Р Е Ш Е Н
И Е
№ 1074
гр. Пловдив, 13 юни 2022 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД-ПЛОВДИВ, ХХI касационен
състав, в публично съдебно заседание на
единадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЯНКО АНГЕЛОВ
ЙОРДАН РУСЕВ
при
секретаря П. Ц. и участието на
прокурора КИЧКА КАЗАКОВА, като разгледа КАД № 830 по описа на
съда за 2022г., докладвано от съдия Й.
Русев, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС.
Образувано
е по подадени две касационни жалби срещу Решение № 154/01.02.2022г. по адм.
дело № 1061/2021г. на Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав, с което е
осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София /ГДИН/ да заплати
на Б.И.Б. сумата от общо 6 696 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора – Пловдив в периода от
04.06.2015 г. до 15.04.2021 г., като производството е прекратено в частта на предявената
претенция за претърпени неимуществени вреди, предявена от Б.Б., като наследник
на починалия му брат М. Б. Със същото решение е осъдена ГДИН да заплати на Б.Б.
сумата от 10,00 лева, представляваща заплатена държавна такса, както и да заплати на адв.С. сумата от 271,00
лв. представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА,
съразмерно на уважената част от иска.
Първата касационна жалба е подадена
от Б.И.Б. чрез адв. С., като се твърди неправилност на съдебното решение като
постановено в противоречие с материалния закон, необоснованост и съществени
нарушения на съдопроизводствените действия – касационни основания по чл. 209,
т. 3 от АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща
отхвърления размер на предявените искове и в частта с която производството е
прекратено, и вместо него да постанови друго по същество, с което да се осъди
ГДИН да заплати пълния предявен размер. В писмена защита на пълномощника адв.В.С.
поддържа жалбата. В съдебно заседание жалбоподателят не се явява и не се
представлява.
Ответникът по тази касационна жалба
- ГДИН – гр. София не изразява становище по допустимостта и основателността
ѝ.
Втората касационна жалба е подадена
от ГДИН – гр. София, чрез процесуален представител юриск. Ч., който обжалва
решението в частта, с която дирекцията е осъдена да заплати на Б. обезщетение
за причинени неимуществени вреди в размер на 6 696 лева. В жалбата са
наведени доводи, че в обжалваните части решението е неправилно и необосновано -
касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което моли да бъде
отменено и бъде отхвърлен предявеният иск, алтернативно прави искане решението
да бъде изменено, като присъденото обезщетение бъде намалено до 500 лева.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по тази касационна жалба
– Б.И.Б. не изразява становище по допустимостта и основателността ѝ.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Пловдив застъпва становище за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение.
Пловдивският административен съд, в
настоящия състав, след като разгледа поотделно и в съвкупност наведените с
жалбите касационни основания, намира за установено следното.
Касационните жалби са предявени от
надлежни страни, за които решението в обжалваните части е неблагоприятно за
тях, подадени са в срок, поради което са ДОПУСТИМИ.
Разгледани по същество, жалбата на Б.И.Б.
е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА, а жалбата на ГДИН – гр. София е ИЗЦЯЛО ОСНОВАТЕЛНА.
Производството по адм. дело №
1061/2021г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав се е
развило по искова молба на Б.И.Б. срещу ГДИН – София за присъждане на сумата от
общо 350 000 лева, както следва: 50 000 лева за периода от 01.01.2015г. до
30.06.2017г., за четири месеца през 2018г. и от 01.10.2020г. до 15.04.2021г., в
резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив; 300 000 лева за претърпени от него
неимуществени вреди, във връзка със смъртта на брат му М.И.Б. в затвора.
Твърденията на Б. са за нарушени
права по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека
/ЕКЗПЧ/, като по време на пребиваването му в Затвора – Пловдив навежда
твърдения, че не му е била осигурена достатъчно жилищна площ, както и топла
течаща вода в килиите, липса на хигиена, наличие на дървеници, хлебарки и
гризачи.
По отношение иска за неимуществени
вреди, във връзка със смъртта на брата на Б.Б. - М.И.Б. в затвора са наведени
твърдения за преживени обида, възмущение, стрес, притеснения, психологически
дискомфорт, мъка по починалия брат, който е починал от рак на белия дроб, в
резултат на несвоевременна медицинска помощ, която е следвало да му окажат в
затвора, за което претендира обезщетение в размер на 300 000.00лв. С допълнителна
молба вх. № 14285/11.08.2019 г. е уточнено, че вторият иск по чл.2 от ЕКЗПЧ е
заведен от ищеца, като наследник на брат му – М.Б..
За да постанови своето решение,
първоинстанционният съд е приел, че от наличните по делото доказателства се установява,
че Б.Б. е търпял наказание лишаване от свобода
в периодите от 12.12.2014 г. до
20.04.2015 г.; от 04.06.2015 г. до 31.01.2017 г., от 18.07.2018 г. до
24.10.2018 г. и от 14.10.2020 г. и към момента на разглеждане на делото.
На първо място, е посочено, че по
отношение претендирания период от 01.01.2015 до 04.06.2015 г., исковата
претенция е неоснователна, тъй като за нея, на 04.06.2020 г., е изтекла
петгодишната погасителна давност, поради което искът, в тази част е погасен по
давност.
По отношение периода от 04.06.2015
г. до 15.04.2021 г. искът е разгледан, тъй като по делото е установено, че
ищецът е пребивавал в затвора Пловдив, и за който период е прието, че няма
прекъсване на незаконосъобразните действия и бездействия на служителите на
ГДИН, както е посочено в приложената по делото справка.
При това положение и с оглед изрично
посочените в исковата молба периоди, възведените в обстоятелствената ѝ
част твърдения за допуснати нарушения по смисъла на чл.3 ЗИНЗС при изтърпяване
на наказанието лишаване от свобода от Б., искът е разгледан по същество само за
периодите, за които по давност не е погасено правото на иск и за които е
установено, че лицето е пребивавало на територията на Затвора – Пловдив, а
именно: от 04.06.2015 г. до 15.04.2021 г.
Съд е приел, че от събраните
доказателства се установява, че с изключение на периода от 10.08.2018 г. –
16.08.2018 г., 21.08.2018 г. – 27.09.2018 г.
и от 18.12.2020 г. до 15.04.2021 г.,
ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е
отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда
по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Прието е за безспорно
установено, че за периода от 04.06.2015 г. до 07.04.2016 г., когато лицето е
пребивавало в Затвора – Пловдив няма информация за броя лица в килията, в която
е бил Б.. Няма информация и за брой настанени лица в помещението, което е
обитавал последният през периода 07.04.2016 г. – 31.07.2017 г. в ЗООТ „Хеброс“,
както и за периода 18.07.2018 г. – 06.08.2018 г. За периода от 07.08.2018 г. –
09.08.2018 г.; 17.08.2018 г. 20.08.2018 г. и 28.09.2018 г. – 23.10.2018 г. пък
е бил настанен в килия с 8 и 9 лица, като за всеки от лишените от свобода, не е
била осигурена площ от минимум 4 кв.м. Съдът е посочил, че този факт /на
обитаване на пренаселени килии/ за общо 837 дни, всички в Затвора – Пловдив, е
достатъчен, за да се приеме, че в този период от време, администрацията е
поставила изтърпяващия наказание Б. в неблагоприятно положение по смисъла на
чл.3 ал. 2 ЗИНЗС, в т.ч. по аргумент от чл.161 ГПК, за такива
първоинстанционният съд е приел и помещенията, за които от страна на ответника
не са предоставени данни от колко лишени от свобода са обитавани през
процесните периоди. Съдът е приел за недоказано и наличието на паразити -
дървеници и хлебарки в този период, доколкото от страна на ответника са
представени доказателства за извършвани дезинфекция, дезинсекция и дератизация.
Обсъдена е разпоредбата на чл.20
ал.3 ППЗИНЗС и съобразно приетите по делото доказателства, е прието, че
помещенията, които е обитавал Б. при изтърпяване на наложеното му наказание в
периода от 04.06.2015 г. до 15.04.2021 г. са разполагали със санитарен възел и
постоянно течаща вода. По отношение на хигиената в спалните помещения и
намиращите се в тях санитарни помещения е прието, че тя зависи от лишените от
свобода, които се грижат за почистването.
Съдът е намерил за неоснователна втората искова
претенция на Биримиски относно преживяна мъка от неадекватно лечение и последвалата
смърт на брат му М.Б. ***. Прието е, че от събраните писмени и гласни
доказателства, както и СМЕ, не се доказва бездействие от страна на
администрацията на затвора по отношение оказване на медицинска помощ на брата
на ищеца. Взети са необходимите мерки, М.Б. изпратен за ренгтеново изследване и
компютърна томография на бял дроб, като от страна на медицинските лица в
затвора са дадени своевременни препоръки за прекъсване изтърпяването на
наказанието с оглед адекватно лечение, които препоръки са възприети веднага от
органите на прокуратурата и са издадени съответните постановления.
Най-сетне, съдът е намерил за недопустима претенцията
на Б.Б., предявена с допълнителна молба, с която претендира вреди като
наследник на брат си, поради което е прекратил делото в тази част.
При това положение, първоинстанционният съд е приел,
че ищецът е претърпял твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в
описаните в исковата молба негативни психически състояния, като конкретният
размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, е
определен отчитайки периода на увреждането, характерът и интензитетът на
породените страдания и негативни преживявания и съобразно обществения критерий
за справедливост.
След като прецени наведените в касационните жалби
доводи и въз основа на служебната проверка за допустимост и съответствие на
решението с материалния закон, в изпълнение изискването на чл.218 АПК,
настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо, но неправилно. Спорът обаче не може да бъде решен по същество от
настоящата инстанция, тъй като при разглеждане на делото са допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Установява се на първо място от исковата молба, че с
нея са заявени множество самостоятелни претенции за причинени неимуществени
вреди за различни периоди от време, в които ищецът е пребивавал в Затвора –
Пловдив, като в същото време се претендира обезщетение в общ размер на 50 000
лв. за причинени неимуществени вреди. Във връзка с това, съдът е следвало да
изиска известна конкретизация на твърденията както по периоди, така и по
размер, в т.ч. и досежно претендираните неимуществени вреди. Едва след това
препис от уточнената искова молба е следвало да се изпрати на ответника с
указание, че може да сочи доказателства, както и да изрази становище по
направените доказателствени искания. Тук е мястото да се посочи, че ефективното
упражняване на правото на защита на страните по делото, зависи и от точното
определяне на предмета на делото, от индивидуализацията му по такъв начин, че
за страните по него да е ясно, какво се твърди и какво се оспорва.
На следващо място и с оглед депозирания от ответника
отговор на исковата молба и представените с него доказателства, на страните е
следвало да бъдат дадени указания за разпределяне на доказателствената тежест
при съобразяване на обстоятелството, че производството е по реда на чл.284 и
сл. ЗИНЗС, поради което и на ищеца е доказателствената тежест да докаже при
условията на пълно доказване осъществяване на твърдените нарушения на чл.3 от
страна на органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, а доказването на настъпването на
неимуществени вреди, за които нормата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС е въвела оборима
презумпция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от страна на
ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде пълно.
В тази връзка и на ответника е следвало да се укаже,
че тази оборима презумпция се простира и върху причинната връзка между
нарушението на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат, т.е. тежестта да я
обори в случая е на ГДИН, като може да стори това с всички допустими по ГПК
доказателствени средства.
Все в тази насока, и с оглед правилното установяване
на фактите по делото, е следвало на основание чл.284 ал.3 ЗИНЗС от Затвора –
Пловдив, да бъдат изискани и съответните доказателства, като се укаже, че на
основание чл.284 ал.3 ЗИНЗС в случай на непредставяне на изисканите
доказателства, съдът може да приеме за доказани твърдените от ищеца факти и
обстоятелства.
Основателни в тази връзка са възраженията на касатора
ГДИН – София, че не са установени по категоричен начин вредата, бездействието
от страна на администрацията, както и причинната връзка.
По отношение конкретните оплаквания, свързани с
претърпени от ищеца неимуществени вреди, във връзка със смъртта на брат му М.И.Б.
***, която вреда
е оценена на 300 000 лева, правилно решаващият съд е приел, че претенция е недопустима и е
прекратил делото в тази част. В решението правилно е посочено, че съгласно чл.6
ал.1 от ЗОДОВ, претенция за неимуществени вреди срещу държавата може да бъде
предявена само и единствено, ако такава е била
предявена пред съд от починалия увреден. По делото не са събрани данни М.И.Б.
да е депозирал искова молба, по която да е образувано съдебно производство.
В своето решение първоинстанционният съд е обсъдил
всички наведените оплаквания, но настоящият касационен състав намира за
основателни възраженията
на касатора Б. по отношение наведените твърдения за наличие на дървеници, хлебарки и гризачи, доколкото
от страна на ГДИН-София са представени два протокола за ДДД обработки през 2021
г., от които не може да се направи обосновано предположение, че администрацията
редовно и ритмично е извършвала действия за борба с инсекти и гризачи през
целия исков период.
Следва да бъде съобразено и дали за исковата претенция
по отношение периода от 01.01.2015 до 04.06.2015 г., е неоснователна поради
изтекла петгодишната погасителна давност. Видно от становище към рег.№
442/28.05.2021г. /л.39-42/ е посочено, че първото постъпване на ищеца в
Затвора-Пловдив е на 17.12.2014г. и е освободен на 20.04.2015г., а след това
отново постъпва в Затвора-Пловдив на 04.06.2015г. и е освободен на 31.01.2017г.
Ето защо, според настоящия касационен състав за част от посочения за погасен по
давност период, а именно от 21.04.2015г. до 04.06.2015 г. ищецът не е
пребивавал на територията на Затвора-Пловдив.
Не става ясно също така и защо първоинстанционният съд
е приел, че следва да бъде разгледан периодът от 01.02.2017г. до 30.06.2017г.,
тъй като видно от събраните доказателства за посочения период Б. не е
пребивавал на територията на Затвора-Пловдив. Същото се отнася и за периода от
01.10.2020г. до 17.12.2020г., когато ищецът също не е бил в Затвора-Пловдив.
По отношение на твърдението за непредоставяне на
законоустановената нетна площ от 3 кв.м. по време на престоя му както в Затвора
– Пловдив, решаващият съд е приел, че в периода
от 04.06.2015 г. до 15.04.2021 г. Б. е обитавал помещения, в които за
всеки от лишените от свобода, не е била осигурена площ от минимум 4 кв. м.,
като по аргумент от чл.161 ГПК, за такива съдът е приел и помещенията, за които
от страна на ответника не са предоставени данни от колко лишени от свобода са
обитавани през процесните периоди. С изключение на периодите от 10.08.2018 г.
до 16.08.2018 г., от 21.08.2018 г. до 27.09.2018 г. и от 18.12.2020 г. до 15.04.2021 г. От
представената по делото справка /л.39-42 от адм. дело №1061/2021г./, обаче, се
установява, че за периода от 10.08.2018г. до 16.08.2018г. и в периода от
21.08.20148г. до 27.09.2018г., когато ищецът е пребивавал в Затвора-Пловдив,
същият е бил настанен съответно в спално помещение №25 с обща площ от 31,32 кв.м. без
санитарния възел и в спално помещение №33 с обща площ от 29,60 кв.м. без
санитарния възел, където при капацитет от 7 лиш.св. са били настанени 7 човека.
Същото се отнася и до периода от 18.12.2020г. до 15.04.2021г. когато ищецът е пребивавал в
Затвора-Пловдив, където е бил настанен в спално помещение №4 с обща площ от
28,19 кв.м. без санитарния възел, в което при капацитет от 7 лиш.св. са били
настанени 7 и по-малко човека. При това
положение по време на престоя на Б. в посочените по-горе спални помещения се
установява, че на същия са били осигурени 4 кв.м. жилищна площ.
Тези обстоятелства обаче не са били съобразени от
първоинстанционния съд, поради което основателни се явяват възраженията на
касатора ГДИН.
При тези данни настоящият съдебен състав намира за
основателни направените оплаквания в двете касационни жалби – така
констатираните неясноти и неточности в атакуваното решение водят до извод, че
същото е постановено при неизяснена фактическа обстановка, тъй като
първоинстанционният съд не е установил по безспорен начин в кои периоди в кои
заведения е пребивавал ищецът, какви са били условията, при които е пребивавал.
Като е разгледал иска при неизяснена фактическа
обстановка, първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на
съдопроизводствени правила, довело до порочно решение.
При тези съображения решението, в частта с която
Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ – София е осъдена да заплати на Б.И.Б.,
сумата от 6 696.00 (шест хиляди
шестстотин деветдесет и шест) лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора – Пловдив, ведно със
законната лихва върху посочената сума, считано от 15.04.2021 г. – датата на
подаване на исковата молба до окончателното и изплащане, а исковата претенция
до пълния ѝ размер от 350 000.00 лева, е отхвърлена като неоснователна следва да бъде отменено и
делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния
съд.
Решението, в частта, с която производството по адм. д.
№ 1061/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта на
предявената претенция за претърпени неимуществени вреди, предявена от Б.
Биримиски, като наследник на починалия му брат М.Б. е прекратено следва да бъде
оставено в сила.
При новото
разглеждане на делото, съдът следва да изиска от ищеца известна конкретизация
на твърденията както по периоди, така и по размер, в т.ч. и досежно
претендираните имуществени вреди, след което да изпрати препис от уточнената
искова молба на ответника, да разпредели доказателствената тежест, да изясни и
установи точния период на пребиваване на ищеца във всяко едно от посочените
затворнически заведения, като при необходимост, с оглед правилното установяване
на фактите по делото, на основание чл.284 ал.3 ЗИНЗС от отделните
специализирани органи по изпълнение на наказанията /Затвора – Пловдив и ЗООТ
„Хеброс“, / да изиска и съответните доказателства с указание, че на основание
чл.284 ал.3 ЗИНЗС в случай на непредставяне на изисканите доказателства, съдът
може да приеме за доказани твърдените от ищеца факти и обстоятелства. Едва след
изясняване на всички релевантни обстоятелства, съдът следва да формира извода
си за наличие или липса на осъществяване на твърдените нарушения на чл.3 от
страна на органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, а при положителен отговор на този
въпрос, да извърши преценка за настъпването на твърдените неимуществени вреди и
причинната връзка между нарушението на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат,
след което да определи следващото се обезщетение при съобразяване с актуалната
практика на ЕСПЧ, в т.ч. с постановените на 04.06.2020г. решения по делата Й. и
Д. срещу България и И. и други срещу България.
С оглед изхода от спора, следва да се отмени и
решението в частта на разноските, като при новото разглеждане съдът следва да
се произнесе по същите, в т.ч. и досежно възнаграждението на вещото лице по
допуснатата и приета експертиза.
Въпросът за разноските пред настоящата съдебна инстанция,
следва да бъде разрешен от първоинстанционния съд съобразно правилото на чл.226
ал.3 АПК.
Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе,
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХХІ състав,
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №154/01.02.2022г.,
постановеното по адм. дело №1061/2021г. по описа на Административен
съд-Пловдив, XXVIII състав В ЧАСТТА, с която Главна дирекция
“Изпълнение на наказанията“ – София е осъдена да заплати на Б.И.Б., сумата от 6
696.00 (шест хиляди шестстотин
деветдесет и шест) лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди по време на престоя му в Затвора – Пловдив, ведно със законната лихва
върху посочената сума, считано от 15.04.2021 г. – датата на подаване на
исковата молба до окончателното и изплащане, а исковата претенция до пълния
ѝ размер от 350 000.00 лева, е отхвърлена като неоснователна.
ВРЪЩА делото на Административен съд –
Пловдив за ново разглеждане от друг състав на съда съобразно дадените указания.
ОСТАВЯ В
СИЛА решението в
останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.