№ 3608
гр. София, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Яна Огн. Лалова
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100512402 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Т. И. Т. срещу решение № 16035 от 23.08.2024 г., постановено по гр.
дело № 54598/2022 г. по описа на СРС, 87 състав, в частта, с която са уважени предявените
от „Топлофикация София“ ЕАД положителни установителни искове с правно основание чл.
422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 2608,25 лв.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия в имот с абонатен № 23137,
находящ се в гр. София, общ. „Средец“, бул. ****, за периода от м. 07.2018 г. до м. 04.2019 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК в съда – 30.08.2021 г. до окончателното й изплащане, за сумата от 481,21 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 15.09.2019 г. до
04.08.2021 г., както и за сумата от 35,90 лв., представляваща цена на извършена услуга
„дялово разпределение“ за периода от м. 07.2018 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в
съда – 30.08.2021 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 50578/2021 г. по описа на
СРС, 87 състав.
1
Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната
част поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като въззивникът счита, че
липсват доказателства той да е собственик или вещен ползвател на имота през процесния
период, поради което между страните не е налице облигационно правоотношение по
доставка на топлинна енергия в жилището. Намира, че наличието на молба-декларация за
откриване на партида на негово име не е достатъчно, за да обоснове основателност на
претенциите, доколкото същата е подадена много преди исковия период – едва през 2008 г.
Ето защо моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявените искове да
бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата. Счита, че решението в обжалваната от ответника част е правилно и моли
същото да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната
част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната
мрежа. От приетите по делото писмени доказателства (констативен протокол от 1985 г.,
списък на етажните собственици към протокол от ОС на ЕС, заявление-декларация за
откриване на партида, удостоверение за наследници, споразумителен протокол) се
установява, че потребител на топлинна енергия в описания топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 3, находящ се в гр. София, бул. **** 1, с клиентска партида с
2
абонатен номер при ищеца 23137, е била Д.Г.Т., която е била настанена в жилището през
1985 г. от Стопански енергиен комбинат - София, а след смъртта й на 19.11.2004 г. нейният
единствен законен наследник Т. И. Т. е подал заявление-декларация на 16.06.2008 г. (приета
по делото, подписана и неоспорена от ответника) с искане партидата за процесния
топлоснабден имот с абонатен № 23137 да бъде открита на негово име.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. битов
клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен
газ за домакинството си. Действително, по делото не са налице категорични доказателства за
принадлежността на правото на собственост или на ограничено вещно право върху имота,
но това не води до извод, че ответникът не е бил битов клиент на топлинна енергия в
жилището. Съобразно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение
№ 2/17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, но такива могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за
битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР на ЗЕ) и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, каквато в случая е била открита именно на
ответника Т. И. Т. и то по негово искане, видно от всички приети по делото и неоспорени от
ответната страна писмени доказателства. Посоченото лице не оспорва, че обитава
жилището, като на изпращаните до адреса призовки е отбелязано, че има индикация за Т. Т.
на вратата, а и същият е подписвал без възражения главните отчети, изготвяни от
дружеството, извършващо услугата дялово разпределение (л. 81-82 от първоинстанционното
дело), с което е признал, че е потребил посоченото количество топлинна енергия като клиент
на топлопреносното предприятие в имота (като какъвто е посочен в документа, подписан и
неоспорен от него).
Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че и при липса на изрични доказателства за
правото на собственост върху топлоснабдения имот, при съвкупна преценка на събрания
доказателствен материал по делото се установява, че е възникнало облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за процесния имот между
„Топлофикация София“ ЕАД и Т. И. Т. в качеството му на лице, което фактически ползва
имота и което е изразило съгласие да ползва доставяната топлинна енергия за собствени
3
нужди, поради което именно той се явява задължено лице за цената на потребената в
жилището топлинна енергия, включително за процесния период (предвид липсата на данни
за промяна в страните по договора след 2008 г.).
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР
(писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко
в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.
Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на
общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, следва да
се приеме, че между Т. И. Т., от една страна, и ищеца, от друга страна, са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, за периода м. 07.2018
г. – м. 04.2019 г. и същият дължи стойността на потребената топлинна енергия в имота.
При установеното облигационно правоотношение между страните първоинстанционният
съд е съобразил обстоятелството, че с отговора на исковата молба не е оспорено
количеството потребена енергия в имота и същото е обявено за безспорно и ненуждаещо се
от доказване обстоятелство с доклада по делото (допълнен и обявен за окончателен в
открито съдебно заседание от 27.09.2023 г.), като е отчел погасения по давност период
съобразно възражението на ответника и е уважил претенциите за главница за топлинна
енергия в размер на 2608,25 лв. за периода м. 07.2018 г. – м. 04.2019 г. Във въззивната жалба
не са изложени конкретни доводи срещу количеството доставена топлинна енергия и
размера на претендираните и присъдени суми, както и срещу изпадането на ответника в
забава и дължимостта на мораторна лихва върху главницата за потребена топлинна енергия,
поради което въззивният съд не следва да излага изрични мотиви в тази насока. С оглед на
изложеното и предвид неоснователните доводи на въззивника, първоинстанционното
решение се явява правилно в обжалваната част и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16035 от 23.08.2024 г., постановено по гр. дело № 54598/2022
г. по описа на СРС, 87 състав, в частта, с която предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, срещу Т. И. Т., ЕГН **********, положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
149, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени за сумата от 2608,25 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия в имот с абонатен № 23137, находящ се в гр.
София, общ. „Средец“, бул. ****, за периода от м. 07.2018 г. до м. 04.2019 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410
ГПК в съда – 30.08.2021 г. до окончателното й изплащане, за сумата от 481,21 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 15.09.2019 г. до
04.08.2021 г., както и за сумата от 35,90 лв., представляваща цена на извършена услуга
„дялово разпределение“ за периода от м. 07.2018 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в
съда – 30.08.2021 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 50578/2021 г. по описа на
СРС, 87 състав.
ОСЪЖДА Т. И. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. ****, да заплати на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., разноски
пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззиваемия
„Топлофикация София” ЕАД – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5