съдът не следва да се произнася, тъй
като мотивите към въззивната жалба са подадени след изтичане на срока за въззивно
обжалване и в тях не се поставят въпроси, касаещи валидността, допустимостта или
правилността на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на
императивна материалноправна норма.
С оглед на изложеното и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на
въззивника- ответник във връзка с неправилността на обжалваното решение, относими
към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за
4
които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се
установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите
въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. От друга страна, с оглед изрично направената
претенция на адв.В. И.- пълномощник на ищеца М. Г. М. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./,
за безплатно осъществяваното процесуално представителство на ищеца в настоящата
въззивна инстанция. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, при
определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение, националният съд не е
обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. В процесния случай, съгласно
решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г.
по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна
сила за съда. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101,
пар.1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на
адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда. Съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция, и извършените от
пълномощника на въззиваемата страна- ищец процесуални действия в настоящата
инстанция, съдът намира, че на адв.В. И. следва да бъде определено, на основание
чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално
представителство на ищеца в размер на сумата от 300 лв. за настоящата въззивна
инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13241 от 27.07.2023 г., постановено по гр.дело №
50074/2022 год. по описа на СРС, І Г.О., 28 състав.
ОСЪЖДА И. Ц. М., с ЕГН: **********, с адрес: София, ж.к.****, да заплати
5
на адв.В. Б. И.-ПАК, личен № ****, с адрес: гр.София, пл.****, на основание чл.38,
ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от
300 лв. /триста лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6